Розамунде Пилхер
Септември (19)

Деветнадесета глава

Събота, 27-и

Когато работеше в Единбург, Едмънд често получаваше покани от добронамерени приятели за вечерни партита, в случай че му се стореше непосилно да изминава дългото разстояние между Единбург и Страткрой два пъти на ден. Но всъщност километрите не бяха проблем, защото по-важно за него бе да се прибере в Балнайд при семейството си. Само късна бизнес вечеря в Единбург, ранен полет, който трябваше да хване, или непроходими зимни пътища можеха да го накарат да остане в града и да прекара нощта в апартамента в Морай Плейс.

Освен това той обичаше да шофира. Колата му беше едновременно мощна и безопасна, а той познаваше като дланта си магистралата, отклонявайки се по Четвърта и през Пета до Релкърк. Веднъж щом прекосеше Релкърк, караше по второстепенни пътища, което налагаше по-благоразумна скорост, но дори така пътуването рядко му отнемаше повече от час.

Той използваше това време, за да се отърси от стреса на работния ден и от вземането на решения, като остави съзнанието си да се съсредоточи върху многото други, но също така поглъщащи страни на забързания му живот. През зимата слушаше радио — не новини или политически дискусии — той имаше достатъчно и от двете до момента, в който най-накрая разчистеше бюрото си и заключеше всички поверителни документи, — а Радио Три, класически концерти и ерудирани изпълнения. През останалата част от годината, когато денят бе по-дълъг, вече не шофираше по тъмно. Едмънд изпитваше повече удоволствие и успокоение от гледката на разгръщащите се сезони във вътрешността на страната. Оранта, сеитбата, зелената премяна на дърветата, първите агънца по пасищата, позлатяването на посевите, берачите на малини по дългите бразди с храсти, жътвата, есенните листа, първите снегове.

Сега бе жътва. В тази хубава ветровита вечер гледката беше едновременно спокойна и грандиозна. Полета и ферми бяха окъпани в отблясъци от слънчеви лъчи, а въздухът бе толкова чист, че всеки зъбер или циркус на далечните хълмове се открояваше с изумителна яснота. Светлината струеше над тях, докосвайки върховете им с отразено сияние; реката покрай пътя искреше и шумеше, а небето, осеяно с облаци, беше безкрайно.

От дълго време не се бе чувствал толкова доволен. Вирджиния се бе завърнала и отново беше с него. Подаръкът му за нея беше най-малкото нещо, което можеше да направи като извинение за нещата, които й беше казал в деня на първото избухване: бе я обвинил, че задушава Хенри, като иска да го задържи до себе си поради егоистични причини; че не мисли за никого другиго, освен за себе си. Тя беше приела гривната с признателност и любов и неопределеното й удоволствие беше хубаво като прошка.

След вечерята в „Рафаелис“ предната вечер той я беше откарал у дома в Балнайд през слабо осветената околност, под покривалото на невероятната гледка на небето, розово на запад и набраздено като от някаква огромна четка с тъмносиви облаци.

Бяха се прибрали в празната къща. Той не можеше да си спомни кога за последно това се беше случвало, и това направи прибирането им у дома още по-специално. Без кучета, без деца, само те двамата. Той беше разтоварил багажа, след това беше качил две малцови уискита в тяхната спалня, беше седнал на леглото и я беше наблюдавал да разопакова багажа. Нямаше усещането за бързане, защото цялата къща, нощта, сладката тъмнина принадлежаха на тях. По-късно той си взе душ, а Вирджиния си взе вана. Тя дойде при него, ухаеща и свежа, и те правиха любов по най-задоволяващия и блажен начин.

Той знаеше, че още не бяха заровили томахавката — Вирджиния не искаше да загуби Хенри, а Едмънд бе решил, че трябва да замине. Но за момента бяха спрели да се карат и с малко късмет това можеше да бъде забравено.

Освен това имаше и други хубави неща, на които да се радва. Тази вечер щеше да види малкия си син след седмица раздяла. Щеше да има много за разказване и много за слушане. А след това — след няколко дни, щеше да дойде септември, когато Алекса щеше да дойде с младия си приятел.

Бомбата, която Вирджиния хвърли с новината за Алекса, беше заварила Едмънд неподготвен и го бе объркала, но не и в шок, нито в неодобрение. Той изключително много обичаше дъщеря си и познаваше многобройните й истински качества, но през последните една-две години неведнъж тайно беше си пожелавал тя да престане да си смуче пръста и да започне да пораства. На двайсет и една с нейната липса на изтънченост, срамежливост и тантуресто дупе бе започнала да го смущава. Беше свикнал да е заобиколен от елегантни и светски жени (включително секретарката му) и се мразеше заради собствената си липса на търпение и заради раздразнителността си към Алекса. Но сега вече тя съвсем сама си беше намерила мъж, и то представителен, ако се вярваше на Вирджиния.

Може би трябваше да вземе по-строги мерки. Но той никога не бе харесвал представата за себе си като глава на семейство и бе по-загрижен за човешката страна на положението, отколкото за моралната.

Както винаги когато беше изправен пред дилема, той решаваше да върви по собствените си правила. Да действа позитивно, да планира негативно, да не очаква нищо. Най-лошото, което можеше да се случи, беше Алекса да бъде наранена. За нея това би било ужасен опит, но в крайна сметка тя щеше да излезе от това положение по-зряла и, да се надяваме, по-силна.

* * *

Той влезе в Страткрой, когато часовникът на църквата отмерваше седем. Помисли си, предвкусвайки удоволствието, че се прибира у дома. Кучетата ще са там, освободени от клетките от Вирджиния, и Хенри — в банята или пиейки чая си в кухнята. Той щеше да седне с него, докато яде рулцата си от раци или телешки бургери или какъвто и да било там ужас, който беше избрал да яде, и да изслуша всичко, което му се бе случило през седмицата, като междувременно си пийва един много дълъг и много силен джин с тоник.

Което му напомни, че тоникът бе свършил. Беше допуснал шкафовете с напитки да се изпразнят от тази безценна стока. Едмънд имаше намерение да спре и да купи цял стек, преди да напусне Единбург, но просто беше забравил. Затова подмина моста за Балнайд, влезе в селото и паркира пред пакистанския супермаркет.

Всички останали магазини отдавна бяха спуснали кепенците си, но пакистанците, изглежда, не затваряха никога. Дълго след девет часа вечер те все още продаваха кутии с мляко, хляб, пица и замразени ястия с къри на всички, които искаха да ги купят. В магазина имаше и други клиенти, но те пълнеха собствените си телени кошници от лавиците или се обръщаха за помощ към господин Исхак. Ето защо на Едмънд се усмихна госпожа Исхак, която бе от другата страна на щанда. Тя беше миловидна дама с големи тъмни очи, оградени с тъмен грим. Тази вечер носеше масленожълта копринена дреха и по-бледожълт копринен шал, заметнат около главата и раменете й.

— Добър вечер, господин Еърд.

— Добър вечер, госпожо Исхак. Как сте?

— Много добре, благодаря.

— Как е Кадежа?

— Гледа телевизия.

— Чух, че прекарала следобеда в Пенибърн заедно с Хенри.

— Да, и, боже мой, прибра се цялата мокра!

Едмънд се засмя:

— Строили са язовирни стени. Надявам се, не сте сърдита.

— Ни най-малко. Прекарала е фантастично.

— Бих искал малко тоник, госпожо Исхак. Имате ли?

— Но, разбира се. Колко бутилки ви трябват?

— Две дузини?

— Ако почакате, ще ги донеса за вас от склада.

— Благодаря.

Тя излезе. Едмънд зачака търпеливо тя да се върне, когато чу зад себе си един глас:

— Господин Еърд.

Беше толкова близо, точно зад гърба му, че той се стресна. Завъртя се и се озова лице в лице с братовчедката на Еди — Лоти Карстеърс. Откакто тя живееше с Еди, я мярна веднъж-дваж да се мотае из селото, но изпитваше болка и се отдръпваше, избягвайки да се изправи срещу нея. Сега нямаше измъкване, бе приклещен в ъгъла.

— Добър вечер.

— Помните ли ме? — Тя проговори сякаш престорено свенливо. Едмънд не желаеше да се намира толкова близо до нея с бледата й, безкръвна кожа и подчертаното внушение за мустак на горната й устна. Косата й беше с цвета и почти с консистенцията на стоманена вълна, а под гъстите извити вежди очите й бяха кафяви като френско грозде, кръгли и почти немигащи. Независимо от всичко това видът й беше сравнително нормален. Носеше блуза, пола, дълъг зелен шлифер, закачливо украсен с блестяща брошка, и обувки с високи токчета, на които леко се полюшваше, докато говореше с Едмънд. — Аз бях при лейди Балмерино, а сега живея при Еди Файндхорн. Виждам ви в селото, но не съм имала възможност да си побъбрим за едно време…

Лоти Карстеърс. Може би бе на около шейсет и въпреки това не се беше променила кой знае колко от времето, когато работеше в Крой и предизвикваше у всеки човек в къщата неописуема досада и раздразнение с потайното си поведение и навика й винаги да се появява точно когато най-малко я очакваха. Арчи все се кълнеше, че тя подслушва, и постоянно отваряше вратата, очаквайки да я хване как се е навела и подслушва. Едмънд си спомняше, че следобед неизменно бе облечена с кафява вълнена рокля с муселинена престилка. Муселинената престилка беше идея на Лоти. Кафявата рокля имаше петна под мишниците, а едно от най-неприятните неща беше миризмата, която се носеше от Лоти.

Семейството протестираше силно и Арчи поиска майка му да вземе някакви мерки, за да оправи положението. Но бедничката лейди Балмерино, заета с приготовленията за сватбата на Арчи — с настаняването на гостите и с организирането на партито в Крой за вечерта на големия ден, не се чувстваше достатъчно силна да уволни прислужницата си. Тя беше толкова добросърдечна, че не можеше да извика Лоти, да се изправи срещу нея и честно да й каже, че мирише.

Когато близките й я нападаха, тя се оправдаваше с аргументи, които не издържаха на атаките им.

— Трябва някой да чисти стаите и да оправя леглата.

— Сами ще си оправяме леглата.

— Бедна е — има една-единствена рокля.

— Добре, купи й още една.

— Може би е нервна.

— Не толкова, че да не може да се измие. Дай й един сапун „Лайф бой“.

— Не съм сигурна, че това ще оправи нещата. Може би… за Коледа… бих могла да й подаря малко пудра.

Но дори това плахо намерение не доведе до нищо, а малко след сватбата Лоти изпусна таблата и изпочупи рокингамския сервиз от китайски порцелан и лейди Балмерино беше принудена най-сетне да я уволни. За Коледа Лоти вече не работеше в Крой.

Сега, хванат в капан в магазина на господин Исхак, Едмънд се чудеше дали тя пак не мирише. Нямаше обаче намерение да рискува, затова, като се опитваше да не бъде твърде очебийно, се отдръпна една-две крачки назад.

— Да — каза той, като се опитваше да звучи, колкото е възможно по-приятно и дружелюбно. — Разбира се, че ви помня…

— Онези дни в Крой! Годината, когато Арчи се ожени за Изабел. О, Господи, какви времена бяха тогава! Помня, че се върнахте от Лондон за сватбата и бяхте през цялата онази седмица, като помагахте на лейди Балмерино с едно друго.

— Май изтече много вода оттогава.

— Да.

— А всички вие бяхте толкова млади. А старият лорд и лейди Балмерино бяха толкова добри и мили. Крой сега се е променил, чувам, и не към по-добро. Но след това настъпиха тежки времена за всички. Беше тъжен ден, когато почина лейди Балмерино. Тя винаги е била толкова добра с мен. Както и с родителите ми. Те също починаха. Вие знаете, нали? Аз исках да говоря с вас, но някак си не ви срещах в селото. И всички вие толкова млади. И Арчи с двата си здрави крака… представям си откъснатия му крак. Никога не бях чувала за толкова нелепо нещо…

„О, госпожо Исхак, връщайте се по-бързо. Моля ви, госпожо Исхак, връщайте се.“

— … чувам всички новини за вас от Еди, разбира се. Много се тревожа за Еди, тя толкова е напълняла, няма да е добре за сърцето й. И всички вие толкова млади. И онази Пандора! Прелитаща около мястото като въртящ се похлупак. Ужасен начин, по който замина, нали? Интересно, че повече не се върна у дома. Винаги съм си мислила, че може да се върне за Коледа, но не. И не беше на погребението на лейди Балмерино — е, съжалявам, а и не обичам да казвам подобни неща, но според мен беше направо безбожно. Но тя винаги е била малка нощна птица… в повече от едно значения… Вие и аз знаем това, нали?

В този момент тя избухна в силен маниакален смях и удари Едмънд закачливо, но доста болезнено по ръката. Неговата непосредствена и интуитивна реакция беше да я удари и той — един хубав юмрук, фрас — точно във върха на дългия й любопитен нос. Той си я представи как се набръчква, когато уцели лицето й. Представи си и заглавията в местния вестник: „Земевладелец от Релкъркшър нападнал дама от Страткрой в селския супермаркет“. Той пъхна ръцете си със свити юмруци в джобовете на панталона.

— … а съпругата ви е била в Лондон? Хубаво. А малкото момченце — при баба си. Понякога го виждам наоколо. Той е слабичък, нали? — Едмънд чувстваше как кръвта му се качва в главата. Чудеше се колко дълго още можеше да се контролира. Не можеше да си спомни кога някой човек го беше довеждал до такава безсилна ярост. — … мъничък за възрастта си, бих казала… не е силен…

— Съжалявам, господин Еърд, че ви задържах толкова много. — Беше мекият глас на госпожа Исхак, която най-накрая прекъсна потока от злонамерени глупости на Лоти. Госпожа Исхак, слава на бога, дойде да го освободи със стека тоник, който носеше пред себе си като оброк.

— О, благодаря, госпожо Исхак. — И нито миг повече. — Дайте да взема това. — Той отиде да я освободи от тежкия й товар. — Дали бихте записали това на сметката ми? — Той лесно можеше да плати в брой, но не искаше да се бави и миг повече от необходимото.

— Разбира се, господин Еърд.

— Благодаря.

Със стека в ръце той се обърна, за да поиска разрешение от Лоти и да се измъкне.

Но Лоти си беше тръгнала. Внезапно и объркващо тя просто беше изчезнала.