Розамунде Пилхер
Септември (6)

Шеста глава

Осемгодишният Хенри Еърд чукаше с известно чувство за важност на предната врата на Еди Файндхорн, като ползваше месинговото й чукче във формата на малко духче. Къщата беше една от редицата едноетажни къщички, които бяха подредени в линия на главната улица на Страткрой, но къщата на Еди беше по-хубава от останалите, защото имаше покрит с мъх тръстиков покрив и в малката ивица пръст между стената и паважа растяха незабравки. Докато стоеше там, той чу стъпките й. Тя свали веригата и отвори вратата.

— Е, ето те и теб, черен гологан не се губи.

Тя винаги се смееше. Той я обичаше и когато хората го питаха кои са най-добрите му приятели, Еди оглавяваше листата. Тя беше не само весела, но и дебела, с побеляла коса, с червени бузи и апетитна като прясна, покрита с брашно кифла.

— Хубав ли ти беше денят?

Тя винаги питаше това, макар че го виждаше всеки ден, защото работеше като училищна камериерка и сервираше храната на обяд. Беше удобно, че Еди изпълнява тази длъжност, защото така тя ограничаваше нещата, които той мразеше — готвена кайма и тежък яйчен крем, и беше щедра с картофеното пюре и шоколадовия мус.

— Да, всичко беше наред. — Той влезе в хола и стовари анорака и раницата си на кушетката. — Имахме рисуване. Трябваше да нарисуваме нещо.

— Какво трябваше да нарисуваш?

— Песен. — Той започна да откопчава катарамата на ученическата си чанта. Имаше проблем и помисли, че вероятно Еди би могла да му помогне да го реши. — Ние пяхме „Бърза малка лодка, като криле на птица в небето към остров Скай“^[1] и трябваше да нарисуваме картина по песента. И всички останали нарисуваха наредени лодки и острови, а аз нарисувах това. — Той извади рисунката, леко намачкана от гуменките и кутията му за моливи. — И господин Маклинтък се засмя, а аз не зная защо.

— Засмя ли се? — Тя взе рисунката, отиде да си намери очилата и си ги сложи. — И не ти ли каза защо се е засмял?

— Не. Звънецът би, защото часът бе свършил.

Еди седна на кушетката и Хенри се настани до нея. Двамата се взираха тихо в работата му. Той смяташе, че това е една от най-добрите му рисунки. Красива моторна лодка, която се плъзга по сините води, бели води, които се изливат пред носа на лодката, и снежнобели въздушни струи откъм кърмата. Имаше чайки в небето, а в предната част на лодката едно бебе беше завито в шал. Беше му трудно да нарисува бебето, защото бебетата имат такива весели личица. Без нос и брадичка. А и това бебе изглеждаше малко несигурно, сякаш всеки момент щеше да се изхлузи от лодката в морето. Но все още беше там.

Еди не каза нищо. Хенри й обясни:

— Това е бързоходна моторна лодка. А това е момчето, което е родено.

— Да, виждам.

— Но защо се засмя господин Маклинтък? Не е смешно.

— Не, не е смешно. Това е хубава рисунка. Проблемът е… добре… В песента „бърза“ не означава „бързоходна моторна“. Значи, че лодката се движи много бързо по водата, но не е бързоходна моторна. И момчето, което е родено, за да бъде крал, е Хубавият принц Чарлз, а той вече е бил пораснал по онова време.

Сега всичко се изясняваше.

— О — каза Хенри, — разбирам.

Тя му върна рисунката.

— Но все пак си остава хубава рисунка и мисля, че е било много грубо от страна на господин Маклинтък да се смее. Сложи го в чантата и го занеси у дома на майка си, да го види, а Еди ще отиде да ти приготви чая.

Докато той прибираше рисунката, тя се изправи, върна очилата си на полицата над камината и излезе от стаята през една задна врата, която водеше към кухнята и банята. Това бяха модерни придобивки в сравнение с времето, когато Еди беше малко момиченце. Тогава къщата се състоеше само от две помещения — спалня и хол, който служеше и за кухня. Наричаше се двустайно жилище. Нямаше течаща вода, а дървената тоалетна беше в дъното на градината. По-шокиращото бе, че Еди беше едно от петте деца и всъщност някога в тези стаи живееха седем души. Родителите й спяха в легло ракла в кухнята, с етажерка над главите им за бебето, а останалите деца бяха наблъскани в другата стая. За да донесе вода, госпожа Файндхорн всеки ден трябваше да извървява дългото разстояние до селската помпа, а се къпеха веднъж седмично, и то в тенекиено ведро пред кухненското огнище.

— Но как се събирахте петима души в спалнята? — би попитал Хенри, впечатлен от изчисляването на цялата площ. Дори само с леглото и гардероба на Еди спалнята изглеждаше ужасно малка.

— О, мило дете, не всички живеехме в къщата по едно и също време. Когато се родиха най-малките, най-големият ми брат вече не беше при нас, а обработваше земята и живееше в барака с другите работници във фермата. А после, когато порастваха, момичетата ходеха да работят в една или друга голяма къща. Когато някой си тръгваше, много ни болеше заради раздялата и навсякъде се лееха сълзи. Нямаше обаче място за всички, бяхме твърде много гърла за хранене, а майка ми имаше нужда от допълнителните пари.

Тя му разказа и други неща. Как през зимните вечери разпалвали огъня с обелки от картофи и сядали около него, за да слушат баща им да им чете на глас разказите на Ръдиард Киплинг или „Пътешественикът от този свят до онзи“^[2]. Малките момичета плетели чорапи за мъжете в семейството. А когато трябвало да се обърне петата, давали чорапа на някоя по-голяма сестра или на майка си, защото плетката била много сложна за тях.

Всичко това звучеше много бедно, но пък и доста приятно. Като се оглеждаше, на Хенри му беше трудно да си представи къщата на Еди от онова време. Сега тя беше толкова светла и приветлива, леглото ракла го нямаше, а на пода имаше хубави спираловидни килимчета. Старото кухненско огнище също го нямаше и на неговото място стоеше прекрасна, покрита със зелени плочки камина. Имаше пердета на цветя, шкаф за телевизор и много хубави китайски украшения.

След като прибра рисунката на безопасно място, Хенри закопча още веднъж училищната си чанта. „Speed Bonnie Boat“ — „Бърза малка лодка“. Беше разбрал неправилно текста. Често разбираше разни неща неправилно. Имаше още една песен, която бяха учили в училище. „Хей, моя мургава девойко!“ Докато пееше юнашки с останалите деца от класа, Хенри почти си представяше девойката — малка пакистанка, като Кадежа Исхак, с тъмна кожа и плитка, да гребе като луда през ветровитото езеро.

Майка му трябваше да му обясни това заглавие.

Дори обикновените думи можеха да бъдат объркващи. Хората му казваха разни неща и той ги чуваше, но ги чуваше само по начина, по който те звучаха. А думата, или образът, който тя извикваше, се загнездваше в съзнанието му. Еди веднъж му разказа за една жена, която била много насечена^[3], защото дъщеря й се омъжила за някакъв нехранимайко — нощна птица, който не бил достатъчно добър за нея. Седмици наред го преследваха кошмарите за бедната жена, която била цялата „насечена“. Или думата grease^[4]. На него му звучеше като ужасно място.

Но най-лошо беше недоразумението с баба му, което можеше да предизвика трайно отчуждаване, ако майката на Хенри не беше разбрала какво го тревожи, и не беше оправила нещата.

Един ден след училище той бе отишъл в Пенибърн, да пие чай с баба си Вай. Духаше силен вятър и около малката къщичка направо фучеше. Седнала до огъня, Вай изненадващо възкликна с досада, изправи се и отиде да вземе отнякъде един сгъваем екран, който постави пред остъклената врата, която гледаше към градината. Хенри я попита защо прави това, и когато тя му каза, той толкова се ужаси, че почти не проговори, докато не дойде майка му да го вземе. Никога не е бил толкова щастлив, когато са го вземали, и с нетърпение се мушна в анорака си и излезе, като почти забрави да благодари на Вай за чая.

Това беше ужасно. Не му се искаше никога повече да се върне в Пенибърн, а знаеше, че трябва. Дори само за да защити Вай. Всеки път, когато майка му предлагаше да посети Вай, той намираше някакво извинение или казваше, че предпочита да отиде при Еди. Най-накрая една вечер, докато той се къпеше, майка му дойде, седна на тоалетната чиния и поговори с него… Тя внимателно доведе разговора до проблемната тема и накрая направо го запита дали има някаква причина за това, че не иска вече да ходи на гости при Вай.

— Ти винаги си обичал да ходиш там. Случило ли се е нещо?

Той изпита облекчение, че най-сетне има възможност да говори за това.

— Страшно е.

— Скъпи, кое е страшно?

— То идва от градината и влиза в гостната. Вай постави един екран, но то лесно може да го събори. То може да я нарани. Мисля, че тя не бива да живее повече там.

— Господи! За какво става дума?

Той можеше да го види. С големи високи, осеяни с петна крака, с дълъг и тънък, покрит с петна врат, с много големи жълти зъби и с извити назад устни, готови да нападнат или да захапят.

— Ужасен жираф.

Майка му беше объркана.

— Хенри, да не си полудял? Жирафите живеят в Африка или в зоологическите градини. В Страткрой няма никакви жирафи.

— Има! — изкрещя той, ядосан от тази глупост — Тя така каза. Тя каза, че има ужасен жираф, който излиза от градината и влиза през вратата й в хола. Тя ми го каза.

Настъпи дълго мълчание. Той гледаше втренчено майка си и тя също го гледаше втренчено със светлосините си очи, но тя изобщо не се усмихваше.

Най-накрая каза:

— Тя не е искала да ти каже, че има жираф, Хенри. Тя е искала да ти каже, че има течение^[5]. Нали знаеш, ужасно, студено течение.

Течение. Не жираф, а течение. Цялата тази бъркотия заради глупавото течение. Той се беше почувствал като глупак, но беше толкова успокоително, че баба му не я грози опасност от чудовища, че това нямаше значение.

— Не казвай на никого — помоли той майка си.

— Ще трябва да обясня на Вай. Но тя няма да каже и дума.

— Добре. Може да кажеш на Вай. Но на никого другиго.

Вирджиния му обеща и той излезе от банята, целият в капки вода, и го обгърна голяма мека хавлия, а майка му го прегърна и му каза, че ще го изяде жив — толкова много го обичала!

И те пяха, и имаше макарони със сирене за вечеря.

* * *

Към неговия чай Еди беше приготвила кренвирши, картофени кифлички и консерва с варен боб. Докато той се справяше с всичко това, седнал на кухненската й маса, тя седеше срещу него и пиеше чаша чай. Щеше да изяде своята порция по-късно.

Докато дъвчеше, той забеляза, че тя е по-тиха от обикновено. Друг път в такива случаи те не преставаха да говорят и той беше благоразположеният слушател на всякакви клюки в долината. Кой е починал и колко бяха останали; кой е изоставил баща си във фермата и е офейкал в Релкърк, за да работи в гараж; коя забременяла и сега не е по-добре, отколкото би трябвало да бъде. Днес обаче нямаше такава информация. Вместо това Еди седна с набръчканите си лакти, опрени на масата, и се загледа през прозореца към дългата си тясна задна градина.

Хенри каза:

— Давам едно пени, за да разбера за какво мислиш, Еди.

Тя му казваше това винаги, когато той бе замислен. Еди въздъхна дълбоко.

— О, Хенри, не знам, и то със сигурност.

Което не му говореше нищо. Въпреки това тя обясни затруднението си. Имала братовчедка — Лоти Карстеърс, която живеела в Тулочард. Изобщо не била особено умна. Никога не се била омъжвала. Отишла да работи като домашна прислужница, но се оказала безполезна дори за това. Живяла с майка си и баща си, докато старите хора починали, а след това станала много странна и трябвало да отиде в болница. Еди каза, че било нервен срив. Но сега се възстановявала. Един ден щяла да излезе от болницата и да дойде и да остане при Еди, защото нямало друго място, където да отидела бедната душа.

Хенри си помисли, че това е ужасно. Той обичаше да има Еди за себе си.

— Но ти нямаш друга стая.

— Тя ще трябва да се настани в спалнята.

Той беше възмутен:

— Но ти къде ще спиш?

— На сгъваемото легло в хола.

Тя беше твърде дебела за сгъваемо легло.

— Защо не може Доти да спи там?

— Защото тя ще бъде гост и нейното име е Лоти.

— Дълго ли ще остане?

— Ще видим.

Хенри се замисли.

— Ще продължиш ли да ни сервираш обяда в училище и да помагаш на мама, а и на Вай в Пенибърн?

— За бога, Хенри, Лоти не е прикована на легло.

— Ще я харесам ли? — Това беше важно.

Еди не знаеше какво да каже.

— О, Хенри, не зная. Тя е тъжно създание. Нещо й липсва. Баща ми все я наричаше луда калинка. Крещеше като мокра кокошка, ако мъж покажеше лицето си около вратата, и го наричаше „недодялан“! Преди години работеше известно време при старата лейди Балмерино в Крой, но изпотроши толкова много китайски порцелан, че се наложи да я уволнят. След този случай никога повече не се хвана на работа.

Хенри беше ужасен.

— Не трябва да й разрешаваш да ти мие съдове, защото ще ти изпочупи всички красиви неща.

— Тя ще счупи не само китайските ми сервизи… — пророкува мрачно Еди, но преди Хенри да успее да проследи тази интересна линия на разговора, тя се овладя, наложи си по-ведро изражение на лицето и целенасочено промени темата: — Искаш ли още една картофена кифличка, или си готов за парчето шоколад?