Розамунде Пилхер
Септември (13)

Тринадесета глава

Сряда, 17-и

Поканата на семейство Стейнтън беше доставена на „Овингтън стрийт“ още в сряда. Боса и увита в халата си, Алекса стоеше в кухнята и чакаше чайникът да заври. Вратата на градината беше отворена и Лари правеше обичайната си проучвателна обиколка навън. Понякога надушваше следи от котка и много се възбуждаше. Беше сива сутрин. Може би по-късно слънцето щеше да се покаже и да изгони мъглата. Алекса чу потропването на пощенската кутия и като погледна нагоре през прозореца, видя краката на пощальона, който крачеше нататък по тротоара.

Тя приготви поднос и сложи пакетчета с чай в каната. Чайникът завря и тя направи чая, а след това, като остави малкото си куче да се занимава с дейностите си, отнесе подноса нагоре по стълбите. Писмата лежаха на изтривалката. Като балансираше с подноса, тя спря, за да ги вдигне, и ги пъхна в широкия джоб на халата си. Продължи нагоре по дебелия мек килим под босите й крака. Вратата на спалнята беше отворена, пердетата вече бяха дръпнати настрани. Не беше много голяма стая и почти цялата бе изпълнена от голямото легло, което Алекса бе наследила от баба си — едно впечатляващо легло, широко и пухкаво, с широки месингови табли от двете страни. Остави таблата, облегна се и попита:

— Буден ли си, защото ти донесох чаша чай?

Гърбицата от другата страна на леглото не отговори веднага. После изпъшка и се раздвижи. Изпод завивките се показа гола кафява ръка и Ноел се обърна с лице към нея:

— Колко е часът? — Косата му, толкова черна на фона на бялата ленена възглавница, беше разрошена, а брадата му — поникнала.

— Осем без петнайсет.

Той отново изпъшка и прокара пръсти през косата си.

— Добро утро — тя се наведе и го целуна по небръснатата му буза.

Той я задържа близо до себе си. Каза, мънкайки:

— Миришеш великолепно.

— Лимонов шампоан.

— Не. Не лимоновият шампоан. Самата ти.

Той дръпна ръката си. Тя отново го целуна и се посвети на домакинското си задължение да му налее чая. Той потупа възглавниците и се премести, за да се облегне на тях. Беше гол, със загоряло тяло, сякаш току-що се беше върнал от ваканция на тропиците. Тя му подаде димящата чаша.

Той отпи бавно, безмълвно. Трябваше му доста време, за да се разсъни сутрин, и едва казваше дума преди закуска. Това беше нещо, което беше открила за него — една от малките му ежедневни особености. Както и начинът, по който правеше кафе или чистеше обувките си, или приготвяше сухо мартини. Вечер той изпразваше джобовете си, като оставяше съдържанието им в спретната редица върху тоалетната масичка, винаги в един и същ ред. Портфейл, кредитни карти, ножче, дребни пари, монетите — подредени на купчина. Най-хубавото от всичко беше да си лежи в леглото и да го гледа как прави всичко това, после да го гледа как се съблича, да го изчака да се приготви и да дойде при нея.

Всеки ден носеше ново познание, всяка нощ — свежо, сладко откритие. Всички хубави неща се струпваха така, че всеки момент, всеки час беше по-добър от предходния момент и час. Да живее с Ноел, да дели това блажено съчетание между домашна атмосфера и страст — за първи път разбра защо хората искаха да се женят. Завинаги.

А някога… преди три месеца… си мислеше, че е напълно удовлетворена от живота си. Сама в дома си, само с Лари за компания, заета с работата си, с малките си ежедневни занимания, случайни излизания вечер или на гости при приятели. Нищо повече от половин живот. Как е могла да издържа това?

„Никога не ни липсва това, което не сме имали.“ Гласът на Еди, висок и ясен. Като си помисли за Еди, Алекса се усмихна. Тя сипа чай и в своята чаша, сложи я до себе си и тогава потърси писмата в джоба си. Разпръсна ги върху пухения юрган. Сметка от Питър Джонс, циркулярно писмо за двойно остъкляване, картичка от една жена, която живее в Барн, и накрая големият бял твърд плик.

Тя го погледна. Шотландска пощенска марка. Покана? За сватба може би…

Разкъса плика с палец и извади картичката.

— Боже Господи!

— Какво е това?

— Покана за бал. „Ти трябва да отидеш на бала“ — казала феята кръстница на Пепеляшка.

Ноел се протегна и взе поканата.

— Коя е госпожа Ангъс Стейнтън?

— Наши съседи в Шотландия. Живеят наблизо — на около десет километра.

— И коя е Кати?

— Дъщеря им, разбира се. Работи в Лондон. Ти може и да си я срещал… — След като помисли малко, Алекса промени мнението си. — Не. Не мисля, че е възможно да си я срещал. Тя има склонност да ходи с млади мъже в Гардс… на много конни състезания.

— Шестнайсети септември. Ще отидеш ли?

— Не мисля.

— Защо?

— Защото не искам да ходя без теб.

— Аз не съм поканен.

— Знам.

— Ще кажеш ли: „Ще дойда, ако може да доведа и любовника си?“.

— Никой не знае, че имам любовник.

— Още ли не си казала на семейството си, че съм се преместил при теб?

— Все още не.

— Има ли някаква конкретна причина?

— О, Ноел… Не зная.

Но тя знаеше. Тя искаше да запази всичко само за себе си. С Ноел живееше в таен магически свят на любов и открития и се боеше, че ако пуснеше някого от външния свят да влезе вътре, всичко щеше да се изпари и по някакъв начин щеше да бъде откраднато.

Освен това… а признанието бе трогателно… тя изобщо не беше смела. Беше на двайсет и една, но това нищо не означаваше, защото вътрешно все още се чувстваше на около петнайсет и както и преди — винаги готова да се хареса. Мисълта за възможни реакции от страна на семейството й я изпълваха с болезнени терзания. Представяше си неодобрението на баща й, ужасеното удивление на Вай и загрижеността на Вирджиния. И после въпросите.

Но кой е той? Къде се срещнахте? Заедно ли живеете? На „Овингтън стрийт“ ли? Но защо сега за първи път чуваме за това? Той с какво се занимава? Как се казва?

И Еди: „Лейди Черитън сигурно ще се обърне в гроба си!“.

Не че нямаше да проявят разбиране. Не че бяха тесногръди или лицемерни по какъвто и да било начин. Не че всички те не обичаха Алекса — тя просто не можеше да понесе който и да било от тях да бъде разстроен.

Тя пийна малко чай.

Ноел каза:

— Ти вече не си малко момиченце.

— Зная, че не съм. Аз съм възрастен човек. Де да не бях толкова слабохарактерна.

— Срамуваш ли се от греховното ни съжителство?

— Не се срамувам от нищо. Просто… семейството. Не обичам да ги наранявам.

— Сладка моя, ще ги нараниш много повече, ако чуят за нас, преди ти да им кажеш.

Алекса знаеше, че това е вярно.

— Но как биха могли да разберат?

— Това е Лондон. Всички говорят. Чудя се, че баща ти все още не е научил. Послушай съвета ми и бъди смело момиче. — Той й подаде празната си чаша и я дари с една бърза целувка по бузата. Като търсеше халата си, провеси краката си от леглото. — И тогава можеш да пишеш на госпожа Стифден — или както там се казваше — и да й кажеш, че страшно би се радвала да отидеш на бала и че ще доведеш Принц Очарование със себе си.

Въпреки всичко Алекса се усмихна.

— Би ли дошъл?

— Вероятно не. Родовите танци не са моята сила.

И той се запъти към банята. Почти веднага Алекса чу струята на душа.

Е, и за какво беше всичко това? Алекса отново взе поканата и се намръщи: „По-добре никога да не беше пристигала! Току-що ми създаде куп проблеми“.