Розамунде Пилхер
Септември (26)

Двадесет и шеста глава

Понеделник, 12-и

В понеделник сутрин Еди помагаше на Вирджиния в Балнайд и Вирджиния беше благодарна за тази уговорка. Тя не обичаше понеделниците — уикендът беше приключил, а Едмънд заминаваше отново, облечен в градския си костюм; тръгваше от тях в осем, за да успее да стигне в Единбург и в офиса си преди най-натоварения час пик. Със заминаването му оставаха празнота, еднообразие, усещане за сивота и винаги бе необходимо известно усилие, да се завърне отново към ежедневния живот и да се справя с всички досадни задължения — просто за да поддържа къщата в ред.

Но звукът от затръшването на вратата, когато Еди влизаше, в миг правеше всичко по-поносимо. Знаеше, че Еди е там. Имаше някой, с когото да говори, с когото да се смее, някой, който да избърше прахта на библиотеката или да изсмуче с прахосмукачката кучешките косми от килима в коридора. Шумът, който се чуваше от кухнята, беше успокояващ. Еди приготвяше закуската, зареждаше пералнята с мръсните дрехи, събрани през уикенда, и говореше на кучето:

— Не се мотай в краката ми или ще ти настъпя опашката.

Вирджиния смени чаршафите на голямото двойно легло в своята спалня — това беше нейно редовно сутрешно задължение в понеделник. Хенри беше отишъл на пазар. Тя му беше дала пет паунда и той беше заминал за селото, за да купи при господин Исхак малко бонбони, шоколади и бисквити, колкото бе разрешено да се носи в Темпълхол в кутията за храна и които трябваше да му бъдат достатъчни за целия срок. Никога досега не му бяха давали да похарчи толкова пари за бонбони и това ново изживяване за момент беше отвлякло вниманието му от факта, че на другия ден напускаше дома си за първи път. Осемгодишен и вече заминаваше. Не завинаги, наистина. Но Вирджиния знаеше, че когато го видеше пак, той щеше да бъде друг Хенри, щеше да е видял, правил и научил неща, напълно различни от живота с майка си. Утре той заминаваше. Първият ден от едно регулярно десетгодишно разделяне с родителите и дома му. Началото на порастването му. Напред и далеч от нея.

Тя сгъна калъфките на възглавниците. Имаха още само двайсет и четири часа. През целия уикенд решително избягваше мисълта за заминаването му, преструваше се, че вторник никога няма да дойде. Предполагаше, че това се отнасяше и за Хенри, и сърцето й страдаше за невинността му. Предната вечер, докато му пожелаваше лека нощ, се беше подготвила за изблик на сълзи и вопли. Уикендът свърши. Нашият последен уикенд. Не искам да ходя на училище. Не искам да те оставям. Но Хенри просто й каза, че много му харесало да си играе с Хамиш, че бил висял на един крак от неговия трапец, и после, изтощен от активността през деня, беше заспал почти мигновено.

Тя разстла свежи изгладени чаршафи. Ще мина през днешния ден и ще го превърна в забавление заради него, каза си тя. А после, някак си ще мина и през утрешния ден. След като Едмънд вземе Хенри, след като тръгнат и не мога вече да чуя колата, ще мисля за нещо разсейващо или приятно, което да правя. Ще отида да видя Дермът Хъником и ще прекарам часове, търсейки подарък за Кати Стейнтън. Малък предмет от порцелан или антична лампа, или може би малка фигурка от грузинско сребро. Ще напиша дълго писмо на дядо и баба. Ще изчистя основно шкафа за спално бельо, ще зашия копчетата на ризата на Едмънд… И тогава Едмънд ще се върне вкъщи и след това най-лошото вече ще е свършило и ще мога да започна да броя дните до първия уикенд, в който ще се върне Хенри.

Тя събра накуп мръсните чаршафи и ги хвърли в коша за мръсно бельо, после махна и няколко мръсни дрехи и обувки и опъна една възглавница. Телефонът звънна. Тя отиде и го вдигна, застанала на ръба на току-що оправеното легло.

— Балнайд.

— Вирджиния. — Беше Едмънд. В девет и петнайсет сутринта?

— В офиса ли си?

— Да. Пристигнах тук преди десет минути. Виж, Вирджиния. Трябва да замина за Ню Йорк.

Тя не се разтревожи особено. Пътуванията му до Ню Йорк бяха нещо обичайно.

— Кога?

— Сега. Днес. Ще хвана първата редовна линия до Лондон. Излитам от Хийтроу днес следобед.

— Но…

— Ще се върна в Балнайд в петък, навреме за празненството. Вероятно около шест вечерта. Дори и по-рано, ако успея.

— Имаш предвид… — Наистина й беше трудно да разбере какво й казваше. — Имаш предвид, че няма да те има цяла седмица?

— Точно така.

— Но… приготвяне на багаж… дрехи… — Което беше глупаво, защото знаеше, че той има втори чифт дрехи в гардероба в апартамента на Морай Плейс — костюми, ризи и бельо, подходящи за всяка столица и за всякакъв климат.

— Ще се приготвя тук.

— Но… — Изводът, истината от това, което той казваше, най-накрая излезе наяве. Той не може да ми причини това. Прозорецът на спалнята беше отворен и въздухът, който влизаше през него, не беше студен, но Вирджиния потрепери, приведена над телефона. Тя видя как пръстите на ръката й, свити около слушалката, побеляха. — Утре. — Каза тя. — Вторник. Ти ще водиш Хенри в Темпълхол.

— Не мога.

— Ти обеща.

— Трябва да отида в Ню Йорк.

— Някой друг може да отиде. Не ти.

— Няма никой друг, който да може. Има критична ситуация и трябва да съм аз.

— Но ти обеща. Ти каза, че ще заведеш Хенри. Казах ти, че това е единственото нещо, което няма да направя. Това беше моето условие и ти го прие.

— Знам и съжалявам. Но това, което се случи, не зависи от мен.

— Изпрати някой друг в Ню Йорк. Ти си шефът. Прати някой подчинен.

— Точно защото съм този, който съм, трябва да отида аз.

— Защото си този, който си. — Тя чу гласа си заплашително писклив. — Едмънд Еърд. Ти не мислиш за никой друг, освен за себе си и за нищо друго, освен за омразната си работа. „Санфорд Кюбън“. Мразя „Санфорд Кюбън“. Осъзнавам, че се оказах доста надолу в списъка ти с приоритети, но си мислех, че Хенри е малко по-нагоре. Ти обеща не само на мен, обеща и на Хенри. Това нищо ли не значи за теб?

— Не съм обещавал нищо. Само казах, че ще го заведа, но сега не мога.

— Аз наричам това ангажимент. Ако беше направил такъв ангажимент в работата си, щеше да се погрижиш да го изпълниш на всяка цена.

— Вирджиния, бъди разумна.

— Няма да бъда разумна. Няма да стоя тук и да те слушам да ми казваш да съм разумна. И няма да заведа детето си в пансион, където още от самото начало не исках да го водя. Все едно да ме помолиш да заведа едно от кучетата ни при ветеринаря, да го приспи. Няма да го направя.

Сега вече звучеше като продавачка на риба, но какво от това. Гласът на Едмънд си оставаше както винаги вбесяващо спокоен и безпристрастен.

— В такъв случай предлагам да се обадиш на Изабел Балмерино и да я помолиш тя да заведе Хенри. Тя ще кара Хамиш. Ще има достатъчно място и за Хенри.

— Ако си мислиш, че ще пробутам Хенри на Изабел…

— Тогава ще трябва да го заведеш сама.

— Ти си негодник, Едмънд. Знаеш го, нали? Държиш се като егоистичен негодник.

— Къде е Хенри? Бих искал да говоря с него, преди да тръгна.

— Няма го — каза Вирджиния с известно злонамерено удовлетворение. — Купува си бонбони от господин Исхак.

— Добре, като се върне, му кажи да ми звънне в офиса.

— Може да му звъннеш сам. — И с тази хаплива последна реплика му тръшна телефона и сложи край на нещастния им разговор.

Високият й глас беше стигнал до кухнята.

— За какво беше всичко това? — попита Еди, обръщайки се от мивката, когато Вирджиния нахлу с бясна физиономия на лицето и с ръце, пълни със смачкано спално бельо, премина с големи крачки през кухнята, запътена към отворената врата на стаята за пране, където запрати своя товар.

— Всичко наред ли е?

— Нищо не е наред. — Вирджиния издърпа един стол и седна със скръстени ръце и развълнувано изражение. — Беше Едмънд, заминава за Ню Йорк днес. Сега. И ще бъде там цяла седмица, а ми обеща… той ми обеща, Еди… че ще закара Хенри утре на училище. Казах му, че това е единственото нещо, което не бих направила. Мразя цялата идея за Темпълхол от самото начало и единствената причина най-накрая да омекна, беше, защото Едмънд обеща, че ще закара Хенри утре.

Еди разпознаваше лошото настроение, когато го видеше. Тя разумно каза:

— Ами предполагам, че когато си важен бизнесмен, такива неща винаги ще се случват.

— Само на Едмънд. Другите мъже си живеят, без да са толкова ужасно себелюбиви.

— Не искаш ли да закараш Хенри сама?

— Не. Това е последното нещо на света, което искам да направя. Нечовешко е от страна на Едмънд да очаква това от мен.

Докато изцеждаше парцала, Еди обмисляше проблема.

— Не може ли да помолиш лейди Балмерино да го вземе заедно с Хамиш?

Вирджиния не се издаде, че Едмънд вече е дал това разумно предложение, и го нахока за усилията му.

— Не знам. — Тя помисли малко. — Предполагам, че бих могла — призна намусена.

— Изабел е много разбран човек. И самата тя го е преживявала.

— Не, не е…

На Еди й беше ясно, че каквото и да кажеше, нямаше да е правилно.

— Хамиш никога не е бил като Хенри. Може да изпратиш Хамиш на Луната и единственото, което ще го притеснява, ще бъде кога ще е следващото хранене.

— Това е истина в голяма степен. Но ако бях на твое място, бих поговорила с Изабел. Няма смисъл да си причиняваш това, ако няма какво да се направи.

— Знам, Еди. Това, което не може да се излекува, трябва да се понесе.

— Наистина е така.

Еди спокойно отиде да вземе чайника и да го напълни с вода. Чаша чай бе подходящ за ситуацията. Във времена на напрежение нямаше нищо по-добро от чаша хубав горещ чай.

Те пиеха чай, когато Хенри се върна с раница, пълна с лакомства.

— Мамо, виж какво си взех! — Той изпразни съдържанието върху кухненската маса. — Виж, Еди. Десертчета „Марс“, бонбони „Смартис“, шоколадчета и желирани бонбони и бисквитки, както и петмезени карамелизирани бонбони, бонбони с пълнеж карамел; а и господин Исхак ми даде близалка за заминаването ми. Не трябваше да му плащам за близалката, така че може ли да я изям сега?

Еди прегледа плячката му.

— Надявам се, че няма да изядеш всичко наведнъж, иначе няма да ти остане и зъб в устата.

— Няма. — Той вече отваряше близалката. — Трябва да ми стигне за дълго време.

Яростта на Вирджиния вече се беше поуталожила. Тя прегърна Хенри и каза с преднамерено жизнерадостен тон:

— Татко се обади.

Той ближеше близалката.

— За какво?

— Трябва да замине за Америка. Днес. Лети от Лондон днес следобед. Така че утре няма да може да те закара на училище. Но си мислех да…

Хенри спря да ближе. Насладата изчезна от лицето му и той обърна огромните си, неразбиращи очи към майка си.

Тя се поколеба и после започна отново:

— Мислех да звънна на Изабел и да я попитам дали би те взела с Хамиш…

Тя не продължи повече. Неговата реакция на новините беше дори по-лоша, отколкото тя се боеше. Вопъл на тревога и реки от мигновени сълзи…

— Не искам Изабел да ме кара…

— Хенри…

Той се измъкна от прегръдката й и хвърли близалката си на пода.

— Няма да ходя с Изабел и Хамиш. Искам майка ми или баща ми да ме заведе. Щеше ли да ти хареса, ако беше на мое място…

— Хенри…

— … и трябваше да заминеш с хора, които не са твоето собствено семейство? Мисля, че си много жестока с мен…

— Ще те заведа.

— А Хамиш ще бъде ужасен и няма да говори с мен, защото е в по-горен клас. Не е честно!

Плачейки яростно, той се обърна и избяга през вратата.

— Хенри, аз ще те закарам…

Но той вече беше изчезнал, тропайки по стълбите нагоре към неговото убежище — спалнята му. Стиснала зъби, Вирджиния затвори очи и поиска да можеше да запуши и ушите си. И ето. Шумът от непоносимото тръшване на вратата на спалнята му. После тишина.

Тя отвори очи и срещна погледа на Еди, която стоеше на масата отсреща. Еди въздъхна тежко:

— О, мила моя.

— Дотук с тази умна идея.

— Бедната мъничка душица. Той е разстроен.

Вирджиния подпря лакът върху масата и прокара ръка през косата си. Изведнъж ситуацията беше станала по-сериозна, отколкото си мислеше, и не знаеше как можеше да се справи.

Каза:

— Това е наистина последното нещо, което исках да се случи. — Знаеше, Еди също, че гневните изблици на Хенри, макар и редки, го правеха уязвим и докачлив с часове. — Исках днес да е хубав ден, а не ужасен. Нашият последен ден заедно. А сега Хенри ще го прекара в неутешим плач и обвинявайки ме за всичко. Като че ли вече не бях достатъчно лоша. Проклетият Едмънд. Какво да направя, Еди?

— Бих могла, ако искаш, да се върна следобед и да те отменя с Хенри? Той никога не е толкова лош с мен. Приключихте ли вече с багажа? Аз бих могла да довърша всичко до последната дреболия, а той просто ще стои наоколо и ще има време да се съвземе. Тих и спокоен ден, от това има нужда.

— О, Еди! — Вирджиния се изпълни с благодарност и обич. — Би ли направила това?

— Няма проблем. Но ще трябва да отида до вкъщи и да се погрижа за Лоти, да й дам да обядва, но ще се върна тук до два часа.

— Не може ли Лоти веднъж да се погрижи сама за собствения си обяд?

— Ами може, но оставя много голяма бъркотия — загорели тигани и мръсна и разхвърляна кухня. Бих предпочела аз да се погрижа.

Вирджиния съжали за думите си.

— О, Еди. Ти правиш толкова много. Съжалявам, че ти се развиках.

— Добре, че бях тук, за да ми се разкрещиш. — Тя се изправи, краката й бяха подути. — Сега трябва да продължа, защото при това темпо работата няма да се свърши сама. Качи се горе и поговори с Хенри. Кажи му, че може да прекара последния си следобед с мен и че наистина бих искала да нарисува една от хубавите си картини.

Вирджиния завари Хенри, както и очакваше, под одеялото с Муу.

— Съжалявам, Хенри — каза.

Опустошен от силни ридания, той не отговори. Тя седна на леглото.

— Беше глупаво предложение от моя страна. Татко ти ми го предложи и още тогава си помислих, че е глупаво. Нямах право дори да го споменавам пред теб. Разбира се, че няма да отидеш с Изабел. Аз ще те заведа с колата.

Тя почака. След малко Хенри се претърколи по гръб. Лицето му беше подпухнало и по него личаха следи от сълзи, но, изглежда, бе спрял да плаче.

— Нямам нищо против Хамиш, но искам ти да си с мен.

— Ще бъда там. Може да вземем Хамиш с нас. Би било мило. Ще спестим пътуването на Изабел.

Той подсмръкна.

— Добре.

— Еди се връща следобед. Каза, че би искала да прекара следобеда с теб. Иска да й нарисуваш картина.

— Прибра ли флумастерите ми в багажа?

— Още не.

Той си извади ръцете, а тя го вдигна и го приближи към себе си, полюшвайки го нежно и целувайки го по косата. След малко той седна в леглото. Намериха носна кърпичка и той си издуха носа.

Чак тогава тя се сети за заръката на Едмънд:

— Татко ти искаше да му звъннеш. Той е в офиса. Знаеш номера.

Хенри отиде в тяхната спалня, но бе твърде късно — Едмънд вече бе заминал.

* * *

Стаята за игри беше спокойна и топла. Слънцето нахлуваше през широките прозорци, а от лекия бриз клоните на глицинията почукваха по стъклото на прозореца. Хенри седеше на голямата маса в средата на стаята и рисуваше. Еди беше до прозореца и зашиваше последните лентички с името му на новите му чорапи. Сутрините, когато беше на работа, Еди носеше най-старите си дрехи и престилка, но този следобед се беше появила в доста елегантен вид и бе сложила новата си люляково лилава жилетка. Хенри се почувства поласкан, защото знаеше, че тя я пази за специални случаи. Веднага щом пристигна, тя нагласи дъската за гладене и изглади купчината току-що взето от простора пране от сутринта. Сега то беше подредено, чисто и сгънато на другия край на масата и изпускаше приятна миризма.

Хенри остави флумастера и започна да рови в несесера си ядосан:

— Гадост!

— Какво има, миличък?

— Искам химикалка. Нарисувах хора с балони за думите, които излизат от устата им, и искам да напиша какво казват.

— Погледни в моята чанта. Там има химикалка.

Чантата й беше върху стола до камината. Беше огромна, кожена и претъпкана с важни неща — гребен, голяма домакинска торба, стара пенсионна книжка, пощенска спестовна книжка, карта за намаление за железницата, безплатен билет за автобуса. Заради това тя имаше график за рейсовете — мъничка брошура на автобусната компания „Релкъркшър“. Хенри се натъкна на него, докато ровеше за химикалка. Хрумна му, просто ей така, че това е разумна и полезна вещ, която може да ти потрябва. Еди вероятно имаше друга вкъщи.

Той погледна към Еди. Тя беше съсредоточена в шиенето, бялата й глава беше наведена. Той взе брошурата от чантата и я пусна в джоба на дънките си. Намери химикалката, затвори чантата и се върна към заниманията си.

След малко Еди попита:

— Какво искаш за чая си?

— Макарони със сирене.

* * *

Антикварният магазин на Дермът Хъником се намираше в далечния край на улиците в селото — отвъд главните порти на Крой и в подножието на малък хълм, който се бе надвесил над пътя и реката. Някога там е била селската ковачница, а вилата на Дермът — домът на ковача. Къщата на Дермът беше извънредно живописна. С висящи саксии с бегонии до вратата, прозорци с решетки и сплъстен покрив. Но магазинът — със стени от тъмен камък и почернели греди, почти не се бе променил с времето. Навън имаше двор, пълен с малки камъчета, в който някога конете от фермата спокойно чакаха да ги подковат, а тук беше и мястото, където Дермът направи знака за магазина — старата дървена количка със син надпис „Антики при Дермът Хъником“, изписан красиво върху едната й страна. Тя определено привличаше вниманието и бе донесла много неочаквани търговски успехи. Беше много полезна и за връзване на кучета към нея. Вирджиния подкъси каишките на нашийниците на шпаньолите и ги върза на възел около едно от колелетата на количката. Кучетата стояха, като гледаха укорително.

— Няма да се бавя — каза им тя.

Те отпуснаха тежко късите си дебели опашки и погледът в очите им я накара да се почувства като садист, но все пак ги остави, мина през покрития с камъчета двор и влезе в старата ковачница. Дермът беше в офиса си, който приличаше повече на клетка за птици, направена от купища хартия. Той говореше по телефона, но я забеляза през очилата си, вдигна ръка и се протегна, за да пусне някакъв превключвател.

В магазина светнаха четири висящи крушки, но не успяха да осветят достатъчно стаята. Мястото беше претъпкано с какви ли не ненужни вещи. Столовете бяха натрупани върху масите, върху сандъци и чекмеджета. Издигаха се огромни гардероби. Имаше големи съдове за събиране на мляко, тави за варене на сладко, купчини хубав порцелан, месингови части за седло, ъглови шкафове, корнизи, възглавници, топове кадифе, изтрити килими. Миришеше на влага и мухъл и както Вирджиния знаеше — на стаено очакване. Посещенията при Дермът винаги бяха нещо като лотария, защото никога не се знаеше, пък и самият Дермът не знаеше какво можеше да изскочи по някаква случайност.

Вирджиния се запромъква между олюляващите се купчини мебели с бдителното внимание на човек, изследващ пещери. Вече се чувстваше значително по-бодра. Търсенето беше успокояваща терапия и Вирджиния си позволяваше за себе си това малко удоволствие, за да забрави Едмънд, сутрешните травми и утрешния ден.

Подарък за Кати. Търсеше, оглеждайки — прецени сандък с шкафчета, широк стол. Потърси сребърния знак върху очукана лъжица, прерови кутия със стари ключове и месингови дръжки за врати, прелисти страниците на стар и горд остатък от някаква книга. Откри бляскава кремава кана и избърса прахта от нея, докато търсеше драскотини или пукнатини. Не намери.

След като вече приключи телефонния си разговор, Дермът отиде при нея.

— Здравей, скъпа.

— Дермът, здравей.

— Нещо конкретно ли търсиш?

— Подарък за Кати Стейнтън. — Тя вдигна бляскавата кана. — Това е сладко.

— Красива е, нали? Райската градина. Обичам това тъмно, тинтявено синьо. — Беше закръглен мъж на зряла възраст, но странно неостаряващ. Обръснатите му бузи бяха розови, а пухкавата му избледняла коса — ефирна като на глухарче. Носеше избеляло зелено кадифено яке, украсено с големи увиснали джобове, и имаше шалче на червени точки, увито на весел възел около врата му. — Ти си вторият човек днес тук, който търси нещо за Кати.

— Кой друг е идвал?

— Пандора Блеър дойде още сутринта. Беше приятно да я видя отново. Не можах да повярвам, когато влезе през тази врата. Точно както в добрите стари времена. А е след толкова много години.

— Ние обядвахме вчера в Крой. — Вирджиния си помисли за прекарания в Крой ден и знаеше, че е бил хубав, такъв, който всички биха помнили, когато някой ден остареят и няма да им е останало много, за което да се сещат. Това беше по времето, когато Пандора се върна от Майорка заедно с Люсила и някакъв млад австралиец. Не мога да си спомня името му. А Едмънд и Пандора седяха в люлката и Пандора заспа, а всички ние дразнехме Едмънд, че е толкова скучен събеседник. — За първи път видях Пандора.

— Естествено. Удивително. Как лети времето.

— Тя какво купи за Кати? Не трябва да вземам същото.

— Лампа. Китайски порцелан, абажурите съм ги правил аз самият. Бяла коприна с бледорозово по ръбовете. След това пийнахме по чаша кафе и наваксахме с новините от всичкото това време. Толкова се натъжи, когато й казах за Терънс.

— Сигурно. — Вирджиния се притесни, че очите на Дермът всеки момент щяха да плувнат в сълзи, и затова продължи припряно: — Дермът, мисля, че ще купя тази кана. Нали може да я използва за кремове или за цветя. Все пак самата кана е доста красива.

— Не мисля, че може да намериш нещо по-хубаво. Но все пак остани още малко. Поразгледай…

— С удоволствие, но трябва да разходя кучетата. Ще взема каната на връщане, когато тръгна за вкъщи, и тогава ще ти напиша чек.

— Добре. — Той взе каната от ръцете й и мина по обиколния път към вратата. — Ще ходиш ли на пикника на Вай в четвъртък?

— Да. Алекса също ще дойде. Ще доведе приятеля си за танците.

— Чудесно. Не съм виждал Алекса отдавна. Ще видя дали мога да намеря някой, който да поеме магазина този ден. Ако не стане, ще го затворя. Не бих пропуснал пикника на Вай за нищо на света.

— Надявам се да е хубав ден.

Те излязоха на слънце. Кучетата, които дебнеха до тях, скочиха с радост на крака, като оплетоха каишките си.

— Как е Едмънд? — попита Дермът.

— Пътува за Ню Йорк.

— Не мога да повярвам. Каква работа! Не бих работил такава работа дори за всичкия чай в Китай.

— Запази си съчувствието. Той я обича.

Тя отвърза кучетата, махна за чао на Дермът и продължи, като остави разпилените къщурки на Страткрой зад себе си. След още близо километър стигна до моста, който пресичаше реката в западния край на селото. Мостът беше стар, много стръмен; някога са го използвали търговците на добитък. Виеща се между дърветата пътека на далечната страна следваше завоите на реката и водеше до задната част на Балнайд.

На гребена на моста тя спря, за да разхлаби кучетата и да ги пусне да тичат свободно. Те се стрелнаха мигновено по следите на зайци, шмугвайки се в храсталака от орлова папрат и къпина. От време на време, сякаш за да докажат, че не просто се мотаят, издаваха ловен зов или надничаха от високата орлова папрат, а ушите им плющяха като кожени крила.

Вирджиния ги отвърза. Това бяха ловните кучета на Едмънд, търпеливо тренирани, интелигентни и послушни. Само едно изсвирване — и щяха да се върнат при нея. Старият мост беше приятно място за размотаване. Стените от камък бяха топли, огрени от слънцето и облегнала ръце върху тях, тя втренчи поглед в кафявата вода. Понякога от този мост играеха на пръчки с Хенри — хвърляха пръчките нагоре по течението и после тичаха надолу, за да видят коя ще е победител и ще се появи първа. Понякога изобщо не се появяваха, явно срещнали някакви невидими препятствия.

Като Едмънд.

Сама — в компанията само на реката за компания, тя се чувстваше достатъчно силна, за да мисли за Едмънд, който вероятно още пътуваше, привлечен като от магнит, за Ню Йорк, отвъд Атлантическия океан, далеч от жена си и сина си точно в момент, в който беше толкова необходим вкъщи. Магнитът беше неговата работа, а точно сега Вирджиния се чувстваше така обидена, самотна и изпитваща ревност, все едно той беше заминал за среща с любовница.

Което беше странно, защото тя никога не беше ревнувала от други жени, никога не се беше измъчвала с въображаеми изневери през дългите периоди, когато Едмънд беше далеч от нея, в различни градове по целия свят. Един път, за да го дразни, му каза, че не я интересува какво ще прави той, стига да не се налага тя да узнае. Единственото, което имаше значение, беше това, че той се връща вкъщи. Но днес тя беше затворила слушалката на телефона, без да каже „Чао“, и след това забрави, докато не стана твърде късно, да предаде на Хенри съобщението от баща му. Тя изпитваше и малко вина, но все пак събра всички тези болезнени емоции за себе си. Вината е негова. Нека си помисли. Може би друг път той ще…

— Навън на разходка, така ли?

Гласът дойде от нищото. „О, Господи!“, помисли си Вирджиния, изчака няколко секунди и бавно се обърна. Само на няколко крачки от нея стоеше Лоти със зелената си жилетка и ужасната си барета. Бе дошла от склона към моста от селото също както Вирджиния — тихо и безшумно. Дали, докато е гледала през прозореца на Еди, не бе видяла Вирджиния на улицата и не я бе последвала? Дали не беше чакала, докато Вирджиния бе при Дермът, и не бе тръгнала след това по стъпките й, както винаги, точно на такова разстояние, че Вирджиния да не я чуе? Самата идея бе плашеща. Какво искаше? Защо не оставеше хората на спокойствие? И защо, освен че бе раздразнена, Вирджиния я приемаше като някакъв призрак, предчувствие или плашеща поличба.

Глупости. Тя се стегна. Въображение. Това беше просто жадната за компания братовчедка на Еди. Вирджиния с усилие придаде приятелско изражение на лицето си.

— Какво правиш тук, Лоти?

— Свежият въздух е обща собственост. Така казвам винаги. Виждаш ли водата? — Тя се приближи до Вирджиния, за да се наведе над стената като нея допреди малко. Но не беше толкова висока, колкото Вирджиния, и трябваше да се изправи на пръсти и да се протегне. — Видя ли някаква риба?

— Не търсех риба.

— Ходи при господин Хъником, нали? Има много отпадъци там при него. Повечето са само за хвърляне в огъня. Но пък има различни вкусове. А относно какво правя аз — излязох на разходка, като теб. Сама. Еди ми каза на обед, че Едмънд е заминал за Америка.

— Само за няколко дни.

— Това не е много приятно. По работа, нали?

— Той не би отишъл по друга причина.

— О, ха-ха, ти така си мислиш. Видях Пандора Блеър тази сутрин. Слабичка е, нали? Като плашило. И тази коса. Изглежда като боядисана. Извиках я, но тя не ме видя. Беше си сложила тъмни очила. Можеше да си поприказваме хубаво за доброто старо време. Аз работех в Крой като домашна помощница тогава. При старата лейди Балмерино. Беше прекрасна жена. Съжалявах я — с такава дъщеря, която би трябвало да е по-свястна. Това беше по време на сватбата на лорд и лейди Балмерино, но тогава бяха просто Арчи и Изабел. Имаше танци в Крой вечерта на сватбата. Толкова много хора останаха, че човек не можеше да се обърне. Естествено, госпожа Харис беше готвачката, старата лейди Балмерино не трябваше да готви. Имаше и малки нередности, но сигурно ги знаеш.

— Да — каза Вирджиния и се замисли по какъв начин да избяга от този нежелан водопад от думи.

— Едва бе излязла от училище — Пандора, но знаеше това-онова. Мога да кажа със сигурност. Мъже! Тя ги ядеше за закуска и ги оставяше сдъвкани. Истинска малка блудница.

Лоти се усмихваше, а тонът й беше неуместен, бъбрив, почти като одобрение, поради което тази архаична дума свари Вирджиния неподготвена и изненадана, каза рязко:

— Лоти, не мисля, че трябва да говориш така за Пандора.

— Нима? — Лоти все още се усмихваше. — Не е приятно, нали, да чуеш истината? Хубаво е, че Пандора се върна, така казват всички. Но ако бях на твое място, нямаше да съм много щастлива. Не и с твоя съпруг. Не и заради нея. Любовници бяха те — Едмънд и Пандора. Тя затова се върна, запомни ми думите. Върна се за него. Беше осемнайсетгодишна, а Едмънд — женен мъж и баща на мъничко дете, но това не ги спря. Да, това не го спря да тича разгонен в нейното легло. Беше в нощта на сватбата и всички танцуваха. Но те не танцуваха. О, не. Те бяха на горния етаж и мислеха, че никой не ги е забелязал. Но аз ги видях. Малко неща ми убягват. — По бледите бузи на Лоти се появиха розови петна, изцъклените й очи бяха като чифт гвоздеи, които се забиваха в главата й. — Аз ги проследих. Стоях на вратата. Беше тъмно. Но чух. Никога не бях чувала нещо подобно. Не беше се досетила, нали? Той е хладнокръвен, този Едмънд. Никога не се издава. Никога не каза и дума. Точно като всички останали. Те всички знаеха. Ами то си беше очевидно, нали? Едмънд се беше върнал в Лондон, а Пандора се мръщеше в спалнята си с лице, подуто от сълзи, не искаше да яде. И начинът, по който говореше на майка си. Разбира се, те всички бяха неразделни приятели. Затова лейди Балмерино реши да ме освободи от работа. Не искаше да съм наоколо. Знаех твърде много.

Тя все още се усмихваше. Превъзбудена от вълнение. Бясна. Трябва, каза си Вирджиния, да остана напълно спокойна. Тя каза:

— Лоти, мисля, че си измисляш всичко това.

Съвсем внезапно поведението на Лоти се промени.

— О, наистина ли? — Усмивката се изтри от лицето й. Тя се отдръпна от Вирджиния и застана недвусмислено, изправяйки се срещу нея така, все едно всеки момент щеше да започне физическа саморазправа. — И защо, мислиш, съпругът ти толкова внезапно замина за Америка? Попитай го, когато се върне, но се съмнявам, че ще ти хареса отговора му. Съжалявам те, не разбираш ли? Защото той ще те направи на глупачка, както направи с първата си съпруга, горката жена. Няма и следа от приличие у него.

И после съвсем рязко всичко свърши. Вече изляла всичката си отрова, Лоти се затвори в себе си. А розовият цвят сякаш се стичаше по бузите й. Тя сви устни, махна някакво насекомо, което беше кацнало върху жилетката й, прибра един кичур коса под баретата си, заглаждайки го на мястото му. Изражението й беше самодоволно, все едно всичко беше вече наред, и тя се погрижи за външния си вид.

Вирджиния каза:

— Лъжеш.

Лоти отметна глава и се засмя тихо.

— Попитай който и да е от тях.

— Ти лъжеш.

— Каквото и да кажеш, не ме интересува…

— Няма да кажа нищо.

Лоти сви рамене:

— В такъв случай защо толкова се палиш?

— Няма да кажа нищо, а ти лъжеш.

Сърцето й силно тупкаше в гърдите, коленете й трепереха. Но тя обърна гръб на Лоти и започна да се отдалечава; вървеше спокойно, без да бърза, със съзнанието, че Лоти я гледа, и решена да не й достави това удоволствие. Най-лошото беше, че не биваше да поглежда назад. Главата й пулсираше от страх и ужас, че всеки момент ще почувства тежестта на Лоти върху раменете си, завличайки я към земята с нечовешката сила на страшното чудовище от детските й кошмари.

Но това не се случи. Тя стигна до далечния бряг и се почувства малко по-сигурна. Спомни си за кучетата и сви устни, да им свирне, но устата й бе изсъхнала и не се получи нищо, така че трябваше да опита отново. Получи се жалко подобие на звук — слаб и писклив, но шпаньолите на Едмънд вече достатъчно време бяха гонили неуспешно зайци и се появиха почти мигновено, изскачайки от храстите пред нея; пухкавата им козина бе покрита със стръкчета трева и клонки от трънливите къпини.

Никога не се бе чувствала толкова щастлива да ги види, толкова благодарна за това, че незабавно се подчиниха.

— Добри кучета. — Тя спря, за да ги помилва. — Браво, че дойдохте веднага. Време е да се връщаме у дома.

Те изтичаха напред и надолу по пътеката. Оставиха моста зад себе си, Вирджиния ги последва, а стъпките й все още бяха решителни и бавни. Тя не си позволи да погледне назад, докато не стигна до един завой на реката, където пътеката се извиваше под короните на дърветата. Там тя спря и се обърна. Мостът все още се виждаше, но нямаше и следа от Лоти.

Беше си тръгнала. Всичко свърши. Вирджиния си пое дълбоко дъх и изля това, което таеше, в една жална въздишка. И тогава я обзе паниката. Бе забравила за бляскавата кана. Без да се срамува, хукна към вкъщи. Тичаше към Еди, тичаше към Хенри, тичаше към убежището на Балнайд.

* * *

Отново се върна в началото.

— Ти лъжеш.

Беше два през нощта, но Вирджиния все още бе будна, очите й бяха натежали от умора и широко отворени, се бяха втренчили в спокойната тъмнина. Беше се въртяла и премятала, беше й твърде топло или твърде студено, бе се борила с възглавниците, които бяха станали безформени от ударите й с юмрук. От време на време ставаше, мотаеше се по нощница, изпиваше чаша вода и отново се опитваше да заспи.

Но не се получаваше.

От другата страна на леглото — страната на Едмънд, Хенри спеше спокойно. Предизвикателно нарушавайки едно от най-строгите правила на Едмънд, Вирджиния беше взела сина си в леглото при себе си. През три-четири минути протягаше ръка, за да го докосне, за да усети нежния му дъх, топлината му през раираната пижама. В това огромно легло той изглеждаше мъничък като бебе.

Тя ги ядеше за закуска и ги оставяше сдъвкани. Истинска малка блудница.

Не можеше да прогони тази ужасяваща сцена, чуваше думите на Лоти отново и отново, те се въртяха в главата й като надраскана стара грамофонна плоча, изтрита от използване. Безспирно я заливаха вълни от мъка и така и не стигаше до някакво заключение.

Любовници бяха те — Едмънд и Пандора. Едмънд — женен мъж и баща на мъничко дете.

Едмънд и Пандора. Ами ако беше истина. Вирджиния никога, дори за секунда не беше подозирала нищо. В своята наивност тя не беше търсила доказателства, не беше търсила по-дълбоко значение в случайните думи на Едмънд, в неговото спокойно държане. „Пандора си е у дома — така й беше казал, докато си сипваше питие и отиваше към хладилника да потърси лед. — Поканени сме на обяд в Крой.“ И Вирджиния каза: „Колко мило“ — и отиде да сложи телешки бургери за вечеря на Хенри. Пандора беше просто странстващата сестра на Арчи, която се бе върнала от Майорка. И на обяда не обърна кой знае какво внимание на братската целувка на Едмънд по бузата на Пандора, на смеха им и на разбираемата привързаност, която показа при поздрава си. А колкото до останалата част от деня, Вирджиния се бе интересувала повече от играта на крокет, отколкото да любопитства и да разбере за какво си говореха Едмънд и Пандора, докато ги наблюдаваха от люлката.

И какво значение имаше за какво си говорят? Бъди разумна. И какво, ако са имали бурна връзка, завършила в леглото на Пандора? На осемнайсет Пандора вероятно е била страхотна, а Едмънд е бил на върха на своята полова зрялост. В днешно време изневярата вече не се нарича така, а се казва просто извънбрачен секс. Освен това е било преди много време. Повече от двайсет години. А и Едмънд е изневерил не на Вирджиния, а на първата си съпруга — Карълайн. А Карълайн вече не бе между живите. Така че нямаше значение. Нямаше за какво да страда толкова. Нищо…

Те всички знаеха… Разбира се, те всички бяха неразделни приятели… Затова лейди Балмерино… не искаше да съм наоколо. Знаех твърде много.

Кой знаеше? Дали Арчи знаеше? А Изабел? Ами Вай? А Еди? Защото, ако те знаеха, щяха да наблюдават, вероятно със страх, че може да се случи отново. Да наблюдават Едмънд и Пандора. Да наблюдават Вирджиния с очи, пълни със съжаление, което тя никога не беше забелязала. Дали се притесняваха за Вирджиния, както вероятно са се притеснявали за Карълайн? Дали си говореха помежду си като заговорници, съгласявайки се да пазят тайната от втората жена на Едмънд? Защото в такъв случай това означаваше, че са я предали, и то точно хората, които й бяха най-близки и на които разчиташе най-много.

И защо, мислиш, съпругът ти толкова внезапно замина за Америка?… Защото той ще те направи на глупачка, както направи с първата си съпруга, горката жена.

Това беше най-лошото. Това бяха най-ужасните й опасения. Едмънд беше заминал. Наистина ли трябваше така бързо да изчезне, или Ню Йорк беше просто измислено извинение, за да се измъкне от Балнайд и от Вирджиния, за да си даде време да реши проблема си. Като проблемът му бе, че обича Пандора, че винаги я е обичал, а сега тя се беше върнала, красива както винаги, а Едмънд отново беше хванат като в капан в брака си с друга жена.

Едмънд беше на петдесет, уязвима възраст за трепети и криза на средната възраст. Той не си показваше емоциите и през повечето време Вирджиния нямаше представа, за какво мисли той. Съмнението й нарасна до ужасяващи размери. Може би този път той ще зареже всичко и ще избяга, като остави Вирджиния, а бракът и животът й ще се превърнат в руини. Като остави нея и Хенри в отломките на това, което някога беше смятала за напълно неразрушимо.

Не можеше да понесе такава мисъл. Тя се завъртя, зарови лице във възглавницата и отхвърли тази ужасна вероятност. Тя нямаше да се съгласи. Нямаше да му позволи.

Ти лъжеш, Лоти.

Ето тук се връщаме. Отново в началото.