Розамунде Пилхер
Септември (21)

Двадесет и първа глава

Четвъртък, 8-и

Изабел Балмерино избродира на шевната си машина последната лентичка с името ХАМИШ БЛЕЪР върху последната носна кърпичка, откъсна конеца, прегъна носната кърпичка и я постави върху купчето от дрехи, което бе на масата зад нея. Всичко бе готово. Оставаха само дрехите, чиито ленти трябваше да бъдат ръчно избродирани… грубите чорапи, връхното палто и сивото поло, но това можеше да стане в свободното време вечер край камината.

Досега не бе имала да приготвя толкова много лентички за Хамиш, откакто отиде в Темпълхол преди четири години, но през лятната ваканция той беше пораснал толкова обезпокоително, че тя се видя принудена да го заведе в Релкърк със списък на дрехите, необходими му за училище, и да започне всичко отначало. Експедицията, както беше известно, бе и болезнена, и скъпа. Болезнена, защото Хамиш не искаше и да мисли за връщане в училището, мразеше пазаруването, мразеше новите дрехи и отчаяно негодуваше, когато му отнемаха дори и ден от свободата. А скъпа, защото обичайната униформа можеше да се купи само в най-елитния и скъп магазин в града. Палтото, полото и грубите чорапи бяха достатъчно неприятни, но нови пет чифта огромни кожени обувки бяха на ръба на това, което Изабел и финансовите й възможности можеха да понесат.

С идеята да ободри сина си тя му купи сладолед, но Хамиш го погълна навъсен и без удоволствие и се върна в Крой необщителен и, общо взето, недружелюбно мълчалив. Вкъщи грабна рибарската си въдица за пъстърви и веднага изчезна с вид, показващ как грубо са го малтретирали. На Изабел не й оставаше друго, освен да се нагърби с качването на покупките и кутиите горе и да ги захвърли в дъното на гардероба, трясвайки вратата. После отиде, както обикновено, в кухнята, кипна чайника за чаша чай и се зае да приготвя вечерята.

Ужасното преживяване с харченето на големи суми, които тя не можеше да си позволи, оставиха у нея болезнено усещане. Не й помагаше и очевидната неблагодарност на Хамиш. Докато белеше картофите, тя се прости с надеждата да си купи нови дрехи за танците у Стентънови. Старата морскосиня тафта трябваше да свърши работа. Изабел се почувства като мъченик и като човек, прекарал тежка болест, но се разведри от идеята да освежи леко роклята с лек бял детайл на врата.

* * *

Но всичко това се бе случило преди две седмици, а сега вече беше септември и всичко изглеждаше по-хубаво поради ред причини. Най-важната бе, че чак до май нямаше да се занимава с посрещането и изпращането на гости. „Скотиш Кънтри Турс“ бяха затворили офиса си за зимата и последните американци в комплект си бяха тръгнали с багажите, сувенирите и разноцветните им шапчици. Умората и депресията, които бяха преследвали Изабел цяло лято, изчезнаха почти мигновено благодарение на новото усещане за свобода и на съзнанието, че двамата с Арчи отново притежават Крой само за себе си.

Но това не беше всичко. Родена и израснала в Шотландия, тя изпитваше това чувство на повдигане на духа всяка година, когато август се приплъзваше към края на календара и човек можеше да спре с преструвките, че е лято. Понякога това си беше самата истина — сезонът беше както в миналото, когато тревата израстваше суха поради липсата на дъжд и златните вечери отиваха в поливане на розите и сладкия грах и на лехите с млади растения в зеленчуковата градина. Все по-често обаче юни, юли и август не бяха нищо повече от дълъг влажен тест за издръжливост към неудовлетвореността и разочарованията. Сивото небе, мразовитите облаци и мокрещият дъжд бяха достатъчни да потиснат дори светец. Но най-лоши бяха онези безнадеждни тъмни и душни дни, когато човек се усамотява у дома и пали камината, а след това небето изведнъж се изчиства и късното следобедно слънце облива с блясък мократа градина, като събужда желания, но прекалено късно, за да може човек да се възползва.

Това лято беше особено разочароващо и по-късно Изабел осъзна, че облачните седмици и липсата на слънце бяха до голяма степен причина за нейното лошо настроение и физическо изтощение. Първото проскърцване на студа всъщност бе добре дошло и тя с известно задоволство щеше да прибере памучните си ризи и поли и да облече отново дружелюбните стари дрехи от туид и шетландските пуловери.

Но дори и след прекрасно лято месец септември в Релкъркшър бе специален. Тези първи леки замръзвания прочистваха въздуха, така че багрите в природата придобиваха по-ярки и богати нюанси. Тъмносиньото на небето се отразяваше в езерото и в реката, а полята застиваха със златните си стърнища след прибирането на реколтата. В крайпътните канавки избуяваха камбанки и напълно разцъфнали ароматни пирени, които оцветяваха хълмовете в пурпурно.

А най-важното беше, че септември означаваше веселие. Цял сезон на социализиране, преди тъмнината на зимата да ги затвори у дома, когато лошото време и скованите от сняг пътища прекъсваха всяка форма на общуване. Септември означаваше хора. Приятели. Това беше истинският Релкъркшър.

В края на юли последните представители на годишното нашествие от семейни почиващи като цяло вече си бяха заминали; тентите бяха събрани и караваните — изтеглени надалеч, докато туристите си тръгваха. На тяхно място август довеждаше обичайните посетители от Юга, които се връщаха всяка година в Шотландия за спорт и партита. Стрелбищата, самотно пусти почти през цялата година, отново се отваряха и собствениците им, карайки по северната магистрала рейндж роувъри, пълни с рибарски вещи, пушки, деца, тийнейджъри, приятели, роднини и кучета, се завръщаха при щастието и удоволствието.

Местните домакинства също се изпълваха, но не с американци или с платени гости, а с младите семейства, които принадлежаха към това общество, но се принуждаваха да се местят в Лондон на работа, запазвайки годишните си отпуски, за да си дойдат у дома точно по това време. Заемаха се всички стаи за спане, мансардите се превръщаха във временни убежища на банди от внуци, а малобройните бани работеха извънредно. Произвеждаше се огромно количество храна, която се сготвяше и се изяждаше всеки ден на големите маси, разтегнати за случая.

А после — септември. През септември всичко отведнъж се събуждаше за живот, сякаш някакъв небесен управител включваше обратното броене и стрелката. Хотел „Стейшън“ в Релкърк се бе отърсил от обичайния си викториански мрак и бе станал весело и шумно място за срещи на стари приятели, а в Страткрой Армс, окупиран от сдружението на предприемачите, които плащаха на Арчи луди пари за привилегията да стрелят по яребици на ловния му участък, оживено бъбреха на спортни теми.

Върху полицата на библиотеката в Крой стояха на купчинка покани за всякакъв вид развлечения. Приносът на Изабел за цялото веселие се състоеше в ежегодното вечерно парти с бюфет преди игрите в Страткрой. Арчи беше патрон на тези игри и водеше парада на заслужилите жители по време на откриването. Маршът им, съобразен с неговата накуцваща походка, тактично се забавяше. За тази важна церемония той обличаше полковата си униформа и взимаше старата сабя. Приемаше отговорността си с голяма тържественост и в края на деня раздаваше награди — на свирещите и танцуващите по шотландски, на най-добрите плетачи на ръчно изпредена вълна, за най-вкусните кейкове и за печеливш буркан със сладко от ягоди.

* * *

Изабел държеше шевната си машина в помещението за бельо в Крой най-вече защото така беше удобно, но и защото това беше любимото й място за уединение. Не беше голямо, но имаше достатъчно място, а прозорците гледаха на запад към цялата поляна за крокет и към пътя за езерото, а в ясни дни винаги влизаше слънце. Пердетата бяха от бял памук, подът бе покрит с кафяв линолеум, а по стените бяха окачени бели рафтове, където бяха наредени цялото спално бельо, хавлиите, излишните одеяла и новите покривки за легла. Тежката маса, на която стоеше шевната машина, се използваше също за кроене и за корекции на дрехи, а дъската за гладене и ютията винаги бяха подръка. Тук се носеше успокояващ аромат на изпрано бельо и парфюмирани с лавандула торби, които Изабел тъпчеше с чистите калъфки за възглавници. Това допринасяше в не по-малка степен за необичайната аура на безвремие и спокойствие на стаята.

Именно заради това, след като свърши с лентичките с името на Хамиш, тя не се опита незабавно да се изправи, а остана на твърдия стол с подпрени на масата лакти, положила брадичка в ръце. Гледката зад отворения прозорец я водеше зад дърветата, при първата нежна среща с хълмовете. Всичко беше обляно в слънчева светлина. Завесите се люлееха от бриза, а от същото това дихание се поклащаха клоните на сребристите брези в далечната страна на поляната.

Едно листче се отрони и заплува във въздуха като малко хвърчило.

Беше три и половина и тя беше сама в къщата. Беше тихо, но от стопанския двор дочу далечни удари и лая на едно от кучетата. За първи път в живота си имаше време за себе си. Нямаше нито ангажименти, нито хора, които спешно се нуждаеха от нейното внимание. Не можеше да си спомни откога не се бе чувствала така, и мислите й я върнаха към детството и младостта — в свободните лениви, но щастливи и радостни дни.

Подът проскърца. Някъде се затръшна врата. Крой. Стара къща със сърце, което бие по свой собствен начин. Нейният дом. Изабел си спомни деня преди около двайсет години, когато Арчи за пръв път я доведе тук. Тя беше на деветнайсет и имаше уговорена среща по тенис със следобеден чай. Изабел, дъщерята на адвоката Ангъс — нито красавица, нито уверена в себе си, се бе почувствала смазана от размера и величието на мястото, както и от обаянието и изтънчеността на приятелите на Арчи, всеки от които, изглежда, познаваше останалите плашещо добре. Вече безнадеждно влюбена в Арчи, тя не можеше да си представи как така той си бе направил труда да я включи в общата покана. Лейди Балмерино също бе видимо толкова объркана, но се държа мило, като се увери, че Изабел ще седне до нея на масата, и положи усилия да не я изолират от нито един разговор.

Но имаше още едно момиче — дългокрако и русокосо, което, изглежда, вече бе запазило Арчи за себе си и демонстрираше това на компанията, закачайки се с него и хващайки погледа му през масата, сякаш споделяха милиони лични тайни. Казваше на всички, че Арчи е неин и никой друг не може да го притежава.

Но в края на деня Арчи беше взел своето решение — да се ожени за Изабел. След първоначалното си вцепенение родителите му бяха очевидно възхитени и приеха Изабел в семейството си не като съпруга на Арчи, а като своя дъщеря. Тя имаше късмет. Благородни, приятни, гостоприемни, възвишени и изключително очарователни — пред Балмерино благоговееха всички и Изабел не правеше изключение.

От фермата чу как един трактор запали. Още един лист заплува към земята. Изабел имаше чувството, че днешният следобед сякаш се бе случил много отдавна, сякаш времето се бе върнало назад. Онези следобеди, когато кучетата търсеха сянка, а котките се припичаха на первазите с коремчета, обърнати към слънцето. Видя как госпожа Харис, с която се влачеше една от по-младите прислужнички, се появява от кухнята и се насочва към оградената градина, за да напълни купата с последните малини или да обере обсипаните с плодове викториански сливи, събирайки сладостта им, преди да ги нападнат осите.

Някогашният Крой. Никой не е избягал. Никой не е умрял. И двамата скъпи старци са още живи — майката на Арчи навън с розите си, докато подрязва изсъхналите им цветове и намира време за приказки с единия градинар, докато той заравнява с гребло прашния чакъл; и бащата на Арчи, който се прокрадва в библиотеката, за да си подремне, покрил лице с копринената си носна кърпа. Изабел трябваше само да отиде и да ги намери. Тя си представи как слиза по стълбите, как прекосява хола и застава до отворената външна врата. Вижда лейди Балмерино със сламената й шапка как идва откъм градината с пълна кошничка с отрязани повехнали розови цветчета. Но когато поглежда и вижда Изабел, лейди Балмерино се мръщи и изпитва известно неудобство, защото Изабел на средна възраст й е чужда, сякаш е призрак…

— Изабел!

Гласът се извиси. Все още под въздействието на дрямката, Изабел постепенно осъзна, че някой вече няколко пъти я бе викнал. Кой пък я търсеше сега? Неохотно събра сили, дръпна стола назад и се изправи. Вероятно бе невъзможно да остане за повече от пет минути сама. Излезе от стаята и се спусна към детската стая в началото на стълбите. Наведе се над перилата и видя долу Верена Стейнтън, която току-що бе влязла през предната врата.

— Изабел!

— Тук съм.

Верена погледна нагоре.

— Вече си мислех, че няма никой в къщата.

— Само аз съм тук. — Изабел заслиза по стълбите. — Арчи взе Хамиш и кучетата и отидоха на мача по крикет между Бюканън и Райтс.

— Заета ли си? — Верена не изглеждаше като да е заета. Както обикновено, беше облечена безупречно и в тон и със сигурност се връщаше от фризьор.

— Шиех лентички с името на Хамиш за училище. — Инстинктивно Изабел приглади косата си, като че така можеше да оправи разчорлената си глава. — Но вече приключих.

— Можеш ли да ми отделиш малко време?

— Разбира се.

— Имам много да ти разказвам и да те помоля за две услуги. Мислех да звънна по телефона, но бях в Релкърк целия ден и после, докато пътувах към вкъщи, си помислих, че е по-лесно и по-приятно да дойда дотук.

— Искаш ли чаша чай?

— След малко. Не бързай.

— Тогава да се настаним удобно. — Изабел тръгна към гостната не за да демонстрира някакво великолепие, а просто защото тя беше облята в слънчева светлина, докато по това време на деня библиотеката и кухнята бяха по-скоро мрачни. Прозорецът беше отворен, стаята бе прохладна, а купчината ароматен грах, който бе обрала сутринта и сложила в един стар супник, изпълваше въздуха с аромата си.

— О, небеса! — Верена потъна в ъгъла на дивана и изпъна дългите си крака, при което се видяха елегантните й обувки. — Какъв ден за мача по крикет! Миналата година валя като из ведро и трябваше да отложат мача за следобеда, защото всичко беше подгизнало. Този ароматен грах твой ли е? Какви цветове! Моят не стана тази година. Знаеш ли, наистина ненавиждам Релкърк в топъл следобед. Тротоарът буквално се огъва под тежестта на обути в дънки дебели момичета, които бутат бебета в колички. И сякаш по команда започват да реват всичките бебета.

— Познавам това чувство. Как върви подготовката за партито?

Тя вече се беше досетила, че Верена искаше да говори за танците, и не бъркаше…

— Ο… — Верена изпъшка доста драматично, сякаш изпитваше болка, и затвори очи. — Чудя се защо изобщо реших да се захвана с организирането на такова парти. Знаеш ли, на половината от поканите още нямам отговор? Хората са толкова лекомислени. Мисля, че ги оставят да се търкалят по етажерката над камината. Поради което е почти невъзможно да организирам обедни партита и да намеря легла за всички.

— Аз не бих се безпокоила. — Изабел се опита да звучи успокоително. — Бих ги оставила да си се организират сами.

— Но това би означавало пълен хаос.

Изабел знаеше, че това не може да се случи, но Верена беше перфекционистка.

— Да, предполагам, че е така. Сигурно е ужасно. — Тя попита почти със страх: — Люсила отговори ли вече?

— Не — без заобикалки й отговори Верена.

— Ние й изпратихме поканата, но тя пътува, така че може даже да не я е получила. Изпрати ни доста неясен адрес в Ибиса, а не сме чували нищо за нея много отдавна, още от времето, когато живееше в Париж. Тя смяташе евентуално да отиде да види Пандора.

— Не съм получила нищо и от Пандора.

— Бих се изненадала, ако получиш. Тя никога не отговаря.

— Но Алекса Еърд ще дойде и ще доведе приятеля си. Ти знаеш ли, че Алекса си е намерила мъж?

— Вай ми каза.

— Страхотно. Чудя се как ли изглежда.

— Вирджиния каза, че е привлекателен.

— Нямам търпение да го видя.

— Кога пристига Кати?

— Следващата седмица. Обади ми се снощи. Това е и едно от важните неща, които трябва да те попитам. Ще ви дойдат ли гости за танците?

— Засега не. Хамиш ще се върне на училище, а за Люсила не знам дали ще дойде…

— Добре. Ще бъдеш ли така добра да приемеш един скитащ се мъж? Кати ми разказа за него снощи. Срещнала го на някакво парти и го харесала. Американец е — мисля, че е адвокат, но жена му неотдавна е починала и той е тук за кратка ваканция. Дошъл е в Шотландия, както изглежда, за да бъде с някакви хора, които живеят в Бордърс, и тя си помислила, че би било приятелски жест да му изпратим покана. Не можем да го настаним в Корихил, защото при мен е пълно с всичките приятели на Кати. И Тоди Бюканън няма свободни стаи в Страткрой Армс, затова си помислих, че ти би могла да му осигуриш едно легло? Какво мислиш? Не знам нищо за него, освен за починалата му съпруга. Но щом Кати го харесва, предполагам, че няма да е ужасно нетърпим.

— Бедничкият. Разбира се, че може да дойде.

— А ще го доведете ли на партито? Много си мила, благодаря ти. Ще звънна на Кати довечера, за да му каже той да ти се обади.

— Как се казва?

— Беше нещо особено. Плъкър^[1]. Или… Тъкър^[2]. Това е. Конрад Тъкър. Защо ли американците винаги имат странни имена?

Изабел се засмя.

— Сигурно и те си мислят, че Балмерино е доста странно. Какво друго?

— Наистина нищо. Убедихме Тоди Бюканън да се грижи за кетъринга и да приготвя на бара някакви леки закуски. Кой знае защо, връстниците на Кати винаги огладняват страшно около четири сутринта. И, скъпа, Том Драйстоун организира озвучаването и състава.

— Добре, какво парти ще е без нашия музикален пощальон на сцената. Ще има ли и диско?

— Да, един младеж от Релкърк ще го организира. Ще достави всичко. То му е нещо като работа. Проблясващи светлини и усилватели. Само какъв шум ще бъде, ужасявам се само като си помисля. И възнамеряваме да осветим празнично цялата алея. Мисля, че ще изглежда тържествено, а ако се окаже някоя ужасно тъмна нощ, ще служи като ориентир.

— Изглежда чудесно. Помислили сте за всичко.

— С изключение на цветята. Това е втората услуга, за която искам да те помоля. Ще ни помогнеш ли с цветята? Кати ще е тук и аз ще понатисна още за един-двама, но никой не се справя с цветята така, както ти, и ще ти бъда безкрайно благодарна, ако ни помогнеш.

Изабел се почувства поласкана. Беше й приятно, че имаше нещо, което тя можеше да прави по-добре от Верена, и й достави удоволствие, че я помолиха.

— Работата е в това — Верена продължи, преди Изабел да успее да каже нещо, — че не мога да реша как да декорирам шатрата. За къщата не е толкова сложно, но за шатрата се очертава нещо като проблем, защото тя е толкова голяма и обикновеното подреждане на цветята би могло просто да не се получи. Какво мислиш? Ти винаги имаш чудесни идеи.

Изабел се замисли за такава чудесна идея, но не успя да се сети за нещо подходящо.

— Хортензии?

— Дотогава ще са прецъфтели.

— Да наемем няколко палми в саксии.

— Твърде е депресиращо. Като бална зала на някакъв провинциален хотел.

— Добре, защо да не го направим наистина провинциално и сезонно? Снопи от зрял ечемик и клони от офика. Красиви червени малини и хубавите им листа. И буковите също ще са си сменили цвета. Може да намажем стъблата с глицерин и просто да покрием стълбовете на тентата така, че да изглеждат като дървета в есенна премяна…

— О, какво интересно хрумване! Ти си чудесна. Ще направим всичко това в деня преди партито. В четвъртък. Ще си запишеш ли, да не забравиш?

— Тогава е пикникът за рождения ден на Вай, но мога и да не отида.

— Ти си светица. Много ще ме облекчиш — едно гайле по-малко. — Верена се протегна грациозно и потисна една прозявка.

Часовникът над камината тиктакаше тихо и тишина обгърна двете жени. Прозевките бяха заразни. Грешка е да се сяда следобед, защото после е много трудно човек да се надигне. Летен следобед и на практика пълно безделие. Още веднъж Изабел изпадна в илюзията на безвремието както преди Верена да го прекъсне. Тя отново видя старата лейди Балмерино, която винаги сядаше тук, четеше роман или тихо бродираше гоблена си. Сега всичко беше както някога. Може би в някой момент щеше да чуе дискретното почукване на вратата и Харис, домоуправителят, щеше да влезе, бутайки пред себе си махагоновата количка, покрита със сребърния сервиз за чай и порцелановите чаши от фин китайски порцелан, покритите чинии с току-що изпечени кифлички, купата със сметана, ягодово сладко, лимоновия мек кейк и тъмния пърхав джинджифилов хляб.

Часовникът със сребърните стрелки удари четири и илюзията се изпари. Харис отдавна си бе отишъл и нямаше никога да се върне. Изабел се прозя отново и с известно усилие се изправи.

— Ще отида да включа чайника, да пием чаша чай.