Розамунде Пилхер
Септември (12)

Дванадесета глава

Понеделник, 15-и

Пристигането на сутрешната поща в Крой беше като подвижен празник. С аления си ван пощальонът Том Драйстоун покриваше през деня огромна площ. Пътищата — дълги, ветровити, с един коловоз — минаваха през долината и стигаха до далечни ферми с овце и до отдалечени землища. Млади съпруги, изолирани с малки деца, го очакваха, докато простираха прането на ободрително студения вятър. Стари хора, които живееха сами, зависеха от него да им достави рецептите; той спираше за кратък разговор и дори на чаша чай при тях. През зимата сменяше вана си с ленд роувър и само най-лошите снежни бури можеха да го спрат да донесе дългоочакваното писмо от Австралия или нова блуза, поръчана от каталога на „Литъл Уудс“. А когато бурният северозападен вихър повреждаше телефонните линии и електрическите кабели, много често той бе единствената връзка с външния свят.

Именно заради това ежедневното му пристигане винаги бе добре дошло, макар че Том беше затворен човек, неразговорчив и с остър език. Но роден и израсъл в Тулочард, бе също весел човек и непоклатим от нищо, което дивата природа или природните стихии можеше да стоварят върху него. Освен това, преди да стане пощальон, е бил много популярен заради умението му да свири на акордеон, както и водеща фигура по време на местните събори, когато, стоейки отгоре на платформата с чаша бира до него, е ръководел оркестъра в безкрайна върволица от бързи шотландски танци. Тази завладяваща музика го придружаваше навсякъде, защото, докато носеше пощата, той си подсвиркваше.

* * *

Беше средата на август. Един понеделник. Ветровит ден с доста облаци. Не беше топло, но поне не валеше. Завързала престилка, Изабел Балмерино седеше в единия край на кухненската маса в Крой и скубеше три чифта яребици. Те бяха отстреляни в петък и висяха в килера за дивеч от три дни. Може би трябваше да повисят още малко, но тя искаше да се отърве от тази мръсна работа и да прибере яребиците на безопасно място във фризера, преди да пристигнат следващата партида американци.

Кухнята беше обширна, викторианска, изпълнена с всякакви доказателства за оживения й живот. Кухненският бюфет беше отрупан със сервиз от чупливи керамични съдове за хранене, дъска за бележки, изпълнена с картички, адреси, надраскани подсещания да се обади на водопроводчика. Кошовете на кучетата бяха до голямата готварска печка с четири фурни, а от тавана висяха на куки големи китки съхнещи цветя, за да се използват някога като билки. Над печката имаше сушилня с макара, където съхнеха мокри дрехи от туид след прекаран по хълмовете ден или изгладено, но все още влажно ленено спално бельо и покривки. Това не беше напълно задоволително приспособление, защото, ако за закуска имаше херинга, то калъфките замирисваха леко на риба. Но тъй като Изабел нямаше долап, който да се проветрява, не можеше да се направи нищо по въпроса.

Някога, по времето на старата лейди Балмерино, тази сушилня с макара е била извор на дългогодишна семейна шега. По онова време госпожа Харис била готвачка, която живеела в къщата. Великолепна готвачка, но изобщо не се съобразявала с глупавите предразсъдъци, свързани с хигиената. Тя имала навика да държи върху печката огромна черна желязна тенджера, където къкрели кокали и остатъци от всякакви зеленчуци, които изстъргвала от чиниите. С това тя правела своите великолепни супи. Веднъж било организирано домашно парти по време на лова. Времето било ужасно лошо, затова сушилнята над печката била постоянно пълна с прогизнали сака, панталони за голф, пуловери и груби чорапи. Супата по време на онова двуседмично парти ставала с всеки ден все по-хубава и по-вкусна. Гостите се молели за рецептата:

— Как я правите, госпожо Харис? Толкова вкусна! И какви подправки! Великолепна е!

Но госпожа Харис само вирвала глава и самодоволно казвала, че това е само една малка хитринка, която знаела от майка си. Ловът приключил, домашното парти — също, и гостите оставяли големи бакшиши в горещата червена длан на госпожа Харис. След заминаването им най-сетне изпразнили казана, за да го измият. На дъното му намерили един сплъстен и не особено чист чорап.

Изабел бе оскубала четири птици и й оставаха още две. Навсякъде летяха пера. Тя ги събра внимателно, зави ги във вестник и ги сложи в черна найлонова торба за боклук. Разгъна нов вестник и се захвана с номер пет, когато чу подсвирването.

Задната врата се отвори и усмихнат, в кухнята нахлу Том Драйстоун. От течението се вдигна облак от пера. Изабел извика и той бързо затвори вратата след себе си.

— Виждам, че земевладелците все още ти дават работа.

Перата се успокоиха. Изабел кихна. Том шумно остави купчината с писма на бюфета.

— Не можеш ли да хванеш младия Хамиш да ти помогне?

— Не е тук. Замина за една седмица в Аргайл със свой съученик.

— Петъкът в Крой успешен ли е бил?

— Разочароващ, боя се.

— В Гленшандра са хванали повече от четирийсет и три двойки.

— Може би всичките са били наши — прелетели през границата, за да търсят приятелите си. Искаш ли чаша кафе?

— Не, не днес, благодаря. Имам много работа. Окръжни писма. Е, ще тръгвам…

И вече бе навън, подсвирквайки си, преди да затръшне вратата след себе си.

Изабел продължи да скубе пера от яребиците. Искаше й се да отиде и да разгледа писмата, да види дали няма нещо вълнуващо, но бе твърда в решението си. Първо трябваше да приключи със скубането и да изчисти всичката перушина. После щеше да си измие ръцете и да прегледа пощата. И тогава щеше да се залови с неприятната задача да изчисти птиците.

Пощенският ван замина. Тя чу стъпки по коридора откъм хола. Мъчителни и неравни. Слязоха по няколкото каменни стъпала, вземайки ги едно по едно. Вратата се отвори и се появи съпругът й.

— Това Том ли беше?

— Не чу ли подсвирването?

— Чакам писмото от Горската комисия.

— Още не съм погледнала.

— Защо не ми каза, че ще се занимаваш с тези яребици? — Арчи прозвуча повече обвинително, отколкото виновно. — Щях да дойда да ти помогна.

— Може би ще искаш да ги почистиш вместо мен?

Той направи кисела физиономия. Можеше да стреля по птици и да извие врата на някоя ранена бегачка. Можеше, ако бъдеше притиснат, да я оскубе. Но го беше гнус, когато трябваше да ги отвори и да им извади вътрешностите. Това винаги водеше до търкания между него и Изабел и затова той бързо смени темата. Както и тя очакваше, че ще направи.

— Къде е пощата?

— На бюфета.

Той изкуцука да я вземе и седна на другия край на масата, далеч от мръсотията. Седна и почна да преглежда пликовете.

— По дяволите! Няма. Докога ще чакам. Но има писмо от Люсила…

— О, Господи! Надявах се, че ще има…

— … и нещо много голямо, твърдо и дебело, което може да бъде повиквателна от Кралицата.

— Верена ли го е писала?

— Може би.

— Това е нашата покана.

— И още две, подобни, които да бъдат препратени. Едно за Люсила и друго за… — Той се поколеба. — … Пандора.

Изабел остана спокойна. През дългата, покрита с пера маса очите им се срещнаха.

— Пандора? Поканили са Пандора?

— Явно.

— Колко странно. Верена не ми каза, че ще кани Пандора.

— Защо да ти казва!

— Ще трябва да й я препратим. Отвори нашата да видим как изглежда.

Арчи отвори плика.

— Много впечатляващо. — Той повдигна вежди. — Релефна, с калиграфия и златни краища. На шестнайсети септември. Верена го е изпратила твърде късно, нали? Имам предвид, че е едва след месец.

— Имаше проблеми. Печатарите бяха направили грешка. Бяха разпечатали първата партида върху обратната страна на хартията и тя им ги върна. Наложи се да ги правят отново.

— Как е разбрала, че е от грешната страна?

— Верена разбира от такива неща. Тя е перфекционистка. Какво пише?

— „Лорд и лейди Балмерино. Г-жа Ангъс Стейнтън. У дома. За Кати.“ Бла-бла. Танци от десет. RSVP. — Той я остави. — Впечатлена ли си?

Без очила, Изабел присви очи и се вгледа в поканата.

Госпожа Ангъс Стейнтън

У дома

За Кати

Петък, 16 септември 1988

RSVP^[1]

Корихил, Тулочард,

Релкъркшър

Танци 10 вечерта

— Много. Ще изглежда великолепно върху полицата над камината. Американците ще си мислят, че сме поканени на някое кралско събитие. Сега ми прочети писмото от Люсила. То е много по-важно.

Арчи разряза тънкия плик с френския печат и марка и разтвори два листа евтина, разчертана и много тънка хартия.

— Изглежда така, сякаш го е писала на тоалетна хартия.

— Прочети го.

Париж. 6 август. Скъпи мамо и тате. Извинявайте, че пиша толкова рядко. Няма време за новини. Това е само една кратка бележка, за да ви информирам за пътуванията ми. Ще замина след два дни и тръгвам на Юг. Ще пътувам с автобус, затова няма защо да се притеснявате, че ще бъда на автостоп. Пътувам с един австралиец, когото срещнах. Казва се Джеф Хоуланд. Не е студент по изкуствата, а фермер — има ферма с овце, от Куинсланд е, — който си е взел една година отпуск, за да обикаля Европа. Има приятели в Ибиса и може би ще отидем дотам. Не зная какво ще правим, като стигнем в Ибиса, но ако прескоча до Майорка, бихте ли искали да видя Пандора? И ако да, бихте ли ми пратили адреса й, защото съм го загубила. А аз почти останах без пари, затова бихте ли ми дали заем, докато дойде следващата ми стипендия. Изпращайте всичко на адрес: ул. „Ханс Бергдорф“, п.к. 73, Ибиса. Париж беше рай, но сега има само туристи. Всички други изчезнаха по плажове и планини. Гледах невероятна изложба на Матис онзи ден. Много целувки, мили мои, и НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙТЕ. Люсила.

П. С. Не забравяйте парите.

Той сгъна писмото и го прибра отново в плика.

Изабел каза:

— Австралиец.

— Фермер на овце.

— Обикаля Европа.

— Поне ще пътуват с автобус.

— Е, добре, би могло да е и по-зле. Но като си помисля, че би могла да отиде да се види с Пандора… не е ли странно? Не споменаваме името на Пандора с месеци и изведнъж то се появява навсякъде, накъдето се обърнем. Ибиса много ли е далеч от Майорка?

— Не.

— Бих искала Люсила да си дойде у дома.

— Изабел, сега е моментът да си поживее.

— Мразя това, че няма пари.

— Ще й изпратя чек.

— Толкова ми липсва.

— Знам.

* * *

Тя приключи със скубането, събра всички пера внимателно и ги изхвърли в черния плик за боклук. Шестте телца лежаха в трогателна редица с килната на една страна глава и насочени като на танцьори крачета. Изабел потърси смъртоносно острия си нож и без усилие разряза първото малко слабичко телце. После остави ножа и вкара ръката си в птицата. Изкара я цялата в кръв, като издърпа дълга връв от светли сивкави вътрешности. Те се натрупаха с изненадващо изобилие върху вестника. Миризмата беше поразителна.

— Ще отида да напиша този чек. — Арчи се изправи и взе пощата. — Преди да забравя.

И той тръгна към кабинета си, като затвори кухненската врата и остави зад себе си миризливата сцена на домашна кланица.

На бюрото си той подържа плика за Пандора за миг-два. Помисли си да й пише. Да сгъне писмото си в поканата от Верена. Това е парти, щеше да й каже. Ще бъде весело. Защо не дойдеш у дома за него и не останеш в Крой? Толкова ще се радваме да те видим. Моля те, Пандора. Моля те.

Но той беше писал това преди, а тя едва си беше мръднала пръста да отговори. Не беше добре. Той въздъхна и внимателно написа повторно адреса на плика. Прибави няколко марки за тегло и лепенка за въздушна поща и го остави настрана.

Написа чек за Люсила Блеър за сто и петдесет паунда. Тогава започна да пише писмо до дъщеря си.

Крой, 15 август

Скъпа моя Люсила,

Много благодаря за бележката, която получихме тази сутрин. Надявам се, че пътуването ти в Южна Франция ще бъде приятно и ще имаш възможност да спестиш достатъчно пари, за да стигнеш до Ибиса, защото изпращам този чек там, както ме помоли. Що се отнася до Пандора, сигурен съм, че тя ще е щастлива да те види, но ти предлагам да й се обадиш по телефона, преди да правиш каквито и да било планове, и да й кажеш, че възнамеряваш да й отидеш на гости.

Адресът й е: Каса Роса, Пуерто дел Фуего, Майорка. Нямам телефонния й номер, но съм сигурен, че ще го намериш в указателя на Майорка.

Освен това ти препращам покана за парти, което семейство Стейнтън ще организират за Кати. То е само след месец и може би имаш други и по-приятни неща за правене, но майка ти ще е много щастлива, ако можеш да дойдеш.

На дванайсети имахме добър лов. Те бяха с коли и затова се включих в лова само през първата половина на деня. Всички бяха много мили и ми оставиха последния изстрел. Хамиш дойде с мен, за да ми носи пушката и ловната торба и за да помага на стария си баща да изкачи баира. Едмънд Еърд стреляше изключително добре, но в края на деня в торбата му имаше само двайсет и една и половина двойки и два заека. Хамиш замина вчера за една седмица в Аргайл със свой съученик. Взе си въдицата за пъстърва, но се надява на някоя дълбоководна риба.

С обич, скъпо мое дете

Тати

Той препрочете това послание и внимателно го сгъна. Намери голям кафяв плик и пъхна в него писмото, чека и поканата от Верена. Запечата го, сложи му печат и го адресира до Люсила на адреса в Ибиса, който им беше дала. Занесе двете писма в хола и ги остави върху шкафа до вратата. Следващия път, когато някой отидеше до селото, щеше да ги пусне в пощата.