Розамунде Пилхер
Септември (10)

Десета глава

В златната вечер Хенри вървеше към къщи. Имаше малко хора, защото беше около шест часа и всички си бяха вече вкъщи за своя чай. Той си представи това успокояващо хранене — може би супа, после риба треска или пържола и накрая кекс и бисквити, и всичко това придружено със силен и горещ чай. Той лично се почувства добре с кренвиршите. Но може би, преди да си легнеше, щеше да има място и за купичка какао.

Той прекоси дъговидния мост, който се простираше над Крой между двете църкви. На върха на дъгата спря, облегна се на старинния каменен парапет и се вторачи долу в реката. Беше валяло доста, твърде много за фермерите, затова сега реката беше доста дълбока и влачеше в придошлите си води парчета от предмети, клони от дървета и слама. Веднъж Хенри бе видял малко умряло агънце да се носи под моста. По-нататък — надолу в долината, реката се променяше — разширяваше се и лъкатушеше сред пасища и полета, където добитъкът слизаше вечер на водопой. Тук обаче тя се спускаше надолу по хълма, скачайки и плъзгайки се по камъните в многобройните миниатюрни водопадчета и дълбоки вирове.

Звукът на Крой беше един от първите спомени на Хенри. Вечер той можеше да го чува през отворения прозорец на спалнята си и се събуждаше с този глас всяка сутрин. Нагоре по течението беше вирът, в който Алекса му беше казала да плува. С приятелите си от училище той беше изиграл много мокри и кални игри на брега, строейки язовирни стени и правейки лагери.

Зад него големият часовник на презвитерианската църковна кула отмери часа с шест величествени камбанни звъна. Той неохотно се отдръпна от парапета и продължи надолу по улицата по протежение на южния бряг на реката. Над главата му се издигаха високи брястове, а колонии гракащи полски врани озвучаваха най-високите им клони.

Когато стигна до отворените врати на Балнайд, той се затича, нетърпелив да се прибере у дома, като раницата му заподскача на гърба. Близо до къщата видя паркираното на чакъла тъмносиньо беемве на баща си. Което беше прекрасна и неочаквана изненада. Баща му обикновено се прибираше, след като Хенри си бе легнал. Но сега щеше да завари майка си и баща си в кухнята на приятен разговор, обменяйки новините от деня, докато майка му приготвя вечерята, а баща му пие чай.

Но те не бяха в кухнята. Той разбра това в мига, в който влезе, защото можеше да чуе гласовете им зад затворената врата на библиотеката. Само гласове и затворената врата, но защо имаше усещането, че сякаш нещо не е наред, че сякаш нищо не е, както трябваше да бъде?

Устата му пресъхна. Той прекоси на пръсти широкия коридор и застана пред вратата. Всъщност искаше да влезе вътре и да ги изненада, но вместо това се заслуша.

— … току-що е излязъл от детската градина. Той се нуждае от дома си. Той се нуждае от нас. — Майка му говореше с глас, който той не бе чувал никога преди — пронизителен и звучащ така, сякаш тя щеше да се разплаче всеки момент. — … Той не може да бъде просто изпратен някъде. Аз не искам той да бъде изпратен някъде.

— Зная. — Това беше баща му.

— Той е твърде малък.

— Значи трябва да порасне.

— Той ще порасне далеч от мен.

Те се караха. Те имаха разправия. Невероятното се беше случило: майка му и баща му се сражаваха помежду си. Замръзнал от ужас, Хенри чакаше какво ще се случи след това. След малко баща му отново проговори:

— Темпълхол е добро училище, Вирджиния, и Колин Хендерсън е добър учител. Момчетата никога не са били карани насила, а са били убеждавани да работят. Животът ще е тежък за Хенри.

Значи ето за какво била разправията. Те щяха да го изпратят в Темпълхол. В пансиона.

… и се научат да приемат нещата такива, каквито са, толкова по-добре.

Далеч от приятелите си, от Страткрой, от Балнайд, от Еди и от Вай. Той си помисли за Хамиш Блеър, толкова по-голям, толкова по-старши, по-жесток. „Само бебетата имат мечета.“

— … Хенри е твърде зависим от теб.

Хенри не можеше да слуша повече. Всички страхове, които някога бе имал, се бяха стоварили върху него. Той избяга от вратата на библиотеката и като стигна до убежището на хола, се обърна и избяга. Нагоре по стълбите и по коридора до неговата спалня. Блъсна вратата след себе си, захвърли раницата си и се хвърли върху леглото, като се омота в пухената завивка. Потърси Муу под възглавницата си.

„Хенри е твърде зависим от теб.“

Значи щяха да го изпратят там.

Като запуши устата си с палец и притисна Муу до бузата си, за момента беше в безопасност. Успокоен, не се разплака. И затвори очи.