Розамунде Пилхер
Септември (18)

Осемнадесета глава

Петък, 26-и

Когато преди десет години купи Пенибърн от Арчи Балмерино, Вайълет Еърд стана собственичка на тъжна и мрачна малка къща, а малкото й достойнства се свеждаха до гледката и малкото поточе, което се спускаше от хълма по западната граница на имота. От името на това поточе беше произлязло и името й.

Къщата беше разположена в сърцето на имота на Арчи, от лицевата страна на склона, който се издигаше откъм селото, достъпът до нея беше през задния път на Крой и след това — през обрасли с магарешки бодли коловози и ограда от хлътнали стълбове и счупена бодлива тел.

Градината се намираше на склона на юг от къщата и също бе заобиколена от изгнили стълбове и накъсана на парчета тел. Имаше буренясала леха със зеленчуци и тъжни свидетелства за кокошарник — наклонена дървена барака, много телена мрежа и израсла до кръста коприва.

Къщата беше изградена от сив камък и покрита със сиви керемиди. Бе боядисана с кестенява боя, която вече бе избеляла. От градината към входната врата водеха бетонени стълби, а вътре стаичките бяха малки и тъмни, тапетите — отвратително обелени. Освен това миришеше на влага от постоянното капене на някакъв повреден кран.

Всъщност целият имот изглеждаше толкова зле, че Едмънд Еърд, след като го видя за първи път, посъветва майка си да изостави изобщо идеята някога да заживее там и да започне да се оглежда за нещо друго.

Но майка му си имаше свои собствени съображения, за да харесва имота. Къщата бе стояла празна няколко години, поради което бе запусната, но независимо от праха и от мрака Вайълет я усещаше приятна. А освен това имаше онова малко поточе в земите си, което се спускаше от хълма. И гледката също така. Докато я оглеждаше, Вайълет спираше от време на време, за да погледне навън, като избърсваше част от прашното стъкло на прозореца и поглеждаше надолу към селото, към реката, към долината и към далечните хълмове. Изобщо нямаше друга къща с подобна гледка. Тя и поточето я съблазниха и Вайълет пренебрегна съвета на сина си.

Ремонтът й бе доставил огромна радост. Бяха минали шест месеца, докато се приключи с всички работи, а през това време Вайълет живееше в каравана, наета от туристическия парк, който се намираше на няколко километра нагоре в долината. Тя любезно беше отхвърлила поканата на Едмънд да остане в Балнайд, докато се премести в новото си жилище. Никога преди не беше живяла в каравана, но идеята винаги бе привличала циганските й инстинкти и тя се възползва от тази възможност. Караваната беше паркирана зад къщата заедно с бетонобъркачките, ръчните колички, лопатите и страховитите купища баластра и от отворената врата тя можеше да държи под око работниците и да размени няколко думи с многострадалния архитект в момента, в който забележеше колата му да се подрусва нагоре по пътя. През първия или втория месец от това радостно чергарско съществуване беше лято и единствената опасност бяха буболечките и течащият покрив, когато валеше. Но когато задухаха зимните вихри, караваната трепереше под техните пориви и се клатеше несигурно на временното си пристанище като малка лодка в буря. Вайълет намираше това за доста вълнуващо и се наслаждаваше на тъмнината и на ветровитите нощи. Тя можеше да лежи на кушетката си, която беше прекалено къса и прекалено тясна за такава едра дама, да слуша пронизителния рев на вятъра и да гледа препускащите облаци в студеното небе, осветено от луната.

Но тя не прекарваше цялото си време в последователен тормоз или в увещаване на строителите. За Вайълет градината беше даже по-важна от къщата. Преди работниците да започнат да работят вътре, тя беше ангажирала човек с трактор, който изтръгна всички стари колове на оградата и разкъсаната тел. На тяхно място Вайълет засади жив плет от двете страни на алеята и навсякъде около малкото й парче земя. След десет години той все още не беше висок, но беше плътен, здрав и винаги зелен и предлагаше добър подслон за птички.

Между този плет тя посади дървета. На изток иглолистни. Не любимите й, но бързорастящи и подходящи за задържане на най-студените ветрове. Надвиснали над поточето, на запад растяха изкривен бъз, върби и двойна бяла череша. В дъното на градината тя поддържаше растителността ниска, за да можеше да се запази гледката. Там растяха азалии и очеболи, които напролет пускаха разклонения от луковици в неравната трева.

Имаше две криви цветни лехи — една с тревисти растения и една с рози, а между тях се простираше тревна площ с прилични размери, но тя беше под наклон и трудно се подрязваше. Вайълет беше купила електрическа косачка, но Едмънд — намесвайки се отново — реши, че тя може да среже кабела и да я хване ток, затова се уговори с Уили Сноди да идва веднъж в седмицата и да върши тази работа. Вайълет отлично знаеше, че Уили е по-некомпетентен дори от нея самата, когато ставаше въпрос за сложно оборудване, но се съгласи на принципа на по-малкото съпротивление. Тя го оставяше всеки път сам да се оправя с косачката убиец, но съвсем скоро той престана да идва. И тогава щастливата Вайълет започна сама да коси тревата, и то съвсем качествено.

Но тя не каза нищо на Едмънд.

Що се отнася до къщата, тя я преобрази, като я обърна с краката нагоре и отвори всички тесни и болнаво разположени стаи. Сега главният вход гледаше на север, а старата входна врата се бе превърнала в остъклена градинска врата, която се отваряше направо от хола. Вайълет разруши бетонените стълби и сега на тяхно място се издигаше полукръглото рамо на стълба, изградена от стари камъни, които бяха останали от разрушената дига. В пукнатините между камъните растеше ароматна мащерка, която ухаеше възхитително, когато някой стъпеше отгоре.

Скоро Вайълет реши, че не може да понася безличния цвят на каменните стени на Пенибърн, и ги боядиса в бяло. Прозорците и вратите бяха обрамчени в черно, което придаде на фасадата на къщата свежо и земно излъчване. За да я разкраси, тя посади глициния, която за десет години порасна едва до рамото й, а докато стигнеше до покрива, вероятно Вайълет нямаше да е вече сред живите. На седемдесет и седем може би беше по-добре човек да се придържа към устойчиви годишни растения.

Единственото, което липсваше, беше оранжерията. В Балнайд беше построена по същото време, както къщата. Изграждането й се дължеше на настойчивостта на майката на Вайълет, лейди Примроуз Ейкънсайд — жена, която не е била привързана много към дейностите на открито. Според лейди Примроуз, ако трябва да живееш в шотландската пустош, оранжерията е абсолютно задължителна. Освен че снабдяваше къщата със саксийни растения и грозде, беше и място, където да се седне, когато слънцето грее, но вятърът все още реже. Такива дни, както всички знаеха, се случваха с учудваща честота през зимните, пролетните и есенните месеци. Но лейди Примроуз беше изкарала и голяма част от летата в оранжерията си в забавления с приятелите си и в игра на бридж.

Вайълет обожаваше оранжерията на Балнайд поради доста по-малобройни социални причини, като изпитваше удоволствието от топлината, от спокойствието, от аромата на влажна земя и на папрати и фрезии. Когато времето беше твърде сурово, за да се занимава с градината, винаги можеше да поработи в оранжерията, а какво по-добро място да поседнеш след обяда и да се опиташ да решиш кръстословицата на вестник „Таймс“.

Да, липсваше й, но след дълъг размисъл бе решила, че Пенибърн е твърде малка и скромна за такъв екстравагантен придатък. С оранжерията къщата би изглеждала претенциозна и глупава, а тя не беше готова да причинява подобна обида на новия си дом. И едва ли щеше да представлява трудност да седне в закътаната си слънчева градина и да се опита да реши кръстословицата там.

* * *

Сега тя беше в градината си, след като целия следобед бе поставяла колове и заривала с пръст архангеловите маргарити, преди есенните ветрове да ги съборят. Беше ден, през който вече започваш да мислиш за есента. Не студен, но хладен, с определен аромат във въздуха — освежаващ. Фермерите събираха реколтата и далечното боботене на комбайн, който жънеше във високите ниви с ечемик, бе характерно за сезона и по някакъв особен начин успокояващо. Небето беше синьо, но осеяно с облаци, навети откъм запад. Примигващ ден, както го наричаха старите хора, защото слънцето се показваше и се скриваше.

За разлика от много други хора Вайълет не тъгуваше по заминаващото си лято и перспективата за предстоящата дълга тъмна зима.

— Как издържаш да живееш в Шотландия? — я питаха понякога. — Времето е толкова непредвидимо, толкова много дъжд, толкова студено.

Но Вайълет знаеше, че не би могла да понесе да живее никъде другаде, и никога не бе жадувала да се премести. Докато Джорди беше жив, двамата доста пътуваха. Бяха обиколили Венеция и Истанбул, бяха се разходили из арт галериите на Флоренция и Мадрид. Веднъж се бяха включили в археологически круиз до Гърция; друг път бяха обиколили с кораб фиордите на Норвегия, толкова на север чак до Полярния кръг и белите нощи. Но без него Вайълет не изпитваше желание да пътува извън страната. Тя предпочиташе да стои тук, където корените й бяха дълбоки, заобиколена от природа, която познаваше от дете. А що се отнася до времето, тя не му обръщаше внимание, независимо дали беше заледено, или валеше сняг, или духаше, или валеше дъжд, или беше горещо, стига да можеше да излезе на открито и да бъде част от всичко това.

Което си личеше и от телосложението и външността й — обгоряла и набръчкана от времето като стар фермер. Но пък какво значение имаха няколкото бръчки, когато си на седемдесет и седем? Ниска цена, която да платиш за едни изпълнени с енергия и дейност старини.

Тя заби последния кол и зави последния къс жица, с което приключи за деня. Отстъпи назад в тревата, за да огледа каква работа бе свършила. Пръчките се виждаха, но след като архангеловите маргарити малко се сгъстяха, щяха да се скрият. Погледна ръчния си часовник. Почти три и половина. Тя въздъхна — както винаги с нежелание да остави работата в градината и да се прибере вътре. Но махна ръкавиците си, пусна ги в ръчната количка, където бе събрала инструментите си, остатъците от пръчките и рулото с тел, и занесе всичко в гаража зад къщата, където прилежно подреди всичко за следващия работен ден.

След това влезе в къщата през кухненската врата, събу гумените си ботуши и закачи връхната си дреха на една кука. В кухнята напълни чайника и го включи. Приготви поднос с две чаши и чинийки, каничка с мляко, купа със захар и чиния с шоколадови, подпомагащи храносмилането бисквити. (Вирджиния не ядеше нищо по време на чая, но Вайълет никога не отказваше една малка закуска.)

Качи се до спалнята, изми си ръцете, намери чифт обувки, среса косата си и постави малко пудра на лъщящия си нос. Когато бе вече готова, чу по хълма да се изкачва кола, която зави по алеята. След миг чу вратата на колата да се затваря и да се отваря собствената й входна врата, както и гласа на Вирджиния:

— Вай.

— Идвам.

Тя си сложи перлите, оправи един стърчащ кичур и слезе по стълбите. Снаха й стоеше в хола и я чакаше; дългите й крака бяха обути в панталони от рипсено кадифе, а върху раменете й бе наметнато кожено сако. Имаше нова прическа, забеляза Вайълет, издърпана назад от челото й и завързана отзад на тила й с панделка. Както винаги, изглеждаше небрежно-елегантна, но вече и по-щастлива — нещо, което Вайълет не бе забелязвала напоследък.

— Вирджиния. Колко хубаво да си у дома отново. И колко шик изглеждаш. Прическата ти много ми харесва. — Те се целунаха. — В Лондон ли ти я направиха?

— Да. Реших, че може би е време да си сменя имиджа. — Тя се огледа. — Къде е Хенри?

— Навън, ловува с порове заедно с Уили Сноди.

— О, Вай!

— Всичко е наред, ще се върне до половин час.

— Нямах предвид това. Защо си прекарва времето с онзи стар негодник?

— Е, няма с кого да си играе, защото всички деца са на училище. И той се заприказва с Уили, когато дойде да окоси тази седмица тревата, а Уили го покани на лов с порове. Той изглеждаше много заинтригуван, затова го пуснах. Нямаш нищо против, нали?

Вирджиния се засмя и поклати глава:

— Не, разбира се, че не. Просто беше малко неочаквано. Смяташ ли, че Хенри осъзнава какво влече след себе си ловът? Това е доста жестока работа.

— Нямам представа. Безспорно ще чуем всичко за това, като се върне. Уили ще се погрижи да дойде навреме, сигурна съм.

— Винаги съм смятала, че не може много да се разчита на стария пияница.

— Той не би посмял да не изпълни обещанието си спрямо мен и никога не се напива следобед. Кажи сега как си? Добре ли прекара?

— Страхотно. Заповядай… — Тя пъхна в ръцете на Вайълет плосък пакет, впечатляващо опакован. — Донесох ти подарък от големия град.

— Скъпа моя, нямаше нужда.

— Благодаря ти за това, че гледа Хенри.

— Аз обожавам да го гледам. Но той копнее да те види и да се прибере у дома в Балнайд. Беше си събрал нещата и беше готов много преди да закуси днес. Е, сега искам да чуя всичко за всичко. Ела да си отворя подаръка.

Тя тръгна към всекидневната и се настани удобно в собствения си стол край камината. Усети облекчение в краката си. Вирджиния седна на подлакътника на дивана. Вайълет развърза панделката и разопакова хартията. Показа се плоска кутия в оранжево и кафяво. Тя махна капака. Вътре имаше сгънат и пригладен между пластовете тънка хартия шал на „Хермес“.

— О, Вирджиния, това е твърде много!

— Не повече от това, което заслужаваш.

— Но да гледам Хенри, беше голямо удоволствие за мен.

— Донесох подарък и на него. В колата е. Помислих си, че може да го отвори тук, преди да го заведа у дома.

Шалът беше целият в розово и синьо и зелено. Точното нещо, необходимо да даде цвят на онази сива вълнена рокля.

— Не знам как да ти се отблагодаря. Наистина е възхитителен. А сега… — Тя сгъна шала, върна го в кутията му и я остави настрана. — Хайде да пийнем по чаша чай, а ти да ми разкажеш как прекара в Лондон. Искам да чуя всички подробности…

* * *

— Кога се върна?

— Снощи, с редовния полет. Едмънд ме посрещна на „Търнхаус“. Отидохме в Единбург и вечеряхме в „Рафаелис“, а след това се прибрахме с колата у дома.

— Надявам се — Вайълет прикова с твърд поглед Вирджиния, — че сте използвали времето, прекарано заедно, за да разрешите различията си.

Вирджиния прояви благоприличие и погледна засрамено.

— О, Вай, толкова ли много личи?

— Очевидно е и за сляп човек. Аз не говорех за това, но трябва да знаете, че Хенри страшно много се притеснява, ако майка му и баща му не са в добри отношения.

— Хенри говори ли с теб за това?

— Да. Много е разстроен. Според мен чувства, че да отиде в Темпълхол, е достатъчно лошо, но двамата с Едмънд да сте се хванали за гушата, е повече от това, което той може да понесе.

— Не беше точно така.

— Ледената любезност е може би по-лоша.

— Зная. И съжалявам. Ние с Едмънд се сдобрихме. Като казвам това, нямам предвид, че нещо се е променило. Едмънд няма да отстъпи от решението си, а аз все още смятам, че е ужасна грешка. Но поне постигнахме примирие. — Тя се усмихна. — След вечеря той ми подари това. — И тя протегна тънката си китка, за да покаже широката златна гривна. — Това е подарък за добре дошла у дома. Ще бъде невъзпитано да я нося начумерена.

— Това е голямо облекчение за мен. Успях да убедя Хенри, че ще се вразумите и отново ще бъдете приятели. И съм благодарна и на двама ви, че не съм го разочаровала. Той има нужда от много увереност, Вирджиния. От много сигурност.

— О, Вай, мислиш ли, че не го зная?

— А има и още нещо. Той е много притеснен за Еди. Страхува се от Лоти. Смята, че тя може по някакъв начин да нарани Еди.

Вирджиния се намръщи:

— Той ли ти каза това?

— Говорихме си за това.

— Смяташ ли, че е прав?

— Децата са проницателни. Като кучетата. Те разпознават злото там, където може би ние, възрастните, не го виждаме.

— „Злото“ е силна дума, Вай. Знам, че изтръпвам, като се сетя за нея, но винаги съм си казвала, че е безобидно смахната.

— Наистина не зная — каза Вайълет. — Но обещах на Хенри, че всички ние ще наблюдаваме внимателно ситуацията. И ако говори с теб за това, трябва да го изслушаш и да се опиташ да го успокоиш.

— Разбира се.

Сега, след като тази необходима обмяна на информация бе приключила безопасно, Вайълет поведе разговора в по-приятна посока:

— Разкажи ми за Лондон. Купи ли си рокля? Какво друго прави? Видя ли Алекса?

— Да. — Вирджиния се наведе напред, за да си сипе още чай. — Да, купих си рокля и, да, видях Алекса. Искам да си поговорим с теб за това. Вече казах на Едмънд.

Сърцето на Вайълет подскочи. Какво, за бога, пък се е случило сега?

— Тя добре ли е?

— Никога не е била по-добре. — Вирджиния се облегна на стола си. — Има мъж в живота й.

— Алекса има млад мъж? Но това е прекрасна новина! Бях започнала вече да си мисля, че на милото дете никога няма да му се случи нещо вълнуващо.

— Те живеят заедно, Вай.

За момент Вайълет замълча. После попита:

— Живеят заедно ли?

— Да. И не говоря празни приказки. Тя специално ме помоли да ти кажа.

— И къде точно живеят заедно?

— На „Овингтън стрийт“.

— Но… — Разтревожена, Вайълет, търсеше думите. — Но… от колко време се случва това?

— От около два месеца.

— Кой е, какъв е?

— Казва се Ноел Кийлинг.

— С какво се занимава?

— С реклама.

— На колко години е?

— Горе-долу колкото мен. Добре изглежда. Много чаровен.

Горе-долу на възрастта на Вирджиния. Хрумна й ужасна мисъл:

— Надявам се, че вече не е женен.

— Не. Много подходящ ерген.

— А Алекса…?

— Алекса сияе от щастие.

— Дали ще се оженят?

— Нямам представа.

— Мил ли е с нея?

— Мисля, че да. Видях го съвсем за малко. Той се прибра от работа и пихме по едно пиене. Донесе цветя на Алекса. А не знаеше, че ще бъда там, така че не ги е купил, за да ме впечатли.

Вайълет остана мълчалива, като се опитваше да приеме това невероятно разкритие. Те живееха заедно. Алекса живееше с мъж. Делеше едно легло, делеше един живот с него. Неомъжена. Тя не одобряваше това, но беше по-добре да запази за себе си мнението си. Единственото, което имаше значение, бе Алекса да знае, че всички те ще я подкрепят, каквото и да стане.

— Какво каза Едмънд?

Вирджиния сви рамене:

— Не много. Със сигурност няма да отлети за Лондон със заредена пушка. Но мисля, че се притеснява дори само заради факта че Алекса е момиче с известно състояние… има онази къща и парите, които наследи от лейди Черитън. Което, както отбеляза Едмънд, е доста.

— Притеснява се, да не би този млад мъж да преследва парите й ли?

— Възможно е, Вай.

— Ти видя ли го? Какво мислиш за него?

— Харесах го…

— Но имаш резерви?

— Той е толкова представителен. Приятен. Дори, бих казала, чаровен. Не съм сигурна дали мога да му вярвам…

— О, скъпа!

— Но това са само предположения. Може и напълно да греша.

— Какво можем да направим?

— Нищо. Алекса е на двайсет и една и сама трябва да решава.

Вайълет знаеше това. Но Алекса… толкова далече. В Лондон.

— Само ако можехме да се запознаем с него. Това би могло да сложи нещата на по-нормална основа.

— Напълно съм съгласна с теб и ти ще се запознаеш с него. — Вайълет хвърли бърз поглед към снаха си и видя, че тя се усмихва и изглежда доволна от себе си като котка, която е изяла сметаната. — Боя се, че се намесих и вдигнах шум като майка. Говорих и с двамата и те се съгласиха да дойдат заедно за уикенда на танците на семейство Стейнтън. Ще останат в Балнайд.

— О, колко умно си постъпила! — Вайълет беше толкова възхитена, че щеше да разцелува Вирджиния. — Какво възхитително момиче си ми ти! Може би това е най-добрият начин да се уредят нещата, без, разбира се, да очакваме твърде много от една такава възможност.

— Точно това си помислих и аз. И дори Едмънд одобрява идеята ми. Но ще трябва да сме много естествени, тактични и реалистични. Никакви намекващи погледи или многозначителни забележки.

— Имаш предвид да не казвам нищо относно това, че трябва да се оженят. — Вирджиния поклати утвърдително глава. Вайълет се замисли и след малко каза: — Знаеш, че не бих могла. Достатъчно модерна съм, за да зная кога да си държа езика зад зъбите. Но като живеят заедно, младите хора си създават толкова трудни ситуации. Те правят нещата толкова трудни за нас. Ако обърнем твърде голямо внимание на младия мъж, той може да си помисли, че му оказваме натиск, и може да се отдръпне и да разбие сърцето на Алекса. А ако пък не направим достатъчно за него, Алекса може да реши, че не го одобряваме, и това ще разбие сърцето й.

— Не бих била толкова сигурна. Тя вече е достатъчно пораснала и има много повече вяра в себе си. Променила се е.

— Не бих понесла да бъде наранена. Не и Алекса.

— Боя се, че повече не можем да я пазим. Връзката й е стигнала вече твърде далеч.

— Да — каза Вайълет, като се почувства някак си смъмрена. Моментът не бе подходящ за безпокойство и тревоги. Ако искаше да бъде полезна на някого, трябваше да бъде здравомислеща. — Напълно си права. Всички ние трябва…

Но нямаше време за повече. Чуха входната врата да се отваря и с хлопване да се затваря.

— Мами!

Хенри се беше върнал. Вирджиния остави чашата си и скочи на крака. Алекса бе забравена. Тръгна към вратата, но Хенри беше вече там и връхлетя към тях със зачервени бузи от въодушевление и от усилието да изкачи на бегом хълма.

— Мами!

Тя протегна ръце и той се хвърли в прегръдката й.