Розамунде Пилхер
Септември (8)

Осма глава

Беше ръмяло през по-голямата част от деня, но сега времето се бе оправило и след чая Хенри и Еди излязоха в градината. Тя се простираше надолу до реката и просторът й за дрехи беше завързан между две ябълкови дървета. Той помогна на Еди да откачи прането и да го сложи в ракитената кошница и двамата сгънаха чаршафите така, че долната и горната част да съвпаднат, и накрая изгладиха всички гънки. След това се върнаха в къщата, където Еди приготви масата за гладене и започна да глади калъфките за възглавници, покривките и една блуза. Хенри гледаше и се наслаждаваше на миризмата и на начина, по който изпод издишащата пара гореща ютия всичко излизаше гладко, блестящо и свежо.

— Много си добра в гладенето — каза той.

— Би трябвало да съм добра след всичките тези години, през които го правя.

— Колко години, Еди?

— Да видим… — тя остави ютията и сгъна калъфката за възглавница с набръчканите си червени ръце. — Сега съм на шейсет и осем, а бях на осемнайсет, когато започнах за първи път работа при госпожа Еърд. Смятай.

Дори Хенри можеше да направи тази сметка.

— Петдесет години.

— Петдесет години е много време, когато гледаш напред, но когато погледнеш назад, изглежда, все едно е нищо. Кара те да се чудиш какво нещо е животът.

— Разкажи ми за Алекса и за Лондон.

Хенри никога не беше ходил в Лондон, но Еди беше живяла някога там.

— О, Хенри, разказвала съм ти тези истории хиляди пъти.

— Обичам да ги слушам отново.

— Добре… — Тя натисна гънката на острия като нож ръб. — Когато беше доста по-млад, татко ти беше женен за една дама, която се казваше Карълайн. Те се бяха оженили в Лондон, в църквата „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър. Всички ние отидохме на събитието и останахме в хотел „Баркли“. А каква сватба само беше! Десет прекрасни шаферки — всичките в бели рокли, като ято лебеди. И след сватбата всички отидохме в друг, много голям хотел — „Риц“, и там имаше толкова величествени келнери във фракове, че човек би си помислил, че самите те са гости на сватбата. Имаше шампанско и такова разнообразие от храна, че човек не знаеше откъде да започне.

— Имаше ли желета?

— Желета във всякакви цветове. Жълти, червени, зелени. Имаше студена сьомга и малки сандвичи, които можеш да ядеш с пръсти, и замразено грозде, поръсено със захар. А Карълайн беше облечена в бяла копринена рокля с огромен дълъг шлейф, а на главата си носеше диамантена тиара, която баща й беше й дал като сватбен подарък, и тя изглеждаше като кралица.

— Хубава ли беше?

— О, Хенри, всички булки са красиви.

— Толкова хубава, колкото мама ли?

Но Еди не се хвана:

— Тя изглеждаше красива, но по различен начин. Беше много висока и с прекрасна черна коса.

— Ти харесваше ли я?

— Разбира се, че я харесвах. Не бих отишла да се грижа за Алекса, ако не я харесвах.

— Разкажи ми за това време.

Еди отдръпна настрани калъфките за възглавници и започна да глади карираната в синьо и бяло покривка за маса.

— Е, това беше точно след като почина дядо ти Джорди. Аз все още живеех в Бандайд и работех за баба ти Вай. Бяхме само двете в къщата, правехме си компания. Знаехме, че Алекса е на път, защото Едмънд дойде за погребението на баща си и ни каза: „Карълайн чака бебе“. Това беше голямо успокоение за баба ти Вай да знае, че макар Джорди вече да не е до нея, един крехък живот е на път. И тогава разбрахме, че Карълайн търси бавачка, която да се грижи за детето. Истината е, че тя не можеше да понесе идеята някоя повлекана да се грижи за внучето й, да пълни крехката му главичка с всякакви лошотии и да не отделя достатъчно време да говори с него, нито да му чете. Изобщо не си представях, че ще замина аз, докато баба ти Вай не ме помоли. Не исках да оставям Балнайд и Страткрой. Но… ние го обсъдихме и накрая решихме, че не може да се направи нищо друго. И така, заминах за Лондон…

— Обзалагам се, че тати е бил щастлив да те види.

— О, да, той беше много доволен. И в края на краищата добре, че отидох. Алекса се роди жива и здрава, но след раждането на бебето Карълайн се разболя много лошо.

— Шарка ли имаше?

— Не, не беше шарка.

— Силна кашлица ли?

— Не. Не беше такава болест. Беше по-нервна. Наричат я следродилна депресия и е ужасно нещо за гледане. Наложи се да постъпи в болница за лечение и когато я изписаха, не беше способна да върши нищо, камо ли да се грижи за бебе. Но когато накрая малко се възстанови, майка й — лейди Черитън, я заведе на круиз на прекрасния остров Мадейра. И след един-два месеца, които прекара там, се възстанови.

— Самички ли останахте в Лондон?

— Не напълно сами. Имаше една прекрасна дама, която идваше всеки ден да чисти къщата, а баща ти непрекъснато си идваше и заминаваше.

— Защо не се върнахте в Шотландия и да останете с Вай?

— По едно време си мислехме, че трябва да го направим. За малко, само на гости. Това беше седмицата на сватбата на лорд и лейди Балмерино… тогава той, разбира се, беше само Арчи Блеър, и толкова красив млад офицер. Карълайн все още беше на Мадейра и Едмънд предложи всички заедно да отидем за случая и да останем в Балнайд. Баба ти Вай била толкова въодушевена, когато научила новината. Тя свалила детското креватче от тавана и изпрала детските одеялца и почистила старата детска количка. И тогава на Алекса започнаха да й растат зъбки… тя беше толкова крехка, а през какви мъки премина. Плачеше по цяла нощ и за нищо на света не можех да я успокоя. Мисля, че изкарах две седмици, без да мигна, и накрая Едмънд каза, че според него дългото пътуване ще ни дойде в повече и на двете. Беше прав, разбира се, но аз бях толкова разочарована, че ми се доплака.

— Сигурно и Вай е била разочарована.

— Да, така мисля.

— Тати дойде ли за сватбата?

— О, да, дойде. Той и Арчи бяха много, много стари приятели. Но дойде сам.

Тя беше приключила с покривката. Сега беше ред на най-хубавата й блуза. При нея вкарваше носа на ютията в тесния отвор на рамото. Това изглеждаше още по-трудно от гладенето на калъфки.

— Разкажи ми за къщата в Лондон.

— О, Хенри, не си ли отегчен от всички тези стари познати истории?

— Обичам да слушам за къщата.

— Добре. Намира се в Кенсингтън, в една редица от еднакви къщички. Много висока и тясна и каква изработка само. Кухните в мазето, а детските стаи най-отгоре на върха на къщата. Струваше ми се, че никога не преставам да качвам стълби. Но беше прекрасна къща, пълна с изящни предмети. И постоянно се случваше нещо — обаждаха се хора или се организираха вечерни партита и през предната врата идваха хора в официални дрехи. Двете с Алекса обикновено седяхме на площадката на стълбите и гледахме всичко през парапета.

— Но никой ли не ви виждаше?

— Не. Никой не ни виждаше. Беше като игра на криеница.

— И вие ходехте в Бъкингамския дворец…

— Да, за да гледаме смяната на караула. И понякога взимахме такси до Парка на регента и Зоологическата градина, където гледахме лъвовете. А когато Алекса порасна, я водех на училище и на уроци по танци. Някои от другите деца бяха малки лордове и лейди и техните бавачки бяха група надути пуйки.

Малки лордове и лейди и къща, пълна с прекрасни вещи. Хенри реши, че Еди е имала някои прекрасни изживявания.

— Беше ли ти мъчно да напуснеш Лондон?

— О, Хенри, аз бях тъжна, защото бяха тъжни времена и причината да напусна града беше толкова тъжна. Ужасна трагедия. Само си представи: един човек карал колата си толкова бързо и без да се замисля за живота на другите на улицата — и за един миг Едмънд бе загубил съпругата си, а Алекса — майка си… А горката лейди Черитън — единственото си дете, единствената си дъщеря. Мъртва.

Мъртва. Това беше ужасна дума. Като щракването на ножица, която разрязва канап на две, и със съзнанието, че никога повече няма да можеш да събереш двата края.

— Алекса осъзнаваше ли всичко това?

— „Осъзная“ не е точната дума за момент на такава тежка загуба.

— Но това е означавало, че ти можеш да се върнеш в Шотландия.

— Да. — Еди въздъхна и сгъна блузата си. — Да, върнахме се. Всички — баща ти на работа в Единбург, а Алекса и аз — в Балнайд. И нещата постепенно се пооправиха. Скръбта е интересно нещо, защото не трябва да я носиш до края на живота си. След време я изоставяш на пътя, продължаваш напред и я оставяш там да си почива. За Алекса това беше нов живот. Тя тръгна в началното училище на Страткрой точно както и ти и се сприятели с всички деца от селото. А баба ти Вай й подари колело и малко шетландско пони. Много скоро не можеше да се разбере, че някога е живяла в Лондон. И когато беше достатъчно голяма, за да пътува сама, всяка ваканция се връщаше в Лондон, за да постои малко при лейди Черитън. Това беше най-малкото, което можехме да направим за горката лейди.

Беше приключила с гладенето. Изключи ютията и я остави на решетката, за да изстине, и тогава сгъна масата за гладене. Хенри не искаше да спира този омагьосващ разговор.

— Преди Алекса ти си се грижила за тати, нали?

— Точно така. Точно до деня, в който навърши осем години и замина за пансиона…

— Аз не искам да ходя в пансиона — каза Хенри.

— О, хайде, хайде. — На Еди не й се слушаха глупави хленчове. — И защо не? Ще има много други момчета на твоята възраст, и футбол, и крикет, и шумни веселби.

— Няма да познавам никого. Няма да имам приятели. И няма да мога да взема Муу със себе си.

Еди знаеше всичко за Муу. Муу беше парче от сатен и вълна — останки от детското одеялце на Хенри. То живееше под неговата възглавница и му помагаше да заспи вечер. Без Муу той не можеше да спи. Муу беше много важен за него.

— Не. Вярно, няма да можеш да вземеш Муу. Но никой няма да има нищо против, ако си вземеш мече.

— Мечетата не стават. А и Хамиш Блеър казва, че само бебетата си носят мечета.

— Хамиш Блеър говори много глупости.

— И ти няма да си там, за да ми слагаш обяда.

Еди престана да бърза. Тя вдигна ръка и разроши косата си.

— Мило момченце. Всички ние трябва да пораснем, да вървим напред. Светът ще спре, ако всички стоим на едно място. Сега — тя погледна часовника си — е крайно време да си тръгваш. Обещах на майка ти да се прибереш до шест. Ще се оправиш ли сам, или искаш да те придружа малко по пътя?

— Не, ще се оправя сам.