Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- September, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Велислава Юрукова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2021)
Издание:
Автор: Розамунде Пилхер
Заглавие: Септември
Преводач: Велислава Димитрова Юрукова
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указана)
Печатница: „Бет Принт“ АД
Излязла от печат: 05.12.2012 г.
Редактор: Юлия Шопова
Художник: Станислав Иванов
ISBN: 954-398-277-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15077
История
- — Добавяне
Единадесета глава
Гостната на Крой бе огромна и се ползваше само в официални случаи. Високият таван и извитите корнизи бяха бели, стените — в тон с овехтялата червена дамаска, а килимът — огромна турска черга, изтъркана на места, но все още със свежи цветове. Имаше дивани и фотьойли, някои — покрити, други — с оригиналната си велурена тапицерия. Никои от тях не си подхождаха. Наоколо бяха поставени малки масички, отрупани с кутии от Батърси, снимки в сребърни рамки, купчини от последните броеве на „Кънтри Лайф“. Имаше прекрасни, много тъмни маслени картини, портрети и вази с цветя, а на масата зад дивана беше поставена делва от китайски порцелан, в която цъфтеше ароматен рододендрон.
Зад покритата с кожа решетка на камината ярко гореше една цепеница. Килимчето пред камината беше рошаво и бяло и ако мокрите кучета легнеха на него, започваше да мирише силно на овце. Огнището беше заградено с впечатляваща рамка с полица, на която стояха чифт позлатени и емайлирани свещници, две фигури от Дрезден и пищен викториански часовник.
С приятен звън този часовник сега отмерваше единайсет часа.
Това изненада всички. Госпожа Франко, нагласена в черни копринени панталони и кадифена блуза от креп, съобщи, че не можела да повярва, че е толкова късно. Всички те бяха разговаряли толкова много, че вечерта беше отлетяла. Тя трябвало да си ляга, както и съпругът й, ако искал да бъде във форма и готов за играта си на голф в Гленийгълс. С това семейство Франко станаха. Същото направи и госпожа Хардуик.
— Беше идеална и толкова изискана вечеря… Благодарим и на двама ви за гостоприемството.
Пожелаха си лека нощ. Изабел, облечена в старата си зелена копринена рокля, ги поведе, за да види, че се качват безпроблемно по стълбите. Тя затвори вратата след себе си и не се върна. Арчи остана с Джо Хардуик, който явно нямаше намерение да се оттегля толкова рано. Той се беше настанил отново във фотьойла си и беше готов да прекара поне още два часа.
Арчи нямаше нищо против и беше доволен да е в компанията му. Джо Хардуик бе един от най-добрите им гости — интелигентен мъж с либерални виждания и сдържано чувство за хумор. След вечеря… често пъти мъчителен период от време… той направи всичко, което бе по силите му, за да поддържа приятния разговор; разказа една-две изключително весели истории, което не бе характерно за него, и показа неочаквано обширни познания за виното. С обсъждането на наследената от Арчи винарна беше запълнено по-голяма част от времето за второто ястие.
Сега Арчи му сипа нощната доза, която американецът прие с признателност. Тогава той си наля една водна чаша, хвърли един-два дънера в огъня и потъна дълбоко в своя фотьойл, като краката му останаха на килимчето от овча кожа. Джо Хардуик започна да му задава въпроси за Крой. Той намирал тези стари места за очарователни. От колко време семейството му живеело тук? Откъде произхождала титлата? Каква била историята на къщата?
Той не беше любопитен, а просто проявяваше интерес и Арчи с удоволствие отговаряше на въпросите му. Дядо му — първият лорд Балмерино, бил индустриалец с известно реноме, който направил богатство с текстилни изделия. Издигането му до благородник се дължало на това и той купил Крой и прилежащите му земи в края на деветнайсети век.
— По онова време тук не е имало жилищна сграда. Само укрепена кула, датираща от шестнайсети век. Дядо ми построил къщата, като вградил оригиналната кула. Затова, макар че части от нея са наистина антични, в по-голямата си част тя е викторианска.
— Изглежда голяма.
— Да. Те живееха нашироко по онова време…
— А земята?
— Повечето бе раздадена. Ловището дадохме на сдружението за лов на яребици. Един мой приятел — Едмънд Еърд, се занимава с това, но аз имам пушка без цев и също ходя с тях, когато са с коли. Запазих си няколко пусии, но те са само за приятели. Фермата я дадох под аренда. — Той се усмихна. — Е, както виждаш, нямам задължения.
— Тогава с какво се занимаваш?
— Помагам на Изабел. Храня и разхождам кучетата, когато мога. Занимавам се с всички паднали дървета, с доставката на дърва за огрев. Имаме циркуляр в една от външните сгради и един стар селянин идва от време на време и ми помага. Кося тревата. — Той спря. Не беше пълен отговор, но не можа да се сети за нищо друго.
— Ходиш ли за риба?
— Да. Имам участък от Крой, на около два километра от селото нагоре по течението има езеро сред хълмовете. Хубаво е човек да отиде там на свечеряване. С лодка. Много е спокойно. А през зимата, когато се стъмва в четири, си намирам занимание в работилницата в мазето. Винаги има нещо за поправяне. Ремонтирам врати, подменям первази, правя долапи за Изабел, слагам етажерки. И други неща. Обичам да работя с дърво. Отразява ми се добре, много е здравословно. Може би, вместо да се запиша в армията, трябваше да стана дърводелец.
— В Шотландския полк ли беше?
— Бях в Предания на Кралицата шотландски полк в продължение на петнайсет години. Прекарахме две от тях в Берлин заедно с американските части…
От Берлин разговорът се пренесе към Източния блок и така към политиката и международното положение. Те си сипаха по още едно питие, загубили представа за времето. Когато най-накрая решиха да си лягат, минаваше един.
— Доста те задържах — извини се Джо Хардуик.
— Ни най-малко. — Арчи взе празните чаши и отиде да ги остави на подноса върху рояла. — Не си падам много по спането. Колкото по-кратка е нощта, толкова по-добре.
— Аз… — Джо се поколеба. — Дано не смяташ, че съм нахален, но виждам, че куцаш. При катастрофа ли?
— Не. Кракът ми беше откъснат в Северна Ирландия.
— Изкуствен крак ли имаш?
— Да. Алуминиев. Прекрасно инженерно творение. А сега да те питам — в колко часа искаш да е закуската? Какво ще кажеш за осем и петнайсет? Ще имаш достатъчно време, преди колата да дойде да ви вземе и да ви закара в Гленийгълс. И да ви събуждам ли сутринта?
— Ако обичаш. Към осем. Спя като заклан на този планински въздух.
Арчи отиде да отвори вратата. Джо Хардуик обаче предложи да отнесе подноса с напитките. Евентуално дали не би могло той да го занесе в кухнята вместо Арчи? Арчи благодари, но остана твърд:
— В никакъв случай. Закон на къщата. Вие сте наши гости. Не ви е позволено да си мръднете дори и пръста.
Излязоха в хола.
— Благодаря — каза Джо Хардуик, застанал в началото на стълбата.
— Аз благодаря. Лека нощ. Приятни сънища.
Арчи остана до стълбата, докато не чу отварянето и затварянето на вратата на стаята на американеца. Тогава се върна в гостната, стъкна огъня, сложи предпазната решетка, дръпна тежките завеси и провери ключалките на прозорците. Навън градината беше обляна в лунна светлина. Чу бухал. Излезе от стаята, като остави подноса с напитките, където си беше, и изгаси лампите. Прекоси хола към трапезарията. Масата беше разчистена от вечерята и беше заредена за закуска. Почувства се виновен, защото по традиция това беше негово задължение, а Изабел беше приготвила всичко сама, докато той си бе бъбрил.
Още в кухнята. И тук завари всичко чисто и подредено. Двата му черни женски лабрадора спяха до печката в кръглите си кошници. Обезпокоени, се събудиха и надигнаха глава. Туп, туп, пляскаха с опашки.
— Излизахте ли? — ги попита той. — Изабел изведе ли ви, преди да си легне?
Дум, дум. Бяха се разположили удобно и бяха доволни. За него не бе останала никаква работа.
Легло. Изведнъж се почувства много изморен. Изкачи стълбите, като гасеше лампите по пътя. В неговата гардеробна си свали дрехите. Сакото за вечеря, папийонката, стегнатата бяла риза. Обувките и чорапите. Панталоните бяха най-трудни, но той се бе усъвършенствал. Дългото огледало отразяваше образа му, но той мразеше да се оглежда без дрехи: посинелият чукан на бедрото му, бляскавият метал на крака му, винтовете, каишките и пластирите, които го държаха намясто — всичко бе на показ, безсрамно и някак си осквернено.
Бързо намери нощната си риза, която бе по-лесна за обличане от пижама. Изми си зъбите в банята и влезе в голямата им спалня. Там лампите не бяха запалени, но лунната светлина струеше през прозорците, тъй като пердетата не бяха спуснати. Изабел спеше на голямото двойно легло, но сега се размърда и се събуди:
— Арчи?
Той седна от неговата страна на леглото.
— Да.
— Колко е часът?
— Около един и двайсет.
Тя се замисли.
— Разговаряхте ли?
— Да. Съжалявам. Трябваше да ти помогна.
— Няма значение. Те бяха приятни.
Докато развързваше ремъците, внимателно отдръпваше меката кожена чашка от чукана. След това остави омразното приспособление на земята до леглото и прибра коланите, така че на сутринта отново да си ги постави с минимални усилия. Без него се почувства неуравновесен и странно олекнал, а чуканът го пареше и болеше. Денят беше дълъг.
Легна до Изабел и придърпа хладните чаршафи до раменете си.
— Добре ли си? — Гласът й беше сънен.
— Да.
— Разбра ли, че Верена Стейнтън ще организира танци за Кати? През септември.
— Да. Вайълет ми каза.
— Ще трябва да си купя нова рокля.
— Да.
— Нямам какво да облека.
Тя отново заспа.
* * *
Веднага щом започна, той знаеше какво ще се случи. Винаги беше едно и също. Изоставени тъмни улици, надраскани с графити. Тъмно небе и дъжд. Той носеше куртка на противовъздушната артилерия и шофираше един от бронираните ленд роувъри, но нещо не беше наред, защото, макар че трябваше да са двама, той беше сам.
Трябваше единствено да се добере до казармата. Казармата се помещаваше в силно укрепен бивш участък на ълстърската полиция. Ако можеше да се добере дотам, без да го хванат, щеше да е в безопасност. Но те бяха там. Те винаги идваха. Четири фигури — разпръснали се на шосето пред него, забулени от дъжда. Нямаха лица, а само черни качулки и насочени към него оръжия. Той потърси пушката си, но я нямаше. Ленд роувърът беше спрял. Не можеше да си спомни да го е спирал. Вратата беше отворена и те го нападнаха, като го извлякоха навън. Може би този път щяха да го пребият до смърт. Но беше същото. Беше бомба. Приличаше на пакет, опакован с кафява хартия, но беше бомба и те я натовариха в багажника на ленд роувъра, а той стоеше и ги гледаше. И след това седеше отново зад кормилото и кошмарът наистина започваше. Защото щеше да го вкара през отворените врати на казармите и той щеше да избухне и да убие всички, които се намираха там.
Караше като лунатик, а и все още валеше и не се виждаше нищо, но скоро щеше да е там. Единственото, което трябваше да направи, бе да влезе през портала, да закара пълния с експлозив автомобил в бомбената яма и по някакъв начин да излезе и да побегне като луд, преди бомбата да избухне.
Паниката го съсипваше и ушите му бучаха със звука на собственото му дишане. Вратите се вдигнаха, той влезе през тях и продължи надолу по рампата към бомбената яма, чиито бетонни стени се издигаха от двете му страни, закривайки светлината. Да избяга. Дръпна силно ръчката на вратата, но тя беше залепнала. Не се отваряше и той беше в капан. Бомбата тиктакаше като часовник, смъртоносен и убийствен, и той беше в капан. Той извика. Никой не знаеше, че е там. Той продължи да вика…
Събуди се, крещейки като жена, с отворена уста, със стичаща се по лицето му пот… някакви ръце го хванаха…
— Арчи.
Тя беше там и го държеше. След известно време внимателно го подпря на възглавниците. Утеши го като дете, говорейки тихо. Целуна го по очите.
— Всичко е наред. Това е сън. Ти си тук. Аз съм тук. Всичко свърши. Буден си.
Усещаше туптенето на сърцето си като удари от чук. От него се лееше пот. Все още лежеше в нейната прегръдка и дишането му постепенно се нормализираше. Потърси чаша вода, но тя го изпревари и му я подаде, като я задържа, за да може да пие, и после я върна на масата. Когато той се успокои, тя каза, усмихвайки се:
— Надявам се, че не си събудил никого. Ще си помислят, че те коля.
— Зная. Съжалявам.
— Пак ли беше… същото?
— Да. Винаги е същото. Дъждът и качулките, и бомбата, и онова проклето убежище. Защо имам кошмари от нещо, което никога не ми се е случило?
— Не зная, Арчи.
— Искам да спрат.
— Зная.
Той обърна глава и скри лице в мекото й рамо.
— Ако престанат, може би отново бих могъл да правя любов с теб.