Дъждът започна почти веднага след като Едмънд тръгна от Релкърк. С изкачването по селския път нагоре на север мъглата се спускаше все по-надолу от върховете на хълмовете и стъклата му целите се измокриха. Той пусна чистачките. За първи път виждаше дъжд от една седмица насам. Ню Йорк блестеше с топлината на циганско лято, слънцето там се отразяваше от високите кули от бетон и стъкло, а няколко знамена леко се полюшваха от бриза пред центъра „Рокфелер“. Изпънали се върху пейки в Сентръл Парк със своите чанти и оскъдно имущество, събрано около тях, скитниците се наслаждаваха на последните топли за сезона дни.

Едмънд беше прекосил два напълно различни свята за един ден. Ню Йорк, „Кенеди“, Конкорд, „Хийтроу“, Търнхаус и сега отново в Страткрой. При нормални обстоятелства той щеше да намери време да се отбие и в офиса в Единбург, но тази вечер бяха танците в семейство Стейнтън и той беше решил да кара направо към вкъщи, без да се бави. Щеше да му отнеме доста време да извади шотландската си премяна, а освен това имаше вероятност нито Вирджиния, нито Еди да са се сетили да му изчистят сребърните копчета на сакото и жилетката. В такъв случай щеше да се наложи той да се заеме с тази задача.

Танците. Вероятно нямаше да си легнат по-рано от четири сутринта. Той вече беше загубил представа за собствения си биологичен часовник заради цялото това пътуване и чувстваше известна умора. Но това не беше нещо, което една чаша уиски не можеше да прогони. Часовникът на ръката му все още показваше нюйоркско време, а часовникът на таблото в колата — пет и половина. Денят все още не беше свършил, но спусналите се ниско облаци намаляваха видимостта и беше мрачно. Той пусна фаровете.

Мостът Кейпъл. Мощната кола бръмчеше по виещите се завои на тесния път през долчинката. Чакълът блестеше от влагата, а храстите наоколо бяха обвити в мъгла. Той отвори прозореца си и помириса хладния и несравним въздух. Помисли се, че ще види Алекса отново. Помисли си, че няма да види Хенри. Сети се и за Вирджиния…

Боеше се, че временното им примирие бе нарушено и последните думи, които си размениха, преди да замине за Ню Йорк, бяха доста язвителни. Тя беше избухнала по телефона, проявявайки буйния си характер, като го обвини, че е егоист и нехаен и че нарушава обещанията си. В крайна сметка му беше треснала телефона, отказвайки да изслуша напълно разумните му обяснения. Той искаше да говори с Хенри, но тя или беше забравила за това, или нарочно не му бе предала съобщението от баща му. Може би след тези пет дни без него щеше да се е поуспокоила, но Едмънд не се надяваше на това. Напоследък в нея се беше зародило недоволство, което тя подхранваше всеки ден.

Неговото спасение щеше да е Алекса. Той знаеше, че заради нея Вирджиния ще сложи усмивка на лицето си и дори ако е необходимо, ще играе през целия уикенд, създавайки голям театър на веселие и привързаност. Той беше благодарен за това малко смиляване над него.

Пътният знак се появи пред него, изскачайки от мъглата. Страткрой. Той намали, смени на по-ниска предавка и прекоси моста до презвитерианската църква. Караше под високите брястови клони сред врявата, която вдигаха полските врани, и най-накрая мина през отворените порти на Балнайд.

Вкъщи. Той не отиде до предната врата, а зави към двора на старата конюшня и спря беемвето си там. В гаража беше само колата на Вирджиния, а задната врата, която водеше към кухнята, беше отворена. Но това не означаваше, че задължително има някой в къщата.

Той изключи двигателя и остана малко в колата в очакване, ако не любимото му семейство, то поне кучетата да излязат и да го посрещнат. Но го посрещна само тишина. Изглежда, нямаше никой вкъщи.

Той слезе изморено от колата си, отвори багажника и извади багажа си. Чантата му, препълненият му кожен куфар, дъждобранът, жълтата найлонова торбичка от безмитния магазин. Тя беше натежала от бутилки — скоч и джин „Гордънс“, и щедри пакети с френски парфюми за жена му, дъщеря му и майка му. Той внесе всичко в къщата. Вътре откри, че кухнята е топла, изметена, подредена, но празна, а единствената следа от кучетата му бяха свободните им кошници за спане. Огънят в шотландската печка блещукаше. От крана на мивката бавно капеха капки вода. Той остави чантата и дъждобрана си на пода, а торбата от безмитния магазин — на масата и отиде към мивката, за да затегне повредения кран. Капенето спря. Той се ослуша за някакъв друг звук, но нищо не нарушаваше настъпилата тишина.

Носейки куфарчето си, той излезе от кухнята, слезе надолу по коридора и мина през хола. Там той спря за момент отново в очакване да се отвори някоя врата или да чуе нечии стъпки, глас, някой човек. Старият часовник тиктакаше. Това беше всичко, никакъв друг звук. Той продължи напред, а стъпките му бяха заглушени от дебелия килим. Мина покрай гостната и отвори вратата на библиотеката.

Там също нямаше никой. Видя гладките и пухкави възглавници върху канапето, празната камина и една подредена купчина списания „Кънтри Лайф“, имаше и подредени изсушени цветя, чиито цветове бяха избледнели и ръждиви. Прозорецът беше отворен и през него влизаше влажният и студен въздух. Той остави куфарчето на земята и отиде да го затвори. После се върна на бюрото, където го чакаше спретнато подредената поща от цяла седмица. Той обърна да прегледа един-два плика, но знаеше, че няма нищо, което да не може да почака още един ден.

Телефонът звънна. Той вдигна слушалката.

— Балнайд.

Прищрака, избръмча и после връзката се разпадна. Вероятно някой бе набрал грешен номер. Той остави слушалката на мястото й и изведнъж усети, че не може да понася мрака на тази стая и миг повече. Без огън в камината за компания библиотеката в Балнайд беше като човек без сърце. Камината не се палеше само в най-горещите летни дни. Той намери кибрит, запали хартия в огнището, изчака, докато разпалките се разгорят по-буйно, и сложи няколко пъна. Пламъците, които се издигаха към комина, затоплиха и осветиха стаята, вдъхвайки й живот. Така той сам си скалъпи посрещане и се почувства много по-бодър.

Наблюдава пламъците известно време, след което сложи отново предпазната решетка и се върна в кухнята. Разопакова уискито и джина от жълтата торбичка и ги прибра в шкафа, а после тръгна с чантата и останалите покупки от безмитния магазин нагоре по стълбите. Тиктакането на стария часовник от дядо му акомпанираше на стъпките му. Той пресече стълбищната площадка и отвори вратата на спалнята им.

— Едмънд.

Тя беше там, била е в къщата през цялото време. Стоеше пред тоалетката и си лакираше ноктите. Стаята, която беше толкова просторна и женствена и в която вниманието привличаше огромното двойно легло, драпирано с бели чаршафи и дантела, беше някак си много неестествено в състояние на безредие. Имаше разпръснати обувки, купчина сгънати дрехи върху един стол, вратите на гардероба бяха отворени. На мека закачалка върху една от отворените врати на гардероба висеше новата вечерна рокля на Вирджиния, която тя си беше купила от Лондон специално за тази вечер. Полата на роклята се разширяваше надолу в пластове от някакъв мъгляв плат, обсипан с черни точки, които напомняха конфети. Роклята изглеждаше малко тъжна и празна без Вирджиния в нея.

Очите им се срещнаха и той каза:

— Здрасти.

Тя беше с белия си хавлиен пеньоар, а косата й беше току-що измита и навита на големи ролки. Хенри винаги й казваше, че с тях прилича на някое чудовище от открития космос.

— Ти си се върнал. Не съм чула колата.

— Паркирах я до гаража. Мислех, че няма никой.

Той пренесе чантата си в своята гардеробна и я остави на пода. Вечерните му дрехи бяха сложени върху единичното легло. Шотландската му поличка, шотландските чорапи, шотландското ножче, вечерната риза, сакото и жилетката. Копчетата и сребърните катарами на обувките му блестяха като звезди.

Той се върна в спалнята.

— Изчистила си копчетата ми?

— Еди ги изчисти.

— Това е много мило. — Той се приближи до нея и се наведе, за да я целуне. — Подарък за теб. — И остави една кутия върху тоалетката.

— О, прекрасно. Благодаря ти.

Тя беше свършила с лакирането на ноктите си, но лакът все още не беше изсъхнал. Затова стоеше с разперени пръсти, които от време на време подухваше, за да изсъхнат по-бързо.

— Как беше в Ню Йорк?

— Добре.

— Не очаквах да се върнеш толкова скоро.

— Взех по-ранния полет.

— Изморен ли си?

— Ще ми мине, щом пийна едно питие. — Той се наведе на ръба на леглото. — Има ли някакъв проблем с телефона?

— Не знам. Звънна преди около пет минути, но само един път и прекъсна.

— Аз го вдигнах долу, но връзката се разпадна.

— Днес така беше вече един-два пъти. Но няма проблеми, когато оттук набираме.

— Съобщи ли, че е развален?

— Не. Мислиш ли, че трябва?

— Ще се обадя по-късно. — Той се наведе назад и се облегна върху купа възглавници, подпрени на таблата на леглото. — Как са нещата при теб?

— Добре — отговори тя, докато проверяваше дали са изсъхнали ноктите й.

— А Хенри?

— Не знам нищо за Хенри. Не съм го чувала и не съм му звъняла.

— Тя го погледна и брилянтно синият й поглед беше хладен. — Реших, че да му звъня по телефона, не е най-правилното нещо, което мога да направя. Нетрадиционно е може би.

На него му стана напълно ясно, че все още не му е простила. Но сега не беше времето да отваря тази тема и да подхваща този спор, който щеше да доведе до поредната караница.

— Закара ли го в Темпълхол?

— Да. Не искаше да ходи с Изабел, така че взехме Хамиш с нас. Хамиш беше в много лошо настроение, а Хенри не каза и една дума по време на цялото пътуване. Освен това валеше дъжд по целия път. Освен тези малки подробности всичко беше прекрасно.

— Нали не взе Муу със себе си?

— Не, не взе Муу.

— Слава, Господи. А Алекса?

— Пристигна вчера сутринта с Ноел.

— Къде са сега?

— Мисля, че изведоха кучетата на разходка. Следобедът трябваше да отидат до Релкърк, за да вземат роклята на Люсила от химическото чистене. Обадиха ни се спешно за помощ от Крой. Бяха забравили роклята, а всички са толкова заети с организирането на вечерното парти, че никой нямаше време да отиде.

— Какво друго се случи, докато ме нямаше?

— Какво друго се случва ли? Вай направи своя пикник. Верена смята, че всички сме изцяло на нейно разположение, и ни се обажда, все едно сме й роби, а пък братовчедката на Еди отново се върна в болницата.

Едмънд леко повдигна глава точно както някое куче мърда ушите си, което е нащрек. Вирджиния, чиито нокти вече бяха изсъхнали, взе пакета, който й беше донесъл, и започна да разкъсва целофанената опаковка.

— Тя се е върнала?

— Да.

Тя отвори кутията и извади разкошно квадратно шишенце с панделка от кадифе. Тя разви капачката и пръсна мъничко на врата си.

— Възхитително! „Фенди“. Колко мило! Отдавна си мечтая за него, но е твърде скъп, за да си го купя сама.

— Кога се случи това?

— Имаш предвид Лоти ли? Преди два дни. Държеше се толкова непоносимо, че Вай настоя. Изобщо не биваше да я пускат. Тя е луда.

— Какво направи?

— О, говореше. Бъркаше се, където не й е работата. Всяваше раздор. Не ме оставяше на мира. Зла е.

— Какво ти говореше?

Вирджиния се обърна с гръб към огледалото и започна бавно да сваля фуркетите от ролките й. Тя ги слагаше една по една върху стъклената поставка на тоалетката. Той се загледа в профила й, в линията, която описваше челюстта й, в извивките на прекрасния й врат.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не би трябвало да питам, ако не исках.

— Добре. Разправя, че ти и Пандора сте били любовници. Преди години, когато са се женили Арчи и Изабел, Лоти е била прислужничка в Крой. Винаги си казвал, че тя подслушва на вратите. Май не е изпуснала нито една клюка. Докато ми описваше всичко, не ми спести никакви детайли. Тя самата доста се развълнува. Дори може би се възбуди. Каза, че ти си бил причината Пандора да избяга с онзи женен мъж и да не се връща у дома. Каза, че всичко е по твоя вина. А сега…

Едната от ролките се беше запънала и Вирджиния силно я дърпаше, опитвайки се да я освободи от косата си. Дърпаше и оплиташе русата си коса все повече.

— … а сега казва, че именно ти си причината Пандора да се върне в Крой. Че завръщането й няма нищо общо с тържеството довечера, нито с Арчи, а само с теб. Иска пак да започнете това, което някога сте оставили. Да си те върне.

Още едно силно дръпване и ролката се разхлаби, а очите на Вирджиния се бяха насълзили от болката. Едмънд я гледаше и едва можеше да понесе болката, която тя сама си причиняваше при тази борба.

Той си спомни вечерта, когато срещна Лоти в супермаркета на госпожа Исхак и как го задържа натрапчиво с дълъг и немного интересен разговор. Той се беше отвратил от неприятното й присъствие. Спомняше си очите й, бледата й кожа, мустачетата й и безполезния гняв, който предизвика у него. Гневът му беше толкова голям, че бе започнал да се изкушава да я удари. Спомни си, че в него се породи ужасно мрачно предчувствие. Предчувствие, което се основаваше сериозно на факти, и ето че сега се беше оказало вярно.

Той каза студено:

— Тя лъже.

— Наистина ли, Едмънд?

— Вярваш ли й?

— Не знам…

— Вирджиния…

— О…

В изблик на гняв тя отскубна още една ролка, запокити я по собственото си отражение в огледалото и после му се нахвърли.

— Не знам. Не знам. Вече не мога да мисля трезво. Не ме интересува. Защо да ме интересува? Какво ме засяга мен, че ти и Пандора Блеър някога сте имали бурна любовна връзка? Доколкото ме засяга мен, всичко това се губи в мъглявината на времето и няма абсолютно нищо общо с мен. Само знам, че когато това се е случило, си бил вече женен мъж — женен за Карълайн и си бил баща на малко дете. Простият факт е, че това ме кара да не се чувствам особено сигурна.

— Не ми ли вярваш?

— Понякога си мисля, че дори не те познавам.

— Това е нелепо твърдение.

— Добре, нелепо е. Но за съжаление не всички можем да сме толкова студени и обективни като теб. И ако наистина е нелепо, можеш да го обясниш с човешката слабост. Ако изобщо имаш някаква представа, какво значи това.

— Започвам да осъзнавам, че я познавам дори твърде добре.

— Говоря за нас, Едмънд. За теб и мен.

— В такъв случай вероятно е по-добре да отложим разговора, за да се поуспокоиш и да не си толкова развълнувана.

— Не съм развълнувана. Вече не съм дете и вече не съм малката ти женичка. И мисля, че няма да има по-подходящ момент да ти кажа, че заминавам за малко. Връщам се в Лонг Айланд, в Лийспорт, за да прекарам известно време с баба и дядо. Съобщих и на Вай. Тя каза, че може да останеш при нея, а тази къща ще я затворим.

Едмънд не каза нищо. Тя го погледна и видя безизразното му лице, празната физиономия, красивите му, но спокойни черти и наведения му поглед, който не издаваше нищо. Никаква болка, никакъв гняв. Нарочно не каза нищо повече в очакване на неговата реакция на това, което му съобщи. За един луд момент си представи как той захвърля своята резервираност на вятъра и идва при нея, взема я в ръцете си, обсипва я с целувки, обича я, прави любов с нея…

— Кога планира всичко това?

Сълзите напираха в очите й, но тя стисна зъби и се насили да ги преглътне.

— Обмислям го от месеци. Когато Хенри замина, най-накрая се реших. Като го няма него, няма причина защо да не отида.

— Кога заминаваш?

— Резервирах си място за полет на „Пан Ам“ от Хийтроу в четвъртък сутринта.

— Четвъртък? Това е след по-малко от седмица.

— Знам.

Тя се обърна отново към огледалото и махна последната ролка от косата си, протегна се към гребена си и започна да разресва оплетените къдрици и да ги приглажда.

— Има още нещо и е най-добре да ти го кажа сега, защото иначе може да го разбереш от някой друг. Случи се нещо странно. Помниш ли как в неделя Изабел ни каза, че някакъв непознат американец ще отседне при нея? Оказа се, че този човек се казва Конрад Тъкър и с него се познаваме отдавна, от Лийспорт.

— Тъжният американец.

— Да. И наистина е тъжен. Жена му е починала от левкемия наскоро и е останал сам с дъщеря си. Тук е от месец или малко повече, но се връща в Щатите в четвъртък.

Тя сложи долу гребена, преметна бляскавата си чиста коса настрани и разкри лицето си по-добре. Тогава се обърна към него:

— Стори ми се, че е добре да пътуваме заедно.

— Негова или твоя беше идеята?

— Има ли значение?

— Не. Мисля, че няма никакво значение. Кога смяташ да се върнеш?

— Не знам. Билетът ми не е с фиксирана дата за връщане.

— Не мисля, че трябва да ходиш.

— Това прозвуча малко зловещо, Едмънд. Нали не е предупреждение?

— Ти бягаш.

— Не. Просто се възползвам от свободата, която ми беше наложена насила. Без Хенри съм като на преддверието на един малък ад и трябва да се примиря с това, че ми го отнеха. Не мога да направя това тук. Имам нужда от време да подредя мислите си. Да бъда сама. Да бъда себе си. Трябва да се опиташ поне веднъж в живота си да видиш ситуацията от чужда гледна точка. В този случай от моята. И може би ще можеш да оцениш това, че съм честна с теб.

— Щях да се учудя, ако беше направила нещо друго.

След това сякаш нямаше какво повече да си кажат. Отвъд отворените прозорци мъглявата есенна вечер потъваше в ранния сумрак на вечерта. Вирджиния светна лампата на тоалетката си, а после стана и се приближи към тежките завеси. На долния етаж се чу шум. Отвори се и се затвори врата, чуха се лай на кучета и високи гласове.

Тя каза:

— Ноел и Алекса. Връщат се от разходката.

— Ще сляза долу. — Той се изправи и се протегна, като се прозя. — Имам нужда от питие. Ти искаш ли?

— По-късно.

Той се запъти към вратата.

— По кое време ще ни очакват в Крой?

— В осем и половина.

— Може да изпиеш питието си в библиотеката, преди да тръгнем.

— Там не е топло.

— Аз запалих камината.

Той излезе от стаята. Вирджиния го чу как прекоси стълбищната площадка и после слезе по стълбите. После чу и гласа на Алекса:

— Тате.

— Здравей, миличка.

Той беше оставил вратата отворена. Вирджиния отиде да я затвори и после се върна при тоалетката с идеята да си сложи някакъв грим. Но сълзите, които толкова дълго беше контролирала и потискала, сега преляха и почнаха да се стичат неудържимо по бузите й.

Тя стоеше и гледаше плачещото си отражение в огледалото.

* * *

Селският автобус спираше и тръгваше и бавно, бавно се носеше през сумрачната провинция. Когато тръгваше от Релкърк, беше пълен и дори имаше един-двама правостоящи пътници. Някои от хората се връщаха у дома от работа, а други се прибираха от пазар. Много от тях сякаш се познаваха и се усмихваха и си говореха помежду си, докато се качваха. Вероятно пътуваха заедно всеки ден. Имаше един мъж с овчарско куче. Кучето стоеше между коленете му и го гледаше втренчено в очите през цялото време. Мъжът не трябваше да купува билет за кучето.

Хенри седна отпред, точно зад шофьора. Той беше притиснат до прозореца, защото една дебела дама беше решила да седне точно до него.

— Здравей, сладур — беше му казала тя, докато се настаняваше. Огромните й задни части го избутаха настрани, а издутите й бедра заеха почти всичкото място на седалките. Тя носеше и две претрупани с багаж чанти, като сложи едната между краката си, а другата — в скута си. От върха на втората чанта стърчаха глава целина и яркорозова хартиена вятърна мелнична. Хенри реши, че сигурно е за внучето й.

Тя имаше заоблено и мило лице както Еди, а под периферията на една доста голяма шапка се виждаха присвитите й очи, които гледаха дружелюбно. Въпреки това, когато го заприказва, Хенри не й отговори, а просто се обърна настрани и се втренчи през прозореца, макар че там нямаше какво друго да се види, освен дъжда.

Той си бе обул училищните чорапи и обувки, бе си облякъл новото палто от туид, което беше твърде голямо за него, и си бе сложил плетена маска, която скриваше почти цялото му лице. Маската беше много добра идея и той се чувстваше горд, че сам се бе сетил за нея. Тя беше тъмносиня и много дебела. Беше я дръпнал плътно върху лицето си като някакъв терорист, така че се виждаха само очите му. Това беше маскировката му, защото не искаше някой да го разпознае.

Автобусът бавно напредваше. Те пътуваха вече близо час. Почти на всеки километър спираха на някое кръстовище или при някоя самотна селска вила, за да може някои хора да слязат. Хенри гледаше как местата постепенно се изпразваха, как хората събираха вещите си и слизаха един по един, за да извървят пеш последната част от пътя си до вкъщи. Дебелата дама до него слезе на Къркторнтън, но не й се наложи да ходи пеш, защото съпругът й я чакаше с малък фермерски камион. Докато се бореше да се изправи на крака, тя му каза „Довиждане, сладур“, но той не й отговори, въпреки че сметна това за много мило от нейна страна. Не беше много лесно да кажеш нещо с такава маска на главата.

За пореден път потеглиха. Бяха останали само половин дузина хора. Двигателят на автобуса издаваше скърцащ шум, докато се качваха по хълма и излизаха от малкия пазарен град, а когато стигнаха върха, стана доста мъгливо. Шофьорът пусна фаровете и от мрака сякаш се появиха бодлив плет и огънат от вятъра бук, които се надпреварваха към тях, призрачни и обвити в мъгла. Хенри си помисли за деветте пусти километра между моста Кейпъл и Страткрой, които щеше да се наложи да извърви, защото автобусът щеше да го остави точно на този мост. Тази мисъл го бе уплашила, но немного, защото познаваше пътя, а и трудната част от него беше приключила — беше си почти у дома.

* * *

В Пенибърн Вайълет се приготвяше за взискателността на вечерното парти, което предстоеше.

Тя не беше канена на истински танцувален бал от толкова дълго, че едва можеше да си спомни, а и сега, след като вече беше на седемдесет и осем, вероятността да я поканят пак беше много малка. Поради тази причина беше решила да извлече максималното от този повод. И така следобедът бе отишла с колата до Релкърк, където професионално й измиха и накъдриха косата. Освен това си позволи и маникюр. Едно симпатично момиче прекара доста време, изстъргвайки земя изпод ноктите й и оформяйки кожичките на пръстите й, които дълго време не бяха виждали такава грижа.

След тази малка сесия за разкрасяване се беше обадила в банката и взе от своя трезор очуканата кожена кутия, в която се намираше диамантената тиара на лейди Примроуз. Не беше много голяма и трябваше да се държи с ластична връзка отзад на главата, но все пак тя я занесе вкъщи и я почисти със стара четка за зъби, потопена в чист джин. Това беше домашен съвет, който беше получила преди много години от госпожа Харис. Оказа се много полезен, защото свърши работа, но все пак за Вайълет това беше ужасно похабяване на джина.

После извади балната си рокля от гардероба — черно кадифе най-малко на петнайсет години. Дантеленият набор на врата се беше изместил малко и имаше нужда от поправка с игла и конец. При проверката се оказа, че вечерните й обувки, които бяха черни и лъскави, с бляскави токи, имаха нещо като мустачки около пръстите и тя ги изряза с ножицата си за нокти.

След като беше готова с всичко, си позволи малка почивка. Трябваше да отиде в Крой чак в осем и половина. Така че имаше време да си сипе една възстановителна чаша уиски със сода и да се настани удобно край камината, за да гледа новините по телевизията, а после и „Уогън“. Тя харесваше Уогън много — жизнерадостния му ирландски чар, забавните му приказки. Тази вечер щеше да интервюира млада поп звезда, която поради някаква незнайна причина беше се заинтересувала дълбоко от опазването на селските таралежи. Докато гледаше младия мъж с пънкарската му коса и обици, който говореше за гнезденето на жълтите овесарки, тя си помисли, че хората са много необикновени.

После „Уогън“ свърши и започна някакво предаване викторина. Четири души трябваше да отгатнат стойността на различни древни предмети, които бяха поставени пред тях. Вайълет, макар и сама, се присъедини към тази игра и накрая стигна до извода, че нейната преценка е по-точна в сравнение с когото и да е друг от играчите по телевизията. Тъкмо беше започнала да се забавлява, когато телефонът звънна.

Колко изморително. Защо това отвратително нещо винаги звънеше в най-неподходящия момент? Тя свали очилата си, остави ги, вдигна се от удобния стол, намали телевизора и вдигна слушалката.

— Ало?

— Госпожа Еърд?

— Да.

— Обажда се доктор Мартин. От Релкърк Роял.

— О, да.

— Госпожо Еърд, боя се, че имаме малък проблем. Госпожица Карстеърс е изчезнала.

„Изчезнала е.“ Това прозвуча като някакъв ужасен фокуснически номер — в главата й се появиха картини на експлозия, кълба дим и Лоти, която изчезва в нищото.

— Как е могла да изчезне?

— Няма я. Излезе за разходка в градината с един друг пациент, но така и не се върна.

— Но това е ужасно.

— Според нас просто е излязла през портите. Вече уведомихме полицията, разбира се, и съм сигурен, че не е отишла далеч. Вероятно сама ще се върне. Напоследък беше доста доволна и спокойна, имаше ефект от лечението и не създаваше никакви проблеми. Няма причина да не се върне. Но все пак реших, че трябва да ви уведомя.

Вайълет си помисли, че той е доста неясен.

— Със сигурност е трябвало повече да се грижите за нея.

— Госпожо Еърд, тук е препълнено с пациенти, а персоналът не ни достига. При тези условия правим най-доброто, което можем. Амбулаторните пациенти, които са достатъчно способни според нас да се грижат за себе си донякъде, винаги са имали малко по-голяма свобода.

— И какво правим сега?

— Няма какво да направите. Но както вече ви казах, мислех, че трябва да знаете.

— Говорихте ли с госпожица Файндхорн, която е най-близката й роднина?

— Все още не. Реших, че е по-добре първо да говоря с вас.

— В такъв случай аз ще кажа на госпожица Файндхорн.

— Бих ви бил много благодарен.

— Доктор Мартин… — Вайълет се поколеба. — Мислите ли, че Лоти Карстеърс ще се опита да се върне в Страткрой?

— Разбира се, че е възможно.

— Дали би отишла в къщата на госпожица Файндхорн?

— Възможно е.

— Ще бъда честна с вас. Не ми харесва тази възможност. Страхувам се за госпожица Файндхорн.

— Разбирам страховете ви, но ми се струват безпочвени.

— Иска ми се — каза му сухо Вайълет — да можех да съм толкова сигурна като вас, но ви благодаря, доктор Мартин, че се обадихте.

— Ако имам някакви новини, ще ви се обадя.

— Няма да съм вкъщи. Но ще можете да се свържете с мен в Крой, защото ще бъда там на вечеря с лорд Балмерино.

— Ще си отбележа. Благодаря. Довиждане, госпожо Еърд. И съжалявам за притеснението.

— Да — каза Вайълет. — Наистина ме притеснихте. Довиждане.

А тя беше повече от притеснена. Цялото спокойствие на ума, в което се беше потопила, се изпари на мига. Не само беше притеснена, но и се страхуваше. Това беше същата безпричинна паника, която беше изпитала, когато стоеше край реката с Лоти онзи ден в Релкърк, когато Лоти я бе стиснала като менгеме с китката си. Тогава тя се беше изкушила да скочи на крака и да избяга. Сега се чувстваше по същия начин, а сърцето й биеше ускорено в гърдите. Това беше страх от непознатото, от невъобразимото, от някаква дебнеща опасност.

След като анализира мислите си, тя осъзна, че този страх е не за самата нея, а за Еди. Въображението й изпревари събитията и тя видя как някой чука на вратата на къщичката на Еди, тя отива да отвори и Лоти с ръце, протегнати като остри нокти, скача към нея и…

Не можеше да понесе да си мисли за това. На телевизора една жена, на която й подариха изрисувана с цветя порцеланова купа, млъкна и се изсмя засрамено с отворена уста и с ръка, прикриваща очите й. Вайълет изключи телевизора, вдигна слушалката на телефона и набра Балнайд. Едмънд сигурно се бе върнал от Ню Йорк. Той щеше да знае какво да прави.

Тя чу звъненето в слушалката. Продължаваше да звъни, чакаше и ставаше все по-нетърпелива. Защо никой не й отговаряше? Какво правеха всички там?

Най-накрая, раздразнена и вече доста объркана, затвори телефона и я вдигна отново, но този път, за да се обади на Еди.

Еди също гледаше телевизия. Приятна шотландска програма с кънтри танци и с един комик в шотландска поличка, който разказваше забавни истории. Тя стоеше с подноса с вечерята в скута си, на който имаше пилешки бутчета на грил, пържени картофи и пюре от грах. За след това имаше малко изостанал ябълков сладкиш в хладилника. Този ден тя вечеряше късно. Едно от хубавите неща на това, че беше отново сама, бе, че можеше да яде, когато на нея й е удобно, без Лоти, която постоянно висеше на главата й и я питаше кога е следващото хранене. Имаше и други добри страни. Тишината беше една от тях. Освен това можеше да се наспи спокойно през нощта в собственото си легло, без да се върти и да се обръща. Добрата почивка през нощта беше основното нещо, което възстановяваше енергията и доброто й настроение. Чувстваше се виновна за бедната Лоти, която беше отново в болница, но нямаше никакво съмнение, че животът й е много по-лесен без нея.

Телефонът звънна. Тя остави настрани подноса и стана, за да отговори.

— Да?

— Еди.

— Здравейте, госпожо Еърд — каза тя, усмихвайки се.

— Еди…

Нещо не беше наред. Еди веднага разбра само по начина, по който госпожа Еърд каза името й.

— Еди, току-що говорих с доктор Мартин от болницата. Лоти е избягала. Не знаят къде е.

При тези думи сърцето й отиде в петите. След известно време успя да каже:

— О, боже мой! — И това беше единственото, което успя да каже.

— Уведомили са полицията и са доста сигурни, че не е отишла далеч, но доктор Мартин се съгласи с мен, че има голяма вероятност тя да се опита да се върне в Страткрой.

— Има ли някакви пари в нея? — попита Еди, която винаги беше практична.

— Не знам, не се сетих да попитам за това, но съм сигурна, че не би тръгнала без дамската си чанта.

— Да, наистина.

Лоти беше обсебена от дамската си чанта и я държеше до себе си дори когато просто стоеше до камината.

— Бедното момиче! Нещо сигурно я е разстроило.

— Да, може би. Но, Еди, притеснявам се за теб. Ако тя наистина се върне в Страткрой, не искам да си сама вкъщи.

— Но аз трябва да бъда тук. Ако тя дойде, трябва да съм тук.

— Не, не, чуй ме, Еди. Трябва да ме послушаш. Трябва да си разумна. Не знаем какво се случва в ума на Лоти. Може да си е втълпила, че ти си я разочаровала по някакъв начин. Че си я наранила, че си я отхвърлила. Ако е в едно от онези нейни състояния, няма как сама да се справиш с нея.

— И какво лошо може да ми направи?

— Не знам. Само знам, че трябва да се махнеш от къщата си… Ела при мен за през нощта или отиди в Балнайд, докато я намерят и отново я върнат в болницата.

— Но…

Възраженията й бяха оборени.

— Не, Еди, не приемам „Не“ за отговор. Иначе няма да имам и миг покой. Трябва да си вземеш нощница и да отидеш в Балнайд или да дойдеш тук. Няма значение кое ще направиш. А ако не се съгласиш, ще ме принудиш да се кача в колата си и да дойда да те взема сама. Тъй като трябва да съм в Крой в осем и половина, а все още не съм се изкъпала и облякла, това би било много неудобно за мен. Ти решаваш.

Еди се поколеба. Последното нещо, което искаше, бе да й създаде неудобство. Освен това знаеше, че щом Вайълет веднъж реши нещо, никой не можеше да промени мнението й. И все пак…

— Трябва да остана тук, госпожо Еърд, аз съм най-близката й роднина. Тя е моя отговорност.

— Ти си отговорна и за себе си. Ако изпаднеш в беда или те заплаши, или те нарани по някакъв начин, никога няма да си го простя.

— И какво ще се случи, ако тя дойде и намери къщата празна?

— Полицията е уведомена. Сигурна съм, че патрулната кола ще бъде някъде наоколо. За тях няма да е трудно да я приберат.

Еди не можеше да измисли повече аргументи. Беше победена и съдбата й беше решена. Въздъхна и каза доста рязко:

— Ох, добре. Но според мен превръщаш мухата в слон.

— Може би е така. Надявам се.

— В Балнайд знаят ли, че ще ходя там?

— Не. Не мога да се свържа с тях по телефона. Мисля, че има някаква повреда.

— Уведоми ли „Повреди“ за това?

— Все още не. Обадих ти се веднага след като разбрах за Лоти.

— Окей. Аз ще се обадя на „Повреди“ и ще им кажа, че този номер не отговаря. Те трябва да са на работа и да се приготвят за тържеството като нас.

— Да, Еди, обади се на „Повреди“. Обещай ми, че след това ще отидеш в Балнайд. Стаята ти там винаги е готова, а Вирджиния ще разбере. Обясни й какво се е случило. Ако има някакво неудобство, може да обвиниш мен. Съжалявам, Еди, че съм толкова настойчива, но със сигурност изобщо няма да се забавлявам довечера, ако знам, че си сама.

— Струва ми се, че вдигаш много шум за нищо, но предполагам, че една нощ в Балнайд няма да ме убие.

— Благодаря ти, мила Еди. Довиждане.

— Приятно прекарване на тържеството.

Еди затвори телефона. След това, преди да забрави, отново вдигна слушалката и се обади на „Повреди“, за да им съобщи, че в Балнайд не отговарят. Вдигна един учтив мъж, който каза, че ще провери какъв е проблемът, и ще звънне отново.

Лоти беше избягала. Какво щеше да се случи сега? Беше ужасно да си мисли как Лоти се скита някъде наоколо съвсем самичка, изплашена може би, изгубена. Какво си мислеше това глуповато създание. Защо не беше останала там, където за нея се грижеха мили хора? Каква откачена идея й беше влязла в главата този път?

Еди щеше да отиде в Балнайд, но не веднага. Подносът я чакаше с вече изстиващото й ядене. Щеше да довърши вечерята си, да измие чиниите, да подреди кухнята и да зареди печката с коксови въглища. След това щеше да сложи нощница в кожената си чанта и да тръгне за Балнайд.

Тя въздъхна раздразнено. Тази Лоти беше голяма беля и безпогрешно преобръщаше живота на всички с главата надолу. Тя се настани още веднъж с подноса с вечерята в скута си, но пилето беше изстинало и беше изгубило вкуса си. Сега дори шотландската програма по телевизията не можеше да привлече вниманието й.

Телефонът звънна още веднъж. Тя отново остави подноса настрани и стана, за да отговори на обаждането. Мъжът от „Повреди“ й каза, че вероятно номерът не звъни изобщо, но че сутринта в Балнайд ще отиде инженер, да провери каква е повредата.

Еди му благодари. Не можеше да направи нищо повече. Тя вдигна подноса с вечерята си и го занесе в кухнята. Изстърга остатъците от чинията си в кошчето за боклук, изми съдовете и ги нареди върху сушилнята, като през цялото време се опитваше да измисли къде, за бога, можеше да отиде тъжната й, не особено умна братовчедка.

* * *

Изкъпан, обръснат, спретнат, облякъл вечерните си дрехи и одобрително целунат от жена си, Арчи Балмерино остави Изабел пред тоалетката. Тя правеше нещо сложно с миглите си, а той излезе на стълбищната площадка пред спалнята им.

За момент спря и се заслуша за други следи от движение, но той беше единственият, който се беше появил засега. Тръгна надолу по стълбите стъпало по стъпало с ръка на перилата. През целия ден всички отседнали в Крой бяха работили усилено, всеки с различни задачи, които да изпълни. Това беше много добре, защото имаше страшно много работа. Сега къщата беше готова, пременена за тържеството. Сцената беше нагласена за действие и очакваше вдигането на завесата и влизането на главните действащи лица.

Той беше пръв. Спря се на завоя на стълбите, за да се възхити с известна доза задоволство на гледката, която се откри под него. Голямата бална зала беше изчистена и подредена, без нормалните ежедневни вещи. Изглеждаше впечатляваща и приветлива. С голямата камина с резбованата полица, с големите пънове, които горяха, и с масата в средата на износения турски килим, която отразяваше с добре полираната си повърхност красиво подредените бели хризантеми и алените шипки, които Изабел беше набрала този следобед.

Крой беше пременен за забава. Усещаха се вълнение във въздуха, обещание за предстоящо удоволствие. Този единствен път строгостта и необходимите икономии бяха забравени, а в старата къща можеше да се усети насладата от глезене и разточителство.

Той се замисли за специалните им вечери. Собственият му двайсет и първи рожден ден, вечерта, когато с Изабел празнуваха годежа си, рождени дни, Коледи, ловни балове, сребърната годишнина на родителите му…

Но после изгони всички спомени, мръщейки се на себе си. Носталгията беше най-голямата му слабост. Човек можеше да гледа назад към миналото по цял ден, но това беше занимание за възрастни хора, а той не беше възрастен. Дори още не беше на петдесет. Крой беше негов и все пак не напълно. Беше дошъл при него през поколенията от дядо му на баща му, а сега той трябваше да го пази за Хамиш. А силата на една верига е в силата на най-слабото й звено.

Това беше самият той. Ужасите от Северна Ирландия щяха да останат с него до последния му дъх, но натрапчивите призраци и сънища най-сетне го бяха оставили на мира. Знаеше, че вече, след като се е отървал от тях, не може да си измисля повече извинения. Беше дошло времето да спре да се двоуми и да започне да създава практически планове за наследството си, за семейството и за неговото бъдеще. Твърде дълго време просто беше маркирал преминаващото време и нямаше повече години за губене. Не беше много сигурен какво щеше да прави, но знаеше, че със сигурност ще направи нещо. Може би щеше да вземе пари назаем и да основе онази фабрика, която според Пандора беше много добра идея. Или пък можеше да насади ягоди, малини и други неща в по-голям, комерсиален мащаб. Или пък да се пробва в риболовното фермерство. Имаше много възможности пред него. Само трябваше да реши какво точно ще прави.

Трябваше да действа. В тези думи имаше насърчителна нотка. Той си припомни позабравената си младежка увереност. Знаеше, че най-лошото е свършило и вече нищо не можеше да бъде толкова лошо.

Продължи да слиза по стълбите и стигна до трапезарията. Заедно с Пандора бяха наредили масата по същия начин, по който винаги я подреждаха за важни събития, когато начело на домакинството беше Харис. Той с удоволствие беше инструктирал младите Блеър за правилните и почитани във времето обичаи при такива събития. Беше им отнело по-голямата част от следобеда да изпълнят всичко — Арчи полира тънките като лист хартия чаши за вино, Пандора сгъна колосаните бели салфетки под ъгъл четирийсет и пет градуса, като остави да се виждат крайчетата им, бродирани с корона и с буквата Б.

Сега той проверяваше с критичен поглед работата им. Резултатът беше страхотен. Четирите тежки сребърни свещника се издигаха величествено в средата на масата, а светлината от пламъка им блестеше и се отразяваше от гладката сребърна повърхност и стъклото. Те отразяваха и светлината от горящите в камината пънове. Задача на Джеф Хоуланд беше да напълни всичките кошници за дърва. Ароматът на топъл бор, който пукаше от горещината на пламъка, беше приятна и пикантна. Арчи мина по цялата дължина на стаята, за да провери дали всичко е на правилното си място, да изправи вилиците, които бяха сложени настрани, да промени съвсем малко мястото на солниците. Доволен от свършеното, той се върна в кухнята.

Там откри Агнес Купър, която се беше качила от селото за вечерта. Агнес обикновено идваше на работа с работни дрехи и чифт спортни обувки, но тази вечер под престилката носеше най-хубавата си тюркоазена надиплена рокля, а косата й беше направена на специална прическа.

Тя беше на мивката и миеше изостаналите една-две тенджери, но когато чу стъпките му, се обърна.

— Агнес, всичко наред ли е?

— Всичко е под контрол. Само трябва да наглеждам месото с ориз за довечера и да сложа малки парченца пъстърва на платата, когато лейди Балмерино ми каже.

— Много мило от твоя страна да дойдеш и да ни помогнеш.

— Затова съм тук. — Тя го погледна с възхищение. — Надявам се, нямате нищо против да ви кажа, че изглеждате фантастично.

— О, благодаря, Агнес. — Той се смути малко и за да прикрие объркването си при този неочакван комплимент, реши да й предложи питие. — Чаша шери. Как ти звучи?

Агнес, която малко се изненада от това предложение, каза:

— О, добре. Би било много приятно.

Тя потърси кърпа и избърса ръцете си. Арчи откри чаша и една бутилка шери „Харвис Бристъл Крийм“ и щедро й наля от него.

— Заповядай…

— Благодаря много, лорд Балмерино…

Тя вдигна чашата си за празничен тост:

— За хубавото прекарване! — После отпи малка глътка като дама, свивайки устни, за да оцени богатия вкус на питието. — Шерито е прекрасно. Както казах, винаги придава красив блясък в очите.

Той я остави и се върна, като мина през трапезарията и през залата и стигна до приемната. Там го чакаха още една камина, повече цветя, мека светлина, но все още нямаше никакви гости. Изглежда, гостите му не бързаха заникъде. Подносът с питиетата беше подготвен и сложен върху голямото пиано. Той обмисли ситуацията. Щяха да пият шампанско до края на вечерта, но той имаше нужда да пийне скоч. Затова си сипа питие, след което сипа още едно, взе двете чаши внимателно и бавно се изкачи по стълбите.

На стълбищната площадка срещна дъщеря си, която поради някаква причина се луташе наоколо по бельо. Той се приближи към нея и викна:

— Люсила!

Но тя се впечатли повече от неговия, отколкото от собствения си външен вид.

— За бога, татко, изглеждаш великолепно. Наистина романтично и изящно. Премененият лорд Балмерино. Това нови панталони ли са? Божествени са. Не бих отказала чифт такива. А това е старото опушено сако на дядо. Напълно съвършено. — Тя обви голата си ръка около врата му и го целуна по току-що обръснатите бузи. — Освен това ухаеш прекрасно. Лъскав, подстриган и привлекателен. За кого са тези питиета?

— Помислих се, че е добре да се уверя, че Пандора се е събудила. А ти защо не си се облякла още?

— Исках да взема някоя фуста назаем от майка. Роклята ми е малко тънка.

— Добре, но е хубаво да побързаш. Вече е осем и двайсет и пет.

— Ей сега съм готова. — И тя отвори вратата на спалнята на родителите си. — Мамо, ще трябва да си сложа фуста…

Арчи прекоси стълбищната площадка и стигна до вратата на гостната. Отвътре се чуха слаби нотки музика, което означаваше, че Пандора е включила радиото си, но не бе сигурно, че е будна. Той хвана двете чаши с една ръка и почука леко на открехнатата врата.

— Пандора?

Тя не спеше, но лежеше върху леглото. Бе облечена с копринен пеньоар с дантела. Имаше разпилени дрехи из цялата стая, която беше наситена с онази странна, характерна за нейното присъствие миризма.

— Пандора.

Тя отвори красивите си очи. Беше си сложила грим и гъстите й мигли натежаваха от спиралата за очи. Като го видя, се усмихна:

— Не спя.

— Донесох ти питие.

Той остави чашите на масата до малката лампичка и седна на ръба на леглото при нея. Радиото й тананикаше тихо, сякаш на себе си, някаква танцова музикална програма, която звучеше така, сякаш идваше от много, много далече.

— Колко мило — каза тя.

— Почти стана време да слизаме долу.

Лъскавата й коса се беше разпиляла върху възглавницата, сякаш бе заживяла собствен живот. Лежейки там, Пандора изглеждаше толкова слаба, несъществена, безтегловна, че той изведнъж изпита притеснение.

— Изморена ли си?

— Не, само мързелувам. Къде са всички?

— Изабел се гримира, а Люсила се мотае наоколо по бельо и иска да вземе назаем фуста от майка си. Засега няма следа от никой от мъжете.

— Винаги е приятен, нали — моментът точно преди тържеството. Време, в което можеш да се поосвежиш и да послушаш носталгични стари мелодии. Помниш ли тази? Толкова е хубава. Доста тъжна. Не мога да си спомня думите.

И двамата се заслушаха. Теноровият саксофон водеше мелодията. Арчи сбърчи вежди при опита си да чуе изплъзващите му се думи. Музиката го отнесе двайсет години назад във времето — на един бал на полковниците в Берлин.

— Нещо за някаква история преди много време между май и декември. Мисля, че за това се пееше.

— Да, естествено. Кърт Уейл. „Дните се скъсяват, когато септември приближава.“ И после за есенните листа и за това, колко бързо минават дните, че не остава време за тактическото изчакване. Толкова ужасно трогателно.

Тя стана и подложи възглавниците зад гърба си. Посегна към питието си и той видя малката й китка, тънката й бледа ръка, по която се виждаха сините вени. Стори му се почти прозрачна. Арчи попита:

— Готова ли си?

— Почти. Само трябва да се пъхна в роклята си. — Тя отпи глътка уиски. — Вкусно. Това ще ме разведри. — Над ръба на чашата очите й изглеждаха огромни. — Изглеждаш страхотно, Арчи. Точно толкова енергичен и елегантен както винаги.

— Агнес Купър каза, че изглеждам фантастично.

— Какъв комплимент. Миличък, не бях заспала, а само си мислех за вчера. Всичко беше толкова прекрасно. Точно както едно време. Само двамата на мястото за стрелба с малко свободно време да си говорим. Или пък да не си говорим, както решим. Може би говорих твърде много, но двайсет години е доста дълъг период от време за преразказване. Ужасно скучно ли беше?

— Не, накара ме да се засмея. Винаги ме караш да се смея.

— Всичко беше прекрасно — слънцето, синьото небе, пиренът, изпълнен със сипки, които писукат, пукотът на оръжията и горките малки яребици, които падаха от небето. А и всички тези умни кучета. Не сме ли късметлии, че прекарахме един такъв ден? Все едно ти даряват най-прекрасния подарък.

— Знам.

— Хубаво е да си мислиш, че такива дни ще се завръщат, а не са си отишли завинаги.

— Трябва да се променим и да премахнем този неприятен навик да гледаме назад в миналото.

— Но е толкова хубаво минало, че е трудно да не се връщаш към него. Освен това за какво друго можем да мислим?

— За сега. Вчерашният ден е мъртъв, а утрешният все още не се е родил. Имаме само днес.

Тя отпи още една глътка от чашата си. И двамата млъкнаха. Отвъд затворената врата се чу шум. Отвори се и се затвори врата. А после се чу и гласът на Люсила:

— Конрад. Колко си елегантен. Не знам къде е татко, но слез долу и след малко всички ще дойдем при теб…

— Надявам се — каза Арчи, — че вече си е сложила фуста.

— Конрад е такъв джентълмен, че дори Люсила да е абсолютно гола, той няма да й обърне внимание. Такъв добър тъжен американец. Щеше да е толкова неприятно за всички, ако се беше оказал ужасно досаден.

— Трябва да го накараш да танцувате заедно.

— Ще се завъртим през „Удивителния бял сержант“ и ще го представя на всички важни клечки, докато се движим през стаята. Единственото нещо относно тази вечер, което ме кара да се чувствам малко нещастна, е, че няма да можеш да танцуваш.

— Не се притеснявай за това. През годините овладях изкуството на изисканите и интересни разговори…

Най-сетне ги прекъсна Люсила, която отвори вратата и надникна.

— Съжалявам, че се натрапвам, но има малка криза. Татко, Джеф не може да върже папийонката на Джеф. Той е носил папийонка само веднъж през живота си и тя е била еластична, с готов възел. Опитах се да помогна, но беше пълен провал. Може ли да дойдеш да ни помогнеш?

— Разбира се.

Дългът го зовеше. Беше необходим. Тихите моменти преди тържеството бяха свършили. Целуна Пандора и й каза:

— Ще се видим.

После се изправи и последва Люсила. След като остана сама, Пандора бавно довърши питието си.

Тези безценни дни, които ще прекарам с теб.

И песента свърши.

* * *

Вайълет, в чиито вени течеше шотландска кръв, винаги упорито настояваше, че не е суеверна. Минаваше под стълби, не обръщаше внимание, ако тринайсети се паднеше в петък, и никога не почукваше дърво. И ако имаше някаква поличба, обикновено си казваше строго, че вероятно е за добро, и чакаше добри новини. Беше благодарна, че не е нито благословена, нито прокълната с шесто чувство. Беше по-добре да не знае какво й е подготвило бъдещето.

След като се справи с Еди и малко насилствено измъкна обещание от нея, тя очакваше, че безпокойството й ще изчезне и умът й ще релаксира. Но това не се случи. Върна се при камината и седна на стола, сериозно изпитвайки лошо предчувствие. Какво не беше наред? Защо изведнъж се почувства преследвана от безименни дебнещи страхове? Свита в старата си рокля, тя седеше с поглед, вперен в пламъците, и търсеше причината за този внезапен хлад и тревога, които като някаква тежест бяха се загнездили дълбоко в нея.

Достатъчно лоши бяха новините, че Лоти е избягала и се лута наоколо, решила да прави бог знае какво. Нелепо беше, но дори повече я притесняваше фактът, че не може да се свърже с Балнайд и да говори с Едмънд. Просто бе раздразнена от невъзможността за комуникация. Често по време на зимните виелици Вайълет беше откъсната от Пенибърн за ден или повече и тази изолация ни най-малко не я притесняваше. Проблемът беше, че тази повреда се случи в толкова озадачаващо неподходящо време. Сякаш някаква неконтролируема зла сила работеше срещу тях.

Тя не беше суеверна, но бедите неизменно се случваха винаги по три. Първо Лоти, после повреденият телефон. Какво ли следваше?

Позволи на въображението си да пътува напред във времето към вечерта, която я очакваше, и знаеше, че това си бе цяло минно поле за потенциално бедствие. За първи път участниците в тази постановка щяха да се съберат заедно в трапезарията на Крой. Едмънд, Вирджиния, Пандора, Конрад, Алекса и Ноел. Всички бяха объркани и неспокойни по свой начин. Търсеха някакво изплъзващо им се щастие, сякаш можеха да го намерят като гърне злато под дъгата. Но това, което бяха открили при своите усилия, бе единствено безполезната вихрушка от разрушителни емоции. Възмущение, недоверие, егоизъм, алчност, нелоялност, прелюбодейство също. Само Алекса, изглежда, беше останала неопетнена. За нея беше само болката от любовта.

Един пън, който догаряше, се срути с леко шумолене и се превърна в легло от пепел. Тя се сепна. Погледна часовника си и с ужас осъзна, че бе стояла и размишлявала твърде дълго, защото вече беше осем и петнайсет. Щеше да закъснее за Крой. При нормални обстоятелства това щеше да я притесни, защото много държеше на точността, но тази вечер, тъй като имаше толкова много други неща на главата си, закъснението нямаше почти никакво значение. Липсата й нямаше да се усети за тези петнайсетина минути, а и Изабел нямаше да въведе гостите в трапезарията преди девет.

Освен това осъзна, че последното нещо, което искаше да направи в момента, бе да излезе. Трябваше да се усмихва, да говори и да прикрива притесненията си. Не искаше да напусне сигурното убежище на къщата си и на камината си. Нещо някъде дебнеше в очакване и инстинктът й подсказваше да се заключи вкъщи на сигурно, да стои до телефона и да наблюдава.

Тя не беше суеверна.

Стегна се, стана от стола, сложи предпазната решетка пред тлеещия огън и се качи горе. Бързо се изкъпа и се облече за партито. Копринено бельо и черен копринен чорапогащник, респектираща рокля от черно кадифе и лачени обувки. Погрижи се за косата си, след което взе диамантената тиара и я сложи на главата си. С малко усилие успя да я намести с помощта на ластичната връзка отзад. Напудри носа си, намери дантелена кърпичка и се пръсна с малко парфюм. Отиде до дългото огледало, за да се погледне с критични очи и да прецени общия ефект от всичките усилия. В огледалото видя голяма и набита важна дама, за която думата „горда“, изглежда, беше най-милото описание.

Голяма, едра и стара. И изведнъж се почувства много изморена. Умората правеше забавни неща с въображението й, защото, докато се взираше в огледалото, видя отвъд своето собствено отражение неясния образ на друга жена. Никога не е била красива, но лицето й бе гладко, косата — кестенява, а самата тя беше изпълнена с буйна енергия за живот. Това беше самата тя, облечена в яркочервената сатенена рокля, която й беше любимата. И до тази друга жена стоеше Джорди. За момент миражът изглеждаше толкова реален, че можеше да го докосне. И изведнъж започна да избледнява, изчезна и тя пак остана сама. От години не беше се чувствала толкова самотна. Но нямаше време да стои и да се самосъжалява. Другите я чакаха и както винаги, изискваха нейната компания и внимание. Тя се обърна, взе пухеното си палто и го облече, след което вдигна вечерната си чантичка и изгаси лампите. Долу излезе през кухненската врата и заключи след себе си. Нощта беше тъмна и влажна от лекия ръмеж. Прекоси гаража и влезе в колата си. Почти всички й бяха предложили да я закарат, но бе решила да отиде сама до Крой и след вечеря щеше да шофира до Корихил. По този начин щеше да бъде напълно независима от другите и можеше да се върне вкъщи, когато реши.

Винаги трябва да си тръгваш от тържество точно когато най-много се забавляваш.

Това беше една от максимите на Джорди. При мисълта за Джорди, за милия глас, който чуваше, изпита известно облекчение. В такива случаи изобщо не чувстваше, че той е много далеч. Колко щеше да се развесели, ако я видеше сега — на седемдесет и осем, докарана в кадифе, диаманти и кожа, шофирайки сама в калната кола, отивайки на… от всички възможни места… на бал.

Тя се изкачваше по хълма и виждаше само онази част от пътя, която фаровете й осветяваха. Докато шофираше, даде обещание на Джорди.

Знам, че е ситуацията е нелепа, скъпи мой, но това е за последно. След тази вечер, ако някой е достатъчно любезен да ме покани на танци, ще откажа. А извинението ми ще бъде, че съм твърде стара.

* * *

Хенри вървеше по шосето. Беше паднал мрак, а по лицето му се сипеше лек дъжд. Река Крой му правеше компания, виейки се по протежение на пътя. Не можеше да я види, но през цялото време усещаше присъствието на движещата се вода, ромолящия звук при спускането на водата от плитчините към поредица малки вирчета и водопади. Утешително беше да знае, че Крой е там. Всички други шумове, които достигаха до ушите му, му бяха познати, но самотата му странно ги усилваше. Вятърът шумолеше измежду клоните на дърветата, а един голям свирец издаваше самотен зов. Стъпките му звучаха чудовищно. От време на време като че чуваше други стъпки, които го следваха по същия път, но вероятно това беше ехото на собствените му стъпки. Всичко друго беше твърде страшно, за да размишлява върху него.

Бяха го подминали само три коли, които се движеха от моста Кейпъл в неговата посока — нагоре към долчинката. От време на време, когато виждаше приближаващи се фарове, той се свиваше на кълбо в някой ров, криейки се, докато колата отминеше със свистящи гуми по мокрия път. Не искаше да го видят, както и не искаше да му предложат да го закарат. Не беше толкова опасно да се съгласи да го закарат непознати, но беше напълно забранено. А на този етап от дългото си пътешествие Хенри нямаше намерение да рискува да го закарат някъде, където не иска, и да го убият.

Обаче на около два километра от Страткрой, когато вече можеше наистина да види светлините на селото, които блещукаха като звезди през мрака, все пак се качи да го закарат. Огромен двуетажен камион, който прекарваше овце, се зададе със стържещ звук по пътя зад него. И този път Хенри някак си нямаше достатъчно енергия, за да скочи в някой страничен ров, преди да го осветят фаровете. Докато подминаваше Хенри, камионът започна да забавя ход. Спря шумно и шофьорът отвори вратата на кабината си, очаквайки Хенри да го настигне. Хвърли бърз поглед в мрака и видя как Хенри го гледа под плетената маска.

— Здравей, синко.

Шофьорът беше доста едър мъж с шапка от туид. Изглеждаше му като познат тип човек, а не като непознат. Краката на Хенри вече бяха поомекнали от умора и той не беше сигурен дали щеше да успее да измине последната част от пътя към Страткрой.

— Здравей.

— Накъде си се запътил?

— Страткрой.

— Да не би да си изпуснал автобуса?

Това му се стори доста добро извинение.

— Да — излъга той.

— Искаш ли да те закарам.

— Да, моля.

Мъжът му подаде мазолестата си ръка. Хенри подаде своята и го вдигнаха горе, като че тежеше колкото една муха. Първо мина през едното коляно на едрия мъж, после — през другото и най-накрая стигна до съседното място. Кабинката беше много топла и уютна, но и доста мръсна. Въздухът в нея беше застоял и миришеше на цигари и овце, а по пода имаше опаковки от десертчета и използвани клечки кибрит. Хенри обаче нямаше нищо против това, защото му беше приятно да е там заедно с друг човек за компания, знаейки, че няма да му се налага да върви повече.

Шофьорът затвори вратата с трясък, включи на скорост и потегли.

— Откъде вървиш?

— От моста Кейпъл.

— Това е доста голямо разстояние за разходка нощем.

— Да.

— В Страткрой ли живееш?

— Отивам да видя някого. — И преди да му зададат още въпроси, Хенри реши, че е време и той да зададе няколко. — Откъде идваш?

— От пазара в Релкърк.

— Много овце ли закара?

— Да.

— Всичките ли са твои?

— Не, аз нямам овце. Само ги карам.

— Къде живееш?

— Инвърнес.

— Там ли отиваш тази вечер?

— Да.

— Доста дълъг път е.

— Може би, но предпочитам да спя в собственото си легло.

Чистачките се движеха наляво-надясно. През чистите участъци от прозореца Хенри виждаше как светлините на Страткрой се приближават все повече. Подминаха знака за ограничение на скоростта до трийсет километра в час, а после и паметника на загиналите във войната. Минаха и последния завой на пътя и пред тях се показа дългият главен път на селото, който се простираше далеч напред пред тях.

— Къде искаш да слезеш?

— Тук ще бъде добре, благодаря.

Камионът за пореден път се разтресе силно при спирането.

— Всичко е наред, нали? — попита мъжът и посегна да му отвори вратата.

— Да, разбира се. Наистина много ти благодаря. Беше много мил.

— Пази се.

— Добре. — С усилия слезе от високата кабина на камиона и каза: — Довиждане.

— Чао, синко.

Вратата се затвори отново с трясък. Огромното превозно средство продължи по пътя си, а Хенри стоеше и го гледаше как се отдалечаваше, как червените му стопове примигваха от време на време като някое приятелско око. Звукът от двигателя потъна в мрака и стана ужасно тихо.

Той отново потегли, вървейки по средата на пустата улица. Беше много изморен, но това нямаше значение, защото почти беше стигнал целта си. Знаеше точно къде отива и какво ще направи, защото беше изготвил тайните си планове с възможно най-много обмисляне и грижа да не се обърка нещо. Беше обмислил всяка възможност и не беше оставил нищо на случайността. Нямаше да отиде нито в Балнайд, нито в Пенибърн, а щеше да отиде при Еди. Нямаше да отиде в Балнайд, защото там нямаше никой в момента. Майка му, баща му, Алекса и приятелят й бяха заедно в Крой и вечеряха със семейство Балмерино, преди да отидат на партито на госпожа Стейнтън. А в Пенибърн нямаше да отиде, защото и Вай беше на същото място. А дори и всички да си бяха вкъщи, пак щеше да избере да отиде при Еди, защото тя щеше да си бъде там.

Без Лоти. Ужасната Лоти се беше върнала в болница. Новините му бе предал самият господин Хендерсън. Облекчението, което го изпълни, щом разбра, че Еди отново е сама и в безопасност, го окуражи и го подтикна най-накрая да предприеме нелегалното си бягство. Сега, когато знаеше, че има къде да отиде, разликата беше огромна. Еди щеше да го прегърне, без да му задава въпроси, и да му направи горещ шоколад, щеше да го изслуша и да го разбере, щеше да е на негова страна. А щом тя беше на негова страна, със сигурност всички останали щяха да обърнат внимание на това, което тя казва, и не биха му се ядосали толкова.

В супермаркета на госпожа Исхак още светеше, но Хенри остана от другата страна на пътя, за да не го видят случайно, докато минава. Останалата част от улицата се осветяваше само от проникващата през спуснатите пердета на крайпътните къщи светлина и затова бе доста тъмна. Зад тези прозорци Хенри можеше да чуе заглушена музика от телевизорите на хората. Еди сигурно щеше да стои на креслото си, да гледа телевизия и да плете.

Той стигна до къщичката й, чийто сламен покрив сякаш беше приведен между покривите на съседите й. Във всекидневната беше тъмно, което означаваше, че не гледа телевизия. Но от спалнята й се виждаше ярка светлина и, изглежда, беше забравила да пусне завесите.

Беше пуснала обаче другите завеси от дантела, които да й осигуряват някакво уединение, но през тях се виждаше идеално. Хенри се приближи до прозореца и надникна вътре с ръце над очите, както правеха възрастните. Дантелените завеси замъгляваха малко гледката навътре в стаята, но той успя да види Еди. Стоеше до тоалетката си с гръб към него. Носеше новата си лилава жилетка и като че ли си слагаше пудра на лицето. Може би щеше да излиза, тъй като бе облякла най-хубавата си жилетка…

Той сви юмрук и почука на прозореца, за да привлече вниманието й. Тя се обърна учудено и се приближи към него. Лампата над нея освети лицето й и в един миг сърцето му щеше да се пръсне от ужас, защото с нея се беше случило нещо ужасно. Лицето й не беше същото — имаше ококорени черни очи, червило на устните, което бе нацапано така, че приличаше повече на кръв, различна коса и бледи бузи…

Това беше Лоти.

Тези ококорени очи. От отвращение, по-силно от страха, отскочи от прозореца. Отдръпна се назад през улицата и излезе от мокрия бордюр, който беше осветен от вътрешната лампа. Целият трепереше, а сърцето му биеше толкова лудо в гърдите, сякаш се опитваше да излети навън. Вцепенен от ужас, си помисли, че вероятно няма да може повече да се помръдне. Страхуваше се за себе си, но най-вече за Еди.

Лоти й беше направила нещо. Най-лошият му кошмар се бе превърнал в действителност, сбъдваше се. Някак си Лоти се беше довлякла отново в Страткрой, бе издебнала Еди и я бе нападнала. Някъде там в къщичката беше Еди. Може би лежеше в локва кръв на кухненския под със сатъра за месо, забит в главата й.

Той отвори уста, за да извика за помощ, но единственият звук, който излезе от устата му, беше треперещ и слаб шепот.

А Лоти вече беше там, на прозореца, и вдигаше дантелената завеса, за да надникне на улицата, притискайки ужасното си лице към стъклото на прозореца. След миг щеше да излезе през вратата и да го подгони.

Той насили краката си да се раздвижат, обърна се и се затича с все сила. Все едно тичаше насън — бавно и трудно, но знаеше, че този път няма да се събуди. Чуваше само тропота от собствените си обувки и задъханото си дишане. Едвам дишаше. Разкъса плетената маска и усети студения въздух върху главата и бузите си. Мозъкът му сякаш се избистри и той видя отпред своето убежище. Светещите прозорци на госпожа Исхак, които както винаги бяха отрупани с прах за пране, пакети зърнена закуска и реклами за намаления.

Той се втурна към госпожа Исхак.

* * *

Дългият ден на госпожа Исхак най-сетне свършваше. Мъжът й бе изпразнил касата с парите и бе изчезнал в хранилището. Там той всяка вечер ги броеше и после ги заключваше в касата. Госпожа Исхак се беше погрижила за рафтовете, сменяйки консервните кутии и стоките и попълвайки липсите, и вече метеше пода на магазинчето.

Когато вратата се отвори толкова рязко и с такава сила, госпожа Исхак не се учуди кой знае колко. Но когато вдигна поглед и видя кой влиза, извика изненадана:

— Хенри!

Той изглеждаше ужасно — с кално палто от туид, което беше твърде голямо за него, със свлечени чорапи и с покрити с мръсотия обувки. Но госпожа Исхак се притесни не толкова за външния му вид, колкото за състоянието му. Задъхан, Хенри се опитваше да си поеме въздух и мъртвешки бледен, застана там за миг преди да затвори вратата, и се подпря на нея с гръб, сякаш да се увери, че никой няма да я отвори след него.

— Хенри! — Госпожа Исхак остави долу метлата. — Какво се е случило? — Но той беше твърде задъхан, за да може да й отговори. — Защо не си в училището?

Най-сетне устата му се раздвижи:

— Еди е мъртва.

Тя едва го чу. Той изкрещя:

— Еди е мъртва!

— Но…

Хенри избухна в сълзи. Госпожа Исхак разтвори обятията си и той се втурна към нея. Тя се наведе и го прегърна, като придържаше главата му отзад.

— Не! — прошепна тя. — Не, не е вярно.

А когато той продължи да плаче истерично, опитвайки се да я убеди, че е прав, тя се опита да го успокои, като му заговори на качи — това беше личен и неписан диалект, който всички от семейство Исхак използваха, когато си говореха помежду си. Хенри беше чувал тези нежни звуци и преди, когато госпожа Исхак успокояваше Кадежа или когато я държеше на коленете си, за да я милва. Той не разбра и дума, но въпреки това почувства леко облекчение и утеха. Госпожа Исхак ухаеше на мускус, а прекрасният й розов шал подчертаваше прекрасно лицето й.

И все пак трябваше да й обясни, за да разбере. Той се отдръпна и се втренчи в нея.

— Еди е мъртва.

— Не, Хенри.

— Да, така е.

Той я тупна леко по рамото, подлуден от мисълта, че тя толкова глупаво отказва да му повярва.

— Защо смяташ така?

— Лоти е в нейната къща. Убила я е. В момента краде жилетката й.

Госпожа Исхак вече не изглеждаше объркана, чертите на лицето й се обостриха и тя се начумери:

— Видя ли Лоти?

— Да, тя е в спалнята на Еди и…

Госпожа Исхак се изправи на крака и викна съпруга си Шамш. Гласът й беше силен и настоятелен.

— Какво има?

— Ела бързо.

Когато той се появи, госпожа Исхак му даде дълги и явно описателни инструкции на качи. Той се върна в хранилището и Хенри чу как набира някакъв номер по телефона.

Госпожа Исхак донесе стол и настани Хенри на него. Тя коленичи и го хвана за ръце.

— Хенри, не знам какво правиш тук, но трябва да ме изслушаш. В момента господин Исхак звъни на полицията. Те ще дойдат с патрулна кола, ще хванат Лоти и ще я върнат в болницата. Те са предупредени, че Лоти е избягала от болницата, и знаят, че трябва да я търсят. Сега разбираш ли?

— Да, но Еди…

С нежните си пръсти госпожа Исхак избърса сълзите, които се стичаха по бузите му, а с края на розовия си шал, който носеше увит около лъскавата си черна коса — носа му.

— Еди е в Балнайд. Ще остане там за през нощта. Тя е в безопасност.

Хенри се вторачи в нея, ужасен, че може би не му казваше истината.

— Откъде знаеш? — най-накрая я попита.

— Знам, защото на път за там се отби да ме види и да си купи вечерния вестник. Обясни ми, че баба ти, госпожа Еърд, й е казала за Лоти и че не иска да я оставя сама в къщата през нощта.

— Значи Вай също се страхува от Лоти?

— Не се страхува. Мисля, че госпожа Еърд не би се уплашила. Но със сигурност се е притеснявала за скъпата ти Еди. Така че, виждаш ли, всичко е наред. Ти си в безопасност.

Чуваше се как господин Исхак говори с полицията от задната част на магазина. Хенри извърна глава, опитвайки се да чуе, но не успя да различи нито дума. После господин Исхак спря да говори и затвори слушалката. Хенри почака и господин Исхак влезе през вратата.

— Всичко наред ли е? — попита жена му.

— Да. Говорих с полицията и ще изпратят патрулна кола. Трябва да е в селото след около пет минути.

— Знаят ли къде да отидат?

— Да. — Той погледна Хенри и се усмихна успокоително. — Горкото момче. Доста си се уплашил, но вече всичко свърши.

Те бяха много мили. Госпожа Исхак все още беше коленичила до него и държеше ръката му и Хенри бе престанал да трепери. След малко той попита:

— Може ли да се обадя на Еди?

— Не, не е възможно, защото телефонът ви в Балнайд е повреден. Еди се обади да уведоми „Повреди“, преди да тръгне от вкъщи, но са й казали, че няма да могат да отстранят проблема преди утре сутринта. Така че ще изчакаме малко, ще ти направя топло питие и малко по-късно ще те изпратя пеш до Балнайд при твоята Еди.

Едва тогава Хенри напълно се убеди, че Еди не е мъртва. Беше в Балнайд, чакаше го и мисълта, че скоро ще бъде при нея, беше малко повече, отколкото можеше да понесе в този момент. Усети как устните му трепереха като на бебе, а очите му се наляха със сълзи, но бе твърде уморен, за да се опита да се съпротивява на този прилив на емоции. Госпожа Исхак каза името му и отново го прегърна и той си поплака.

С изключение на обезпокоителните хлипания от време на време, най-накрая всичко приключи. Господин Исхак му донесе чаша горещ шоколад, който беше кафяв, сладък и с много мехурчета, а госпожа Исхак му направи сандвич със сладко.

— Я сега ми обясни — каза госпожа Исхак, когато Хенри вече бе дошъл на себе си, — защото все още не си ми отговорил на първия въпрос. Защо не си на училище?

— Не ми хареса. Избягах. Прибрах се вкъщи.

* * *

Часовникът на полицата на камината показваше девет без двайсет, когато Едмънд влезе в гостната в Крой. Очакваше да открие стаята препълнена с хора, но вместо това завари само двама мъже — Арчи и непознат мъж, за когото след простия процес на елиминиране предположи, че е Тъжният американец Конрад Тъкър, който беше основната причина за караницата му с Вирджиния.

И двамата мъже сияеха във вечерните си премени, а Арчи изглеждаше много по-добре, отколкото Едмънд го бе виждал през последните години. Те бяха край камината и си говореха с чаша в ръка. Конрад Тъкър беше се настанил в креслото, а Арчи се беше облегнал с гръб към огъня на предпазната решетка. Когато вратата се отвори, те млъкнаха и погледнаха нагоре. Когато видяха Едмънд, се изправиха на крака.

— Едмънд.

— Закъсняхме, съжалявам, но имахме малка драма в последния момент.

— Както виждаш, изобщо не сте закъснели. Още никой, освен вас не е пристигнал. Къде е Вирджиния?

— Качи се горе, да остави палтото си. А Алекса и Ноел ще дойдат всеки момент. Алекса реши в последния момент, че трябва да си измие косата, и когато излизахме, все още я сушеше. Бог знае защо не се е сетила по-рано за това.

— Никога не се сещат — каза Арчи сурово, говорейки от собствения си опит през годините. — Едмънд, ти не познаваш Конрад Тъкър.

— Не, мисля, че не. Приятно ми е.

Те се здрависаха. Американецът беше висок колкото Едмънд и беше здрав и мускулест. Очите му зад очилата с тежки рогови рамки срещнаха очите на Едмънд с непоклатим поглед и Едмънд усети несвойствена за него несигурност.

Дълбоко в него, прикрити под цивилизованата обвивка на доброто възпитание, се криеха задушаващ гняв и обида към този мъж, към този американец, който се бе появил и бе превзел територията му зад гърба му. Той беше възпламенил отново спомена за младостта у Вирджиния и сега спокойно планираше да замине за Щатите с нея, с жена му. Докато се усмихваше любезно в лицето на Конрад, въображението му започна да си представя как свива юмрук и го разбива в грубия му почернял от слънцето нос, да си представя как му нанася тежка телесна повреда — кръв, синини. Тези мисли го изпълниха с неприлична наслада.

И все пак знаеше, че при различни обстоятелства този мъж би бил типът човек, с когото той веднага би си допаднал и би създал контакт.

Приятелското изражение на Конрад отразяваше неговото собствено. Той му каза:

— Колко се радвам да се срещнем.

По дяволите!

Арчи се запъти към подноса с бутилки.

— Искаш ли едно малко уиски, Едмънд?

— Да, благодаря. Добре ще ми дойде.

Домакинът посегна към бутилка „Феймъс Граус“.

— Кога се върна от Лондон? — попита Арчи.

— Към пет и половина.

— Добре ли пътува? — попита Конрад.

— Горе-долу. Няколко малки проблема, няколко добре подбрани думи. Разбрах, че си стар приятел на жена ми?

Дори и да се беше надявал да изкара събеседника си извън равновесие, не успя ни най-малко да постигне това. Конрад Тъкър не издаде нищо, не показа никакво неудобство.

— Точно така. Партнирахме си на танци преди много-много години в изгубената си младост.

— Тя ми каза, че ще пътувате заедно за Щатите.

Все още нямаше никаква реакция. Ако предполагаше, че го предизвикват, американецът определено се справяше добре и не показа никакъв признак на притеснение.

— Резервирала си е място за същия полет ли? — беше единственото, което каза.

— Очевидно да.

— Не знаех. Но ще бъде страхотно. Това е много дълго пътуване за сам човек. Аз ще тръгна за града направо от летище „Кенеди“, но мога да й помогна при паспортния контрол и вземането на багажа, както и да се уверя, че има транспорт до Лийспорт.

— Много мило от твоя страна.

Арчи подаде чашата с питието на Едмънд.

— Не знаех, че си планирал това, Конрад. Дори не знаех, че Вирджиния смята да пътува за Щатите…

— Отива при баба си и дядо си.

— А ти кога заминаваш?

— Ще остана тук до неделя, ако не ви притеснявам, и после летя за Хийтроу в четвъртък. Ще прекарам един-два дена в Лондон по работа.

— Колко време прекара тук? — попита Едмънд.

— Два месеца.

— Надявам се, че ти е харесало.

— Благодаря, изкарах си прекрасно.

— Радвам се. — Едмънд вдигна чашата си за тост: — Наздраве.

В този момент се появи Джеф Хоуланд, който най-накрая беше разрешил проблема си с папийонката и беше се дооблякъл. Очевидно беше разтревожен и смутен заради несвойствените си дрехи. На лицето му бе изписана леко засрамена физиономия, докато влизаше в стаята. Но все пак изглеждаше доста представително в този тоалет, който бе избрал заедно с Люсила от гардероба на Едмънд. Едмънд с удивление откри, че Джеф е избрал едно кремаво сако от груб плат, което той беше купил в момент на криза от Хонконг. Бе се оказал несполучлив избор, защото Едмънд го бе носил само един път.

— Джеф.

Младият мъж протегна врат и прокара пръст около стегнатата яка на официалната вечерна риза, като обясни:

— Не съм свикнал с такива неща. Чувствам се не на място.

— Изглеждаш страхотно. Ела да пийнеш с нас. Сега сме на уиски, преди да са се появили жените и да наложат да пием само шампанско.

Джеф се отпусна малко. Винаги беше по-щастлив в изцяло мъжка компания.

— Има ли „Фостърс“?

— Да, определено. На подноса с питиетата е. Вземи си.

Джеф, който се отпусна още малко, посегна към бутилката и си сипа доста в чашата. Каза на Едмънд:

— Беше много мило от твоя страна да ми помогнеш с издокарването. Благодарен съм ти.

— Беше удоволствие за мен. Това сако е идеално. Елегантно и официално, но същевременно и с нотка на загатната неофициалност.

— Точно това каза и Люсила.

— Била е права. И изглеждаш много по-добре в него, отколкото аз. С него приличах на застаряващ барман, но от онези бездарници, които не умеят да направят дори едно мартини.

Джеф се усмихна и отпи окуражителна глътка. После се огледа:

— Къде са всичките момичета?

— Добър въпрос — каза Арчи. — Един бог знае. — Той отново се беше настанил на предпазната решетка, тъй като не виждаше смисъл да стои прав и минута повече от необходимото. — Закопчават си вечерните рокли, предполагам. Люсила търсеше някакво бельо, Пандора реши да си полегне, а Изабел е в състояние на паника за вечерните си обувки. — Той се обърна към Едмънд: — Но ти каза, че сте имали някаква драма, преди да тръгнете. Какво се случва в Балнайд?

Едмънд започна да му обяснява:

— Като за начало ни е повреден телефонът. Можем да се обаждаме, но никой не може да се свърже с нас. Както и да е, съобщихме за повредата и някакъв човек ще мине утре сутринта, за да отстрани повредата. Но това е най-малкият ни проблем. Като гръм от ясно небе се появи Еди. Носеше си нощница в чантата и ни съобщи, че Лоти е избягала отново. Излязла е от Релкърк Роял и оттогава не са я виждали.

Арчи поклати глава разгневен:

— Тази проклета жена създава ужасно много неприятности. Голямо бедствие е. Кога е избягала?

— Не знам. По някое време следобед, предполагам. Лекарят се е обадил на Вай да я уведоми. После Вай се е опитала да ни звънне в Балнайд, но не е успяла да се свърже. Затова се е обадила на Еди и се е опитала да й заповяда да напусне къщата си и да пренощува у нас. Именно това и направи Еди.

— Да не би Вай да смята, че тази лунатичка е опасна?

— Не знам. Лично аз мисля, че тя е способна на почти всичко, и ако Вай не беше казала на Еди да дойде в Балнайд, аз щях да й кажа. Алекса ще я остави заключена с кучетата за компания. Но както можеш да се досетиш, това ни отне доста време.

— Няма значение.

Вече се бяха справили с домашните проблеми и Арчи реши да промени темата към по-завладяващи и важни въпроси:

— Липсваше ни вчера, Едмънд. Прекарахме страхотен ден. Трийсет и три и половина двойки, а птиците летяха като вятъра.

* * *

Вайълет пристигна последна. Знаеше, че е последна, защото, докато минаваше с колата по чакълената криволичеща пътека към Крой, видя пет коли, които вече бяха паркирали там. Там бяха ленд роувърът на Арчи, минибусът на Изабел, беемвето на Едмънд, мерцедесът на Пандора и фолксвагенът на Ноел. Според нея приличаше на паркинга пред някой пълен хотел и колите бяха твърде много за само две семейства.

Тя слезе от колата и вдигна роклята си, за да не я изцапа, и се запъти към входната врата. Докато се качваше по стълбите, видя, че се отваря входната врата и че зад нея я чака Едмънд, застанал на фона на ярката светлина от залата вътре. С посребрената коса, шотландската поличка, мъжкия жакет и карираните чорапи изглеждаше дори по-изискан от обикновено. Въпреки проклетите си притеснения Вайълет намери време, за да се наслади на майчината гордост, която изпита при вида му, както и на облекчението от неговото присъствие. Всичко това я изпълни с благодарност.

— О, Едмънд!

— Чух колата ти — каза той и я целуна.

— Колко ужасен беше последният час.

Тя влезе вътре, а той затвори вратата след нея и отиде да й помогне да си свали палтото.

— Телефонът ти не работи.

— Всичко е наред, всичко е под контрол. Ще дойдат да го оправят утре.

Той сложи палтото й на стола, докато Вай размаха широката си кадифена пола и нагласи дантелената си яка.

— Благодаря на Господ за това. А милата ми Еди? В Балнайд ли е?

— Да. На сигурно място е. Изглеждаш измъчена. Престани да се притесняваш или няма да си изкараш хубаво.

— Невъзможно е да престана да се притеснявам. Тази ужасна Лоти. Лошите неща идват едно след друго. Но вие вкъщи сте на сигурно и само това има значение. Ужасно закъснях, нали?

— Тази вечер всички закъсняват. Изабел се появи току-що. Ела сега да пийнеш чаша шампанско и ще се почувстваш много по-добре.

— Тиарата ми на мястото си ли е?

— Идеална е.

Той я хвана за ръка и я поведе към гостната.

* * *

— Мисля — каза Пандора, — че Верена е пропуснала. На всички трябваше да ни дадат сладки малки програми на танците, придружени с мънички моливи, прикрепени към тях…

— Това само показва — каза й Арчи — колко дълго те е нямало тук. Танцовите програми вече са част от миналото.

— Това е безобразие. Тези програми бяха важна част от забавата. Можеше да си ги запазиш, завързани с панделка, и когато пожелаеш, гледайки ги, да се сещаш за миналите моменти.

— Програмите бяха подходящи — отбеляза Изабел — за човек с много почитатели. Но никак не е забавно, ако никой не иска да танцува с теб.

— Сигурен съм — каза Конрад с галантност, напомняща за произхода му, — че това никога не ти се е случвало.

— О, Конрад, колко мило от твоя страна. Но от време на време имаше катастрофални вечери, когато имах пъпка на носа или пък бях облякла ужасна рокля.

— И какво правеше в такива случаи?

— Криех се засрамена в дамската тоалетна. Тя винаги беше препълнена с тъжни дами…

— Като Дафни Браунфийлд — пошегува се Пандора. — Арчи, ти трябва да помниш Дафни Браунфийлд. Тя беше с размерите на къща, а майка й винаги я обличаше в тюл… Освен това беше лудо влюбена в теб и се изчервяваше като домат, когато се приближеше до нея.

Но Арчи беше по-благосклонен:

— Но пък тя играеше страхотно тенис…

— И все пак беше доста досадна — присмя се Пандора.

Стаята ехтеше от гласове, а вече и от смях. Вайълет, която стоеше от дясната страна на Арчи с чаша шампанско в ръце, вече се чувстваше по-малко нервна. Слушаше закачките на Пандора, но само с половин ухо, защото й беше много по-забавно да я наблюдава, отколкото да я слуша. Гостната в Крой тази вечер представляваше чудесно зрелище. Дългата маса беше изцяло украсена подобно на боен кораб, подготвен за церемония — отрупана с блестящо сребро, колосани ленени покривки, порцелан в зелено и златно и искрящ кристал. Сребърните фазани бяха шедьовърът на масата, който се осветяваше от пламъка на свещите.

— Не само момичетата страдаха — изтъкна Ноел — за един млад мъж. Танцовите програми можеше да бъдат ужасно ограничаващи. Нямаш възможност да се отпуснеш да флиртуваш свободно и докато си набележиш някоя засукана мадам, вече е твърде късно да направиш каквото и да било.

— Как стана толкова опитен? — попита Едмънд.

— Докато правех редовните си обиколки като ерген, но за щастие тези дни отдавна приключиха.

Те ядяха пушена пъстърва с резенчета лимон и тънък черен хляб с масло. Люсила се движеше около масата и сипваше бяло вино. Според Вайълет Люсила изглеждаше така, сякаш бе нахлула с взлом в гардероба и бе взела първата й попаднала дреха. Роклята й, която изглеждаше все едно бе от битака, беше металносив муселин, без ръкави и висеше надолу от кльощавите й рамене, а полата беше провиснала надолу под коленете й. Беше толкова ужасна, че Люсила би трябвало да изглежда отвратително, но поради някаква необяснима причина беше много сладка.

А другите? Вайълет се облегна назад в стола си и започна да ги наблюдава тайно през очилата си. Близки роднини, стари приятели, нови приятели — всички се бяха събрали за това дългоочаквано празненство. Тя пренебрегна потиснатото напрежение, което беше наелектризирало атмосферата в стаята, и се опита да наблюдава обективно. Видя петимата мъже, двама от които идваха от противоположни краища на света. Различна възраст, различна култура, но всички те бяха спретнати, обръснати и много добре облечени. Видя и петте жени, всяка от които беше хубава по собствен начин. Ярките цветове подразниха очите й — бални рокли от тъмна коприна или с ярки флорални мотиви. Вирджиния беше изтънчена и елегантна в черно и бяло, Пандора беше ефирна като горска нимфа в морскозелен шифон. Тя разгледа и бижутата — перлите и диамантите, които Изабел бе наследила, сребърната огърлица с тюркоази, която обвиваше тънкия врат на Пандора, проблясващото злато от ушите и китката на Вирджиния. Тя видя Алекса, която се смееше на някакъв коментар на Ноел отсреща на масата. Тя не носеше никакви бижута, но светлочервената й коса блестеше като пламък, а привлекателното й лице беше грейнало от любов…

И изведнъж вече не се получаваше. Вайълет беше твърде близка с всички тях, за да остане обективна, за да продължи да ги наблюдава безпристрастно с окото на непознат. Сърцето й страдаше за Алекса, която беше толкова уязвима и чиста. А Вирджиния? Отсреща на масата тя наблюдаваше снаха си и знаеше, че макар Едмънд да се бе върнал отново вкъщи, между тях все още нищо не беше решено. Тази вечер Вирджиния беше много оживена. Имаше бляскаво и крехко сияние около нея, както и опасен блясък в сините й очи.

Вайълет си каза, че не трябва да си представя най-лошото. Че трябва просто да се надява на най-доброто. Тя посегна към чашата си и отпи малко вино.

Приключиха с първото ястие. Джеф се изправи на крака и като главен прислужник изчисти чиниите. През това време Арчи се обърна към Вирджиния:

— Вирджиния, Едмънд ми каза, че заминаваш за Щатите да видиш баба си и дядо си?

— Точно така — усмивката й беше твърде бърза, а очите — широко отворени. — Ще е толкова забавно. Нямам търпение да видя милите старци.

Значи въпреки предупрежденията на Вайълет тя бе взела решение. Всичко вече беше определено официално. Сърцето на Вайълет спря от мъка, когато разбра, че най-лошите й страхове бяха на път да станат действителност.

— Значи ще заминаваш?

Тя не се опита да скрие неодобрението в гласа си.

— Да, Вай, ще ходя. Казах ти, че ще ходя. А вече всичко е уредено — заминавам в четвъртък. С Конрад ще пътуваме заедно.

За един кратък миг Вай не каза нищо. Очите им само се срещнаха през масата. Погледът на Вирджиния беше дързък и непоколебим.

— За колко време заминаваш? — попита Вайълет.

Вирджиния вдигна рамене.

— Не съм сигурна все още. Билетът ми е с отворена дата. — Тя се обърна към Арчи: — Винаги съм искала да взема Хенри, но сега, когато вече не е при нас, реших, че мога да отида и сама. Толкова е странно усещането, че мога да правя неща неочаквано, без отговорности, без ангажименти.

— Ами Едмънд? — попита Арчи.

— Ооо, Вай ще се погрижи за него — каза Вирджиния духовито. — Нали, Вай?

— Разбира се. — Вайълет потисна импулса да хване снаха си за раменете и да я разклати, докато зъбите й се разтракат. — Няма проблем.

И после Вайълет обърна гръб и на двамата и продължи да си говори с Ноел.

* * *

— … моят дядо имаше един млад горски пазач. Казваше се Доналд Бюист. Той беше хубав и сърдечен момък на двайсет години.

Сега вече бяха на второто ястие — фазана „Теодора“ на Изабел. Джеф беше дал чиниите със зеленчуци, а Конрад Тъкър беше допълнил винените чаши. Инструктиран и подтикнат от Пандора, Арчи беше ангажиран с разказването на класически семеен анекдот, който подобно на сагата за госпожа Харис и чорапите за стрелба през годините се бе превърнал в често повтаряна семейна шега. Семействата Блеър и Еърд бяха чували тази история многократно, но заради новодошлите убедиха Арчи да я разкаже отново.

— … той беше отличен горски пазач, но имаше един недостатък, крайният резултат от който беше, че в рамките на трийсет и пет километра всички момичета злощастно забременяха — дъщерята на овчаря от Арднамур, дъщерята на месаря в Страткрой, дори прислужницата на баба ми припадна по време на един обяд, докато сервираше шоколадово суфле.

Той направи пауза. Зад затворената врата, която водеше към кухненския килер и към самата кухня, ясно се чу телефонът. Звънна се два пъти и Агнес Купър отиде, за да види какво става. Арчи продължи историята си:

— Най-накрая баба ми тропна с крак и настоя дядо да се заеме с Доналд Бюист. Затова изпратиха някой да го повика и той послушно влезе в офиса на дядо за неприятен разговор. Дядо ми назова половин дузина дами, които носеха или бяха родили копелетата му. Най-накрая пожела да разбере как Доналд ще се защити и какво приемливо извинение може да даде за поведението си. Последва дълга тишина, докато Доналд обмисляше с какво да се оправдае. „Ами разбирате ли, сър, имам колело.“

След като смехът замря, се чу потропване на кухненската врата, която се отвори изведнъж и Агнес Купър подаде глава:

— Съжалявам, че ви притеснявам, но Еди Файндхорн е на телефона и иска да говори с госпожа Джорди Еърд.

— Бедите винаги идват по три.

Вайълет изтръпна, сякаш отворената врата беше пуснала не само Агнес в стаята, но и леденостудено течение. Тя се изправи на крака толкова рязко, че щеше да си събори стола, ако Ноел не беше протегнал ръка да го хване.

Никой не проговори. Всички я гледаха, а лицата им отразяваха нейната тревога. Тя каза:

— Бихте ли ме извинили за момент — и се засрами от това, че гласът й трепереше.

Обърна се и напусна масата. Агнес задържа вратата отворена за нея и Вайълет се отправи към голямата кухня на Изабел. Агнес я последва, но това нямаше значение… Усамотението беше последното нещо, което я тревожеше в момента.

Телефонът стоеше върху скрина. Тя вдигна слушалката:

— Еди.

— О, госпожо Еърд.

— Еди, какво има?

— Съжалявам, че ви измъквам от вечерното парти…

— Лоти при теб ли е?

— Всичко е наред с Лоти, госпожо Еърд. Бяхте права. Тя наистина е отишла в Страткрой. Хванала е автобуса и е отишла в къщичката ми. Влязла е през задната врата…

— Ти беше ли там?

— Не, бях в Балнайд.

— Благодаря на Господ за това. Къде е тя сега?

— Господин Исхак се обади на полицията и след пет минути те бяха тук с малка патрулна кола и я прибраха.

— И къде е тя сега?

— Отново в болницата на сигурно място.

От облекчението, което изпита, Вайълет се почувства доста слаба. Коленете й трепереха и тя се огледа наоколо за стол, но не намери. Агнес Купър обаче забеляза какво търси, и й донесе стол, така че Вайълет седна, за да облекчи краката си.

— Добре ли си, Еди?

— Добре съм, госпожо Еърд.

Тя спря, а Вайълет чакаше да чуе, защото усети, че има още нещо. Намръщи се и попита:

— Откъде господин Исхак разбра за Лоти? Да не би да я е видял?

— Не, не точно — последва още една дълга пауза, — разбирате ли, това не е всичко. Може би Едмънд и Вирджиния трябва да се приберат. Хенри е тук. Избягал е от училище, госпожо Еърд, и се върна вкъщи.

* * *

Едмънд караше много бързо в дъжда и мрака, отдалечавайки се от Крой, после надолу по хълма и приближавайки се към селото. Заровила брадичка в коженото си палто, Вирджиния се бе вторачила в движещите се по стъклото чистачки. Мълчеше не защото нямаше какво да каже, а защото двамата толкова се бяха дистанцирали и ситуацията бе толкова шокираща, че нямаше начин да изразят какво мислеха.

Взеха разстоянието за няколко минути. Изхвърчаха през вратите на Крой, минаха през селото, след триста-четиристотин метра прекосиха реката по моста, приближиха дърветата, минаха през отворените порти и най-накрая си бяха вкъщи, в Балнайд.

Вирджиния най-после проговори:

— Не бива да показваш, че си му ядосан.

— Ядосан? — Той едва повярва, че тя можеше да е толкова непрозорлива.

Тя не каза нищо повече. Той зави с беемвето в задния двор, натисна спирачките и изключи двигателя. После излезе от колата преди нея и тръгна към къщата, където отвори вратата със замах.

Еди и Хенри седяха на масата в кухнята. Чакаха. Хенри беше седнал с лице към вратата. Лицето му беше бледо, а очите — широко отворени от ужас. Носеше сивия си училищен пуловер и изглеждаше мъничък и беззащитен в него.

Как, по дяволите, се бе справил с това дълго пътуване сам? Мисълта мина бързо през ума на Едмънд и после изчезна също така бързо.

— Здравей, Хенри.

Хенри се поколеба само миг, после се измъкна от стола и се вкопчи в баща си. Едмънд го прие в прегръдката си и го вдигна, сякаш тежеше не повече от едно бебе. Хенри прегърна силно баща си и Едмънд усети сълзите, които се стичаха по бузите на сина му.

— Хенри! — Вирджиния бе вече до него.

След малко Едмънд нежно пусна Хенри на земята. Той се обърна към майка си и благодарна на Бога, Вирджиния се строполи на колене, без да мисли за вечерната си рокля, приемайки го в нежната си прегръдка. Той зарови лице в яката й.

— Миличък, миличък, всичко е наред. Не плачи, не плачи.

Едмънд се обърна към Еди. Тя също се бе изправила на крака и погледите им се срещнаха. Тя го познаваше от бебе и той й беше благодарен, защото нямаше и следа от упрек в очите й. Вместо това каза:

— Съжалявам.

— За какво, Еди?

— Че ви развалих тържеството.

— Не бъди глупава. Сякаш има някакво значение. Той кога си дойде?

— Преди около четвърт час. Госпожа Исхак го доведе.

— Някой звънял ли е от училището?

— Телефонът е развален и не звъни.

Той беше забравил.

— Разбира се.

Това означаваше, че имаше практически неща, за които трябваше спешно да се погрижи.

— В такъв случай трябва да се обадя по телефона.

Той ги остави, докато Хенри все още плачеше. Мина през тихата къща, стигна до библиотеката и пусна лампата там, после седна на бюрото си и набра номера на Темпълхол.

Телефонът звънна само веднъж, преди да вдигнат слушалката отсреща.

— Темпълхол.

— Директорът ли е?

— Да, на телефона.

— Колин, Едмънд Еърд е.

— О! — От другата страна на линията се чу въздишка на облекчение. Едмънд се учуди колко ли дълго горкият човек се беше опитвал да се свърже с тях по някакъв начин. — Направо се побърках в опитите си да се свържа с вас.

— Хенри е тук и е добре.

— Слава богу. По кое време се появи?

— Преди около петнайсет минути. Все още не съм чул подробности. Ние самите току-що се върнахме. Бяхме навън на вечеря и съобщението ни застигна там.

— Той изчезна някъде по времето за лягане. Към седем часа. Оттогава се опитвам да се свържа с вас.

— Телефонът ни е развален. Не приема входящи обаждания.

— Най-накрая го разбрах. Тогава се обадих на майка ти, но и там нямаше никой.

— Тя беше на същото вечерно парти с нас.

— Хенри добре ли е?

— Изглежда, да.

— Как е успяло това малко дяволче да стигне до вас?

— Нямам представа. Както ти казах, самият аз се прибрах вкъщи преди минута. Почти не съм говорил с него, защото исках да говоря първо с теб.

— Благодаря.

— Съжалявам, че ти създадохме толкова неприятности и тревоги.

— Аз трябва да ви се извиня. Хенри е твой син, а аз отговарях за него.

— Ти — каза Едмънд, облягайки се на стола — знаеш ли дали има нещо конкретно, което да го е подтикнало да избяга?

— Не, не знам. Нито пък някое от по-големите момчета знае. Нито който и да било от персонала ми. Той не изглеждаше нито щастлив, нито тъжен. На новите момчета винаги им отнема една-две седмици да се установят и да свикнат с новия начин на живот, да приемат промяната и непознатата среда. Аз го наблюдавах, естествено, но нямаше никакви признаци, че ще предприеме такива драстични действия.

Той звучеше разстроен и озадачен, както и самият Едмънд.

— Да, да, разбирам.

Директорът се поколеба и после попита:

— Ще го пратите ли пак при нас?

— Защо питаш?

— Просто се чудех дали искаш да го върнеш.

— Има ли някаква причина да не искам?

— От моя гледна точка няма абсолютно никаква причина. Той е много добро момче и знам, че мога да направя нещо от него. Лично аз бих искал да се върне, но… — Той спря и Едмънд остана с впечатлението, че подбира много внимателно думите си. — … Разбираш ли, Едмънд. От време на време се появява някое момче, което идва в Темпълхол, но всъщност не е трябвало да се отделя от дома си изобщо. Не съм прекарал достатъчно дълго време с Хенри, за да съм напълно сигурен, но мисля, че той е едно от тези деца. Не само че е твърде незрял за възрастта си, но и не е готов да се справи с изискванията на живота в пансион.

— Да, да. Разбирам.

— Защо не си помислиш ден-два? Нека Хенри остане при теб, докато решиш. Запомни, наистина искам да се върне, не се опитвам да прехвърля отговорността или да се отметна от ангажимента си, но сериозно бих ти препоръчал да обмислиш ситуацията.

— И какво да правя?

— Върни го в местното училище. Очевидно е добро училище и добре са го подготвили там. Когато стане на дванайсет, може пак да обмислиш възможността за Темпълхол.

— Казваш точно това, което жена ми повтаря през последната година.

— Съжалявам. Макар и да е закъсняла преценката ми, мисля, че тя е права. И мисля, че ние с теб сме виновни, защото сгрешихме…

Те поговориха още малко и се съгласиха да поддържат връзка следващите няколко дни. Накрая той затвори слушалката.

Той е едно от тези деца. Не е готов да се справи с изискванията на живота в пансион. Ние с теб сгрешихме.

Сгрешихме. Тази дума като че ли се заби с чук в главата му. Жена ти е права, а ти си сгрешил. Отне му известно време, за да приеме думата и значението й. Седеше на бюрото и се опитваше да се примири, че бе сбъркал почти катастрофално. Не беше свикнал с такъв тип упражнения за мозъка и му отне малко време, за да се примири.

След малко се изправи. Видя, че огънят е угаснал. Прекоси стаята и сложи отново дърва в камината. Когато се подпали кухото дърво и се развихриха приятните пламъци, се върна в кухнята.

Тук откри, че нещата повече или по-малко се бяха върнали към нормалното си състояние. Те отново седяха на масата, а Хенри беше на коленете на майка си. Еди беше направила цял чайник с чай и мляко с какао за Хенри. Вирджиния все още беше с коженото си палто. Когато влезе, всички вдигнаха поглед към него и той видя, че сълзите на Хенри са изсъхнали и цветът на бузите му се бе върнал малко.

Едмънд бе сменил изражението на лицето си — сега излъчваше жизнерадост.

— Свърших тази работа… — Той разроши косата на Хенри и си придърпа стол. — Има ли чаша чай за мен?

— Какво прави? — попита Хенри.

— Говорих с господин Хендерсън.

— Много ли е ядосан?

— Не, не е ядосан, само притеснен.

— Много съжалявам — каза Хенри.

— Ще ни разкажеш ли какво се случи?

— Да, предполагам, че да.

Хенри отпи още една глътка от сладкото си какао, от което се издигаше пара, и остави чашата си на масата. После каза:

— Хванах автобуса.

— Но как се измъкна от училището?

Хенри започна да разказва. Докато обясняваше, всичко звучеше нелепо просто. Той облякъл ежедневните си дрехи под пижамата. А после, когато угасили осветлението, се престорил, че трябва да отиде до тоалетната. Там имало голям шкаф, където бил скрил палтото си. Преоблякъл се и после се качил на прозореца към аварийния изход. После стигнал до задния път, а от него — до главния път, където минават автобусите.

— Но колко време се наложи да чакаш автобус? — попита Вирджиния.

— Малко. Знаех, че скоро има автобус.

— Откъде знаеше?

— Имах график с разписанието им. — Той погледна към Еди. — Взех го от чантата ти и го запазих.

— Толкова се чудех какво се е случило с малкото ми разписание.

— Проверих за автобуса за Релкърк и видях, че трябва да дойде скоро. И наистина дойде.

— Но никой ли не те попита какво правиш сам по това време?

— Не, бях си сложил плетената шапка за прикритие и се виждаха само очите ми. Не приличах на ученик, защото не си бях сложил училищната шапка.

— Как плати билета? — попита Едмънд.

— Вай ми беше дала два паунда, когато се сбогуваше с мен. Не ги предадох, а ги запазих във вътрешния джоб на палтото си. Там сложих и разписанието на автобусите, така че никой да не ги намери.

— А когато стигна в Релкърк?

— Да, стигнах до автобусната спирка. Вече се стъмваше, а трябваше да намеря другия автобус, който отива до моста Кейпъл. Имаше и автобус до Страткрой, но не исках да го хващам, за да не ме види някой, когото познавам. Беше доста трудно да намеря онзи автобус, защото имаше много автобуси и трябваше да прочета табелите отпред на всичките. Но успях да го намеря и трябваше да чакам доста дълго, докато потегли.

— Къде слезе?

— Нали ти казах ти — на моста Кейпъл. И после вървях пеш.

— Ходил си пеш от моста Кейпъл? — Вирджиния погледна сина си с почуда. — Но, Хенри, това са девет километра…

— Не вървях през целия път — призна си той. — Знам, че не бива да се качвам при непознати, но все пак го направих в края на пътуването. Шофьорът беше много приятен едър мъж с камион за овце. И той ме закара до Страткрой. А после… — Гласът му, който досега беше ясен и уверен, започна отново да трепери. — А после…

Той обърна поглед към Еди и тя пое инициативата:

— Не плачи, миличък. Няма да говорим за това, ако не искаш…

— Искам ти да им разкажеш.

И Еди разказа всичко по най-практичния и реалистичен начин, но дори това не смекчи ужаса от преживяването на Хенри. При всяко споменаване на Лоти той отново пребледняваше и Вирджиния го придърпваше към себе си, поставяйки брадичката си върху главата му и покривайки очите му с ръце. Тя правеше това, сякаш така можеше да премахне завинаги образа на Лоти Карстеърс, която идва през спалнята на Еди, за да провери кой стои зад прозореца.

— О, Хенри. — Тя го люлееше като бебе. — Не мога да го понеса… Какво се е случило! Какво ужасно нещо ти се е случило!

Едмънд, който беше също толкова развълнуван, успя да каже спокойно:

— И какво направи, Хенри?

Спокойният глас на баща му малко възвърна увереността на Хенри. Той се надигна разрошен от прегръдките на Вирджиния.

— Отидох при госпожа Исхак — започна той. — Магазинът й беше все още отворен и тя метеше пода. Беше много мила. А господин Исхак се обади на полицията по телефона, те дойдоха с включена сирена и святкаща синя лампа. Видяхме ги от магазина. После, когато полицейската кола си замина за Релкърк, госпожа Исхак си облече палтото и ме изпрати дотук. Тя позвъни на звънеца, защото вратата беше заключена, и кучетата се разлаяха. После дойде Еди.

— Той посегна към какаото си и го изпи цялото, а после остави празната чаша на масата. — Помислих, че Лоти я е убила. Лоти беше сложила лилавата й жилетка и се бе начервила. Изглеждаше така, сякаш бе убила Еди…

Лицето му се сбръчка. Дойде му в повече. Отново заплака и те го оставиха да плаче. Този път Едмънд не му каза да бъде мъж, а просто стоеше там, наблюдавайки малкия си хлипащ син с нарастващо възхищение и гордост. Защото осемгодишният Хенри беше не просто избягал от училище, но и бе планирал и осъществил бягството си с известен стил, с неподозиран кураж, ум и предвидливост. Изглежда, се беше подготвил за всякакви случайности и само катастрофалното и нещастно появяване на Лоти Карстеърс бе объркало плана му.

Най-накрая сълзите му спряха. Очите му бяха пресъхнали. Едмънд му даде чистата си ленена кърпа и Хенри седна и си избърса носа.

— Мисля, че вече трябва да си лягам — каза.

— Разбира се. — Вирджиния му се усмихна. — Искаш ли да се изкъпеш първо? Сигурно ти е студено и си мръсен.

— Да.

Той слезе от коляното й. Издуха си носа отново и после отиде при баща си да му върне кърпата. Едмънд я взе, придърпа Хенри към себе си и се наведе да го целуне по главата.

— Има само едно нещо, което не си ни казал — каза баща му. Хенри го погледна. — Защо избяга?

Хенри се замисли и после каза:

— Не ми хареса. Не си бях на мястото. Все едно бях болен.

— Да — каза Едмънд след малко. — Да, разбирам. — Той се поколеба и после продължи: — Виж, момчето ми, защо не се качиш горе с Еди и не се изкъпеш. С майка ти трябва да отидем на едно тържество, но първо ще се обадя на Вай и ще й кажа, че си тук и си в добра форма. След това ще се качим горе да ти кажем лека нощ.

— Добре. — Хенри хвана ръката на Еди и двамата тръгнаха към вратата. Но той се обърна и попита: — Ще дойдете, нали?

— Обещаваме.

Вратата се затвори след него и Едмънд и Вирджиния останаха сами.

След като Хенри излезе, тя се отпусна. Бе се прегърбила на твърдия кухненски стол. Вече нямаше нужда да крие травмата си, шока и изтощението си. Под грима Едмънд видя бледото й изпито лице със сенки под очите. Нямаше и следа от веселия смях от по-рано вечерта. Изглеждаше напълно изцедена. Той стана, хвана я за ръката и я дръпна, за да се изправи.

— Ела — каза й, излезе от кухнята и я поведе през коридора към библиотеката.

Огънят, който отново беше запалил, все още гореше буйно и голямата сенчеста стая беше топла. Тя беше благодарна за тази топлина. Тръгна натам и потъна в столчето край камината, като протегна ръце към огъня. Дългата й пола падаше свободно около нея, а яката на коженото й палто сякаш придържаше главата й, ясно очертания й профил.

— Изглеждаш като доста заможна Пепеляшка.

Тя го погледна и се усмихна.

— Искаш ли питие?

Тя поклати глава:

— Не, добре съм.

Той отиде до бюрото си, светна лампата и набра номера на Крой. Вдигна Арчи.

— Арчи, Едмънд е.

— Хенри добре ли е?

— Да, добре е. Имал е малко неприятни приключения, но не казвай нищо на Вай. Просто й кажи, че е с Еди и вече си ляга.

— Ще се върнете ли?

Едмънд погледна жена си, която стоеше с гръб към него — силует на фона на пламъците от камината. После каза:

— Не, мисля, че не. Ще дойдем направо в Корихил и ще се срещнем там.

— Добре. Ще кажа на другите. Ще се видим по-късно, Едмънд.

— Довиждане.

Той затвори телефона и се върна при камината. Там застана с единия крак върху решетката на камината и с ръка, подпряна на полицата, и впери поглед в жена си, а после и в пламъците. Но тишината между тях вече не беше враждебна, а беше мирна комуникация между двама души, които заедно са преживели криза и нямаха нужда от повече думи, за да я опишат.

Вирджиния първа наруши тишината:

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш?

— Съжалявам, че казах онова в колата. Че ти казах да не се ядосваш. Беше глупаво. Трябваше да знам, че никога не би се ядосал на Хенри.

— Даже точно обратното, гордея се с него. Той се е справил много добре.

— Сигурно е бил много нещастен.

— Мисля, че просто се е чувствал изгубен. Сгреших. Ти беше права. Колин Хендерсън каза същото. Хенри още не е готов за пансион.

— Не бива да се виниш.

— Много благородно от твоя страна да кажеш това.

— Не, не е благородно. Благодарна съм. Защото сега можем да спрем да спорим и да се караме, разрушавайки се взаимно. Знам, че имаше само най-добри намерения. Мислеше, че така ще е най-добре за Хенри. Всеки прави грешки рано или късно. Човек, който никога не е направил грешка, е човек, който никога не е направил нищо. Сега всичко свърши. Нека оставим всичко зад нас. Просто бъди благодарен, че нищо лошо не се е случило с Хенри и сега е в безопасност.

— Лоти му се е случила. Мисля си, че това преживяване е достатъчно, за да има кошмари до края на живота си…

— Но той се е справил, и то много разумно. Отишъл е при госпожа Исхак. Погрижил се е за себе си и е уведомил другите. Няма смисъл да се измъчваш с такива мисли, Едмънд.

Той не каза нищо. След малко се отдръпна от камината и се отпусна на единия край на големия диван. Протегна напред дългите си крака, обути в червено-бели чорапи от тартан и обувки със сребърни токи. Огънят в камината проблясваше от излъсканите му копчета и металната дръжка на чантичката му.

— Сигурно си изтощен — каза тя.

— Да, беше дълъг ден. — Той потърка очи. — Но мисля, че трябва да поговорим.

— Можем да говорим утре.

— Не, трябва да е сега. Преди да е твърде късно. Трябваше да ти кажа по-рано тази вечер, когато се върнах и ти започна да ми разказваш за Лоти. Лоти и нейните думи, нейните клюки. Казах, че тя лъже, но това не е съвсем вярно.

— Ще ми разкажеш за Пандора.

Гласът на Вирджиния беше спокоен и смирен.

— Трябва да ти разкажа.

— Бил си влюбен в нея.

— Да.

— Страхувам се от нея.

— Защо?

— Защото е толкова красива. Мистериозна. Под този дъжд от думи никога не знаеш какво си мисли. Не мога да си представя какво се случва в главата й. И понеже тя те познава от толкова отдавна, когато аз още не съм те познавала, това ме кара да се чувствам несигурна и излишна. Тя защо се върна в Страткрой, Едмънд? Знаеш ли защо се върна?

Той поклати глава:

— Не.

— Боя се, че все още е влюбена в теб. Че все още те иска.

— Не.

— Откъде си толкова сигурен?

— Мотивите на Пандора, каквито и да са, нямат никакво значение. Всичко, което има значение за мен, си ти. Алекса и Хенри също. Сякаш си забравила това основно нещо.

— Ти си бил женен, когато си обичал Пандора. Бил си женен за Карълайн. Имал си бебе. С какво е било по-различно?

Това беше обвинение и той го прие.

— Да, и бях неверен и на двете. Но Карълайн не беше като теб. Ако се опитам да ти обясня защо се ожених за нея, мисля, че няма да разбереш. Имаше много общо с начина, по който стояха нещата тогава през 60-те — тези жизнерадостни години. Всички бяхме млади и се усещаше някакъв неспокоен материализъм във въздуха. Аз си проправях път, печелех пари и оставях своята следа в лондонското общество. Тя беше част от амбициите ми, от това, което исках. Родителите й бяха ужасно заможни, а тя беше единствено дете. Аз копнеех за сигурността на това да съм финансово осигурен, да усетя отражението на заслепителния успех.

— Но ти си я обичал?

Едмънд поклати глава:

— Не знам. Не се замислях много за това. Само знаех, че беше прекрасна за гледане, изключително елегантна, типът жена, след която винаги всички се обръщаха, която будеше някаква завист. Харесваше ми да ме виждат с нея, бях горд с нея. Сексуалната, любовната част от връзката ни не вървеше много гладко. Не знам точно кога почна да се обърква всичко. Сигурен съм, че вината беше колкото на Карълайн, толкова и моя, но тя беше странно момиче. Тя използваше секса като оръжие, а липсата на секс — като наказание. Преди края на първата година от брака ни вече спях много често в гостната. Когато тя осъзна, че е бременна с Алекса, нямаше радост, а само сълзи и взаимни обвинения. Тя не искаше дете, защото се страхуваше от раждането, а и както се оказа по-късно, страховете й се оправдаха. След като се роди Алекса, тя изпадна в следродилна депресия, която продължи месеци. Беше в болница дълго време и когато най-сетне беше в състояние да пътува, майка й я взе в Мадейра, за да прекара зимата там. В началото на лятото същата година Арчи и Изабел се ожениха. Той беше най-старият ми близък приятел. Бях го виждал много малко, след като заминах за Лондон, но знаех, че трябва да присъствам на сватбата му. Взех си една седмица отпуска и се прибрах вкъщи. Бях на двайсет и девет. Върнах се в Страткрой сам. Останах тук, в Балнайд, заедно с Вай. Но тогава в Крой беше пълно с гости, там кипеше бурен живот. През първия си ден вкъщи отидох да видя Арчи и се потопих в тази атмосфера на забавление.

И Пандора беше там. Не я бях виждал от пет години. Сега вече беше на осемнайсет, беше завършила училище и вече не беше дете. Познавах я от цяла вечност. Тя беше част от живота ми, винаги е била — като бебе в пелени, като малко момиче, което си играеше на гоненица с мен и Арчи и никога не пропускаше да скрои някой номер. Ужасно разглезена, своенравна, лукава, но същевременно много пленителна и скъпа. Когато я видях отново, разбрах, че не се е променила. Единствената промяна бе, че беше пораснала. Видях я как вървеше към мен през цялата зала в Крой — видях усмивката й, очите й, дългите й крака и сексуалната аура, която се носеше около нея, толкова могъща, почти видима. Тя обви ръце около врата ми, целуна ме по устата и каза: „Едмънд, колко си ужасен! Защо не ме изчака?“. Това беше единственото, което каза. Почувствах се така, все едно се давех и дълбоките води вече се бяха затворили над лицето ми, покривайки всяка част от тялото ми.

— Били сте любовници.

— Не съм я съблазнявал. Тя беше само на осемнайсет, но някак си вече беше успяла да загуби девствеността си. А и не беше трудно да сме заедно. В къщата се случваха толкова много неща и имаше толкова много хора, че никой не забелязваше, когато изчезвахме някъде заедно.

— Била е влюбена в теб.

— Така каза. Каза ми, че винаги е била влюбена в мен, още от малко момиченце. Фактът, че бях женен, само я направи още по-упорита. Никога не й бяха отказвали нещо, което искаше, и когато се опитвах да я вразумя, тя просто слагаше ръце на ушите си, затваряше очи и отказваше да слуша. Не можеше да повярва, че съм я оставил, че не бих се върнал. Сватбата беше в събота, а в неделя следобед трябваше да се върна в Лондон. В неделя сутринта с Пандора се разходихме нагоре по хълма по пътя за язовира. Обаче спряхме при Кори и легнахме на тревата. Чувахме как поточето тече бавно някъде долу под краката ни. Най-накрая успях да я убедя, че наистина трябва да замина. Тя плака, протестира и се вкопчи в мен и в крайна сметка, за да я успокоя, й обещах, че ще се върна, че ще й пиша. Уверих я, че я обичам. Наговорих й всички ужасни глупави лъжи, които човек казва, когато няма кураж да прекрати нещо. Когато нямаш куража да бъдеш силен. Когато не можеш да се пребориш със себе си да разрушиш мечтата на някой друг.

— О, Едмънд.

— Направих ужасна каша от всичко. Бях такъв проклет страхливец. Тръгнах за Лондон и докато километрите между нас се увеличаваха все повече и повече, аз започвах да се мразя за това, което бях причинил на Карълайн, на Алекса, а също така и на Пандора. Докато стигнах в Лондон, бях вече твърдо решен да пиша на Пандора и да се опитам да й обясня, че цялата история е била просто една фантазия, няколко откраднати дни, които нямаха реална стойност и имаха толкова бъдеще, колкото едно сапунено мехурче. Но не й писах. Защото, когато отидох в офиса на следващия ден, имах много работа, а вечерта вече летях със самолет за Хонконг. На пазара имаше огромна финансова сделка и избраха мен, за да се справя с нея. Нямаше ме три седмици. Когато най-накрая се завърнах в Лондон, времето, прекарано в Крой, бе избледняло и се бе превърнало в някаква далечна невероятна история, като дни от нечий чужд живот. Едва можех да повярвам, че това се бе случило на мен. Отново бях трезво мислещ бизнесмен, а не онзи нерешителен романтик, който беше полудял от любов, от сексуално увлечение. А и залогът беше твърде голям. Работата ми вероятно. Начин на живот, за който бях работил от сутрин до вечер. Алекса. Не можех да понеса мисълта, че може да загубя Алекса. И Карълайн — жена ми, за добро или зло. Тя се беше върнала от Мадейра със загар, в добро настроение и възстановена. Бяхме минали през лош период заедно, но вече бяхме от другата страна. Отново бяхме заедно и не можех да разваля всичко това. Бяхме хванали отново нишките на живота и се опитвахме да запазим основите на брака си здрави.

— А Пандора?

— Нищо. Приключих. Изобщо не й написах онова писмо.

— О, Едмънд. Това е жестоко.

— Да. Грехът на нещо пропуснато. Знаеш ли колко ужасно е усещането, когато има нещо много важно, което трябва да направиш, но не го правиш? И с всеки ден става все по-трудно и по-трудно да го направиш, докато в един момент не стигнеш до пределната граница, след която вече няма смисъл изобщо да го правиш. Всичко беше приключило. Арчи и Изабел отидоха в Берлин и непосредствената ми връзка с Крой беше прекъсната. Не чух нищо повече до деня, в който Вай се обади в Балнайд да каже, че Пандора я няма. Избягала на другия край на света с възрастен мъж, който можел да й бъде баща.

— Обвиняваш ли себе си?

— Разбира се.

— Каза ли някога на Карълайн за това?

— Не.

— Щастлив ли беше с нея?

— Не. Тя не беше жена, която поражда щастие. Но нещата проработиха добре, защото ние ги накарахме да заработят, защото бяхме този тип хора. Но какъвто и да е вид любов почти нямаше между нас. Иска ми се да бяхме щастливи, защото щеше да ми е много по-лесно да приема смъртта й, ако бяхме водили хубав живот. Щях да съм сигурен, че не са били — той направи пауза, за да намери правилните думи — просто десет години, хвърлени на вятъра.

Нямаше какво повече да каже. През разстоянието, което ги разделяше, Вирджиния и Едмънд се разглеждаха взаимно и тя видя тъга и отчаяние в погледа му. Тогава стана от високия стол и отиде при него. Докосна устните му с пръсти и го целуна, а той протегна ръка и я придърпа по-близо до себе си.

— Ами ние? — попита тя.

— Никога не съм знаел какво може да бъде бракът, преди да те срещна.

— Иска ми се да ми беше казал това преди.

— Срамувах се. Не исках да знаеш. Бих дал дясната си ръка, за да мога да променя случилото се, но не мога. Всичко онова се случи и стана част от мен завинаги.

— Говорил ли си с Пандора за това?

— Не, почти не съм я виждал. Нямах възможност.

— Трябва да оправиш нещата с нея.

— Да.

— Мисля, че тя все още ти е много скъпа.

— Да, но тя е част от живот, който отдавна е в миналото. Не от живота, който водя сега.

— Знаеш, че винаги съм те обичала. Предполагам, че ако не те обичах толкова много, нямаше как да успееш да ме направиш толкова нещастна, защото нямаше да ме интересува. Но сега, когато осъзнавам, че и ти си човешко същество, че можеш да бъдеш наранен от нещо, че правиш същите идиотски грешки като нас — сега е дори по-хубаво. Разбираш ли, никога не съм смятала, че имаш нужда от мен. Винаги съм мислела, че си самодостатъчен. Това, че се чувствам необходима, е по-важно от всичко.

— Имам нужда от теб сега. Не заминавай. Не ме оставяй. Не бягай в Америка с Конрад Тъкър.

— Не бягах от теб с него.

— Мислех, че е така.

— Не, не си прав. Всъщност той е много мил човек.

— Искаше ми се да го убия.

Никога не трябва да казваш на Едмънд. Все още не усещаше и капка вина, а само искаше да предпази мъжа си. Затова продължи да пази тайната си като някакъв горд личен трофей. Каза небрежно:

— Щеше да е ужасна загуба.

— Баба ти и дядо ти много ли ще се разочароват?

— Ще отидем някой друг път. Заедно — ти и аз. Ще оставим Хенри на Вай и Еди и ще отидем заедно да ги видим.

Той я целуна. После облегна гръб на меките възглавници на дивана и въздъхна.

— Иска ми се да не се налагаше да ходим на тези проклети танци.

— Знам, но се налага. Само за малко.

— По-скоро бих те занесъл в леглото.

— О, Едмънд. Имаме толкова много време за любов пред нас — години, години, до края на живота ни.

Точно тогава се появи Еди, която ги търсеше. Тя почука на вратата, преди да я отвори. Светлината от коридора блестеше зад нея и косата й изглеждаше като бял ореол.

— Само да ви кажа, че Хенри вече си е в леглото и ви чака.

— О, благодаря, Еди…

Те слязоха долу. Хенри лежеше в собственото си легло в стаята си. Нощната му лампа светеше слабо и разнообразни сенки играеха по стените. Вирджиния седна на ръба на леглото му и се наведе да го целуне. Той беше почти заспал.

— Лека нощ, миличък.

— Лека нощ, мамо.

— Всичко ще бъде наред.

— Да, всичко ще бъде наред.

— Без никакви кошмари?

— Мисля, че да.

— Ако все пак се появят, Еди е долу.

— Да, знам.

— Ще те оставя с татко.

Тя се изправи и се премести встрани.

— Приятно прекарване на тържеството — пожела й Хенри.

— Благодаря, скъпи. Ще се забавляваме.

Тя излезе от стаята и Едмънд зае мястото й.

— Ето че отново си вкъщи, Хенри.

— Съжалявам за училището, но наистина не беше правилното за мен място.

— Знам. Осъзнавам го сега. Както и господин Хендерсън.

— Не трябва да се връщам, нали?

— Мисля, че не. Ще трябва да се обадим в училището в Страткрой, за да проверим дали ще те приемат отново.

— Мислиш ли, че ще кажат „не“?

— Не мисля. Ще се върнеш с Кадежа.

— Би било добре.

— Лека нощ, момчето ми. Справи се добре. Гордея се с теб.

Очите на Хенри вече се затваряха. Едмънд се изправи и се отдалечи, после се обърна с гръб към него и с изненада осъзна, че и в собствените му очи имаше сълзи.

— Хенри?

— Да?

— Му при теб ли е сега?

— Не. Вече не ми е нужен.

* * *

След като излезе навън, Вирджиния осъзна, че дъждът е спрял. Отнякъде се беше появил студен и свеж вятър, от който мракът се раздвижи и високите брястове в Балнайд зашумоляха, заскърцаха и залюляха върховете си. Когато погледна нагоре, тя видя звездите, защото вятърът беше издухал облаците на изток. Небето беше чисто и обсипано с безкрайния брилянтен блясък на множеството съзвездия, които се виждаха. Студеният, но чист и сладък въздух брулеше бузите й. Тя си пое няколко дълбоки глътки въздух и сякаш се оживи. Вече не се чувстваше изморена, нещастна, ядосана, обидена, изгубена. Хенри вече си беше вкъщи, а Едмънд се беше върнал вкъщи не само физически, но и по друг начин, беше се върнал при нея. Тя беше млада и знаеше, че е красива, наконтена и на път за парти. Беше готова да танцува цяла нощ.

Караха в светлината на фаровете по тесните, изпълнени с множество завои селски пътища. Когато приближиха Корихил, видяха как нощното небе е окъпано в блясък от прожекторите, насочени към предната част на къщата. Когато приближиха къщата, видяха низ от приказни светлини, които Верена беше навързала от дърво на дърво по целия път нагоре. Освен това на всеки двайсетина метра се виждаха ярките пламъци на римски свещи, които излизаха от тревата.

— Сигурно се чувства много добре тази вечер — каза Вирджиния.

— Кой?

— Корихил. Прилича на паметник на всички минали вечерни партита, сватбени пирове, танци, балове, които са минали през него през годините. И кръщенета, и погребения също. Но най-вече тържества.

Три ярко блестящи прожектора бяха насочени нагоре и осветяваха Корихил под комините. Отвъд това се издигаше голямата шатра, която също беше осветена вътре и приличаше на театър със сенки. Изкривените силуети се движеха на фона на бялото платно. Чуваха се и музикалните ритми. Очевидно танците вече бяха започнали.

На едно дърво от лявата страна на пътя висеше още един прожектор, който осветяваше голямата заградена ливада до конюшнята. Колите тук бяха паркирани в дълги колони, чийто край не се виждаше. Една фигура се приближи към тях в тъмното с фенерче в ръка. Едмънд спря колата и спусна прозореца. Мъжът с фенерчето спря, за да надникне вътре и да види кой е дошъл. Хюи Маккинън, момчето за всичко в дома на Стейнтън. Тази вечер играеше ролята на човек, който паркираше колите, но вече вонеше на уиски.

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер, Хюи.

— О, вие ли сте, господин Еърд. Съжалявам, но не разпознах колата. Как сте, сър? — Той проточи врат още малко, за да може да огледа Вирджиния, и алкохолните изпарения пак ги връхлетяха. — И госпожа Еърд. Как сте?

— Много добре, благодаря ти, Хюи.

— Много добре, много добре — каза той. — Ужасно много закъснявате. Останалата част от групата ви пристигна преди повече от час.

— Боя се, че имахме много важна работа.

— Добре, няма значение. Нощта е достатъчно дълга. — След като приключи с любезностите, той се закрепи на крака. — Сега, сър, ако искате, вземете хубавата си дама и я придружете до залата. Може да я оставите там и да се върнете тук, където аз ще ви помогна да си намерите място за паркиране някъде там.

Насочи фенерчето си някъде напосоки към полето и се оригна дискретно.

— Надявам се да се забавлявате и да прекарате изключително.

Той се отдръпна и Едмънд вдигна прозореца.

— Съмнявам се, че Хюи ще издържи цяла вечер.

— Поне добре се е загрял и няма да умре от хипотермия.

Колата се придвижи напред, за да отбие при входната врата зад едно ауди с персонализиран регистрационен номер. От него излизаха множество млади мъже и момичета. Те всички сияеха и се смееха, тъй като идваха от някое продължително и изобилно вечерно парти. Вирджиния ги последва към залата, докато Едмънд се върна да потърси Хюи и да паркира колата.

Тя влезе в къщата и моментално я заляха светлина, топлина, музика, аромат на цветя, зеленина, дим от дървата в камината, шумни поздравления, смях и разговори на висок глас. Докато бавно се изкачваше по стълбите, тя погледна надолу над стълбчетата и пред нея се разкри карнавалната сцена. Имаше хора навсякъде. Много от тях познаваше, но имаше и непознати. Специално за този повод бяха дошли хора от всички части на страната. Виждаше се пламъкът от един пън в камината, край която се бяха събрали млади мъже в шотландски полички и във вечерно облекло и си говореха с питие в ръка. Двама от тях бяха офицери от казармата в Релкърк, чиито алени куртки изглеждаха доста претрупани.

От трапезарията, чиито врати бяха украсени с тъмносиня копринена драперия, се чуваше мощният ритъм на диско музика. През вратата минаваше стабилен поток от двупосочен трафик. Млади момчета, които почти влачеха партньорките си, изчезваха в мрака, докато други се появяваха. Младите мъже бяха сладки и запотени, сякаш току-що бяха приключили игра на скуош, докато момичетата стояха небрежно, с престорена изтънченост пробиваха пръсти през разрошената си коса и посягаха към цигарите си. Слабите светлини и глъчката загатваха за известно сексуално вълнение.

На единия от диваните близо до входа седеше старият генерал Палмър в шотландската си поличка, който се беше разкрачил неприлично широко. Говореше с една доста едра дама с голямо деколте, която Вирджиния не разпозна. Покрай тях други си пробиваха път към библиотеката и оттам — към голямата палатка пред къщата.

— Вирджиния! — викна я някакъв мъж, който я гледаше.

Тя му помаха, усмихна се и продължи да се качва по стълбите. Отиде в спалнята, на която беше окачен надпис „Жени“, където се отърва от коженото си палто и го сложи на върха на купчината от палта, която се беше насъбрала на леглото. Отиде до прозореца, за да среши косата си. Зад нея вратата на тоалетната се отвори шумно и се появи едно момиче. Тя беше със светла и ефирна като пухче от глухарче коса, а очите й бяха с черен грим — приличаше на панда. Вирджиния тъкмо щеше да й каже, че по невнимание е подгънала роклята си в бельото си, когато осъзна, че всъщност това беше полата й. Прииска й се Едмънд да беше тук, за да сподели с него този весел момент. Тя бързо се завъртя, за да премахне гънките от полата на роклята, прибра си гребена в чантата и излезе.

Едмънд я чакаше долу в края на стълбите и пое ръката й:

— Всичко наред ли е?

— Трябва да ти разкажа нещо интересно и забавно. Паркира ли колата?

— Хюи ми намери място. Хайде, да вървим да видим какво се случва.

Тя беше видяла всичко малко по-рано, сутринта, когато донесе вазите за цветя. Но тогава шатрата беше празна и недовършена и имаше работници навсякъде. Сега всичко беше преобразено и всичките месеци на планиране, притеснение и усилен труд се бяха отплатили на Верена. Вирджиния реши, че Корихил изглеждаше така, сякаш специално е бил проектиран за такива събития. Тя мина през библиотеката, за да стигне до палатката по каменните градински стълбички. Урните в най-горната и в най-долната част на стълбите бяха с много зеленина и бели хризантеми, а лампите, които ги осветяваха, се полюшваха от лекото течение, подухващо под заградения навес.

Те се спряха на върха на стълбите, което, естествено, е най-хубавото място за наблюдение, и се полюбуваха с почуда и възхищение на гледката.

Високите колове на шатрата бяха трансформирани в същински дървета от снопове ечемик, букови клонки и офика, която блестеше ярко с алените си плодове. Високо над тях висяха лъскави полилеи. В далечния край беше издигната сцена, около която бяха вързани на нишка сребристи балони с хелий. На сцената беше Том Драйстоун с групата си, който свиреше силно музика за типичния бърз шотландски танц за осем души — „Танцът на войниците“. Том беше в средата с акордеона си, тъй като беше лидерът на групата, а останалите — пианист, двама цигулари и млад барабанист — стояха около него. Облечени в бели сака и тесни карирани панталонки от туид, те изглеждаха доста добре. Той забеляза Вирджиния и й намигна, после й кимна за поздрав и продължи да свири. Високата му чаша за бира преливаше на пода до него.

Групите от танцьори — някои по осем, други по шестнайсет, се въртяха и премятаха, хващаха се за ръце, разменяха си партньорите, пляскаха с ръце, тропаха с крака в ритъм с хипнотичния пулс на музиката. В средата на една група имаше един огромен млад мъж, който сякаш беше излязъл на показ. Изглеждаше достатъчно силен, да бъде силов спортист, но тази вечер изразходваше всичката си енергия в танци. Шотландската му поличка хвърчеше, ръцете му се извисяваха високо над масивните му рамене, ризата му сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Той се раздаваше максимално и мускулестите му крака вършееха пода, докато подскачаше високо и издаваше луди викове.

— Ако не внимава — отбеляза Едмънд, — ще се нарани.

— По-вероятно е да убие някое от момичетата около него.

Но момичетата го харесваха много, крещяха от радост, вдигаха ги във въздуха и ги въртяха като пумпал. Вирджиния донякъде очакваше да види някое от тях изхвърлено като кукла високо към покрива на шатрата.

Едмънд я побутна:

— Виж Ноел.

Вирджиния проследи накъде сочеше пръстът му, и видя Ноел, при което избухна в смях. Той стоеше с шашната физиономия на хубавото си лице в центъра на една група. Очевидно беше загубил стъпките и нямаше никаква представа, какво трябва да прави. Алекса, която беше неудържима и се смееше бурно, се опитваше да го насочи в правилната посока към следващия му партньор. Тя от своя страна нарочно спря да съдейства на партньора си от съчувствие към Ноел и го гледаше с лек присмех.

Те се огледаха за другите. Намериха Вай, Конрад и Пандора, Джеф и Люсила — всички те танцуваха заедно в група от шестнайсет души. Партньорът на Вай беше пенсиониран съдия от Единбург, който беше много по-нисък от нея и вероятно единственият на това празненство, който бе по-възрастен от нея. Макар и толкова едра и набита, Вай се движеше много леко и ефирно, когато танцуваше, като перце, което се полюшва от един на друг партньор, и нито един път не изгуби ритъма. Докато я гледаха, тя отново зае мястото си в кръга, а други две дами се придвижиха, за да танцуват в центъра. Вай погледна нагоре и засече погледите на Едмънд и Вирджиния, които стояха хванати за ръка на върха на каменните стълби.

За момент жизнерадостната й румена физиономия се смръщи. Тя вдигна вежди въпросително с лек страх от отговора, който обаче беше вдигане на хванатите им ръце в знак на триумф. Тя разбра посланието и усмивката отново озари лицето й. Темпото на буйната музика се усили и тя и старият съдия се хванаха за ръце, за да се завъртят отново, но тя го завъртя толкова силно, че замалко да го запрати извън дансинга с тези негови тънки крачета.

Най-накрая след финално завъртане и последни акорди от групата танцът свърши. Веднага избухнаха аплодисменти за музикантите, ръкопляскания, викове и тропане. Танцуващите, на които вече им беше горещо, бяха останали без дъх и бяха запотени, но искаха още. Шумно почнаха да скандират бис за още един танц.

Но за Вайълет това беше достатъчно. Тя се извини и остави партньора си, след което прекоси целия дансинг и стигна до мястото, където бяха Вирджиния и Едмънд. Те слязоха по стълбите, за да я пресрещнат, и Вайълет прегърна снаха си.

— Най-сетне пристигнахте. Толкова се притесних. Наред ли е всичко?

— Всичко, Вай.

— Хенри?

— На сигурно място и спокоен.

Вайълет фиксира сина си с пронизващ поглед:

— Едмънд, няма да го пратиш отново там, нали?

— С този поглед в очите ти не мисля, че бих посмял. Не, ще си остане тук поне още няколко години.

— Благодаря на Господ за това. Най-сетне се вразуми. И то не само за едно нещо, ако не греша. Познавам само по погледите на двама ви. — Тя отвори чантата си, извади си кърпичка и избърса запотеното си чело. — Достатъчно потанцувах. Мисля да се прибирам вкъщи.

— Но, Вай — възрази Едмънд. — Не съм танцувал с теб.

— Тогава ще те разочаровам, защото си тръгвам. Прекарах страхотна вечер, вечерята беше прекрасна, а танците — уникални. Хеттрик. Забавлявах се отлично и точно сега е моментът да си тръгна.

Тя беше неотстъпчива.

— Ако искаш, може да взема колата ти и да я докарам до входната врата — предложи Едмънд.

— Би било много мило. Ще се кача горе, за да си взема палтото. — Тя целуна Вирджиния отново. — Има толкова много неща, за които трябва да си поговорим, но сега не е нито моментът, нито мястото за това. Но много се радвам за вас двамата. Лека нощ, скъпа моя. Забавлявайте се.

— Лека нощ, Вай.

* * *

Едмънд, който от известно време търсеше Пандора, най-накрая я забеляза в гостната, където от единия до другия край на стаята имаше дълъг бар с дивани и столове, подредени удобно, така че да се формират малки групички за разговори. Тук беше относително тихо, въпреки че беше невъзможно да избягаш напълно от оглушителния ритъм на музиката, която се чуваше както от шатрата, така и от залата за танци. Когато застана на вратата, той видя, че малка част от гостите на Верена бяха решили да пропуснат един-два танца, да седнат и да си поемат дъх с питие в ръка. Няколко много млади момичета седяха на пода… така можеха да гледат в очите присъстващите млади мъже. Една от тях вече беше привлякла вниманието на Едмънд, тъй като носеше най-малката черна рокля с пайети, която някога бе виждал. Той не можеше да повярва. Късата поличка минаваше всякаква граница на благоприличието. Когато попита коя е, му казаха, че е стара приятелка от училището на Кати.

Той забеляза Пандора — свита на дивана в ъгъла близо до камината, бе потънала в увлекателен разговор с някакъв мъж. Едмънд си проби път натам, а тя сякаш усети, че той приближава, защото се обърна точно когато той беше вече до нея.

— Едмънд.

— Хайде да танцуваме.

— О, миличък, изтощена съм. Цяла вечер подскачам нагоре-надолу, като йо-йо.

— Ела тогава в залата за танци, там свирят „Дамата в червено“.

— Божествена мелодия. Едмънд, ти познаваш Робърт Брамуел, нали? Да, естествено, че го познаваш, та нали е във вашата ловна дружина. Колко съм глупава.

— Извинявай, Робърт, имаш ли нещо против да ти я отвлека?

— Не, разбира се, че не.

Робърт изпита затруднение при опита си да се изправи от дивана, тъй като беше доста едър и пълен.

— И без това е време да потърся жена си. Казах й, че ще направя нещо, което се нарича Хамилтън Хаус, заедно с нея. Нямам никаква представа, как, по дяволите, се прави това, но предполагам, че е най-добре да й кажа.

— Беше ми приятно да пийнем заедно — благодари му между другото Пандора.

— Удоволствието беше мое.

Те наблюдаваха как той си тръгна, мина през претъпканата стая и излезе през вратата. Тогава Едмънд най-безсрамно зае мястото му.

— О, скъпи, толкова си непослушен. Мислех, че искаш да танцуваш.

— Бедният симпатяга. Сигурно доста дълго време се е прокрадвал и е маневрирал около теб, докато най-сетне се е докопал, а сега аз развалих всичко.

— Не си го развалил за мен. Нямаш питие.

— В момента си почивам. Вече изпих твърде много тази вечер.

— Горкият, имаше ужасни изживявания тази вечер. Как е Хенри?

— Имайки предвид през какво е минал, е в доста добро състояние.

— Много смело е било от негова страна да избяга от училище. Всъщност е ужасно смело да избяга откъдето и да е.

— Ти го направи.

— Пак ли се връщаме към това? Мислех, че сме престанали да говорим на тази тема.

— Съжалявам.

— Съжаляваш, че повдигаш темата ли?

— Не, съжалявам за всичко, което се случи, за начина, по който се държах. Изобщо не ти обясних и предполагам, че вече е твърде късно, за да почна да обяснявам.

— Да, мисля, че е твърде късно.

— Ти никога не ми прости, нали?

— О, Едмънд, аз не прощавам на хората. Не съм достатъчно добра, за да прощавам. „Прошка“ не е дума, която фигурира в моя речник. И как бих могла да простя, когато през целия си живот съм направила толкова много хора отчайващо нещастни.

— Не е това смисълът.

— Ако искаш да си говорим на тази тема, нека бъдем обективни. Ти каза, че ще ми пишеш, че ще поддържаме връзка, че ще ме обичаш винаги, и не направи нито едно от тези неща. Изобщо не можах да те разбера, защото не беше типично за теб да нарушаваш обещанията си.

— Ако ти бях писал, щях да ти кажа, че обещанията ми са празни и че се отдръпвам. Но се забавих твърде дълго и когато най-накрая събрах кураж, вече беше твърде късно… така че тръгнах по лесния път.

— Това беше най-ужасното. Мислех, че ти никога не избираш лесния път. Мислех си, че те познавам толкова добре, и именно затова те обичах толкова много. Не можех да повярвам, че не ме обичаш. Исках те. Толкова глупаво от моя страна, но през целия ми живот винаги съм получавала това, което искам. Беше ново и мъчително преживяване за мен да ми откажат нещо, което искам. И не пожелах да го приема. Не можех да повярвам, че няма да се случи някое чудо и всичко да се нареди. Сякаш беше възможно всичко да изчезне с магическа пръчка, да се скрие някъде в някой забутан шкаф — заминаването ти в Лондон, женитбата с Карълайн и раждането на Алекса. Толкова глупаво и наивно. Но тогава бях само на осемнайсет, а и никога не съм била много умна.

— Съжалявам.

Тя му се усмихна и го докосна по бузите.

— Да не би да се обвиняваш за голямата бъркотия, която направих от всичко. Недей. Аз съм си родена такава голяма беля. И двамата го знаем. Ако не беше ти, щеше да е някой друг. А ако Харолд Хог не беше там, червив от пари и задъхващ се от похотливост, то, сигурна съм, щях да намеря някой също толкова невъзможен и ужасен мъж, с когото да избягам. Никога нямаше да те направя щастлив. Не мисля, че и с Карълайн беше щастлив. Но мисля, че сега с Вирджиния най-сетне си щастлив. Това ме прави и мен щастлива.

— Какво друго те прави щастлива?

— Дори и да знаех, нямаше да ти кажа.

— Защо се върна в Крой?

— Моментен импулс да ви видя всички отново.

— Ще останеш ли?

— Мисля, че не. Твърде неспокойна съм.

— Това ме кара да се чувствам виновен.

— Защо?

— Не знам, всички ние имаме толкова много.

— Аз също. Но моите неща са различни.

— Мразя това, че си сама.

— По-добре е така.

— Ти си част от всички нас, нали го знаеш?

— Благодаря ти, това е най-милото нещо, което можеше да ми кажеш. Точно така искам да бъдат нещата. Точно така искам да си останат.

Тя се наведе напред и го целуна по бузата. Усещанията му се изостриха от близостта й, от допира на устните й, от аромата на парфюма й.

— Пандора…

— Стоим тук твърде дълго. Не мислиш ли, че трябва да станем и да потърсим другите?

* * *

Вече минаваше един часа и тържеството беше в разгара си, когато Ноел Кийлинг, който не успя, а и нямаше желание да се справи със сложния танц, наречен „Херцога от Пърт“, се оказа изоставен сам. Той реши, че има нужда от освежително питие, и се запъти към бара. Предложиха му шампанско, но устата му беше пресъхнала и затова се задоволи с леденостудена бира. Тъкмо бе допрял чашата до устните си и отпиваше голяма освежителна глътка, когато изведнъж видя Пандора Блеър до себе си.

След вечерното парти почти не я беше виждал, което беше жалко, защото му беше приятно да общува с нея. Смяташе, че може би е най-изящната и забавна жена, която срещаше от доста време.

— Ноел.

Беше удовлетворяващо някой да го потърси. Той веднага остави чашата си и й направи място, а тя се настани до него върху празен висок стол. След като се настани удобно, тя му се усмихна заговорнически:

— Искам да те помоля за една услуга.

— Разбира се. Искаш ли питие?

Тя посегна към една чаша, преливаща от шампанско, и го изпи като вода.

Той се засмя и я попита:

— Само това ли пиеш цяла вечер?

— Разбира се.

— За каква услуга става въпрос?

— Мисля, че е време да се прибирам вкъщи. Ще ме закараш ли?

Ноел наистина беше хванат неподготвен и се изненада. Това беше последното нещо, което очакваше.

— Но защо искаш да се прибираш?

— Мисля, че стоях достатъчно дълго. Танцувах с всички, казах всички правилни думи и сега копнея за леглото си. Бих помолила Арчи, но той се забавлява толкова много, затворен в офиса на Ангъс Стейнтън заедно със стария генерал Палмър и бутилка „Глен Моранж“, че ми се струва позорно да развалям тази забава. А всички останали подскачат и танцуват в шатрата различни традиционни шотландски танци. Дори Конрад, нашият симпатичен Тъжен американец.

— Изненадан съм, че може да ги танцува.

— Арчи и Изабел организираха малък урок в Крой в сряда вечер и ни дадоха няколко начални урока, но не съм си представяла, че той толкова ще се пристрасти. Ще ме закараш ли, Ноел? Много ли е ужасно от моя страна да те моля за това?

— Не, разбира се, че не. Естествено, че ще те закарам.

— Колата ми е тук, но наистина не съм в състояние да карам. Със сигурност ще заспя по пътя на връщане и ще се озова в някоя канавка. А и другите ще трябва да се приберат с нея. Така че вероятно е добра идея да им оставя колата.

— Ще те закарам с моята кола.

— Ти си същински ангел — каза тя, допивайки шампанското си, — ще отида да си взема палтото. Нека се срещнем на входната врата.

Той си помисли дали да каже на някой какво смяташе да прави, но после се отказа, защото пътят до Крой нямаше да му отнеме повече от половин час, а и най-вероятно никой нямаше да забележи липсата му. Той я чакаше в долната част на стълбището и с удивление откри, че се намира в състояние на приятно очакване, като че ли той и Пандора щяха да предприемат някаква малка тайна среща с възможен романтичен завършек. Когато се замисли, той осъзна, че вероятно тя беше причината за това, тъй като сигурно имаше такъв ефект върху почти всеки мъж, върху когото избереше да съсредоточи вниманието си.

— Готова съм.

Тя се затича надолу по стълбите, обвита в разкошното си дълго палто от норка. Той пое ръката й и те тръгнаха, след което слязоха по стълбите и прекосиха чакълената пътечка. Тревата на ливадата беше студена и влажна, а земята — кална, затова той й предложи да я пренесе на ръце до колата си. Но тя само му се изсмя, свали нежните си сандали и тръгна боса.

Стария Хюи го нямаше, но те все пак успяха да намерят голфа на Ноел. Той пусна парното, за да стопли краката й.

— Искаш ли музика?

— Не особено. Мисля, че ще ми пречи, докато се любувам на звездите.

Той даде назад, обърна и потегли по добре осветения път и после към тъмните покрайнини. Топлият въздух в колата беше просмукан с аромата на нейния парфюм и той имаше странното усещане, че в бъдеще, когато усетеше този аромат, отново щеше да си спомни за сега, за това пътуване, за тази жена.

— Партито бе прекрасно — започна тя. — Перфектно от началото до края. Точно както преди, дори още по-хубаво. Едно време, когато бяхме млади, организирахме такива танци в Крой — по Коледа, за рождени дни. Ще трябва да идваш в Крой, защото ще става все по-интересно. Вече няма да са мрачни и меланхолични, защото Арчи е по-добре. Най-сетне се възстанови. Мина през ужасен кошмар, но всичко приключи. Успя да се пребори с призраците от миналото.

Тя замълча. Бе обърнала глава на другата страна, а косата й беше разпиляна върху мекото й кожено палто. Взираше се през прозореца, докато оставяха неосветения празен път зад себе си.

След малко го попита:

— Ще се върнеш ли в Крой, Ноел?

— Защо питаш?

— Може би те питам нещо друго. Може би те питам заради Алекса.

— Какво точно ме питаш? — попита предпазливо той.

— Мисля, че се колебаеш, че не знаеш какво да правиш.

Той беше изненадан от прозрението й.

— Да не би да си говорила с Вай?

— Миличък, аз никога не говоря с никого. Не и за нещата, които са важни.

— Алекса е важна.

— Точно така си мислех. Знаеш ли, имам странното усещане, че ние с теб доста си приличаме. Аз никога не знаех какво искам наистина, а когато го получавах, откривах, че всъщност никога не съм го искала. Това е така, защото търсех нещо, което не съществува.

— Говориш за определен мъж или за начин на живот?

— Мисля, че и за двете. Не вървят ли ръка за ръка? Както и съвършенството, максималното. Но то никога не се случва, защото не съществува. Да обичаш, означава не да намериш съвършенство, а да прощаваш ужасни недостатъци. Предполагам, че всичко е въпрос на компромиси. И най-вече да умееш да познаеш момента, в който трябва да решиш дали да се гмурнеш в дълбокото, или да избягаш.

Ноел каза:

— Обичам Алекса, но не съм влюбен в нея. — Той се замисли за това свое твърдение и се усмихна. — Знаеш ли, никога преди не съм казвал тези думи на глас — нито на себе си, нито на някой друг.

— И какво е усещането, като ги кажеш на глас?

— Плашещо. Боя се да давам обещания, защото никога не съм бил добър в спазването им.

— Страхът е най-лошата причина да направиш нещо или да не направиш нищо. Той е негативен. Все едно да не направиш нещо, защото се притесняваш какво ще кажат хората. Пандора, не можеш да се държиш така! Какво ще кажат хората? Като че ли има значение. Не, това не се приема. Ще трябва да си измислиш по-добро извинение.

— Добре, какво ще кажеш за това? Когато съм необвързан, сам контролирам собствения си живот.

— Това е хубаво, когато си млад. Но необвързаните мъже много често завършват като самотни и жалки стари ергени, ако не са много внимателни. Те се превръщат в онзи тип хора, който домакините канят на вечерни партита само за да попълнят бройката. А след това се прибират сами вкъщи, в празния апартамент и евентуално може да ги чака само някое вярно куче.

— Това е забавна перспектива.

— Ти имаш само един живот. Няма да получиш втори шанс. Ако пуснеш нещо наистина хубаво да се изплъзне през пръстите ти, то ще си отиде завинаги. А после ще прекараш остатъка от живота си, опитвайки се да го намериш отново, залитайки от една незадоволителна връзка към друга. След известно време идва денят, в който осъзнаваш, че всичко е безсмислено, безполезно, просто загуба на време и усилия.

— И какъв е отговорът?

— Не знам. Не съм на твое място. Предполагам, че ти трябват малко кураж и много вяра. — Тя се замисли над думите си. — Звуча точно като някоя директорка на ученическо тържество или като политик. „Нека всички поставим ръце на ралото и да погледнем напред, защото ни чака светло бъдеще.“ — Тя започна да се смее. — „Гласувайте за Блеър, ще получите безплатни лепенки за мазоли.“

— Нима се застъпваш за компромисите — каза той.

Смехът й замря:

— Има и по-лоши неща. Тази вечер за първи път видях Алекса, но я наблюдавах на вечеря… наблюдавах двама ви. Лицето й беше озарено от любов. Тя се раздава и е същинско злато.

— Знам всичко това.

— Значи изложих гледната си точка.

Отново настъпи тишина, но вече оставаше много малко път до крайната им цел. Спускаха се надолу по дългата долчинка и тъй като светлините на Страткрой бяха много слаби, единственото нещо, което хвърляше светлина, бяха само редките улични лампи. В колата беше много топло. Ноел свали прозореца за малко и усети порива свеж студен въздух върху лицето си. Той чу ромоленето на реката, която течеше успоредно на пътя.

Стигнаха първите вили, после — вратите на Крой и най-накрая — предната алея за коли. Премина на по-ниска предавка и ускори нагоре по хълма. Къщата ги очакваше с тъмни прозорци. Само ленд роувърът на Арчи стоеше самотно пред входната врата. Ноел спря и изключи двигателя. Нощта беше тиха и се чуваше само повеят на вятъра.

— Ето те на сигурно място вкъщи.

Тя се обърна към него с благодарна усмивка.

— Ти беше наистина много мил. Надявам се, не съм развалила забавата ти. Съжалявам, ако съм се натрапила, като се намесих.

— Не мога да разбера точно защо ми каза всички тези неща.

— Вероятно защото пих твърде много шампанско.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Лека нощ, Ноел.

— Вратата отключена ли е?

— Разбира се, никога не я заключваме.

— Ще те изпратя до вътре.

— Не. — Пандора го възпря, като сложи ръка върху рамото му. — Ще се оправя. Недей да идваш. Върни се при Алекса.

Тя излезе от колата и затвори вратата. В светлината на фаровете той гледаше как се отдалечава, пресичайки чакълената площадка, и после се изкачва по стълбите. Гледаше я как си отива. Голямата врата се отвори. Тя се обърна, махна му и се вмъкна вътре. Вратата се затвори. Беше си отишла.

* * *

Дори и Том Драйстоун не можеше да танцува вечно. След края на два възторжени рунда от „Херцога от Пърт“ и завършека с определено не шотландската мелодия на „Момичето, което изоставих“ той изсвири един дълъг акорд, без да си поеме дъх, после остави акордеона си на пода, изправи се на крака и обяви, че той и колегите му отиват да вечерят. Въпреки преувеличените отчаяни пъшкания и множеството пренебрежителни задевки той не промени решението си и поведе задъханите си музиканти през дансинга към заслужените освежителни напитки и храна.

В получилото се след това затишие изоставените танцьори за момент останаха без никаква цел и идея, но почти веднага бяха връхлетени от аромата на пържен бекон и прясно кафе, който се разнесе из къщата. Това напомни на събралата се компания, че бяха минали няколко часа, откакто бяха яли за последно, и започна масово изнасяне на хората от залата към храната. Докато шатрата бавно се опразваше, един млад мъж спонтанно или може би по предварителни инструкции от Верена се качи на сцената, седна зад пианото и започна да свири.

— Вирджиния… — Тя вече беше минала половината път нагоре по каменните стълби към къщата. Обърна се и видя Конрад. — Ела да танцуваш с мен.

— Не искаш ли бекон с яйца?

— По-късно. Това е твърде хубаво, за да го пропуснем.

Беше хубава музика — нежна, проникновена, предразполагаща, която извикваше далечни картини от далечно време — скъпи изискани ресторанти, тъмни нощни клубове, сантиментални филми, които те оставяха с очи, изпълнени със сълзи и куп мокри кърпички.

— Омагьосан. „Отново съм див, измамен…“

— Добре — предаде се тя.

Обърна се и се отпусна в ръцете му. Конрад я придърпа към себе си и облегна бузите си върху меката й коса. Те танцуваха, едвам движейки се, и почти не забелязваха заобикалящите ги двойки, които се бяха поддали на изкушението на сантиментално пиано и се бяха върнали.

— Мислиш ли, че момчетата знаят „Образът на любовта“ — попита той.

— Не знам, но мога да ги питам — каза тя, усмихвайки се вътрешно.

— Беше хубаво парти.

— Впечатлена съм от твоите танци.

— Ако можеш да танцуваш фолклорни танци, можеш да се справиш и с това.

— Просто човек има нужда от повече кураж.

— Има ли все още вечерни танци в неделя в кънтри клуба на Лийспорт?

— Мисля, че да. Сигурно има цяло ново поколение младежи, които си говорят и се целуват по терасите под звездите.

— И ние самите не се справяме твърде зле сега.

— Няма да се върна, Конрад. Няма да се върна с теб.

Тя усещаше ръката му върху кръста си, която нежно я галеше. Погледна го в лицето.

— Вече знаеше това, нали?

— Да — призна си той. — Предположих.

— Всичко се промени, Хенри си е вкъщи. Ние говорихме и сега всичко е различно, пак сме заедно с Едмънд. Отново всичко е наред.

— Радвам се.

— Едмънд е моят живот. Бях се загубила, но намерих пътя към него и отново сме заедно.

— Наистина се радвам за теб.

— Сега не е моментът да замина и да го оставя.

— Той е щастливец.

— Не, не е щастливец, а е специален.

— Освен това е и добър човек.

— Съжалявам, Конрад. Каквото и да чувстваш, не искам да си мислиш, че само съм те използвала.

— Мисля, че двамата взаимно се използвахме. Мисля, че удовлетворихме взаимната си нужда в правилния момент с правилния човек. Поне за мен беше правилният човек. Това бе ти.

— Ти също си специален мъж, знаеш го, нали? И един ден, рано или късно, ще срещнеш някой. Някой толкова специален, като теб. Тя няма да запълни празнината, която Мери е оставила, но ще има свое собствено място. И ще го запълни поради правилните причини. Трябва да помниш това. Заради себе си и заради малката си дъщеричка.

— Добре, положителна нагласа.

— Не искам да си тъжен повече.

— Вече не съм Тъжният американец.

— О, не ми припомняй. Колко глупаво от моя страна да изтърся нещо такова.

— Кога ще се видим отново?

— Скоро. Ще дойдем в Щатите с Едмънд. След известно време и тогава ще се съберем всички заедно.

Тя отпусна глава върху раменете му. „Омагьосана, притеснена и объркана съм аз.“ Последните ноти на песента бавно отзвучаха.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам — каза му Вирджиния. — Беше страхотно.

* * *

Ноел се връщаше в Корихил. Вятърът духаше през отворения му прозорец, а голфът се беше запътил назад към хълмовете. Не бързаше. Самотата в момента му се стори странно спокойна, малко свободно пространство, възможност да си поеме дъх и да си събере мислите. Когато си тръгваше от Крой, си беше помислил дали да не си пусне някоя касета за компания по пътя, но после се отказа. Този път имаше нужда от тишина. Освен това му се струваше направо богохулство да наруши безкрайната тъмнина на нощта, като пусне някое силно рок парче.

Природата беше навсякъде около него — тъмна, самотна, почти необитаема, и все пак имаше усещането, че при преминаването си през нея по някакъв необясним начин беше наблюдаван. Това бяха древни земи. Хълмовете, които се разпростираха към небето пред него, бяха запазили формата си вероятно още от сътворението на света, а най-близките заобикалящи го земи вероятно бяха изглеждали по същия начин и преди стотици години.

Тесният път се виеше пред него. Много отдавна, когато е бил прокаран, вероятно е следвал границите на земите на някой земевладелец, заобикаляйки стените на селската собственост на някой дребен фермер. Сега тези земи вече бяха чуждо притежание и се виждаха трактори, коли за разнасяне на мляко и автобуси, които минаваха по този път. И все пак пътят продължаваше да криволичи, да се катери и да се спуска без някаква очевидна причина точно както винаги.

Той не можеше да се отърси от усещането, че го наблюдават. Замисли се за онези фермери, които отдавна вече ги нямаше, за това, как са впрягали цялата си енергия, за да се борят със суровия климат, с неплодородната земя. Разоравайки тънкия слой почва след коня, жънейки със сърпове слабата реколта, минавайки безстрашно през снежните бури в търсене на овце, използвайки торф като топливо. Той си представи такъв мъж, който се прибираше към вкъщи по същия път, по който Ноел сега пътуваше, катереше се нагоре по хълмчетата може би на кон, но по-вероятно пеш. Приведен под силата на студения западен вятър, вървейки тежко нагоре по хълма. Тогава вероятно пътят му се е струвал много дълъг, а усилията за оцеляване — безкрайни.

За него беше невъзможно да си представи такива изпитания, такова оскъдно съществуване. Ноел живееше спокойно в двайсети век и приемаше нуждите и лукса за даденост. Досега не му се беше налагало да се замисля, камо ли да се справя с подобни проблеми на оцеляването. На фона на това неговата несигурност изведнъж започна да изглежда маловажна и сякаш се засрами от тривиалността на проблема си.

И все пак това беше неговият живот. Имаш само един живот, му беше казала Пандора. Няма да получиш втори шанс. Ако оставиш нещо наистина хубаво да се измъкне през пръстите ти, то си отива завинаги.

Това го върна отново към мисълта за Алекса. Алекса беше злато. Това каза Пандора и той знаеше, че е права. Ако трябва да я нараниш, го направи сега… Това бяха думите на старата Вай, които изрече, когато стояха при стария язовир и тя разкри сърцето си пред него.

Той се замисли за Вай, Пандора, семейство Балмерино и Еърд. Заедно те изграждаха начин на живот, който той никога не беше водил. Приятели, семейство, съседи — всички взаимно свързани и зависими. Помисли си за Балнайд и отново го връхлетя необяснимото убеждение, че принадлежи там.

Алекса беше ключът.

Сега и майка му се присъедини към мисления спор, което много го изненада. Щастието означава да извлечеш максималното от това, което имаш. Силният и сигурен тон на Пенелопе отекна в главата му много ясно, без да позволи никакво възражение, налагайки му се, както правеше винаги когато имаше много силни чувства по даден въпрос.

И какво имаше той?

Отговорът беше болезнено прям. Момиче, не особено изискано, нито пък много красиво. Всъщност беше пълна противоположност на всички момичета, с които бе излизал досега. Момиче, което го обичаше, без да му се натрапва, никога не му налагаше някакви свои изисквания. Обичаше го с постоянност, която гореше ярко като стабилен огън. Той се сети за последните няколко месеца, през които беше живял заедно с нея в малката й къща на „Овингтън стрийт“, и в главата му неповикани изникваха поредица от случайни образи. Тези образи го изненадаха, защото поради някаква причина подсъзнанието му не се сети за онези скъпи материални притежания, които първо привлякоха вниманието му в онази вечер толкова отдавна, когато Алекса го бе поканила на питие. Картините, мебелите, книгите и порцеланът, красивите подложки за чаши на бюфета, двата сребърни фазана, които стояха на средата на масата в трапезарията. Вместо тези образи той видя приятни домашни предмети — купа пресни ябълки, самун прясно изпечен хляб, кана с лалета, отблясъка на вечерното слънце върху медните тигани в кухнята.

А после се сети и за другите хубави неща, които споделяха — ходенето на опера в „Ковънт Гардън“, посещенията на галерии през уикендите, неделните обеди в Сан Лоренцо, правенето на любов с нея. Сети се за спокойното усещане, което го обземаше на път за вкъщи от офиса точно след завоя към „Овингтън стрийт“, усещането, че тя беше вкъщи и го чакаше.

Това имаше. Алекса, която го чакаше. Само това искаше, само това имаше значение. И защо, по дяволите, се бе колебал толкова много? Какво толкова търсеше? Изведнъж всички тези въпроси станаха толкова маловажни, че дори не се опита да им отговори. Нямаше време за губене.

Защото възможността за бъдеще без нея беше невъобразима, непоносима.

Разбра, че вече е минал пределната точка във връзката им и е поел по пътя на обвързването, за добро или лошо, докато смъртта ги раздели. Но внушителните думи вече не го плашеха. Вместо това осъзна, че е изпълнен с неочаквано и несвойствено за него усещане за цел и въодушевление.

Неотложна нужда. Не можеше повече да стои и да чака. Вместо това усети ново нетърпение. Беше похабил достатъчно време. Пое си дълбоко дъх и ускори. Двигателят отговори на по-силния натиск на педала на газта и ускори ход нагоре по хълма. По пътя, който водеше за Корихил.

Майка му все още беше някъде наоколо и той й каза:

— Добре, чух те. Разбрах какво имаш предвид. На път съм.

Той каза тези думи на висок глас и вятърът, който все още го брулеше през отворения прозорец, ги понесе от устата му някъде назад. Извика:

— Идвам.

И увереността, която се усети в думите му, беше за тях двете — за починалата му майка и за живата му любов.

* * *

Първите гости вече се бяха запътили към вкъщи. Светлините от фаровете им можеха да се видят, докато се отдалечаваха от Корихил по пътя, обграден от дървета, и после през внушителните порти. Докато караше към къщата, Ноел подмина няколко такива коли, но имаше достатъчно място на широкия път, за да се разминат. Имаше и достатъчно време за няколко закачки при тези разминавания, насмешливи забележки за късното пристигане на Ноел на партито и уверяване, че е по-добре да закъснееш, отколкото изобщо да не дойдеш.

Гостите, които се прибираха вкъщи, очевидно си бяха прекарали добре и се бяха забавлявали.

Тъй като хората вече бяха почнали масово да си тръгват, Ноел не паркира на полето както преди, а остави колата на чакълената площадка до входната врата. Докато се качваше по стълбите, се появи възрастна двойка и той се отдръпна, за да им задържи вратата отворена и да ги пусне да минат. Съпругът му благодари любезно и му пожела лека нощ, а после грижливо хвана за ръка жена си и й помогна по пътя до колата. Ноел ги наблюдаваше как вървят предпазливо, увлечени в приятен разговор. Макар и възрастни, те също се бяха забавлявали на партито и сега се прибираха вкъщи заедно. Той отново се сети за фразата „Докато смъртта ни раздели“. Но смъртта в крайна сметка беше просто част от живота, а именно живеенето беше важно.

Той мина през вратата и почна да търси Алекса. Не я намери на дансинга, нито в трапезарията. Докато излизаше от трапезарията, чу някой да го вика:

— Ноел!

Спря и се обърна, за да види, че го викаше едно момиче, което не му беше официално представено, но знаеше, че е Кати Стейнтън, защото Алекса му я беше посочила. Беше руса и много слаба, а чертите на лицето й бяха типичните английски черти — красив тен, дълго лице, светлосини очи и тънки устни. Носеше сатенена рокля, която беше в абсолютно същия нюанс както очите й. Бе я хванал под ръка някакъв мъж, който очевидно нямаше търпение да я заведе на пулсиращия, слабо осветен дансинг.

— Здравей.

— Ти си Ноел Кийлинг, нали? Приятелят на Алекса?

Поради някаква причина Ноел се почувства малко глуповато.

— Точно така.

— Тя е в шатрата. Аз съм Кати Стейнтън.

— Да, знам.

— Танцува с Торкил Хамилтън-Скот.

— О, благодаря. — Думите му прозвучаха много рязко и затова той добави: — Прекрасно тържество. Сигурно сте развълнувана. Много мило от ваша страна да ме поканите.

— Удоволствието беше мое. Бе страхотно… — мъжът с нея вече я влачеше към дансинга, — че дойдохте.

Един сервитьор обикаляше нагоре-надолу с поднос, пълен с чаши шампанско. Докато минаваше покрай него, Ноел сръчно си взе една чаша и после се запъти към библиотеката, а оттам — към шатрата. Шумът от музиката там беше достигнал връхна точка, тъй като групата свиреше за втори път след кратката почивка за вечеря, а ритъмът сякаш се ускоряваше с всеки изминал момент. Когато стигна на върха на стълбите, спря, за да потърси с поглед Алекса, но въпреки своето нетърпение и вълнение да я намери, беше разсеян и пленен от гледката, която се откри пред него. Не беше най-големият почитател на танците, особено на шотландските, но атмосферата беше наелектризирана със заряд, който не можеше да пренебрегне. Освен това професионалните му креативни инстинкти веднага откликнаха на тази визуална атака към чувствата му. Прииска му се повече от всичко да можеше да улови това на снимка. Този танц притежаваше някаква агресивност, някаква красива симетрия, които му напомняха за точността на някой често репетиран сигнал за вечерна заря. Изкуственият под на шатрата скърцаше, докато сто чифта крака потропваха по него в съвършен ритъм. Центърът на всеки кръг беше като водовъртеж, който всмукваше някой танцьор от едната страна на групата и след миг го изхвърляше от другата страна с голяма центробежна сила. Момичета с голи рамене шеговито показваха синините, които бяха получили от сребърните копчета на сакото на партньорите си. Те бяха хипнотизирани от сложността на танца и се концентрираха в очакване да дойде редът им да бъдат отново засмукани в този въртящ се ад.

Най-накрая Ноел видя Алекса с роклята й с цветни мотиви, бузите й се бяха зачервили, а косата й хвърчеше във всички посоки. Още не го бе видяла и танцуваше с млад войник — красавец с гарвановочерна коса и аленочервено сако. Ноел видя, че е погълната, развълнувана и безкрайно щастлива, а лицето й, наклонено към лицето на партньора й, се смееше неудържимо.

Алекса.

— Дяволски танц, нали?

Озадачен и изненадан, Ноел се обърна и видя някакъв мъж, който стоеше до него и вероятно беше дошъл да се полюбува на този спектакъл като самия него.

— Наистина. Какво правят сега? — попита Ноел.

— Танцът се казва „Петдесет и пета високопланинска дивизия“.

— Изобщо не съм го чувал.

— Измислен е в немски лагер по време на войната.

— Изглежда много сложен.

— Ами защо не? Имали са пет години и половина, за да измислят проклетия танц.

Ноел се усмихна учтиво и продължи да наблюдава Алекса. Търпението му обаче вече започна да се изчерпва и той закопня скоро всичко да приключи. И наистина, след няколко последни възторжени такта барабанът оповести запомнящия се финал. Последваха бурни аплодисменти и радостни викове, но Ноел не губи и миг. Той остави чашата си в една саксия и си запробива път през претъпкания дансинг, помагайки си с рамене и ръце. Завари я с благодарност да прегръща прегрелия си партньор.

— Алекса.

Тя погледна и го видя. При това зачервеното й лице се озари и тя веднага се освободи от младия войник, протягайки ръце към Ноел.

— Ноел. Къде беше?

— Ще ти обясня. Ела да пийнем по нещо…

Той я хвана за ръка и като я дърпаше, я поведе през дансинга, докато Алекса междувременно благодареше на младия войник през рамо. И все пак тя не направи нищо, за да се възпротиви на властното напредване на Ноел през тълпата. Той я изведе от шатрата през библиотеката и потърси някое спокойно и тихо кътче. Реши, че средата на стълбището е достатъчно добро място, за да спре и да поговорят.

— Ама, Ноел, мислех, че отиваме да пийнем нещо.

— Ще отидем след малко.

— Да не ме водиш към дамската тоалетна?

— Не.

На стълбищната площадка беше тихо и слабо осветено. Той седна на широките стълби, които бяха покрити с турски килим, и я придърпа към себе си, като я целуна нежно. Целуна и зачервените й бузи, веждите й, очите й, а после — и сладките отворени уста, като по този начин усмири смеха й.

Отне им доста време, докато се пуснат най-накрая. След малко той каза:

— Гледах те как танцуваш, и все пак исках да правя само това.

— Не разбирам, Ноел.

— Нито пък аз — усмихна се той.

— Какво се е случило?

— Закарах Пандора в Крой.

— Не знаех къде изчезна.

— Обичам те.

— Търсих те, но…

— Искам те завинаги.

— Имаш ме.

— Искам те, докато смъртта ни раздели.

Изведнъж тя го погледна доста изплашена:

— О, Ноел!

— Моля те.

— Но това е завинаги.

Той се сети за възрастната двойка старци, които, хванати за ръка, се отправиха към къщи. Заедно.

— Знам.

Никога досега през целия си живот не се беше чувствал толкова сигурен, толкова безстрашен и убеден в нещо.

— Разбираш ли, скъпа моя Алекса, искам да се омъжиш за мен.

* * *

Пандора затвори вратата след себе си. В къщата беше много тъмно, защото завесите бяха спуснати и вратите — затворени. Големият хол беше осветен единствено от блещукащите червени въглени от замиращия огън. Тя беше сама. За първи път в живота си Крой беше само на нейно разположение. Все имаше други хора наоколо — Арчи, Изабел, Люсила, Конрад, Джеф. А много преди тях — родителите й, техните прислужници, постоянният поток от гости и приятели. Винаги имаше някой, който идваше или си тръгваше, чуваха се сдържани гласове и сдържан смях.

Пусна лампата и после се качи горе, мина по коридора и стигна до стаята си. Намери я точно така, както я беше оставила — разхвърляна, с дрехи навсякъде, леглото беше намачкано, празната чаша от уиски все още беше на нощната масичка заедно с радиото и книгата й. Върху тоалетката имаше боклуци — бутилки, буркани, напрашени от разсипана пудра за лице, вратата на гардероба висеше отворена и по пода бяха разхвърляни единични обувки.

Тя хвърли чантата си на леглото и отиде до бюрото. Там беше писмото, което бе почнала да пише, преди, изтощена, да си легне за една от типичните й дремки. Вдигна го и го прочете. Не й отне много време. Сгъна го и го сложи в плик, после облиза ръба на плика, притисна го и го остави до попивателната.

Отиде в банята, която също беше в обичайното си състояние на хаос — прогизналата изтривалка и кърпи лежаха на пода, а сапунът, забравен и размекнат — на дъното на ваната. Тя си напълни чаша вода на мивката и я изпи до дъно, като гледаше собственото си отражение във високото квадратно огледало. Кутийките й с хапчета стояха на шкафчето под него и тя посегна към тях. Направи това доста непохватно или може би ръката й трепереше и в резултат събори шишенцето „Пойзън“, което стоеше до тях. То се прекатури и падна. Гледаше как пада, и й се стори, че всичко става много бавно и постепенно, все едно гледаше филм на забавен каданс. Чак когато шишенцето се удари в мивката и се разби на парченца, протегна ръка, сякаш да го хване.

Твърде късно. Всичко беше свършило. Мивката беше пълна с късчета стъкло, я тя самата беше почти упоена от концентрирания аромат на скъпия парфюм.

По дяволите.

Няма значение. Нямаше смисъл да се опитва да го почисти, защото само щеше да си нареже пръстите. Изабел щеше да се справи с това сутринта. Сутринта Изабел щеше да оправи всичко. Тя сложи на място шишенцето с лекарства — дълбоко в джоба на палтото й от норка. После внимателно изгаси всички лампи, затвори вратата на стаята и тръгна към трапезарията. Пусна основната лампа и огромният полилей, който висеше от центъра на тавана, засия в хиляди парченца блещукащ кристал. И тук огънят почти беше загаснал, но стаята все още беше топла и успокоително позната със своите покрити с яркочервената дамаска стени, където висяха стари портрети и маслени картини, които Пандора познаваше, откакто се помнеше. Всичко й беше толкова скъпо. Очуканите кресла и дивани, несъответстващите възглавници, малката зелена кадифена табуретка, на която седеше като дете, докато баща й четеше на глас. И пианото. Майка й свиреше на пианото вечер, а Пандора и Арчи пееха стари шотландски песни. Песни за вярност, любов и смърт… почти всичките бяха ужасно тъжни.

Брегове и хълмове на красивия Дуун,

Как може да разцъфтявате толкова свежи и красиви…

Колко хубаво би било, ако можеше да свири като майка си. Но когато ходеше на уроци, младата Пандора бързо се измори от тях, а милата й майка, както винаги, й беше позволила да прави каквото си иска. Така че тя така и не се научи.

Още едно нещо, за което да съжалява, прибавено към всички останали. Още една пропусната възможност за щастие.

Тя отиде до пианото, вдигна капака и започна колебливо да подбира нотите с един пръст.

Времето е дълго, дълго, дълго

От май до декември,

Но дните намаляват…

Грешна нота. Опита отново.

… намаляват,

когато дойде септември.

Не беше много добро изпълнение. Затвори капака на пианото и излезе от стаята, прекоси коридора и отиде в трапезарията. Тук отново я посрещна хаос. Масата беше непочистена — имаше празни чаши за кафе, стъклени чаши, намачкани салфетки, опаковка от шоколад и аромат на цигарен дим. Бюфетът беше осеян с гарафи и намери отворена бутилка шампанско, която беше три четвърти пълна. Арчи я беше затворил за бъдеща употреба с някаква нова капачка. Тя се върна през коридора и излезе през входната врата, носейки бутилката.

Ленд роувърът на Арчи я чакаше. Тя се качи зад волана в изхабеното миризливо купе. Никога не го беше карала преди и й отне няколко мига, за да се оправи със запалването, скоростите и фаровете. След като най-накрая схвана как става, запали стария двигател, който, давейки се, проработи, остави само габаритите да светят и потегли.

Мина по пътеката, която беше обградена от тъмни масивни храсти азалия, после прекоси оградата за добитъка, зави надясно и се запъти към хълмовете. Караше изключително бавно и много внимателно, като виждаше пътя само на слабата светлина на габаритите. Сякаш минаваше на пръсти покрай всички останали. Подмина къщата в стопанството, после прекоси земите на фермата и най-накрая стигна до къщата на Гордън Гилък. Боеше се, че шумът от двигателя на колата ще разтревожи кучетата му и те ще започнат да ръмжат и да лаят и ще събудят господаря си. Но това не се случи.

Сега вече пусна дълги фарове и можеше малко да увеличи скоростта. Пътят се виеше пред нея, но тя познаваше всеки сантиметър от него. След малко стигна оградата за елени с високите й порти. Това беше последното препятствие. Тя спря, дръпна ръчната спирачка, остави двигателя да работи, слезе от колата и отиде да отвори портата. Резето беше ръждясало и трудно за вдигане, но най-накрая успя и портите се отвориха сами. Върна се в ленд роувъра и мина през отвора в оградата, след което повтори цялата процедура отново — затвори портите и пусна резето след себе си.

Свободна, сега беше свободна. Нямаше от какво повече да се страхува. Нямаше за какво да се притеснява. Ленд роувърът подскачаше и се накланяше, пълзейки нагоре по черния път, фаровете сочеха почти към небето, а сладкият влажен въздух минаваше през уплътненията на прозорците и охлаждаше лицето й. Зад нея светът се отдалечаваше, ставаше по-малък — безкрайно малък и маловажен. Хълмовете, които се простираха пред нея, я привличаха като успокоителна прегръдка. Това беше местността на Пандора. През всички тези погубени години тя я беше носила в сърцето си и сега се беше върнала завинаги. Това беше действителността — мракът, чувството за принадлежност, топлотата, сигурността и успокоението — като утроба, в която се връщаше.

— Вие сте моята утроба — каза на хълмовете. — Завръщам се при вас.

Тя започна да пее:

Брегове и хълмове на красивия Дуун,

Как може да разцъфтявате толкова свежи и красиви…

Гласът й беше слаб и дрезгав, леко фалшив — звучеше като самотен зов на голям свирец. Твърде банално, по-добре да пее нещо жизнерадостно.

О, черната котка направи пиш в окото на бялата котка

И бялата котка каза: „О лелеее!“.

„Извинете, сър, ако съм направил пиш в окото ви,

но не знаех, че сте зад мен.“

Имаше още доста време, докато стигне до язовира, но времето нямаше значение, защото сега тя не бързаше, нямаше стрес, неотложност или паника. Беше се погрижила за всичко, не беше забравила нищо. Познати ориентири се появяваха и изчезваха. Кори беше един от тях. Сети се за Едмънд, но бързо прогони тези мисли.

Разбра, че най-накрая се приближава до язовира, когато подскачането престана и земята се изравни, а гумите на ленд роувъра минаваха гладко по окосената трева.

В светлината на фаровете й се разкриха тъмните води, но далечният бряг остана невидим, сливайки се с пустошта. Видя тъмния силует на къщата за лодки и брега с малки камъчета. Изключи двигателя и фаровете, посегна към бутилката шампанско и слезе на тревата. Токовете на сандалите й потънаха в мекия торф, а въздухът толкова високо беше доста студен. Тя притвори палтото си от норка и спря за момент, за да се наслади на тишината. След това чу свистенето на вятъра, ромоленето на водата по речния чакъл, далечния шепот на високите борове, които се извисяваха на далечния бряг.

Тя се усмихна, защото се почувства както едно време. Слезе надолу до водата и седна на торфения бряг над малкия плаж. Остави бутилката шампанско до себе си, после взе шишенцето с приспивателни от джоба на палтото си, отви капачката и изсипа всички хапчета в шепата си. Сякаш имаше ужасно много от тях. Приближи ръка към устата си и ги натъпка.

От вкуса и консистенцията им изтръпна и й се догади. Беше невъзможно да ги сдъвче или глътне. Посегна към бутилката шампанско, махна капачката, наклони я към устните си и прокара пагубната глътка към стомаха си. Виното все още се пенеше. Беше много важно да не започне да повръща. Тя пи още шампанско, промивайки устата си, все едно току-що беше претърпяла изморително посещение при зъболекаря. Мина й една забавна мисъл. Колко елегантно беше, че използва шампанско. Все едно да се отрови от стриди или да бъде прегазена от ролс-ройс. Какво друго беше елегантно? Беше чувала за нечия майка, която починала от инфаркт в залата за хранене на Фортнъм и Мейсън. Вероятно е била извадена…

Загуби мисълта си. Наистина нямаше време да стои тук и да си спомня за тази бедна дама.

… извадена от някакъв елегантен джентълмен и скътана зад плочите на някоя рок група.

Тя спря, за да свали високите си сандали, след което се изправи и усети замайване, сякаш някой я беше ударил по главата отзад. След кратко обмисляне си каза, че няма време за губене. Хвърли палтото си на земята. Изправи се на крака отново и измина малкото разстояние, което я разделяше от язовира. Камъните под босите й крака й причиняваха силна болка, но някак си тя сякаш беше откъсната от тази болка, като че ли това се случваше на друг човек.

Язовирът беше студен, но не по-студен от всеки друг път от онези лета, които си спомняше, от онези среднощни къпания. Брегът се спускаше стръмно. Една стъпка и вече беше до глезени във водата. Още една и вече беше до колене. Вълнистата пола на роклята й се влачеше натежала от просмукалата се вода. Още една стъпка. И още една. И това беше всичко.

Тя се гмурна напред в дълбините и водата се затвори над главата й. Показа се на повърхността задъхана и бореща се за глътка въздух. Дългата й мокра коса беше прилепнала към голите й рамене. Започна да плува, но усещаше ръцете си слаби, а краката й бяха омотани в пластовете мокър шифон. Може би можеше да се освободи от тях, но беше твърде изморена… Винаги беше твърде изморена… за да направи усилие.

Беше много по-спокойно просто да се остави на течението.

Хълмовете вече бяха замъглени, но все пак бяха там и това я успокояваше.

Винаги изморена. Само ще дремна мъничко.

Приятно учудена, видя, че нощното небе е изпълнено със звезди. Отпусна глава назад, за да им се полюбува, и тъмната вода покри лицето й.

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Септември (30)

Метаданни

Данни

Септември

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тридесета глава

Розамунде Пилхер
Септември (30)