Розамунде Пилхер
Септември (14)

Четиринадесета глава

Понеделник, 22-ри

През август целият остров бе залят от безпрецедентна топла вълна. Сутрините започваха горещи и по обед температурите се вдигаха невероятно, като караха всеки разумен човек да се скрие у дома за следобеда, да се изтегне без дъх на леглото или да поспи на някоя сенчеста тераса. Високо на хълма старият град, спокоен и със спуснати кепенци, дремеше в часовете на сиестата. Улиците бяха празни, а магазините — затворени.

Но долу на пристанището беше друго. Имаше твърде много хора и се харчеха твърде много пари, за да се спазва този почитан обичай. Туристите не искаха и да знаят за сиестата. Те не губеха и миг от скъпоструващата си почивка в спане. А дневните посетители нямаше къде да отидат. Вместо това седяха, червени и потни, на тълпи по тротоарните кафенета или бродеха безпомощно в аклиматизираните безистени за подаръци. Плажът беше покрит с чадъри от палмови клони и полуголи почернели от слънцето тела, а яхтклубът се пълнеше с всякакви плавателни съдове. Само хората с лодки, изглежда, знаеха кое е добро за тях. Обикновено забързани, яхтите и катерите мързеливо се люшкаха сред мъртвото вълнение върху мазната вода, а на палубите под сянката на платнени навеси се виждаха кафяви като махагон тела, които лежаха неподвижно, сякаш бяха умрели.

* * *

Пандора се събуди късно. Цяла нощ се бе мятала и обръщала и накрая, в четири сутринта, взе хапче за сън и най-накрая потъна в дълбок, изпълнен със сънища сън. Тя би поспала още, но дрънченето и тракането на Серафина в кухнята нарушиха спокойствието й и след малко тя неохотно отвори очи.

Сънуваше дъжд и кафяви реки, и студени мокри аромати, и звука на вятър, и дълбоки езера, и тъмни хълмове с блатисти пътеки, които водеха до покритите им със сняг върхове. Но по-важното беше дъждът. Не падаше направо, бе не бурен и тропически, какъвто валеше тук, а бавен и мъглив. Течеше от облаци, прикрити като дим…

Тя се размърда. Образите се разбъркаха, бяха отлетели. Защо сънуваше Шотландия? Защо след всичките тези години се връщаха старите смразяващи спомени, за да я дърпат силно за ръкава? Може би заради жегата на този жесток август, заради безкрайните дни с неумолимия слънчев пек, заради праха и сушата и островърхите черни сенки по пладне. Човек копнееше по онези леки благоуханни мъгли.

Тя обърна глава на възглавницата и отвъд плъзгащите се стъклени врати, които бяха стояли отворени цялата нощ, видя парапета на терасата, ослепителното великолепие на мушкатото, синьото безоблачно небе, усети жегата.

Подпря се на лакът и се протегна през широкото празно легло до нощната масичка и часовника. Девет часа. Отново дрънчене от кухнята. Звукът на миялната, която плакнеше. Серафина се стараеше присъствието й да бъде чуто. И щом тя беше тук, това означаваше, че Марио — нейният съпруг и градинар на Пандора — вече драскаше с архаичната си мотика някъде из градината. Което изключваше всички възможности да поплува гола в ранната утрин. Марио и Серафина живееха в стария град и идваха на работа всяка сутрин с мотопеда на Марио, който ръмжеше с пълна сила нагоре по хълма. Марио караше това шумно ужасно изобретение със Серафина отзад, яхнала мотопеда настрани и обгърнала здраво кръста му със здравите си кафяви ръце. Беше цяло чудо, че ежедневната врява, която оповестяваше пристигането им, не я бе събудила преди това, но явно приспивателните бяха много силни.

Беше много топло, за да продължава да лежи в това смачкано и разхвърляно легло. Бе останала тук достатъчно дълго. Пандора избута настрана чаршафа, прекоси боса и гола широкото пространство с мраморен под и влезе в банята. Взе си бикините — само две вързани носни кърпи — скочи в тях, върна се в спалнята, излезе на терасата и слезе по стълбите към басейна.

Гмурна се. Беше хладно, но не достатъчно, за да се освежи истински. Поплува малко. Спомни си за гмуркането в езерото на Крой и за излизането с викове на агония, защото студът удряше всяка болезнена пора на тялото; студът бе вцепеняващ, че чак на човек му спираше дъхът. Как е могла да плува в нещо, което виртуално представляваше снежна вода? Как са могли двамата с Арчи и всички останали от групата да се впускат в такова мазохистично удоволствие? Но пък колко весело беше! И след това излизането от водата, и навличането на топлите пуловери върху мокрите тела, и паленето на огън на каменистия бряг на езерото, и приготвянето на най-вкусната пъстърва на света върху опушените въглени. Никога след това пъстървата не й е била толкова вкусна, както на тези пикници.

Тя продължи да плува, напред и назад, нагоре и надолу в дългия басейн. Отново Шотландия. И вече бяха не сънища, а съзнателни спомени. Какво пък? Нека си текат. Остави ги да я водят далеч от езерото, надолу по неравния торфен път край поточето, което се мяташе и се разливаше надолу по хълма, докато накрая се събереше с Крой. Торфена вода, кафява и пенеста като бира, която се разливаше над камъните и се събираше в дълбоки вирове, където в сенките се криеше пъстърва. През вековете този поток беше отрязал за себе си малка долина, чиито брегове, заслонени от северните ветрове, бяха зелени и свежи и сияеха с дивите си цветя. Там растяха напръстници и звездици, сладки зелени орлови папрати и дълги пурпурни магарешки бодли. Едно конкретно петно беше специално. Наричаха го Циркуса и там беше сборището за много пролетни и зимни пикници, когато северните ветрове бяха твърде студени, за да се пали огън край езерото.

Циркусът. Тя не остави спомените й да се задържат дълго там, а бързо ги изгони. Пътеката ставаше все по-стръмна, като лъкатушеше между огромни каменни формации, урви от гранит, по-стари от времето. Последен завой — и долината се разстилаше далеч надолу, огряна от слънцето, осеяна със сенки от облачета и разкриваща цялата си пасторална красота. Река Крой — блестяща нишка, а двата й сводести моста едва се виждаха през дърветата; селото, заради разстоянието смалено до детска играчка, изглеждаше като килимче на детска стая.

Кратка пауза за съзерцаване и отново потегляха. Пътеката се изкачваше. Пред тях изникваше еленовата ограда, а после — високата порта. Вече се виждаше първото дърво. Шотландски борове, а зад тях — зеленината на буковете. След това къщата на Гордън Гилък с простора на госпожа Гилък, на който се развяваше ярко пране, и обезпокоените ловни кучета, които експлодират в какофония от обезумял лай откъм кучешките си колиби.

Почти у дома. Пътеката вече е станала истински път, покрит със сгур, води между ферми, каменни чифлици, плевни и обори. Мирише на добитък и оборски тор. Още една врата — и вече си в стопанството със светлите му къщички, с градините и с каменните огради, отрупани с орлов нокът. Скарата за добитъка. Алеята с рододендроните.

Крой.

Достатъчно. Пандора рязко прекъсна непокорните си спомени и ги върна на мястото им, сякаш бяха свръхнетърпеливи деца. Нямаше желание да продължава. Достатъчно самоопрощение. Достатъчно от Шотландия. Тя преплува последната дължина, изкачи плитките стълби и излезе от басейна. Камъните под босите й крака вече пареха. Капейки, прекоси пътеката до къщата. В банята си изми косата и облече нова рокля — широка и без ръкави, най-свежата дреха, която имаше. После отиде в кухнята.

— Серафина.

Серафина се завъртя от мивката, където чистеше кофа с миди. Беше дребна, дундеста кафява жена със здрави голи крака, напъхани в еспадрили, и с тъмна коса, стегната в кок на тила й. Винаги бе облечена в черно, защото винаги беше в траур. Малко след като сваляше траура заради някой дядо, баба или далечен роднина, то в отвъдното преминаваше друг неин роднина и тя отново го надяваше. Всичките черни рокли изглеждаха абсолютно по един и същ начин, но за да уравновесят тяхната мрачност, престилките й неминуемо бяха с ярки цветове и разнообразни фигури.

Серафина вървеше с Каса Роса. Преди беше работила петнайсет години за английската двойка, която бе построила вилата. Когато преди две години поради семейни проблеми и нестабилно здраве те окончателно се върнаха в Англия, Пандора, търсейки си място за живеене, купи имота от тях. Тогава тя откри, че е наследила Серафина и Марио. В началото Серафина не беше сигурна дали иска да работи за Пандора, а Пандора се двоумеше за Серафина. Тя не беше особено привлекателна и много често изглеждаше доста кисела. Но решиха да опитат един месец заедно, месецът бе продължен до три месеца и след това — до година. И така уговорката доста удобно се намести сама, без всъщност да се споменава повече нито дума.

— Сеньора. Буенос диас. Вие сте будна.

След петнайсет години с предишните й работодатели Серафина говореше нелош английски. Пандора беше благодарна за този малък късмет. Френският й беше отличен, но испанският — затворена книга. Хората казваха, че бил лесен, защото била учила латински в училище, но обучението на Пандора не включваше латински и тя нямаше намерение да започва сега.

— Има ли закуска?

— На масата е. Ще донеса кафето.

Масата беше сервирана на терасата към алеята. Тук беше сенчесто и бризът откъм морето действаше разхладително. Докато прекосяваше всекидневната, Пандора забеляза една книга на масичката за кафе. Беше голям и дебел том, който й бе подарил Арчи за рождения й ден. „Уейнрайт в Шотландия“. Тя знаеше защо й я бе изпратил. Арчи изобщо не се отказа от опитите си по неговия обикновен и прозрачен начин да я примами да се върне у дома. Затова тя все още дори не беше отворила книгата. Но сега спря, тъй като вниманието й беше привлечено. „Уейнрайт в Шотландия“. Отново Шотландия. Този ден да не би да беше изпит по носталгия? Тя се усмихна на себе си, на това размекване, което изведнъж я бе споходило. Защо пък не? Наведе се, взе книгата и я занесе на терасата. Докато белеше портокал, я отвори.

Наистина книгата бе подходяща да се прелиства, докато човек си пие кафето. Картини, красиви карти и лесен текст. От всяка страница надничаха цветни снимки. Сребърните пясъци на Морар. Бен Ворлих. Водопадите на Дохарт. Старите имена звучаха приятно, като биене на барабани.

Тя започна да яде портокала. Сокът капеше върху страниците и тя внимателно ги избърса, оставяйки петна. Серафина й донесе кафето, но тя дори не я погледна, толкова беше погълната.

* * *

Тук след дълго и спокойно пътуване реката изведнъж избухва яростно, като се спуска в буен разпенен водопад по дължината на широк и каменист канал в забележителен парад от падащи води. Потокът на бързеите се прекъсва от гористи острови, един от които е бил място за погребения на рода Макнеб, а беседка от величествени дървета подчертава невероятно красивата картина…

Тя си наля кафе, обърна страницата и зачете.

Чете „Уейнрайт в Шотландия“ през целия ден. Взе я със себе си, когато отиде да седне край басейна, както и по-късно, след обяда — в леглото. В пет часа вече я бе прочела от край до край. Накрая я затвори и я остави да падне на пода.

Сега беше по-хладно, но като никога жегата ни най-малко не я притесни. Тя стана от леглото и отиде отново да поплува, после облече бели памучни панталони и блуза в бяло и синьо. Оправи си косата и очите и си сложи обеци и златна гривна. Обу бели сандали. Пръсна си парфюм. Бутилката й беше почти свършила. Трябваше да си купи още. Изпита удоволствие при мисълта за тази малка луксозна покупка.

Каза довиждане на Серафина, излезе от главния вход и тръгна към гаража, където беше паркирана колата й. Качи се и подкара надолу по лъкатушещия хълм чак до широкия път за пристанището. Паркира на двора пред пощенската служба и влезе вътре, за да си вземе пощата. Сложи я в кошницата с кожени дръжки и тръгна бавно по все още изпълнените с хора улици, като спираше пред витрините — да огледа някоя рокля, да оцени някой прекрасен дантелен шал. В парфюмерийния магазин си купи флакон „Пойзън“, после продължи към морето. Най-накрая стигна до широкия булевард с палми покрай плажа. Краят на деня изглеждаше пълен както винаги, пясъците бяха препълнени, а и хората все още плуваха. По-навътре сърфистите улавяха вечерния бриз и се спускаха като криле на птици по водата.

Тя влезе в малко кафене, където имаше няколко празни маси на тротоара, и си поръча кафе и коняк. След това се облегна на неудобния железен стол, вдигна слънчевите си очила на главата и извади писмата от кошницата. Едно от Париж. Едно от адвоката в Ню Йорк. Картичка от Венеция. Тя я обърна. Емили Ричър все още бе в Киприани. Голям, твърд, бял плик, адресиран до Крой и повторно адресиран с почерка на Арчи. Тя го отвори и прочете — първо не вярвайки, а после развеселена до известна степен — поканата на Верена Стейнтън.

У дома

За Кати

Невероятно. Сякаш получаваше покана от друга ера, от друг свят. И то свят, който по някакво странно съвпадение, без значение дали й харесваше или не, тя беше населявала през целия ден. Пандора изпита съмнение. Дали това не беше някакъв вид поличба? Трябваше ли да бъде предпазлива? И на първо място, ако това бе поличба, тя вярва ли в поличби?

У дома за Кати. Тя си спомни за други покани — сухарите, както двамата с Арчи ги наричаха. Слагаха ги опрени на полицата над камината в библиотеката в Крой. Покани за градински партита, за срещи по крикет, за танци. Танци в изобилие. Една седмица през септември човек почти не спи, оцелявайки по някакъв начин с открадната дрямка на задната седалка на колата или клюмайки на слънце, докато другите играят тенис. Тя си спомни гардероба, пълен с бални рокли, и как тя самата постоянно се оплакваше на майка си, че няма какво да облече. Всеки бе виждал бледосиния сатен, защото го беше носила на Северните срещи, но някакъв мъж беше разлял на цялата предница шампанско и петното не можа да се изчисти. А розовата? Подгъвът беше скъсан и една от презрамките се беше отпуснала. При което майка й — най-глезещата я и търпелива жена на света, — вместо да предложи на Пандора да намери игла и конец и да зашие розовата рокля, би качила дъщеря си на колата и би я закарала в Релкърк или Единбург, където да изстрада капризните прищевки на Пандора, трамбовайки от магазин на магазин, докато в крайна сметка не бъдеше създадена най-красивата и неминуемо най-скъпа рокля на земята.

Колко глезена беше Пандора, колко обожавана, колко ценена. А в замяна…

Тя остави поканата и погледна към небето. Сервитьорът дойде с поръчката й върху табличка. Тя му благодари и плати. Докато отпиваше горещото горчиво черно кафе, Пандора наблюдаваше сърфистите и бавния безцелен поток от минувачи. Вечерното слънце се плъзгаше надолу по небето и морето стана като разтопено злато.

Тя изобщо не беше се връщала. Беше нейно собствено решение. На никой друг. Не я преследваха, но и не прекъсваха връзката. Писмата винаги бяха изпълнени с любов. След като родителите й починаха, тя реши, че ще спрат, но тогава Арчи пое щафетата. Подробни описания на ловни излети, новини за децата му, дребни селски клюки. Винаги свършваха по един и същ начин: „Липсваш ни. Защо не дойдеш да постоиш няколко дни? Много отдавна не сме те виждали“.

От яхтклуба излизаше една яхта, движейки се бавно, докато плажът се освободи и тя се подготви за плаване. Пандора случайно гледаше натам. Гледаше, но не я виждаше, защото виждаше само образи от Крой. Мислите й отново отлетяха напред, но този път тя не ги спря, а ги остави. До къщата. Нагоре по стълбите до предната врата. Вратата стоеше отворена. Нищо не можеше да я спре. Тя можеше да влезе…

Остави чашата за кафе с известно усилие. Какво ставаше? Миналото винаги е било златно, защото човек си спомня само хубавите моменти. Но какво става с тъмната страна на паметта? По-добре случките да си останат там, където бяха, затворени, като тъжни спомени, натъпкани в сандък, а капакът — затворен, ключът — врътнат. Освен това миналото бяха хората, не местата. Места без хора бяха като железопътни гари, през които не минават влакове. Аз съм на трийсет и девет. Носталгията изцежда цялата енергия от настоящето, а аз съм твърде стара за носталгия.

Тя се протегна за брендито си. На масата падна нечия сянка. Изненадана, тя погледна мъжа в лицето. Той направи малък поклон.

— Пандора.

— О, Карлос! Какво правиш, следиш ли ме?

— Ходих до Каса Роса, но не намерих никого там. Нали виждаш, ако ти не дойдеш, аз идвам.

— Съжалявам.

— Затова опитах на пристанището. Помислих си, че може да те намеря някъде тук.

— Пазарувах.

— Може ли да седна?

— Разбира се.

Карлос придърпа един стол и седна. Беше висок, изключително привлекателен мъж в средата на четирийсетте, с тъмна коса и кафяви очи. Изглеждаше като французин, а всъщност бе испанец. Дори в тази знойна вечер бе официално облечен. Говореше безупречен английски.

Пандора се усмихна:

— Нека ти поръчам едно бренди.