Розамунде Пилхер
Септември (9)

Девета глава

Едмънд Еърд беше почти на четирийсет, когато се ожени за втори път, а новата му съпруга — Вирджиния, беше на двайсет и три. Тя беше родом не от Шотландия, а от Девън, дъщеря на офицер от полка на Девън и Дорсет, който се беше пенсионирал от армията, за да се грижи за наследствена ферма — значително парче земя между Дартмур и морето. Тя беше израснала в Девън, но майка й беше американка и всяко лято те прекосяваха Атлантика, за да прекарат горещите месеци юли и август в старата й семейна къща, която се намираше в Лийспорт, на южния бряг на Лонг Айланд, селце, което гледаше към сините води на големия южен залив до дюните на Огнения остров.

Къщата на бабата и дядото беше стара, обшита с дъски, голяма и просторна. В нея влизаха морските бризове, като полюшваха тънките пердета и носеха ароматите от градината. Градината беше просторна и отделена от тихата улица с бяла дървена ограда. Имаше открити тераси, оборудвани с всичко необходимо, за да се живее през лятото, и закрити широки веранди, където човек можеше да се скрие от жегата и буболечките. Но най-големият й чар беше, че се намираше непосредствено до местния клуб с неговите ресторанти и барове, курсове по голф, тенискортове и огромен тюркоазен басейн.

Беше на светлинни години от влажния и мъглив Девън и благодарение на ежегодните пътувания младата Вирджиния придоби възпитанието и изтънчеността, които я издигнаха над нивото на английските й връстнички. Дрехите, купени по време на огромните шопинг забавления на „Пето авеню“, бяха и лъскави, и модерни. В гласа й се усещаше чаровното провлачване на майка й и като се върнеше на училище със спретнатата си руса главичка и дългите си стройни американски крака, тя ставаше обект на желания и възхищение и неминуемо на немалко злонамерена завист.

Вирджиния много скоро се научи да се справя с това.

Не особено ученолюбива, страстно желаеше да е навън и да се занимава с каквато и да е дейност на открито. В Лонг Айланд играеше тенис, управляваше лодка и плуваше. В Девън яздеше и всяка зима ходеше на лов с местните ловци на лисици. Докато растеше, край нея се тълпяха млади мъже, поразени от гледката как тя, облечена в ловни дрехи и принадлежности, възсяда някой завиден кон или умело лети около тенискорта в бяла пола, която едва покрива дупето й. На коледните танци те се тълпяха като пчели около прословутия буркан с мед. Когато тя си беше у дома, телефонът постоянно звънеше и винаги беше за нея. Баща й се оплакваше, но вътрешно беше горд. По някое време престана да се оплаква и прокара втори телефон.

След като завърши училище, Вирджиния замина за Лондон и се научи да работи на електрическа пишеща машина. Това бе изключително тъпо, но тъй като тя нямаше никакъв особен талант, нито наклонност, изглежда, то беше единственото нещо, което можеше да се направи. Тя делеше апартамент във Фулъм и се хващаше на временна работа, защото по този начин беше свободна винаги когато получаваше някоя приятна покана. Мъжете все още бяха там, но сега те бяха различни: по-възрастни, по-богати, а понякога женени за други жени. Тя им позволяваше да харчат огромни суми пари за нея, да я водят на вечеря и да й подаряват скъпи подаръци. И когато те започваха да я притискат с желанията си и с несподелената си похот и привързаност, тя можеше без притеснение да изчезне от Лондон, за да изкара още едно блажено лято с баба си и дядо си, или да замине на домашно парти в Ибиса или на яхта на западния бряг на Шотландия, или по Коледа в Девън.

По време на една от тези прибързани екскурзии бе срещнала Едмънд Еърд. Беше през септември в Релкъркшър за ловния бал, където беше отседнала със семейството на една своя съученичка. Преди бала имаше обилна вечеря и всички гости — както отседналите в къщата, така и поканените — се бяха събрали в голямата библиотека.

Вирджиния се появи последна. Роклята й бе толкова бледозелен цвят, че изглеждаше почти бяла; беше без презрамки, но над едното рамо бе хваната с клонка от бръшлян, чиито тъмни листа бяха оформени от блестящ сатен.

Тя го забеляза веднага. Той стоеше прав, с гръб към огнището и беше висок. Очите им се срещнаха и се задържаха. Той имаше черна коса, на места бяла, като козина на сребърна лисица. Тя беше свикнала с мъже в разцвета на силите си и облечени с шотландски дрехи, но никога не беше виждала някой, който да изглежда толкова естествен и толкова добре в своята премяна с опънатите шарени панталони и шотландската поличка и с наситеното тъмнозелено сако с блестящи сребърни копчета.

— Вирджиния, скъпа, ето те и теб. — Това беше нейната домакиня. — Сега, кого познаваш и кого не? — Непознати лица, нови имена. Тя едва чу какво й казват. Накрая — … и това е Едмънд Еърд. Едмънд, това е Вирджиния, която е отседнала при нас. Изминала е целия път от Девън дотук. Но няма нужда да говориш с нея сега, защото съм ви сложила един до друг на вечеря, когато ще можете да си говорите спокойно…

Вирджиния не се бе влюбвала толкова моментално и всеотдайно никога преди това. Разбира се, имаше любовни истории, луди увлечения в доброто старо време в „Лийспорт Кънтри Клуб“, но те никога не продължаваха повече от няколко седмици. Онази вечер беше съвсем различно и Вирджиния разбра безспорно, че е срещнала единствения мъж, с когото искаше да прекара остатъка от живота си. Не се наложи да чака дълго, за да разбере, че невероятното чудо наистина се случваше и че Едмънд се чувстваше по абсолютно същия начин с нея.

Светът стана блестящ и прекрасен. Нищо не можеше да се обърка. Заслепена от щастие, тя беше готова да свърже живота си с Едмънд, без да се съобразява с каквито и да било разумни или досадни принципи. Да му дари живота си. Да живее в сянка или на заден план, ако е необходимо, на върха на планината, в безсрамен грях. Нямаше значение. Нищо нямаше значение.

Но загубил сърцето си, Едмънд все пак държеше здраво юздите на ума си. Той внимателно й обясни, че ръководи шотландския филиал на „Санфорд Кюбън“, че определено е известен и много често в светлината на прожекторите. Единбург бе малък град и той имаше много приятели и бизнес партньори, чието уважение и доверие ценеше. Да стъпи твърде очевидно накриво и да се окаже, че името му е изтипосано в клюкарските колони на таблоидните вестници, би било не просто глупаво, но най-вероятно и катастрофално.

Освен това трябваше да се съобрази със семейството си.

— Семейство ли?

— Да, семейство. Бях женен преди.

— Би ми се сторило много странно, ако не си бил.

— Съпругата ми загина при автомобилна катастрофа. Но аз имам Алекса. Тя е на десет и живее с майка ми в Страткрой.

— Аз харесвам малките момиченца. Ще съм много внимателна с нея.

Но имаше и други препятствия за преодоляване.

— Вирджиния, аз съм със седемнайсет години по-възрастен от теб. Четирийсет не звучи ли много грохнал?

— Годините нямат значение.

— Което ще рече, че ти ще живееш в пустошта на Релкъркшър.

— Ще нося шотландска носия и шапка с перо.

Той се засмя, но кисело.

— За съжаление не през цялата година е септември. Всички наши приятели живеят на километри от нас, а зимите са дълги и тъмни. Всички спят зимен сън. Много се опасявам, че ще ти се стори много тъпо.

— Едмънд, звучиш така, сякаш си разколебан и се опитваш да ме разкараш.

— Не е така. Никога. Но ти трябва да знаеш цялата истина. Да нямаш илюзии. Ти си толкова млада и толкова красива, и толкова жизнена, и целият ти живот е пред теб…

— За да бъда с теб.

— Това е друга тема. Работата ми. Извънредно зает съм. Често отсъствам от вкъщи. Пътувам много често в чужбина и понякога командировките продължават две-три седмици.

— Но ще се връщаш при мен.

Тя не отстъпваше и той я обожаваше. Той въздъхна.

— Заради нас двамата бих искал да е различно. Бих искал отново да съм млад и да нямам ангажименти. Свободен и да правя каквото искам. Тогава щяхме да можем да живеем заедно и да имаме време да се опознаем взаимно. И да сме напълно сигурни.

— Аз съм напълно сигурна.

Тя наистина беше. Неотклонно. Той я взе в обятията си и каза:

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да се оженя за теб.

— Бедничкият ми.

— Ще бъдеш ли щастлива? Толкова искам да те направя щастлива.

— О, Едмънд. Скъпи Едмънд. Как бих могла да не бъда?

Ожениха се след два месеца — в края на ноември, в Девън. Беше скромна сватба в малката църква, където Вирджиния беше кръстена.

Краят на началото. Вирджиния не изпитваше никакво съжаление. Случайните безразборни връзки бяха останали в миналото. Тя бе вече госпожа Едмънд Еърд.

След медения месец заминаха на Север — за Балнайд, новия дом на Вирджиния и нейното ново и вече сформирано семейство: Вайълет, Еди и Алекса. Животът в Шотландия беше много различен от всичко, което Вирджиния познаваше, но тя положи усилия, за да се приспособи, дори само защото другите съвсем очевидно правеха същото. Вайълет вече окончателно се бе изнесла и бе отишла да живее в Пенибърн. Тя се оказа модел на ненамеса. Еди беше също толкова тактична. Тя съобщи, че било дошло времето да напусне и да се установи в къщичката в селото, в която била израснала и която била наследила от майка си. Тя се оттегляше от работата с постоянно пребиваване в къщата, но вместо това щеше да продължи с ежедневните си задължения, като делеше времето си между Вирджиния и Вайълет.

* * *

В онези дни Еди беше сигурна опора, извор на отлични съвети и на тайни клюки. Заради Алекса именно тя разказа на Вирджиния някои подробности от предишния брак на Едмънд, но след това не спомена нищо повече. Той беше свършил, приключил. Вода, изтекла под моста. Вирджиния беше благодарна. Еди, старата прислужница, която беше видяла и чула всичко, можеше лесно да се превърне в облак на ясното небе. Вместо това тя стана една от най-близките й приятелки.

На Алекса й трябваше малко повече време. С мило излъчване и вглъбена в себе си, тя бе срамежлива и свита. Не беше красиво дете, а дундеста и със светлочервена коса и съответната бяла кожа, която подхожда на това оцветяване, и от самото начало беше неуверена в положението си в семейството, дори излъчваща почти затрогващо силно желание да се хареса. Вирджиния отговаряше по най-добрия начин, който познаваше. Това малко момиченце беше в крайна сметка дете на Едмънд и важна част от брака им. Тя никога не можеше да й бъде майка, но пък би могла да й бъде сестра. Без да се натрапва, тя изкара Алекса от черупката й, като говореше с нея така, сякаш бяха на една и съща възраст, и много внимаваше да не засегне никого по болното място. Интересуваше се от заниманията на Алекса — нейните рисунки и нейните кукли, и я включваше във всяка възможна дейност и повод. Това невинаги беше подходящо, но най-важно бе Алекса никога да не се почувства изоставена.

Всичко това отне около шест месеца, но си струваше. Тя бе възнаградена със спонтанните споделяния на Алекса и с трогателно възхищение и привързаност.

Е, имаше семейство, но имаше и приятели. Харесваха я заради младостта й, заради приятелските им чувства към Едмънд; заради това че Едмънд бе избрал да се ожени за нея, те я приветстваха с добре дошла. Семейство Балмерино, разбира се, но и други. Вирджиния беше общително момиче, което не обичаше самотата, и се оказа заобиколена от хора, които, изглежда, я желаеха. Когато Едмънд беше зает, което се случваше много често, още от самото начало всички бяха неимоверно любезни и внимателни и я канеха сама да им гостува, постоянно й се обаждаха, за да се уверят, че не се чувства самотна, нито нещастна.

А и тя не беше. Тайничко почти харесваше отсъствията на Едмънд, защото по някакъв странен начин те обхващаха всичко: той бе заминал, но тя знаеше, че ще се върне при нея, и всеки път, когато се връщаше, фактът, че се бе омъжила за него, беше още по-хубав отпреди. Заета с Алекса, с новата си къща, с новите си приятели, запълваше празните дни и броеше часовете, които оставаха до деня, когато Едмънд щеше да се върне при нея. От Хонконг. От Франкфурт. Веднъж я взе със себе си в Ню Йорк и след това си бе позволил седмица почивка. Двамата я изкараха в Лийспорт и тя запомни тази ваканция като най-хубавото в целия й живот.

И след това — Хенри.

Хенри промени всичко — не към по-лошо, а към по-добро, доколкото беше възможно. След Хенри тя вече не искаше да ходи никъде. Никога не си се беше представяла способна на такава самоотвержена любов. Беше различна от любовта към Едмънд, но още по-ценна, защото бе напълно неочаквана. Никога не си беше представяла себе си като майка, никога не беше анализирала истинското значение на думата. Но това мъничко човешко същество, този малък живот, я смали до безмълвно чудо.

Всички се шегуваха с нея, но тя не обръщаше внимание. Тя го делеше с Вайълет, Еди и Алекса и харесваше това поделяне, защото в края на деня Хенри й принадлежеше на нея. Тя го гледаше как расте, и се наслаждаваше на всеки миг, прекаран с него. Той се препъваше и ходеше, и казваше думички, и тя беше възхитена. Тя играеше с него, рисуваше картини, гледаше как Алекса го вози през тревата в старата й количка за кукли. Те лежаха в тревата и гледаха мравки, слизаха до реката и хвърляха камъчета в бързия кафяв поток. А през зимата сядаха край камината и четяха книжки с картинки.

Той беше на две. Беше на три. Беше на пет години. Тя го заведе за първия му учебен ден в началното училище на Страткрой и остана до вратата, като го гледаше как се отдалечава от нея по пътеката към училищната врата. Имаше деца навсякъде, но никое от тях не му обърна внимание. В онзи момент той изглеждаше изключително малък и много раним и тя едва издържа, докато го гледаше как се отдалечава.

Три години по-късно той все още бе малък и раним и тя се почувства длъжна да го защитава повече от всякога. И това беше причината за облака, който се беше събрал и сега тегнеше на собствения й хоризонт. Тя се боеше от това.

От време на време бе повдигана темата за бъдещето на Хенри, но тя не се решаваше да я обсъжда с Едмънд. Въпреки това той знаеше мнението й. По-късно не се споменаваше нищо. Тя беше доволна да остави нещата така, на принципа, че е по-добре да оставиш заспалия тигър да си лежи. Тя не искаше да се бори с Едмънд. Никога не беше заставала срещу него дотогава, защото беше щастлива да оставя важните решения на него. В крайна сметка той беше по-възрастен, по-мъдър и многократно по-компетентен. Но това с Хенри беше различно. Това беше Хенри.

Може би ако тя не гледаше, ако не обръщаше внимание, проблемът щеше да отмине.

* * *

Когато Арчи и Вайълет си тръгнаха, търкаляйки се надолу по алеята с очукания стар ленд роувър, Вирджиния остана на мястото си пред къщата, чувствайки се безпомощна и нямаща какво да прави. Срещата за църквата беше разделила деня на две половини, а още беше много рано да се прибере вътре и да започне да мисли за вечеря. Времето се оправяше и слънцето скоро щеше да се появи. Дали да не се пробваше да поработи в градината. Замисли се върху тази идея, но после я отхвърли. Накрая влезе в къщата, събра съдовете за чай от масата в гостната и ги отнесе в кухнята. Шпаньолите на Едмънд дремеха в кошниците си под масата. Веднага щом чуха стъпките й, се събудиха и скочиха на крака с голямо желание за разходка.

— Само да сложа това в миялната — им каза тя, — и тогава ще излезем за малко.

Тя винаги говореше на глас на кучетата и понякога, както сега, беше успокоително да чуе звука на собствения си глас. Лудите стари хора говореха сами на себе си. Понякога не беше трудно да разбере защо.

В задната кухня с кучетата, които се въртяха около нея, тя взе от закачалката един стар жакет и напъха краката си в гумени ботуши. Тогава излязоха, като кучетата хукнаха надолу по алеята с дървета, която продължаваше по дължината на южния бряг на реката. Около два километра нагоре по течението имаше друг мост над реката, който се връщаше към главната улица, а оттам — и към селото. Но тя го остави зад себе си и продължи до мястото, където дърветата свършваха и започваше тресавището, което стигаше до хълмовете. Някъде далече изблея овца. Чуваше се само звукът на течаща вода.

Тя стигна до язовирната стена, над чийто ръб се плъзгаше водата, и дълбокия вир отвъд. Това беше любимото място за плуване на Хенри. Тя седна на насипа, където през лятото си правеха пикници. Кучетата обичаха реката. Те бяха влезли във водата и пиеха, сякаш не бяха виждали вода от месеци. След това излязоха и се изтръскаха енергично върху нея. Бе изгряло слънце и времето се бе затоплило. Тя си съблече сакото и щеше да седне върху него, за да се порадва на слънчевата топлина, когато на пътя се появиха мъничетата и започнаха да лаят. Тя се изправи, подсвирна на кучетата и поеха към вкъщи.

Беше в кухнята и вече приготвяше вечерята, когато Едмънд се върна. Щяха да вечерят печено пиле и тя дробеше хляб за хлебния сос. Чу колата и погледна изненадана часовника, тъй като бе едва пет и половина. Той се прибираше много рано. Когато шофираше от Единбург, обикновено Едмънд не пристигаше в Балнайд преди седем или дори по-късно. Какво ли се бе случило?

Размишлявайки с надеждата, че не се е случило нищо лошо, довърши трохите и ги изсипа в тигана с млякото, чесъна и карамфила. Тя се развълнува. Чу стъпките му по коридора от хола. Вратата се отвори и тя се обърна усмихната, но леко разтревожена.

— Аз се върнах — обяви ненужно той.

Мъжественият вид на съпруга й както винаги я изпълни със задоволство. Беше с морскосин костюм на бели райета, светлосиня риза с бяла яка и копринена вратовръзка на „Кристиан Диор“, която тя му беше подарила за Коледа. Носеше куфарчето си и изглеждаше малко измачкан както обикновено след работния ден и дългото шофиране, но не и изтощен. Никога не изглеждаше изтощен и никога не се оплакваше, че е уморен. Майка му се кълнеше, че в живота си никога не е бил уморен.

Беше висок, с младежка фигура както винаги, а красивото му лице със спокойните потънали очи бе едва набръчкано. Само косата му се беше променила. Някога толкова черна, сега беше сребристобяла, но гъста и гладка както винаги. По някаква причина с лицето с неопределена възраст и с тази бяла коса изглеждаше по-различен и привлекателен от всякога.

— Защо толкова рано? — попита Вирджиния.

— Има причини. Ще обясня. — Той дойде да я целуне и надникна в тигана. — Мирише хубаво. Хлебен сос. Печено пиле ли?

— Разбира се.

Той остави куфарчето си на кухненската маса.

— Къде е Хенри?

— С Еди. Няма да се върне до шест. Тя ще го черпи чай.

— Добре.

Защо „добре“? — намръщи се тя.

— Искам да говоря с теб. Хайде да отидем в библиотеката. Остави соса, можеш да го довършиш по-късно…

Той вече излизаше от кухнята. Озадачена и неспокойна, Вирджиния дръпна настрани тигана и смени големия капак на огнището. Тогава го последва. Завари го в библиотеката наведен до камината да пали клечка кибрит пред вестника, за да я запали.

Тя се почувства леко в отбранителна позиция, сякаш това бе някакъв вид критика.

— Едмънд, щях да запаля камината, след като приготвя соса и обеля картофите. Но днес е интересен ден. Прекарахме целия следобед в трапезарията на съвещание за църквата. Изобщо не влязохме тук…

— Няма значение.

Хартията се беше запалила и огънят пращеше и пукаше. Едмънд се изправи, изтупа ръцете си и се загледа в разгарящия се огън. Профилът му не издаваше нищо.

— Ще правим благотворителен базар през юли. — Тя седна на подлакътника на един от столовете. — На мен се падна най-неприятната от всички задачи — да събирам дреболийките. Арчи търсеше някакъв плик от Горската комисия… каза, че знаеш за това. Намерихме го на бюрото ти.

— Да. Точно така. Щях да ти го оставя.

— … о, и нещо ужасно вълнуващо. Семейство Стейнтън ще организират танци за Кати през септември…

— Зная.

— Знаеш ли?

— Днес обядвах с Ангъс Стейнтън в Новия клуб. Той ми каза.

— Ще го правят, както си му е редът. Шатри, музикална трупа, уредници и всичко. Аз ще си взема наистина сензационна рокля…

Той обърна глава и я погледна, при което думите й увиснаха във въздуха. Вирджиния се зачуди дали изобщо я бе слушал. След кратка пауза го попита:

— Какво има?

— Прибрах се по-рано, защото не бях в офиса днес следобед. Ходих в Темпълхол. Срещнах се с Колин Хендерсън.

Темпълхол. Колин Хендерсън. Сърцето й се разтуптя, а устата й внезапно пресъхна.

— Защо, Едмънд?

— За да изясним нещата докрай. Не бях решил окончателно относно Хенри, но сега съм сигурен, че това е правилното нещо, което трябва да се направи.

— Кое е правилното нещо?

— Да го изпратим там през септември.

— На пансион?

— Едва ли би могъл да ходи там само през деня.

Страхът вече беше изчезнал, оставяйки място на едва доловим всепоглъщащ гняв. Тя никога не беше изпитвала такъв гняв към Едмънд. Освен това беше шокирана. Знаеше, че той обича да заповядва, но никога не действаше задкулисно. Сега, както бе действал зад гърба й, й се струваше, че я бе предал. Тя се чувстваше предадена и дори беззащитна, разбита, преди още да бе имала време да зареди и едно оръдие.

— Нямаш право. — Това бе нейният собствен глас, но не звучеше като Вирджиния. — Едмънд, ти нямаш право.

Той повдигна вежди.

— Нямам право ли?

— Нямаш право да ходиш без мен. Нямаш право да ходиш, без да ми кажеш. Аз трябваше да съм там, да обсъдим нещата, както ти си направил. Хенри е мое дете точно толкова, колкото и твое. Как смееш да се измъкваш тайно и да организираш всичко зад гърба ми, без да кажеш и дума!

— Не съм се измъкнал тайно и ти казвам сега.

— Да, при свършен факт. Не ми харесва да се отнасяш с мен като с човек, който няма значение, човек, който няма мнение. Защо трябва ти винаги да вземаш решенията?

— Предполагам, защото винаги трябва да съм аз.

— Ти си действал подмолно. — Тя се изправи с ръце, кръстосани пред гърдите, сякаш единственият начин да се спре, за да не удари съпруга си, беше да държи ръцете си под контрол. Винаги много протестираща, сега тя беше тигрица, която се бореше за малкото си. — Ти знаеш, винаги си знаел, че не искам Хенри да ходи в Темпълхол. Той е твърде малък. Той е твърде млад. Зная, че ти си отишъл в пансиона, когато си бил на осем, и зная, че Хамиш Блеър е там, но защо това трябва да е непоклатима традиция, която всички трябва да следваме? Това е архаично, викторианско, остаряло, да изпращаш малките деца далеч от дома им. И което е по-лошо, е фактът, че не се налага да се прави. Хенри спокойно може да си бъде в Страткрой, докато стане на дванайсет. И тогава може да отиде в пансион. Това е разумно. Но не по-рано, Едмънд. Не сега.

Той се загледа в нея, искрено недоумяващ.

— Защо искаш Хенри да се различава от другите момчета? Защо трябва да го смятат за странен, когато остане у дома до дванайсет? Може би го бъркаш с американските деца, които определят живота на семейството, докато пораснат…

Вирджиния се вбеси.

— Няма нищо общо с Америка. Как можеш да кажеш такова нещо? Става въпрос за това, какво изпитва към децата си всяка чувствителна, нормална майка. В този случай ти грешиш, Едмънд. Но ти никога не би признал, че е възможно да грешиш. Ти се държиш като викторианец. Старомоден, твърдоглав.

Не последва никаква реакция на това избухване. Изражението на Едмънд не се промени. В такива случаи лицето му беше като на играч на покер — с притворени очи и застинали устни. Тя копнееше той да се държи естествено, да изрази чувствата си, да избухне, да повиши глас. Но това не беше маниерът на Едмънд Еърд. В работата си беше известен като „студена риба“. Той стоеше неподвижен, напълно владеейки се, недопускащ да бъде провокиран.

— Ти мислиш само за себе си — й каза той.

— Мисля за Хенри.

— Не. Ти искаш да го задържиш. И ти го искаш по твоя собствен начин. Животът е бил благосклонен към теб. Винаги си имала свой собствен начин: глезена и всичките ти желания са били задоволявани от родителите ти. И може би аз продължих оттам, където те престанаха. Но идва време, когато всички ние трябва да пораснем. Предлагам ти да пораснеш сега. Хенри не е твое притежание и ти трябва да го оставиш да си тръгне.

Тя не можеше да повярва, че той й казва тези неща.

— Не приемам, че Хенри е мое притежание. Това е най-обидното обвинение. Той е личност със собствени права и именно аз съм го направила такава личност. Но той е на осем години. Току-що е излязъл от детската градина. Той се нуждае от дома си. Той се нуждае от нас. Той се нуждае от сигурността на всичко, което го е заобикаляло през целия му живот, нуждае се и от неговия Муу под възглавницата. Той не може да бъде просто изпратен някъде. Аз не искам той да бъде изпратен някъде.

— Зная.

— Той е твърде малък.

— Значи трябва да порасне.

— Той ще порасне далече от мен.

Едмънд не коментира това. Големият й гняв бе понамалял, но беше наранена, сломена и почти разревана. За да скрие това, Вирджиния се обърна, отиде до прозореца и застана там, опирайки чело на студеното стъкло и гледайки с подутите си невиждащи очи в градината.

Настана дълго мълчание. И тогава Едмънд, разумен както винаги, отново проговори:

— Темпълхол е добро училище, Вирджиния, и Колин Хендерсън е добър учител. Момчетата никога не са били карани насила, а са били убеждавани да работят. Животът ще е тежък за Хенри. Ще е тежък за всички тези младежи. Труден и с постоянна конкуренция. Колкото по-рано се сблъскат с това и се научат да приемат нещата такива, каквито са, толкова по-добре. Приеми ситуацията. Заради мен. Погледни го по моя начин. Хенри е твърде зависим от теб.

— Аз съм му майка.

— Ти го задушаваш.

И той спокойно излезе от стаята.