Изабел седеше на кухненската си маса, пиеше кафе и правеше списъци. Тя беше заклета съставителка на списъци и непрекъснато записваше всичките дребни неща, които трябваше да се свършат — храна за купуване, гозби за готвене, телефонни разговори за провеждане, както и подсещания за това да раздели нарцисите или да окопае гладиолите, — на кухненската дъска заедно с картичките от приятели или от децата, както и адреса на човека, който трябваше да измие прозорците от външната страна. В момента тя работеше над три списъка: за днес, за утре и за петък. С това и с онова животът изведнъж беше станал много сложен.

Тя написа: „Вечеря днес“. Във фризера имаше малко пилешки бутчета. Можеше да ги изпече или да направи гювеч с тях.

Тя написа: „Да извадя пилешките бутчета. Да обеля картофи. Да изчистя фасул“.

За следващия ден бе по-сложно, защото ангажиментите за домашното парти бяха в три различни направления. Самата Изабел щеше да бъде в Корихил през по-голямата част от деня в помощ на Верена и на отряда й от дами, за да подрежда цветя и някак си да украси огромната палатка.

Тя написа: „Градински ножици. Канап. Тел. Ножица за тел. Клони от бук. Клони от офика. Да взема всички далии“.

Но също трябваше да мисли за пикника край езерото по случай рождения ден на Вай, както и за ловния ден на Арчи, защото тогава се провеждаше лов на патици с коли в областта на Кригън Дъб, което значеше, че и той щеше да се присъедини към другите ловци.

Тя написа: „Питки и шунка за сандвича на Арчи. Джинджифилов хляб. Ябълки. Топла супа?“.

Що се отнася до пикника на Вай, вероятно Люсила, Джеф, Пандора и Тъжният американец биха искали да отидат, което означаваше обилно количество храна от страна на Крой. И тя написа: „Наденици за барбекюто на Вай. Да направя няколко бургера с телешки пържоли. Да нарежа салата от домати. Френски франзели. Две бутилки вино. Шест бири“.

Изабел си сипа още кафе и премина към петъка. Написа „Единайсет души за вечеря“, подчерта думите и започна да се двоуми дали да е яребица, или фазан. „Фазан «Теодора»“ с целина и бекон, сервиран със сос от жълтък и сметана, бе великолепно ястие. Освен това можеше да се приготви предварително, с което си спестяваше допълнителната работа в последния момент, когато гостите вече пиеха коктейла си. И тя написа: „Фазан «Теодора»“.

Вратата се отвори и влезе Арчи. Изабел едва вдигна глава.

— Ти обичаш „Фазан «Теодора»“, нали?

— Не и за закуска.

— Не за закуска, а за официалната вечеря за партито.

— Защо не печена яребица?

— Защото е сръткаво за сервиране. Много дреболии, които трябва да се приготвят в последния момент, като парченца тост за аранжиране и сос за разбъркване.

— Тогава печен фазан?

— Същите възражения.

— „Фазан «Теодора»“ не беше ли онази рецепта, в която фазанът прилича на болен?

— Да, малко, но мога да го сготвя предварително.

— А какво има за закуска?

— В долната фурна е.

Арчи отиде до каменната печка и отвори вратата на фурната.

— Днес е специален ден. Бекон, наденички и домати. Какво стана с овесената каша и варените яйца?

— Имаме пребиваващи гости. Бекон, наденички и домати е закуската, която винаги приготвяме за гости.

Той занесе на масата чинията си и се настани, наля си кафе и се протегна за препечена филийка и масло.

— Мислех — каза той, — че Агнес Купър ще идва да помага в петък вечер.

— Точно така.

— Защо тогава тя не изпече фазана?

— Защото не е готвачка. Тя ще мие съдовете.

— Винаги може да я помолиш да сготви.

— Добре. Така да бъде. Но това значи кайма с картофи за вечеря — бедната жена е способна да сготви единствено това.

Тя написа: „Чисти сребърни свещници. Купи осем розови свещи“.

— Иска ми се „Фазан «Теодора»“ да не изглеждаше като болен.

— Само да кажеш пред гостите, че изглежда като болен, ще ти прережа гърлото пред всички, и то с нож за плодове.

— Какво ще предложим за предястие?

— Пушена пъстърва?

Арчи отхапа половин наденичка и я сдъвка замислен:

— Ами пудинг?

— Портокалов шербет.

— Бяло или червено вино?

— Мисля по две бутилки от двете. Или шампанско. Но шампанското ще е за част от вечерта. Може би е по-добре да се придържаме към това.

— Нямам никакво шампанско.

— Ще поръчам днес в Релкърк една каса.

— Ще ходиш до Релкърк ли?

— О, Арчи. — Изабел остави химикалката и се втренчи в съпруга си с раздразнение. — Изобщо ли не слушаш, когато ти казвам нещо? И как мислиш, защо съм се пременила в елегантните си дрехи? Да, ще ходя в Релкърк днес. С Пандора, Люсила и Джеф. Ще пазаруваме.

— Какво ще купувате?

— Много неща за петък вечерта. — Тя не спомена нова рокля, защото все още нямаше окончателно решение относно това разточителство. — Освен това ще ходим на обяд във Винения бар и после се прибираме вкъщи.

— Ще вземеш ли малко патрони?

— Каквото поискаш, стига да ми дадеш списък.

— Значи не се очаква от мен да дойда. — Той звучеше доволен. Мразеше да пазарува.

— Ти не може да дойдеш, защото трябва да си тук, когато пристигне Тъжният американец. Той ще кара кола под наем от Релкърк и се очаква да е тук по някое време предобед. Не трябва да се мотаеш никъде, защото иначе той ще се окаже пред празна къща. Може да помисли, че не го очакват, и да си тръгне.

— Може би. Какво да му предложа за обяд?

— Има супа и пастет в шкафа.

— В коя стая ще спи?

— В старата стая на Пандора.

— Как се казва?

— Не мога да си спомня.

— И как се очаква да го поздравя? Здравей, Тъжен американецо, ли? — Арчи се забавляваше от тази мисъл. Той каза с много дълбок и плътен глас: — Големият шеф Сополив нос говори с Разцепения език.

— Гледаш твърде много телевизия. — Но за щастие и на нея й се стори смешно. — Той ще помисли, че е дошъл в лудница.

— Е, няма да е толкова далеч от истината. Кога тръгвате за Релкърк?

— Към десет и половина.

— Люсила и Джеф сякаш вече се раздвижиха, но по-добре вдигни Пандора от леглото или ще я чакаш до четири следобед.

— Вече я събудих — каза Изабел. — Преди половин час.

— Вероятно пак си е легнала и отново спи.

Но Пандора не спеше. Думите едва бяха излезли от устата на Арчи, когато чуха потропването на високите й токчета по коридора откъм хола. Вратата се отвори и тя нахлу в кухнята, буйната й коса беше ярка като пламък, а на лицето й грееше усмивка.

— Добро утро, добро утро, ето ме. Обзалагам се, че мислехте, че съм си легнала пак. — Тя целуна Арчи и се настани до него. Носеше тъмносиви панталони от мека вълна и светлосив пуловер с избродирани розови овце. В ръце държеше списание, което, изглежда, беше основният източник на нейното удивление. — Бях забравила това страхотно списание — „Журнал на селските земевладелци“. Татко го получаваше всеки месец.

— Все още го получаваме. Така и не ми стигна времето да отменя абонамента.

— Намерих този брой в спалнята си. Много е увлекателно, пълно е със стряскащи ума статии за нещо, наречено нашествие на бълхи и бръмбари, или как трябва да сте изключително мили с язовците. — Тя започна да прехвърля страниците. Изабел й сипа кафе. — О, благодаря, скъпа. Но най-хубавото са рекламите на задната корица. Чуйте това: „Разпродажба. Титулувана дама желае да се отърве от своето бельо. Прасковенорозови кюлоти и копринени комбинезони. Почти не са носени. Чака предложения“.

Арчи сдъвка остатъка от препечената филийка.

— И на кого да пишем?

— Има номер на пощенска кутия. Дали защото вече е титулувана, или просто е престанала да носи бельо?

— Може би някой е починал — предположи Изабел. — Стара леля например. И тя обръща в пари плячката.

— Каква плячка! Мисля, че я е хванала кризата на средната възраст или например е отслабнала силно, станала е неуравновесена. Тя е в сатенен гащеризон с дантела около краката и нейният лорд не знае какво се случва. Ето и друго невероятно предложение. Слушай Арчи. „Търся работа. Представителен вид, син на фермер. На трийсет години. С опит в отводняване. Шофьор. Любител на стрелба и риболов.“ Само помислете! — Пандора се ококори. — Само на трийсет е и може да кара кола. Сигурна съм, че би ти бил ужасно полезен, Арчи. „Опит в отводняване.“ Би могъл да се погрижи за всички водопроводни тръби. Както и за всички механизми за пълнене на вода и какво ли не още. Защо не му пратиш едно кратко писмо и не му предложиш да го наемеш?

— Не, не мисля.

— Защо пък не?

Арчи си помисли:

— Твърде е квалифициран.

По едно и също време усещането им за абсурдност обзе и двамата и брат и сестра избухнаха в кикот. Наблюдавайки ги, Изабел поклати глава на глупавите изблици на клоунада, но все пак бе приятно изненадана. След пристигането на Пандора Арчи беше в много по-добро настроение и сега, докато седеше на масата за закуска, тя видя в него привлекателния и блажено забавен мъж, в когото се беше влюбила преди повече от двайсет години.

Пандора не беше идеалният гост. От гледна точка на домакинството тя беше пълен провал и Изабел прекарваше много време като чистеше след нея — оправяше й леглото, чистеше банята й, подреждаше дрехите й и се занимаваше с прането. Но Изабел беше готова да й прости всичко това, защото знаеше, че именно тя беше причината за тази учудващо добра промяна у Арчи, и можеше да й бъде само благодарна за това — някак си Пандора беше възвърнала отново пламъка и младостта на Арчи, беше върнала като порив свеж вятър смеха в Крой.

Групата за пазар един по един се събра. Джеф, който беше успял да изяде огромната закуска, приготвена от Изабел, отиде да вземе мерцедеса на Пандора от гаража и да го докара пред къщата. Изабел, въоръжена с пазарски кошници и неизбежните списъци, тръгна с него. След тях се появи ухаещата дори прекалено силно на парфюм Пандора, понесла палтото си от норка и тъмните си очила.

Беше поредният ветровит ден с проблясъци на слънце, а всички те стояха навън на бриза и чакаха Люсила. След като баща й първо я извика, а после — изгони от къщата, тя дойде тъкмо когато гонеха кучетата. Обърна се да му каже довиждане, прегърна го и го целуна така, сякаш нямаше да го види никога повече. После се затича, а тъмната й коса се развяваше след нея, докато слизаше по стълбите.

— Съжалявам, не знаех, че вече сте тук.

Беше облечена в стари и избелели дънки с цепки на коленете, които бяха несръчно закърпени с плат на червени точки. Носеше измачкана памучна риза с бродерия и падащи ръкави. Краищата й малко висяха под късо кожено яке, от което висяха пискюли. Изглеждаше така, сякаш току-що бе изнасилена от сиукс.

— Скъпа, няма ли да се преоблечеш? — попита майка й на един дъх.

— Мамо, аз съм се преоблякла. Това са най-хубавите ми дънки, купих си ги от Майорка, когато бях на гости на Пандора.

— О, да. Разбира се. — Всички влязоха в колата. — Съжалявам, Люсила, беше много глупаво от моя страна.

В Релкърк, след като намериха място за паркиране, те се разделиха, защото Люсила и Джеф искаха да разгледат антикварните магазини и да си потърсят нещо интересно на известен уличен пазар.

— Ще се срещнем за обяд във Винения бар — каза Изабел. — В един часа.

— Резервирала ли си маса?

— Не, но би трябвало да не е проблем.

— Точно така. Тогава ние тръгваме. — И те прекосиха калдъръмения площад.

Изабел ги гледаше, докато се отдалечаваха, и видя Джеф да обвива ръка около тесните рамене на Люсила. Това я изненада, защото той беше оставил у нея впечатлението, че е момче, което със сигурност не обича такива демонстрации.

— Вече се отървахме от тях — каза Пандора. Звучеше като пакостливо дете, което се беше отървало от възрастните и вече бе напълно готово да прави бели.

— Пандора, аз не съм решила напълно…

— Ще ти вземем рокля за танците — и точка по въпроса. И престани да изглеждаш така нещастна, защото това ще е моят подарък за теб. Дължа ти го. Плащам си един дълг.

— Но… не трябва ли първо да напазаруваме важните неща? Храната за петък и…

— Какво може да е по-важно от една нова рокля? Може да оставим всичките скучни неща за следобеда. Сега престани да трепериш или ще изгубим целия ден. Кажи накъде да вървим…

— Ами ето го „Макей“… — каза Изабел несигурно.

— Не, не и в универсален магазин. Няма ли нещо истинско и скъпо?

— Да, но никога не съм била там.

— Значи сега е моментът да започнеш. Хайде.

И Изабел, която изведнъж се почувства безгрижна и приятно грешна, изостави консервативните си притеснения и я последва.

Магазинът беше тесен и дълъг, с дебел килим и огледала от двете страни и миришеше хубаво. Те бяха единствените клиенти и когато влязоха през стъклената врата, една жена се изправи зад завидно красивото дървено инкрустирано бюро и дойде да ги посрещне. Беше облечена като за работа, но според Изабел с такъв тоалет тя с радост би отишла на вечеря.

— Добро утро.

Казаха й какво търсят.

— Какъв размер носите, мадам?

— О… — Изабел се притесни малко. — Мисля, че дванайсет. Или може би четиринайсет?

— О, не. — С професионално око жената я изгледа, преценявайки размера й. Изабел се надяваше, че чорапогащникът й няма бримки. — Сигурна съм, че е дванайсет. Балните рокли са натам. Заповядайте!

Те я последваха към задната част на магазина. Зад една завеса, която тя дръпна настрани, се показаха гардероби, натъпкани със закачалки с вечерни рокли. Някои бяха къси, други — дълги; коприна, кадифе, лъскав сатен, шифон, мек памук във всички красиви цветове, които можеше да се срещнат под слънцето. Служителката докосна закачалките и те изтракаха.

— Ето размер дванайсет. Но, разбира се, ако си харесате нещо в друг размер, винаги може да го поправим за вас.

— Нямаме време — каза Изабел.

Погледът й се спусна към по-тъмните рокли. Те никога не остаряваха, а и винаги можеше да се добави нещо дребно, за да станат различни. Имаше кафява сатенена рокля. Или тъмносиня, на райета. Или може би черна. Тя свали една черна рокля с черни бляскави копчета и се придвижи до огледалото, за да я сложи пред себе си и да се види… малко приличаше на гувернантка, но си представи как роклята би издържала без промени много години… Опита се да надникне и да види етикета с цената, но не носеше очилата си.

— Тази е хубава.

Пандора едва я погледна.

— Не, не черна, Изабел. Не и червена. — Тя изтикваше настрана все повече закачалки и после дръпна една. — Ето, това е роклята.

Изабел, все още с черната рокля в ръка, погледна равнодушно — най-хубавата рокля, която някога си беше представяла. Сапфиреносиня тайландска коприна, примесена с черно, така че, когато светлината се движеше по плата, той блещукаше като крилете на някое екзотично насекомо. Полата беше огромна и издута от фуста, а деколтето — дълбоко, с тесен набор от коприна, какъвто имаше и в края на подгъва.

Едва можеше да си представи да притежава такава дреха и погледна мъничката талия.

— Никога няма да вляза в това.

— Опитай.

Все едно беше загубила всичката си воля. Тя се пъхна в опасаната от завеси пробна и съблече дрехите си като обречена жертва. Ето — остана само по сутиен и чорапогащи, а пищната коприна шумолеше нежно в ръцете й. Приведена внимателно до главата й, продавачката й помагаше в обличането, ръкавите се опънаха около ръцете й, ципът…

Тя си глътна корема, но нямаше проблем. Линията на кръста я обгърна плътно, но можеше да диша. Продавачката нагласи раменете, изпъна полата и отстъпи назад, за да се възхити на гледката.

Изабел се огледа в цял ръст в огледалото и все едно видя друга жена. От друга епоха сякаш, в рамката на портрет от XVIII век. Роклята се плъзгаше по пода, а плътната коприна се подреждаше сама в блестящи извивки. Ръкавите се спускаха ефирно, а дълбокото деколте разкриваше най-хубавото от фигурата на Изабел — красивите й закръглени рамене и извивките на гърдите й.

Желанието да има тази рокля я обзе много силно, но тя се опита да остане практична.

— Твърде е дълга.

— Няма да бъде, когато обуеш обувки с високи токчета — изтъкна Пандора. — А с нея очите ти изглеждат като мастило.

Изабел се огледа и сама се убеди, че е истина. Тя докосна почернелите си и обветрени бузи.

— Лицето ми не е подходящо.

— Скъпа, ти си без грим.

— А косата ми?

— Ще се погрижа за нея. — Пандора присви очи. — Имаш нужда от бижута.

— Може да нося обиците от Балмерино. Диамантените капки с перли и сапфири.

— Естествено. Съвършенство. А перлената огърлица на мама? И нея ли имаш?

— В банката е.

— Ще я вземем следобед. Ти си красива с нея, Изабел. Всеки мъж, който те види, ще се влюби в теб. Нямаше как да попаднем на нещо по-подходящо. — Тя се обърна и се усмихна на тихата, но доволна продавачка. — Ще я вземем.

Роклята беше разкопчана, внимателно свалена и взета за опаковане.

— Пандора! — Прошепна Изабел настоятелно, посягайки към палтото на „Маркс & Спенсър“. — Ти дори не попита за цената.

— Ако трябва да питаш за цената, значи не можеш да си я позволиш — отвърна й Пандора шепнешком и изчезна, като остави Изабел, която се разкъсваше между вълнение и вина.

Изабел облече блузата и полата си, закопча якето си и завърза обувките си. През това време Пандора вече беше написала чека, етикетът с цената бе махнат и пленителната рокля беше опакована в много голяма кутия.

Продавачката отиде да им отвори вратата.

— Много ви благодаря! — каза Изабел.

— Радвам се, че намерихте нещо, което да ви хареса.

Цялата акция отне не повече от десет минути. Пандора и Изабел застанаха на тротоара под слънчевите лъчи.

— Не знам как да ти се отблагодаря…

— Не ми благодари…

— Никога през живота си не съм имала такава рокля…

— Значи беше крайно време да имаш. Заслужаваш я…

— Пандора…

Но Пандора не искаше да слуша повече. Тя погледна часовника си.

— Едва дванайсет без петнайсет е. Какво ще търсим сега?

— Но не похарчи ли достатъчно пари?

— За бога, не. Тепърва започвам. Какво ще облече Арчи на тържеството? Шотландската си поличка ли?

Те тръгнаха бавно надолу по тротоара.

— Не, той не е обличал шотландската си поличка, след като простреляха крака му. Казва, че е неприятно от коляното му да излиза ужасна тенекия вместо крака му. Ще бъде с вечерното си сако.

Пандора спря като ударена от гръм.

— Но лорд Балмерино не може да отиде на шотландски танци с вечерното си сако.

— Ами той прави това от години.

Дебела жена, подразнена от задръстването, което причиняваха, каза:

— Извинете.

И се промъкна грубо между тях. Пандора не й обърна внимание.

— Защо не носи карираните си панталонки тартан^[1]?

— Защото няма.

— И защо?

Изабел се замисли защо това очевидно решение на проблема с крака му не беше намерено още преди години, и осъзна, че заедно с крака си Арчи беше загубил и своята гордост и наслада от външния си вид. Все едно вече нямаше значение. Освен това луксозните дрехи струваха пари, а винаги имаше нещо по-важно и неотложно, за което трябваха пари.

— Не зная.

— Но той винаги изглеждаше толкова привлекателен на танците. Още повече, знаеше, че е така. В скучно старо вечерно сако ще прилича на собственик на погребално бюро или на сервитьор на почасова работа. Или по-лошо — на англичанин. Хайде да отидем и да му купим нещо страхотно. Знаеш ли какъв размер носи?

— Не и така импровизирано, но шивачът му ще знае.

— Къде е шивачът му?

— На следващата улица.

— Дали ще има карирани панталони тартан? Със стандартни номера?

— Мисля, че да.

— Тогава какво чакаме? — И Пандора излетя отново с разкопчаното си палто от норка, като се отдалечаваше с големи крачки.

И Изабел, понесла своя пакет, трябваше да тича, за да я настигне.

— Но дори и да намерим карирани панталони, с какво ще ги носи? Не може с вечерното си сако.

— Татко имаше много хубаво кадифено сако. Светлозелено, като бутилка. Какво се случи с него?

— Горе на тавана е.

— Ами ще отидем и ще го намерим. О, колко вълнуващо! Само си представи колко внушително ще изглежда милият ти мъж.

Те откриха стария шивач, който работеше неуморно върху масичката си в задната част на магазина, където продаваше мъжки шотландски дрехи за всякакви случаи. Обезпокоен, вдигна глава от един развит топ с туид, видя Изабел, остави ножиците си и я поздрави с лъчезарна усмивка.

— Лейди Балмерино!

— Добро утро, господин Питендрич. Господин Питендрич, помните ли зълва ми — Пандора Блеър?

Старецът погледна Пандора над очилата си.

— Да, помня я. Но беше преди много време. Тогава беше мъничко момиче. — Той се здрависа с Пандора през масата. — Много се радвам да я видя отново. А как е лордът, лейди Балмерино?

— Много добре.

— Може ли да се изкачва нагоре по хълма?

— Не много далеч, но…

Пандора беше нетърпелива и ги прекъсна:

— Идваме да му купим подарък, господин Питендрич. Чифт карирани панталони от тартан. Вие знаете мерките му. Бихте ли дошли да ни помогнете да изберем нещо?

— Със сигурност. Би било удоволствие.

Той остави рязането, което беше започнал, и се надигна зад масата, за да ги заведе отново в основния магазин, където имаше изобилие от панталони от тартан, кожени шотландски кесии, малки остри ножове, типичните шотландски чорапи на шарени квадратчета, дантелени жаба̀, обувки със сребърна тока, брошки, които ги заслепяваха.

Господин Питендрич явно показваше, че всичко това е под достойнството му.

— Не би ли било по-добре, ако аз сам ушия карирани панталони за лорда? Като джентълмен той никога не си купува готови дрехи от рафтовете в магазина.

— Нямаме време — каза Изабел за втори път тази сутрин.

— В такъв случай какъв вид тартан да бъде?

— Ох, семеен — каза Пандора уверено. — Толкова е хубав.

Отне им малко време да намерят правилния тартан и после изгубиха още време, докато с една рулетка мереха вътрешната страна на крачолите, за да видят дали са с подходяща дължина. Най-накрая господин Питендрич взе решение.

— Този чифт би трябвало да е по мярка на лорда.

Изабел обмисли предложението.

— Няма да са твърде тесни, нали? Защото в противен случай той няма да може да ги обуе с изкуствения си крак.

— Не, мисля, че ще бъдат достатъчно удобни.

— Ами пояс, господин Питендрич? — Тя обърна ослепителната си усмивка към него. — И може би наистина хубава памучна бяла риза.

Още пакети, още чекове. И отново навън на тротоара.

— Време е за обяд — каза Пандора.

Двете се запътиха доволни от себе си към Винения бар. Влязоха в това популярно място за срещи през въртящата врата и се натъкнаха на първото за деня препятствие. Нямаше и следа от Джеф и Люсила, повечето маси бяха заети, а свободните бяха запазени.

— Искаме маса за четирима — каза Пандора на жената зад високото бюро, която я гледаше снизходително.

— Имате ли резервация?

— Не, но все пак искаме маса за четирима.

— Боя се, че щом не сте резервирали, ще трябва да си изчакате реда.

Пандора отвори уста да спори, но преди да успее да каже каквото и да било, телефонът на бюрото случайно започна да звъни и жената се обърна настрани, за да вдигне слушалката.

— Говорите с Винения бар.

Зад гърба й Пандора сръчка Изабел в ребрата и после спокойно се промъкна до една празна резервирана маса до прозореца. Там тя безпрепятствено и бързо махна табелката „Запазена“ и я напъха дълбоко в джоба на палтото си. Тя направи това с брилянтна и професионална ловкост на ръцете. После се настани грациозно, остави чантата си и пакетите, закачи палтото си от норка на облегалката на стола и посегна към менюто.

Изабел беше ужасена и се колебаеше.

— Пандора, ти не можеш…

— Вече го направих. Упорита жена. Сядай.

— Но някой я е резервирал.

— Но сега е наша. Притежанието е девет десети от закона.

Изабел, която се боеше от каквито и да е сцени, продължи да се колебае, но Пандора не обърна внимание на глупавите й притеснения, които изреждаше, и след известно време Изабел, без да има право на избор, седна срещу криминално проявилата се зълва.

— О, виж. Може да си поръчаме коктейл. Може да хапнем пай със сирене и салата или омлет с шест билки.

— Тази жена ще се вбеси.

— Мразя коктейли, а ти? Мислиш ли, че имат шампанско. Нека да я попитаме, когато дойде да ни отстреля.

Което тя направи почти незабавно.

— Извинете, мадам, но тази маса е резервирана.

— О, така ли? — Очите на Пандора гледаха иронично и невинно. — Няма табелка.

— Тази маса е резервирана и имаше табелка на нея.

— Къде ли може да е? — Пандора протегна врат, да погледне под масата. — Не е на пода.

— Съжалявам, но ще трябва да станете и да изчакате реда си.

— Съжалявам, но се боя, че няма да го направим. Ще вземете ли поръчката ни, или ще изпратите някоя от сервитьорките?

Вратът на жената ставаше все по-червен, като обичките на пуйките. Устата й се сви. Изабел я съжали.

— Знаете много добре, че имаше табелка за резервация на тази маса. Управителят я сложи там сутринта.

Пандора вдигна поглед:

— О, имате и управител, така ли? Тогава може би бихте искали да отидете да го намерите и да му кажете, че лейди Балмерино е тук и иска да си поръча обяд.

Засрамена, Изабел усещаше как бузите й горят. Противникът на Пандора вече всеки момент щеше да избухне в сълзи. Унижението се изписа върху лицето й.

— Управителя го няма днес следобед — призна тя.

— В такъв случай очевидно вие ръководите мястото в момента и направихте всичко, което можахте. Сега може би ще изпратите сервитьорка да ни приеме поръчката.

Горката жена, която стана по-ниска от тревата с такъв спокоен авторитет срещу себе си, потрепери за момент, но накрая се предаде и гневът й намаля като спукан балон. Тихо събра останките от разбитата си гордост и като се обърна със свити устни, понечи да си тръгне. Но Пандора каза без капка съжаление:

— Само още нещо. Бихте ли били толкова мила да кажете на бармана, че искаме една бутилка от най-хубавото шампанско. — Усмивката й блестеше. — С лед.

Нямаше повече възражения, повече спорове. Беше приключило. Изабел спря да се изчервява. Тя каза:

— Пандора, ти си безсрамна.

— Знам, скъпа.

— Горката жена. Така я унижи.

— Тъпа стара крава.

— А частта за лейди Балмерино…

— Това му беше цаката. Този тип хора са най-неприятните сноби.

Нямаше смисъл да се опитва да я смъмри. Тя беше Пандора, щедра, обичлива, усмихната… и безмилостна, ако нещата не се случваха, както тя искаше. Изабел поклати глава:

— Отчайваш ме.

— О, мила, не се ядосвай. Прекарахме такава прекрасна сутрин, ще бъде хубаво до края на деня и ще нося всичките кутии с хранителни продукти. О, виж, идват Джеф и Люсила. — Бяха натоварени с доста раздърпаните си раници. — Какво ли са купили? — Тя започна да им маха: — Ето ни! — Те я видяха и се приближиха. — Поръчахме шампанско, Джеф, така че не ти е позволено да ставаш скучен и да кажеш, че предпочиташ бира.

Докато пиеха шампанско, разказаха на Джеф и Люсила за резервацията на масата, но по-тихо и с известна доза скрито веселие.

Люсила беше изумена, но и същевременно почти толкова шокирана, колкото майка й, а Изабел се забавляваше.

— Пандора, това е ужасно. Какво ще се случи с милите хора, които наистина са резервирали масата?

— Това е проблем на онази стара чанта. О, не се притеснявайте, ще ги смести някъде.

— Но това е ужасно нечестно.

— Мисля, че сте много неблагодарни. Ако не бях проявила инициативност и съобразителност, след целия дълъг предобеден пазар всички щяхме сега да чакаме на опашка с изморените си крака. Освен това тя се държа грубо и безцеремонно с мен. А аз не обичам да ми казват, че не мога да имам нещо, което наистина искам да имам.

* * *

Останал сам, Арчи, след като жена му забрани да напуска пределите на къщата, реши да запълни времето преди пристигането на госта, като почисти първите паднали листа по моравата и чакълестия път. После вероятно щеше да намери време да окоси и тревата на моравата, за да можеше всичко да изглежда подредено за тържеството в петък вечер. Само кучетата му правеха компания, докато той внимателно изкара градинския трактор. Лабрадорите, които явно очакваха да ги изведе на кратка разходка, седнаха отегчени. Вниманието на Арчи много скоро беше отклонено — бе успял да направи само няколко реда с трактора, когато се появи един ленд роувър, завъртя се при входната врата, мина покрай оградата и спря на няколко метра от мястото, където той работеше.

Беше Гордън Гилък — пазачът на Крой, с двата си шпаньола в задната част на колата му. Веднага избухна какофония от кучешки лай както вътре в колата, така и извън нея, но и четирите кучета бързо млъкнаха, след като Гордън ги наруга както обикновено. Най-сетне настана тишина.

Арчи спря трактора си и изключи двигателя, но остана, където си беше, защото и оттам можеше да води разговор.

— Здравей, Гордън.

— Добро утро, милорд.

Гордън беше гъвкав и жилав планинец в началото на петдесетте, но заради тъмните си коси и очи изглеждаше доста по-млад. Беше дошъл да работи като младши пазач по времето на бащата на Арчи и беше служител на семейството оттогава. Днес бе облякъл избелелите си работни дрехи — риза без яка и шапка от туид, върху която имаше мухички за риболов. Но когато ходеше на лов, носеше яка, голф, вратовръзка и старомоден каскет от същия туид и беше доста по-добре облечен от повечето джентълмени в блатата.

— За какво си дошъл?

— Къркторнтън, сър. Занесох трийсет птици при търговеца на дивеч.

— Добра цена ли ти предложиха?

— Не толкова лоша.

— Какво ще се случва утре?

— Затова съм тук, сър. Исках да поговорим. Господин Еърд няма да е с нас. Той замина за Америка.

— Зная. Обади ми се, преди да замине. Ще стреляме в Кригън Дъб, нали?

— Точно така. В основната долчинка. Мислех първо да караме до Клаш и чак тогава да минем по другия път над Раби Ноп.

— Ами следобед? Да пробваме ли средния хълм?

— От вас зависи, сър. Но имайте предвид, че птиците са доста диви. Ще профучават бързо над приклада и ще трябва стрелците да проявят съобразителност.

— Те знаят, че трябва да проверят дали всички отстреляни птици са събрани и донесени от хълма долу? Няма да изоставяте ранени птици. Не искам да ги оставяте да умират по хълмовете.

— О, да. Те знаят това. А и тази година има някои много добри кучета.

— В понеделник си минал по този път. Как беше обстановката?

— Имаше силен вятър и доста вода наоколо. После един орел и един мишелов започнаха да кръжат и това изплаши яребиците. Те или не се вдигаха, или летяха във всички посоки. Но все пак имаше добър улов. Накрая приключихме с улов от двайсет и три птици.

— Някакви елени?

— О, да, голямо стадо. Видях ги на хоризонта, главите им стърчаха над селцето Балкухидър.

— Ами онзи повреден мост над ручея Тейтни?

— Погрижих се за това, сър. Той почти беше паднал от обилния дъжд и преливащата вода.

— Добре. Не искам някой от лондонските джентълмени да се нарани при птичия лов. А дървени чукчета за утре?

— Имам шестнайсет.

— А момчетата, които пазят по фланга. Миналия път много птици се измъкнаха, защото те не се справиха със задачата си.

— Ааа, бяха две безполезни лекета. Но утре съм уредил да са синът на директора на училището и Уили Сноди. — Двамата се погледнаха и се усмихнаха широко. — Той е ненадежден стар разбойник, но е изключителен по фланговете. — Гордън се понамести, свали си шапката, почеса се по врата и отново нахлупи шапката. — Вчера сутринта ходих до езерото. Хванах го там с неговата стара стръв да лови твоята пъстърва във водата. Той е там почти всяка вечер и се възползва, че рибата кълве късно.

— Виждаш ли го?

— Промъква се по пътеката зад селото, но да, издебвал съм го повече от веднъж.

— И аз, и местният полицай знаем, че той бракониерства, Гордън. Но той го е правил през целия си живот и няма да успеем да го спрем сега. Не казвам нищо. Освен това… — Арчи се усмихна, — ако го хвърлят в затвора, оставаме без човек по фланговете.

— Наистина е така, сър.

— А парите за биячите?

— Отидох до банката тази сутрин и изтеглих, сър.

— Изглежда, си организирал всичко много добре, Гордън. Много ти благодаря, че се отби. Ще се видим утре…

Гордън и кучетата му заминаха, а Арчи продължи да чисти листата. Тъкмо беше приключил с тази задача, когато чу да идва друга кола от задната страна на къщата, и реши, че този път най-вероятно е наетата кола на Тъжния американец. Прииска му се да знаеше как се казва мъжът. За да се приготви, пак спря трактора и изключи двигателя. Докато се спусне внимателно на двата си крака, колата се приближи и той разпозна субаруто на Едмънд. В края на краищата пак не беше Тъжният американец. На волана беше Вирджиния, но до нея седеше един мъж. Субаруто спря. Арчи неловко и сковано закуца напред, докато те излязоха от колата и се запътиха да го поздравят.

— Вирджиния!

— Здравей, Арчи. Доведох ти госта, който ще отседне при теб.

Доста объркан, Арчи се обърна към непознатия:

— Съжалявам… Мислех, че ще дойдете самостоятелно с наета кола…

— Имах такова намерение, но…

Вирджиния го прекъсна:

— Нека аз да обясня. Това е най-необичайното съвпадение, Арчи. Срещнах Конрад в хотел „Кинг“ в Релкърк снощи. Все едно падна от небето. А ние сме стари приятели. Познавахме се в Лонг Айланд, когато бяхме млади. Така че, вместо да прекара нощта в хотела, както беше планирал, дойде в Балнайд с мен и остана там.

Всичко беше ясно. Каква непредвидена среща и каква добра идея. А после Арчи добави:

— Абсурдното в цялата история е, че на жена ми не са й казали или пък е забравила вашето име, така че Вирджиния нямаше как да знае, че точно вие сте нашият гост. Боя се, че понякога сме ужасно неточни.

— Много мило от ваша страна да ме приемете в дома си.

— Както и да е… — Арчи се поколеба, искаше му се Изабел да беше там. — … всичко това е великолепно. Елате, нека влезем вътре. Няма никой, освен мен, защото другите заминаха на пазар. Имате ли пътна чанта, Конрад? Колко е часът? Дванайсет без петнайсет. Слънцето още не е стигнало зенита си, но мисля, че можем да изпием по един джин с тоник…

Вирджиния каза:

— Не, Арчи — тя прозвуча неспокойна и не на себе си.

Арчи я погледна внимателно и видя бледността под грима й и тъмните кръгове под очите. Тя изглеждаше разстроена и той се притесни за нея, но после се сети, че едва вчера заведе Хенри в Темпълхол и го остави там. Това обясняваше всичко. Той я съжали и й каза мило:

— Защо не? Мисля, че и на теб ще ти дойде добре.

— Не че не искам да остана, но трябва да занеса едни неща в Корихил за Верена. Вази за цветя и други неща. Ако нямате нищо против, мисля да се прибирам вкъщи.

— Както искаш.

— Ще се видим всички утре на пикника на Вай.

— Аз няма да дойда, ще ходя на лов. Но Люсила, Джеф и Пандора ще вземат Конрад със себе си.

Конрад си беше взел чантата от колата на Вирджиния и стоеше в очакване какво да предприеме след това. Вирджиния отиде при него и го целуна:

— Ще се видим утре, Конрад.

— Благодаря за всичко.

— Беше страхотно.

Тя влезе отново в субаруто и отпраши по пътя под дърветата надолу по хълма. Когато тя си тръгна, Арчи се обърна към своя гост:

— Колко хубаво, че вече познаваш Вирджиния. Сега ела да ти покажа къде ще спиш…

Той го поведе към външната врата и после — вътре в къщата, а Конрад го последва, забавяйки крачка, за да изравни темпото с домакина си.

* * *

Отново в Балнайд. В своето килерче за цветя и принадлежности за тях Вирджиния търсеше кани, урни, купи, стари супници и други неща. Беше благодарна, че имаше това домакинско занимание. В момента се нуждаеше от това ръцете й да са заети и да не мисли за абсолютно нищо. Тя подреди своите находки, после събра няколко игленика и навити парчета тел, които й бяха крайно необходими за поддържане на украсите от тежки цветя. Направи два-три курса до субаруто и обратно и изнесе всичко дотам, а после го подреди в багажника.

Междувременно правеше планове. На другия ден рано сутринта пристигаха Алекса, Ноел и кучето. Щяха да пътуват цяла нощ от Лондон и да пристигнат в Балнайд за закуска. Когато се върна от Корихил, ще приготвя спалните за Алекса и Ноел, си каза Вирджиния. Спални. Не една спалня. В Лондон те спяха в едно двойно легло, но тя знаеше, че ако ги сложеше в едно легло тук, в Балнайд, Алекса щеше да се засрами и да се притесни дори повече от баща си.

Утре. Тя щеше да мисли за утре. Нямаше да мисли за вчера, за миналия ден. Нито за миналата нощ. Те бяха минало. Край. Нищо не можеше да се промени, нищо…

Когато приключеше със спалните, щеше подобно на Изабел да направи списъци, да посети господин Исхак и да напазарува много неща. След това трябваше да разходи кучетата. После можеше да приготви нещо — торта или супа. Или какаови бисквитки за пикника утре. Дотогава вече щеше да е настъпила вечерта, а после и нощта и дългият самотен ден, прекаран в размисли и търсене на отговори, щеше да е приключил. Тя щеше да спи в празното си легло в призната къща. Без Едмънд, без Хенри. Но сутринта щеше да посрещне Алекса и Ноел и в тяхната компания нещата със сигурност щяха да станат по-добри, а животът — да изглежда по-малко невъзможен и по-лесен за понасяне.

Тя отиде с колата до Корихил, където царяха невъобразим шум и бъркотия. На чакъла извън къщата бяха паркирали непознати фургони и камиони, а вътре имаше армия от работници, сякаш семейството беше на път да се мести на ново място или пък тъкмо се нанасяше. В банкетната зала повечето мебели и килимите вече бяха преместени настрани, електрически кабели се виеха като змии във всички посоки, а отворените врати на трапезарията разкриваха, че с помощта на гирлянди от тъмен раиран плат тя се беше превърнала в мрачна пещера. Нощен клуб. Вирджиния се спря, за да се възхити, но почти веднага млад мъж с дълга коса, който се олюляваше с превити колене под тежестта на част от аудио оборудването, я помоли да се премести.

— Знаете ли къде мога да намеря госпожа Стейнтън?

— Вижте при шатрата.

Вирджиния беше объркана, но се опита да се ориентира и се запъти към библиотеката, откъдето за първи път видя огромната шатра, издигната предишния ден на моравата. Тя беше много висока и широка и засенчваше повечето стаи в къщата. Френските врати на библиотеката бяха свалени, а къщата и шатрата бяха съединени от един дълъг и широк коридор, който беше като продължение на шатрата. Тя мина по него и влезе във влажната вътрешност на шатрата, осветявана единствено от преминаващата през плата светлина и поради това леко мрачна. Видя издигащите се прътове, на които се крепеше — високи като мачти, с жълто-бели райета. На върха на високи стълби бяха накацали електротехници, които нагласяваха горните лампи, а в далечния край двама едри мъже изграждаха сцена от дървени подпори и дъски. Усещаше се миризма на стъпкана трева и на брезент, която напомняше по-скоро за земеделско шествие. По средата на всичко това тя откри Верена заедно с господин Абърли, който ръководеше цялата операция и който очевидно получаваше някакви инструкции или поучения от Верена.

— … Абсурдно е да казвате, че грешно сме взели мерките. Вие взехте мерките.

— Проблемът, госпожо Стейнтън, е, че подът идва в изработени стандартни части с размери сто и осемдесет на деветдесет сантиметра. Обясних ви го, когато ми поръчахме най-голямата шатра.

— Изобщо не съм си представяла, че ще има проблем.

— Има и още един проблем. Моравата ви не е равна.

— Естествено, че е равна. Нали има кортове за тенис на нея.

— Съжалявам, но не е. Потъва в онзи ъгъл с близо трийсет сантиметра, че дори и повече. Това означава, че ще трябва да закрепваме с клин.

— Ами използвайте няколко клина. Просто се уверете, че подът няма да пропадне.

Господин Абърли погледна обиден:

— Моите подове никога не пропадат — каза той и замина да обмисли ситуацията.

Вирджиния извика:

— Верена!

Верена се обърна.

— Май съм дошла в немного подходящ момент.

— О, Вирджиния! — Верена прокара пръсти през косата си по най-нетипичния за нея начин. — Ще се побъркам. Виждала ли си някога такава бъркотия?

— Мисля, че изглежда фантастично. Много впечатляващо.

— Но е толкова огромно.

— Ами нали организираш огромно тържество. Когато се напълни с цветя и хора, с трупата и с всичко останало, ще бъде много по-различно.

— Не мислиш ли, че ще бъде ужасен провал?

— Разбира се, че не. Ще бъде празненството на века. Виж, донесох вазите за цветята. Ако ми кажеш къде да ги сложа, ще ги внеса в къщата и после ще ти се махна от главата.

— Толкова си мила. В кухнята ще откриеш Кати и няколко нейни приятели. Те правят сребърни звезди или пък дълги ленти за украса, или нещо подобно, за да украсят нощния клуб. Тя ще ти покаже къде да ги сложиш.

— Ако има нещо друго, от което се нуждаеш…

Но вниманието на Верена вече се беше насочило другаде.

— Ако се сетя за нещо, ще ти се обадя… — Твърде много неща й бяха на главата. — Господин Абърли. Току-що се сетих. Има още нещо, което искам да ви питам…

Вирджиния кара спокойно до вкъщи. Когато стигна в Балнайд, вече беше почти два часа. Тя усети глад и реши, че преди да прави каквото и да било, ще трябва първо да хапне. Студен телешки сандвич може би, малко бисквити, сирене и чаша кафе. Паркира субаруто до задната врата, влезе вкъщи и се запъти към кухнята.

Всички мисли за храна изведнъж излетяха от главата й. Тя се закова намясто, празният й стомах се сви в спазъм на шок и гняв.

Защото там беше Лоти. Чакаше я. Седеше на кухненската маса. Не изглеждаше никак засрамена или притеснена, а, напротив — усмихна се на Вирджиния, все едно тя я бе поканила да се отбие и Лоти благосклонно беше приела поканата.

— Какво правиш тук? — Този път Вирджиния не положи никакви усилия да прикрие раздразнението в гласа си. Беше изненадана, но и много бясна. — Какво искаш?

— Просто те чакам. Исках да си поговорим.

— Нямаш право да влизаш в къщата ми!

— Трябва да се научиш да заключваш вратите.

Застанали от двете страни на кухненската маса, те срещнаха погледите си.

— Откога си тук?

— О, от около половин час.

Къде другаде беше ходила? Какво беше правила? Дали беше слухтяла из къщата на Вирджиния, дали беше ходила на горния етаж, отваряла шкафовете, чекмеджетата, дали беше пипала дрехите й?

— Мислех, че няма да се бавиш, след като си оставила вратите отключени. Естествено, кучетата лаеха, но скоро ги успокоих и спряха. Те могат да разпознаят приятел.

Приятел?

— Мисля, че трябва да си вървиш, Лоти. И, моля те, не се връщай никога повече, освен ако не си поканена специално.

— О, госпожа Префърцунена. Не съм ли достатъчно добра за места като това?

— Моля те, върви си.

— Ще си тръгна, когато аз реша, след като кажа каквото съм решила да казвам.

— Няма какво да ми кажеш.

— Точно тук грешиш, госпожо Едмънд Еърд. Имам повече от достатъчно за казване. Беше много тъжна и замислена, когато те видях на онази разходка по моста. И много ядосана. Не ти хареса това, което ти казах, нали? Видях. Не съм глупава.

— Ти говореше лъжи.

— И защо да лъжа? Няма причина да лъжа, защото истината е достатъчно ужасна. „Блудница“ — така нарекох Пандора Блеър, а ти присви устни, все едно казах мръсна дума, преструваш се на толкова чиста, неопетнена и висша.

— Какво искаш?

— Не искам да виждам зло и разврат — каза провлачено Лоти и прозвуча като свещеник, който обещава на паството си вечни мъки. — Злословенето на жените и мъжете. Похотливите им навици…

Вирджиния разгневено я прекъсна:

— Говориш глупости.

— Глупости, така ли? — Лоти отново започна да се държи като себе си. — А глупости ли са, че когато мъжът ти е далеч и си се отървала от малкото си момче, водиш лъскавите си мъже вкъщи и в леглото си? — Беше невъзможно. Тя си измисляше. Беше позволила на откаченото си и изкривено въображение да се наслаждава на собствените си похотливи фантазии. — Аха, знаех си, че ще замълчиш. Госпожа Едмънд Еърд наистина. Не си по-добра от някоя уличница.

Вирджиния се хвана за ръба на масата.

— Не знам за какво говориш.

— Може ли да попитам кой лъже тогава? — каза Лоти със скръстени в скута си ръце. Тя се наведе напред и странните й очи се втренчиха в лицето на Вирджиния. Кожата й беше восъчна, като свещ, а леката сянка от мустачките й потъмняваше горната й устна. — Бях там, госпожо Едмънд Еърд.

Гласът й се сниши и сега тя почна да говори с тих тон, какъвто човек използва, когато разказва история за духове, за да я направи колкото се може по-страшна.

— Бях пред къщата, когато се прибра снощи. Видях те как се върна. Видях как светна лампите, и се запъти нагоре по стълбите с красив мъж. Видях ви на прозореца на спалнята, как се навеждате един към друг като любовници, как си шепнете на ухо. Видях как издърпахте завесите и се скрихте, за да се отдадете на своята похот и прелюбодеяние.

— Нямала си никакво право да бъдеш в градината ми. Както нямаш никакво право да влизаш в къщата ми. Нарича се влизане с взлом и ако искам, мога да те предам на полицията.

— Полицията. — Лоти се изкикоти. — Май не са много полезни. Освен това не биха ли се заинтересували от това, какво прави госпожа Еърд, когато съпругът й е в Америка. Липсваше ти, нали? Мислеше за него и Пандора? Казах ти за тях, нали? Кара те да се замислиш, да се съмняваш? Да се замислиш на кого ли можеш да вярваш.

— Искам да си тръгнеш веднага, Лоти.

— И той няма да е доволен, когато разбере какво се случва в отсъствието му.

— Върви си. Веднага.

— Едно нещо е сигурно. Не си по-добра от всички останали и не се опитвай да ме убедиш, че не се чувстваш гузна, защото лицето ти те издава…

Вирджиния изгуби самообладание и през стиснати зъби извика:

— ВЪН! — Вдигна ръка и посочи към вратата. — Излизай и повече не се връщай, стара подла чанта.

Лоти замълча, но не помръдна. Тя се взираше във Вирджиния, която стоеше от другата страна на масата с очи, изпълнени с омраза. Вирджиния се опасяваше, че може да се случи най-лошото, и просто стоеше, напрегната като опъната струна. Ако Лоти направеше и едно движение, за да я удари, тя щеше да обърне тежката маса върху старата лунатичка и да я смачка като хлебарка. Но Лоти нямаше такива намерения. Физиономията й беше спокойна и самодоволна. Блясъкът изчезна от очите й. Беше казала това, което искаше, беше постигнала това, за което бе дошла. Без да бърза, със собствено темпо тя се изправи и спретнато закопча жилетката си.

— Ами — обяви тя. — Ще тръгвам тогава. Чао, чао, кученца, беше ми приятно да ви видя.

Вирджиния я наблюдаваше как си тръгва. Лоти, на високи токчета, потропваше самодоволно по пода на кухнята. Когато стигна до отворената врата, спря и се обърна.

— Беше ми много приятно. Не се съмнявам, че пак ще се виждаме.

И после замина, като затвори тихо вратата след себе си.

* * *

Препасана с престилка, Вайълет стоеше в собствената си кухня и слагаше глазурата на тортата за рождения си ден. Еди беше направила торта на три етажа, но беше оставила украсата на Вайълет. Вай бе направила глазура от шоколад и масло, с която съедини трите етажа. Сега се занимаваше с полагането на остатъка от лепкавата глазура върху и по ръбовете на тортата. Не беше много добра в украсяването и когато приключи, тортата изглеждаше доста груба. По-скоро приличаше на току-що изорано поле, отколкото на нещо друго. Но щеше да сложи няколко ярко оцветени бонбона „Смартис“ отгоре в глазурата и да добави една голяма свещ, защото не си позволяваше повече. Според нея с това тортата щеше да стане достатъчно празнична.

Тя се отдалечи, за да види завършеното си творение, и облиза няколко бучки глазура от пръстите си. В този момент чу кола нагоре по хълма, която зави към нейната алея. Погледна нагоре през прозореца и видя Вирджиния. Това я зарадва. Вирджиния беше сама, а Вайълет винаги беше благодарна, когато снаха й се отбиваше неочаквана и неканена, защото това означаваше, че иска да дойде. А днес беше особено важно, защото щяха да имат време да седнат, да говорят и Вайълет щеше да чуе всичко за Хенри.

Тя отиде да си измие ръцете. После чу как се отваря и се затваря входната врата.

— Вай!

— В кухнята съм. — Тя си изсуши ръцете и посегна към престилката, за да я развърже.

— Вай!

Вайълет захвърли престилката и отиде в коридора. Снаха й стоеше там, в началото на стълбите, и на Вайълет веднага й стана ясно, че нещо не е наред. Вирджиния беше бледа като платно, а брилянтно сините й очи бяха сурови и блестяха на светлината, като че ли бяха опарени от непролети сълзи.

Вайълет се притесни.

— Мила, какво има?

— Трябва да те видя, Вай. — Вирджиния контролираше гласа си, но все пак се усещаше някаква несигурност в него. Сякаш всеки момент щеше да заплаче. — Трябва да говоря.

— Разбира се. Ела. Ела и седни… — Тя сложи ръка върху раменете на Вирджиния и я поведе към хола. — Ето, седни. Успокой се за момент, няма кой да ни притеснява.

Вирджиния потъна в кушетката на Вай, облегна се на възглавницата и затвори прекрасните си очи. Почти веднага обаче ги отвори.

— Хенри беше прав — каза тя. — Лоти е зла. Не може да остане тук повече. Не може да остане с Еди. Трябва да си върви веднага.

Вай седна в собствения си широк стол до камината и попита:

— Какво е станало, Вирджиния?

— Изплашена съм — каза Вирджиния.

— Че ще навреди на Еди ли?

— Не на Еди, на мен.

— Разкажи ми.

— Аз… не знам откъде да започна.

— Започни от началото.

Нейният спокоен глас имаше ефект и Вирджиния се стегна, положи видими усилия, за да се контролира и да остане разумна и обективна. Седна, приглади косата си, а после притисна пръсти до бузите си, сякаш вече беше плакала и искаше да избърше сълзите си.

После каза:

— Никога не съм я харесвала. Както никой от нас не я е харесвал, нито е бил щастлив от факта, че живее с Еди. Но както всички останали си повтарях, че е безобидна.

Вайълет си спомни собствените си резерви спрямо Лоти. И пристъпа на паника, който беше изживяла, докато стоеше край реката в Релкърк с Лоти, когато ръката на Лоти се беше обвила плътно около китката й, а пръстите й я бяха стиснали като менгеме.

— Но сега смяташ, че всички сме грешали?

— Денят, преди да заведа Хенри в училището… понеделник… отидох да разходя кучетата. Отидох до магазина на Дермът, за да купя нещо за Кати, а после продължих и минах по западния мост. Лоти се появи от нищото. Беше ме проследила. Каза ми, че всички знаете — всички вие — ти, Арчи, Изабел и Еди. Каза, че всички знаете.

Вайълет си помисли: „О, мили боже!“.

— Знаели сме какво, Вирджиния?

— Знаели сте, че Едмънд и Пандора Блеър са били влюбени някога, били са любовници.

— А Лоти откъде знае това?

— Защото е работела в Крой по времето на сватбата на Арчи и Изабел. Имало е танци онази нощ, нали? Тя каза, че ги е проследила как се качват по стълбите по време на тържеството и е подслушвала пред спалнята на Пандора. Каза, че Едмънд е бил женен и вече е имал дете, но това нямало никакво значение, защото бил влюбен в Пандора. Каза, че всички знаели, защото било крещящо очевидно. Тя каза, че все още са влюбени и че Пандора се е върнала именно затова.

Беше дори по-лошо, отколкото Вайълет се боеше, и за първи път в живота си не можеше да намери подходящите думи. Какво можеше да каже? Какво можеше да каже, което да утеши и да успокои Вирджиния? Как можеше да измъкне и едно зрънце утеха от мътните дълбини на този скандал, който беше раздухан от една луда жена. Луда жена, която нямаше какво да прави с жалкия си живот, и затова постоянно предизвикваше проблеми и неприятности.

През малкото пространство, което ги разделяше, тя срещна погледа на Вирджиния. Той бе изпълнен с молба, защото единственото, което тя искаше, бе Вай да я увери, че цялата история е лъжа.

Вайълет въздъхна и каза абсолютно недостатъчното:

— О, миличка!

— Значи е истина. И си знаела.

— Не, Вирджиния, не знаехме. Всички предполагахме, но не знаехме. И никога не сме говорили за това един с друг, а вместо това продължихме да се държим, все едно нищо не се е случило.

— Но защо? — Това беше отчаян вик. — Защо всички ме изключихте мен? Аз съм женена за Едмънд. Аз съм неговата съпруга. Как си представяхте, че няма да разбера рано или късно? И то от тази ужасна жена! Вместо от всички хора наоколо трябваше да разбера именно от нея. Това е вид предателство, все едно не сте ми имали доверие. Все едно сте мислели, че съм някакво невинно дете, което не е достатъчно голямо или зряло, за да се справи с истината.

— Вирджиния, как да ти кажем? Дори не бяхме сигурни. Просто подозирахме, но тъй като сме такива, каквито сме, просто заметохме всичко под килима, надявайки се, че ще си остане там завинаги. Тя беше на осемнайсет, а Едмънд я познаваше от дете. Не беше виждал Пандора от години. Той живееше вече в Лондон, беше се оженил и тъкмо се беше родила Алекса. А после дойде за сватбата на Арчи и Изабел. Но тя вече не беше дете, а най-пленителното, порочно и възхитително същество, което си виждала през живота си. Освен това си мисля, че винаги е била влюбена в Едмънд. Когато се срещнаха отново, беше като експлозия на фойерверки. Всички видяхме фойерверките, но се обърнахме, за да не гледаме. Нямаше какво да направим, освен да се надяваме, че те ще изгорят сами и ще угаснат. А и не изглеждаше да има някаква вероятност това да продължи завинаги. Едмънд имаше своите задължения — жена, дете, работа. Когато сватбата приключи, той се върна към отговорностите си.

— Това ли бе желанието му?

Вайълет вдигна рамене:

— С Едмънд е невъзможно да знаеш. Но си спомням как го изпратих с колата от Балнайд и си взехме довиждане. Почти щях да му кажа още нещо, нещо глупаво като „Съжалявам“ или „Времето лекува“, или „Ще забравиш Пандора“, но в крайна сметка загубих кураж и не му казах нищо.

— А Пандора?

— Тя изпадна в нещо като тийнейджърска депресия. Сълзи, цупене, нещастие. Майка й ми се довери и беше ужасно притеснена за нея, но наистина, Вирджиния, какво можехме да кажем? Какво можехме да направим? Предложих й да прати Пандора някъде за малко… на някакъв курс или може би да отиде до Париж, до Швейцария. На осемнайсет все още беше млада в много отношения и някакъв смислен проект… като например да научи език или да работи с деца… може би щеше да я разсее от нещастието й. Щеше да й даде шанс да срещне други млади хора и да превъзмогне Едмънд. Но се боя, че тя винаги е била ужасно разглезена и по някакъв странен начин майка й се боеше от внезапните й избухвания. Не знам дали някога й е споделила някое от моите предложения. Единственото, което знам, е, че Пандора остана в Крой месец-два, превръщайки живота на всички в страдание, и следващото нещо, което направи, беше да избяга с отвратителния Хералд Хог, червив с пари и толкова стар, че можеше да й бъде баща. И това беше трагичният край на Пандора.

— Досега.

— Да, досега.

— Ти притесни ли се, когато разбра, че тя се връща?

— Да, малко.

— Мислиш ли, че все още са влюбени?

— Вирджиния, Едмънд обича теб. — Вирджиния не каза нищо. Вайълет се намръщи. — Нали си сигурна в това?

— Има толкова много различни видове любов. А понякога, когато наистина се нуждая от любов, Едмънд не ми я дава.

— Не разбирам.

— Той ми отне Хенри. Каза, че съм го задушавала. Че съм искала да го задържа само като някакъв вид притежание, собственост, играчка, с която искам да продължа да си играя. Молих го, умолявах го и накрая се скарахме ужасно, но нищо не промени нещата. Все едно се блъсках в тухлена стена. Тухлените стени не обичат, Вай. Това не е любов.

— Не би трябвало да казвам това, но съм на твоя страна, що се отнася до Хенри. Но той е дете на Едмънд и наистина вярвам, че Едмънд прави най-доброто за сина си.

— А този уикенд отпраши за Ню Йорк точно когато наистина имах нужда да е тук, до мен. Да заведа Хенри до Темпълхол и да оставя горкото малко човече там — това беше най-ужасното нещо, което ми се е налагало да правя през целия си живот.

— Да — каза Вай неадекватно. — Да, знам.

Те замълчаха. Вайълет обмисли злощастната ситуация и мислено се върна назад към всичко, което си бяха казали. И тогава осъзна, че има малко несъответствие. Каза на Вирджиния:

— Вирджиния, всичко това се случи в понеделник. Но ти дойде да ме видиш днес. Случило ли се е още нещо?

— О! — Вирджиния прехапа устни. — Да, да.

— Отново Лоти ли? — боеше се да попита Вайълет.

— Да — Лоти. Виждаш ли… Вай, помниш ли миналата неделя, когато обядвахме в Крой и всички дразнехме Изабел за госта в къщата й — Тъжния американец? Ами на връщане от Темпълхол спрях на хотел „Кинг“, за да отида до тоалетната. И така, срещнах го там. Оказа се, че го познавам, и то доста добре. Казва се Конрад Тъкър и едно време, преди около дванайсет години, играехме тенис в Лийспорт.

Това беше най-радостното нещо, което Вай чуваше, откакто бе дошла.

— Колко хубаво!

— Както и да е, вечеряхме заедно и после ми се стори глупаво той да остане в Релкърк, когато щеше да идва в Крой на следващия ден, така че се върна в Балнайд с мен и остана там. Закарах го в Крой днес сутринта и той остана при Арчи. А после ходих в Корихил, за да оставя едни вази за цветята на Верена. Когато се върнах вкъщи, Лоти беше в кухнята.

— В кухнята в Балнайд?

— Да, чакаше ме. Каза ми… че снощи е била в Балнайд, стояла е в градината в мрака и дъжда, когато сме се прибрали с Конрад. Гледала ни е през прозорците. Завесите не бяха спуснати. Гледала ни е как се качваме нагоре по стълбите към втория етаж… — Вирджиния срещна ужасения поглед на Вайълет, която отвори уста и после я затвори. Най-накрая каза: — Нарече ме уличница. Каза, че Конрад е похотлив. После почна да говори несвързано за похот и разврат…

— Тя е обсебена.

— Тя трябва да си тръгне или ще каже на Едмънд. — Пред очите на Вайълет Вирджиния се срути на парченца като стара сграда, лицето й се набръчка като на дете и сълзите почнаха да преливат от сините й очи, стичайки се като потоци по бузите й. — Не мога да понеса повече, Вай. Не мога да понеса, че всичко е толкова ужасно. Тя е като вещица и ме мрази толкова много… не знам защо ме мрази…

Тя опипа джобовете си за кърпичка, но не можа да намери, затова Вайълет й подаде собствената си, която беше от тънък ленен плат, украсена с дантела. Кърпичката не се оказа много полезна за удържане на този прилив на нещастие.

— Тя ти завижда. Завижда за нормалното щастие… А колкото до това, че ще каже на Едмънд, той ще знае, както и всички ние, че това са куп лъжи.

— Но именно в това е проблемът — простена Вирджиния. — Истина е. Именно това е толкова ужасно. Истина е.

— Истина?

— Наистина спах с Конрад. Легнах си с него, защото исках, исках да прави любов с мен.

— Но защо?

— О, Вай, предполагам, защото взаимно имахме нужда един от друг.

Това бе отчаяно признание и докато гледаше хлипащата си снаха, Вайълет осъзна, че й съчувства. Съчувствие за това, че точно Вирджиния измежду всички хора е била подтикната към такива крайности. Това бе показателно до какво състояние бяха допуснали да стигне бракът им. Това беше напълно разбираемо. Конрад Тъкър, или както там се казваше, току-що бе изгубил жена си. Вирджиния бе смутена и развълнувана от мотивите на Едмънд да замине, а и току-що бе загубила обичния си син. Те бяха стари приятели. За утеха хората често се обръщат към стари приятели. Тя бе желана жена, сексапилна и привлекателна, а непознатият американец вероятно бе доста хубав мъж. И все пак на Вайълет й се искаше нищо от това да не се бе случвало. Още повече й се искаше изобщо да не знаеше това.

Само едно съществено нещо изпъкна ясно като кристал:

— Никога не бива да казваш на Едмънд.

Вирджиния издуха носа си във вече мократа кърпичка.

— Само това ли ще кажеш?

— Само това е важно да кажа.

— Без укор? Без обвинения?

— Това, което се е случило, не е моя работа.

— Беше толкова грешно.

— Но предвид на обстоятелствата разбираемо.

— О, Вай. — Вирджиния се плъзна от стола и падна на колене, уви ръце около Вайълет и зарови лице в доста голямото й деколте. — Съжалявам.

Вайълет докосна ръцете й и каза тъжно:

— Всички сме хора.

За кратко останаха така, без да помръдват, утешени от взаимната близост. Хлипанията на Вирджиния постепенно утихнаха. След малко тя се изправи. После издуха носа си за последно и каза:

— Има само още едно нещо, Вай. Когато се върне Едмънд и свършат танците, мисля да замина за Лонг Айланд за малко. Да остана при баба и дядо. Имам нужда да избягам, да се махна. Искаше ми се да го направя от месеци, но все не успявах. Сега обаче, когато го няма Хенри, ми се струва, че моментът е подходящ.

— А Едмънд?

— Мислех си… че може да остане при теб.

— Кога смяташ да заминеш?

— Следващата седмица.

— Според теб разумно ли е?

— Ти ми кажи.

— Запомни само, че не можеш да избягаш от действителността, точно както не можеш да избягаш от вината.

— Под действителност имаш предвид Едмънд и Пандора ли?

— Не съм казала това.

— Но това си мислиш, нали? Току-що ми каза, че тя винаги е била влюбена в него. А съм сигурна, че сега е не по-малко красива, отколкото когато е била на осемнайсет. Те двамата споделят нещо, което аз не мога да споделя с Едмънд — хилядите спомени от младостта. А по някакъв забавен начин именно те се оказват най-мили и най-важни.

— Ти си важна и не мисля, че точно сега трябва да оставяш Едмънд.

— Преди никога не съм имала нещо против. Винаги когато е трябвало да замине и да ме остави. Не съм го ревнувала и не съм се тревожела какво ли е намислил. Казвах му, че не ме интересува какво прави, стига да не се налага да го гледам как го прави. Просто бе шега. Но сега не е шега. Ако нещо ще се случи, не желая да ставам свидетел.

— Подценяваш приятелите си, Вирджиния. Представяш ли си, че Арчи ще стои и ще гледа, без да направи нещо?

— Ако Едмънд е решил нещо, то Арчи не би могъл да го спре.

— Пандора няма да остане в Крой завинаги.

— Но тя е тук сега. И сега ще представлява моят проблем.

— Не я ли харесваш?

— Мисля, че е чаровна.

— Но й нямаш доверие?

— В момента нямам доверие на никого, най-малко на себе си. Имам нужда да се отдръпна, да направя преоценка, да видя нещата в перспектива. Затова се връщам в Щатите.

— Все още смятам, че не трябва да ходиш.

— А аз мисля, че трябва.

Сякаш нямаше какво повече да си кажат. Вайълет въздъхна.

— В такъв случай няма повече да говорим по този въпрос. Вместо това трябва да сме практични и да предприемем правилните стъпки. Първата и много ясна стъпка е, че Лоти не бива да остава тук. Трябва да се върне в болницата. Тя е ужасна беладжийка и се боя за Еди. Ще се погрижа за това незабавно. И докато говоря по телефона, предлагам да отидеш да си измиеш лицето и да пооправиш косата си. След това ще взема бутилката бренди, която е в бюфета в трапезарията, и две чаши. И двете ще пийнем ободряваща глътка и ще се почувстваме много по-силни и по-добре.

Вирджиния последва съвета й, а Вайълет стана от стола и отиде до бюрото си. Погледна за номера на болницата в Релкърк и го набра, после помоли да я свържат с доктор Мартин. Почака малко, докато се обади лекарят.

— Доктор Мартин?

Вайълет доста подробно обясни коя е и каква е връзката й с Лоти Карстеърс.

— Знаете за кого говоря, нали доктор Мартин?

— Да, разбира се.

— Боя се, че състоянието й не позволява да бъде извън болницата. Държи се много ирационално и разстройва и плаши много хора. Колкото до госпожица Файндхорн, при която живее, мисля, че наистина й идва в повече. Вече не е млада, а грижите за Лоти са твърде отговорно нещо.

— Да — докторът звучеше замислен. — Разбирам.

— Не изглеждате изненадан.

— Не, не съм изненадан. Аз я изписах, защото очаквах, че връщането в нормална среда и животът в нормално домакинство може би ще й помогнат да се възстанови до някакво нормално състояние. Но това винаги си е било риск.

— Изглежда, рискът не се оказа оправдан.

— Да, осъзнавам го.

— Ще поемете ли отново грижите по нея?

— Да, разбира се. Ще говоря със сестрата на отделението. Ще можете ли да докарате госпожица Карстеърс в болницата? Мисля, че би било по-добре, отколкото да пращаме линейка. Доведете и госпожица Файндхорн. Важно е да е там, тъй като е най-близката роднина на пациентката.

— Разбира се, ще дойдем при вас по някое време днес следобед.

— Ако има някакви проблеми, ме уведомете.

— Разбира се — обеща му Вайълет и затвори телефона.

Това, че дилемата с братовчедката на Еди беше решена и Лоти вероятно щеше да се върне в болницата в Релкърк още днес следобед, възстанови емоционалното равновесие на Вирджиния много повече, отколкото глътката бренди на Вай.

— Кога ще я заведеш?

— Сега.

Вайълет вече се бе преобула и тъкмо закопчаваше якето си.

— Ами ако Лоти откаже да дойде?

— Няма.

— Ами ако има някакво оръжие в колата и се опита да те удуши?

— Еди ще е с мен и ще я спрем. Знам, че това ще е голямо облекчение за милата Еди. Няма да има нищо против.

— Бих дошла с теб, но…

— Не. Мисля, че ти трябва да стоиш настрана от това.

— Ще ми се обадиш, ако всичко приключи успешно, нали?

— Разбира се.

— Само се пази. — Вирджиния прегърна Вайълет и я целуна. — Благодаря ти. Обичам те, а никога не ти го казвам.

Вайълет беше развълнувана, но сега трябваше да се погрижи за други неща.

— Мило момиче. — Тя разсеяно потупа Вирджиния по раменете, докато съставяше план в главата си, как да се справи с Еди и Лоти. — Ще се видим утре на пикника.

— Разбира се. Алекса и Ноел също ще дойдат.

Алекса и Ноел. Още роднини, още приятели, които щяха да пристигнат. Толкова много хора, толкова много изисквания, толкова много решения, толкова проблеми за разрешаване. Утре ще стана на седемдесет и осем, припомни си Вайълет, и се зачуди защо ли не седеше спокойно в количка с боне на главата. Тя посегна към чантичката си, намери ключовете и отвори входната врата. Алекса и Ноел.

— Знам. Не съм забравила.

Тя се опасяваше, че Лоти ще направи ужасна сцена, но в крайна сметка всичко мина безболезнено. Лоти седеше в креслото на Еди и гледаше телевизия с каменна физиономия. Вайълет спря, за да си размени любезности с нея, но Лоти я интересуваше много повече дебелата дама на екрана, която демонстрираше как се прави нагънат абажур от старо парче тапет. През кухненския прозорец Вайълет видя Еди, която простираше прането в градината. Отиде при нея, да й каже тихо, далеч от братовчедка й, че всичко вече е решено и организирано.

Еди, която напоследък изглеждаше все по-изморена с всеки изминал ден, сега се натъжи и щеше да се разплаче.

— Не искам да я изпращам там.

— Еди, вече става твърде много за всички ни. Винаги е било твърде много за теб, но сега е започнала да преследва Вирджиния и да разпространява най-ужасните слухове. Знаеш за какво говоря.

Естествено, че Еди знаеше — между тях двете нямаше нужда от думи.

— Страхувам се — призна си тя.

— Тя е болна, Еди.

— Каза ли й?

— Още не.

— Какво ще й кажеш?

— Че доктор Мартин иска да я види отново — да я задържи в болницата в Релкърк за ден-два.

— Ще се ядоса много.

— Не, не мисля.

Еди простря последните дрехи и се наведе да вдигне празния кош за пране. Това я затрудни толкова много, като че ли той тежеше цял тон, все едно носеше на гърба си целия свят.

— Трябваше да я наглеждам — укори се тя.

— Как би могла?

— Вината е моя.

— Никой не би могъл да направи повече. — Вайълет се усмихна — Ела да пийнем чаша чай. После ще й кажем, докато ти прибираш вещите й в чантата.

Двете минаха през дългата градина и се върнаха във вилата.

— Чувствам се — каза Еди — като убиец. Тя е моя братовчедка, а аз я разочаровах.

— Тя те разочарова, Еди, не ти — нея. Ти не си я разочаровала, както не си разочаровала никого от нас.

До шест часа вечерта целият неприятен епизод беше приключил и Лоти отново беше в болницата в Релкърк под грижите на милата сестра в отделението и на изключително младоликия доктор Мартин. За щастие тя не се бе възпротивила, когато Вайълет й съобщи за болницата. Просто каза, че се надява доктор Фокнър да й обръща малко повече внимание, и после повиши глас, за да напомни на Еди да не забрави зелената й жилетка.

Придружена от сестрата от отделението, тя тръгна дори сама към вратата на болницата. А после, когато Вайълет и Еди потеглиха с колата по пътя, виещ се между печалните градини, които Лоти смяташе за толкова красиви, жизнерадостно им махна за довиждане.

— Не бива да се притесняваш за нея, Еди.

— Как да спра да се притеснявам!

— Ти направи всичко, което бе по силите ти, беше неин ангел пазител. Освен това винаги може да я посетиш. Това не е краят.

— Тя е такава бедна душа.

— Но се нуждае от професионална грижа. А и ти си имаш повече от достатъчно грижи на главата. Сега трябва да оставиш всичко зад себе си и да започнеш да се радваш отново на живота. Утре е моят пикник. Не искам тъжни физиономии на рождения си ден.

Еди замълча за малко и после попита:

— Направи ли глазурата на тортата?

Двете започнаха да правят планове за пикника. Когато остави Еди вкъщи, Вайълет вече знаеше, че най-лошото е минало.

Тя се върна в Пенибърн, влезе през задната врата и въздъхна с облекчение, защото беше на сигурно място у дома. Тортата за рождения й ден си стоеше на масата, където я бе оставила. На седемдесет и осем години. Нищо чудно, че се чувстваше ужасно изтощена. Глазурата се беше втвърдила твърде много, за да слага бонбони „Смартис“, така че щеше да мине и без тях. Сложи я в тенекиена кутия и отиде в хола, където си сипа голямо силно уиски със сода. Седна на бюрото и проведе последния, но жизненоважен телефонен разговор за деня.

— Училището на Темпълхол? Добър вечер. Обажда се госпожа Джорди Еърд. Аз съм бабата на Хенри Еърд и бих искала да говоря с директора.

— Говорите със секретарката на директора. Мога ли да предам някакво съобщение?

— Боя се, че не.

— Директорът е зает в момента. Мога да му предам да ви се обади?

— Не. Трябва да говоря с него сега. Бихте ли отишли да го намерите и да му кажете, че чакам.

Секретарката се поколеба и после неохотно каза:

— Ох, добре. Но може да отнеме няколко минути.

— Ще почакам — каза Вайълет величествено.

След доста дълго време чу тропането от приближаващи се стъпки някъде в далечината по коридора, който нямаше килим.

— На телефона е директорът.

— Господин Хендерсън?

— Да.

— Обажда се госпожа Джорди Еърд, бабата на Хенри Еърд. Съжалявам, че ви притеснявам, но е важно да предадете едно съобщение на Хенри от мен. Ще бъдете ли така любезен?

— Какво е съобщението? — той звучеше доста нетърпелив или дори ядосан.

— Просто му кажете, че Лоти Карстеърс отново е в болница и вече не живее с Еди Файндхорн.

— Това ли е всичко? — каза той невярващо.

— Да. Това е всичко.

— И е толкова важно?

— Жизненоважно. Хенри беше притеснен за госпожица Файндхорн. Сега, като разбере, че Лоти Карстеърс вече не живее с нея, ще се успокои. Така няма да се притеснява повече за госпожица Файндхорн.

— В такъв случай по-добре да си го запиша.

— Да, мисля, че е добра идея. Ще повторя — и тя повиши глас и произнесе думите ясно, като че директорът беше глух: — ЛОТИ КАРСТЕЪРС Е ОТНОВО В БОЛНИЦА И ВЕЧЕ НЕ ЖИВЕЕ С ЕДИ ФАЙНДХОРН. Чухте ли ме?

— И още как! — каза директорът шеговито.

— И ще кажете на Хенри, нали?

— Ще отида веднага да го потърся.

— Много сте мил. Съжалявам, че ви притесних. — Хрумна й дали да не го попита за Хенри, да се поинтересува дали е добре, но после реши да не го прави. Не искаше да я заклеймят като стара квачка. — Довиждане, господин Хендерсън.

— Довиждане, госпожо Еърд.

* * *

В края на дългото изкачване, където грубо разчистеният с булдозер път преваляше билото на Кригън Дъб, Арчи спря ленд роувъра. Двамата мъже се спуснаха надолу и спряха, за да се полюбуват на чудната гледка.

Бяха дошли следобед от Крой по пътя, който минаваше покрай фермата и оградата за елени, после — по протежение на езерото и нагоре по дивите хълмове. Сега западната долина се намираше зад и под тях, а водата в езерото беше синя като топаз. Отпред долината на Кригън се гмуркаше надолу последователно ту в долини, ту в хребети към малко поточе, което тихо ромолеше, а водата му проблясваше като ярък трептящ лъч слънчева светлина. На север от вътрешността се диплеха хълмчета в безкрайността. Светлината беше неустойчива, на проблясъци, постоянно се менеше, така че далечните върхове бяха засенчени от син мрак, а над тях като одеяло от гъст дим се спускаха облаци.

В градините в Крой времето се усещаше приятно топло, а слънчевите лъчи пронизваха короните на позлатените дървета. Полъхваше лек хладен бриз. Но тук, толкова високо, въздухът беше чист и свеж като планинска вода, а пронизващият северозападен вятър бушуваше по откритите голи и напълно обезлесени хълмове безпрепятствено.

Арчи отвори задната врата на ленд роувъра и двете кучета, които от известно време чакаха точно този момент, изскочиха. Той се протегна и извади две опърпани палта. Бяха доста мръсни и окъсани, но пък имаха дебела вълнена подплата и пазеха от вятъра.

Той хвърли едно от тях на Конрад и после, като подпря тоягата си на багажника на ленд роувъра, облече другото. Джобовете му бяха разпрани и имаше петна от кръв по предницата му, която явно е била свидетел на улова на див или питомен заек.

— Ще седнем за малко. Има едно място след няколко метра… може да се скрием там от вятъра…

Той излезе от покрития с камъни път и се насочи към гората, използвайки тоягата като трети крак, за да мине през гъстите храсти. Конрад го последва, наблюдавайки бавния напредък и болезнените усилия на своя домакин, но не предложи да му помогне. След малко стигнаха до гола, явно милиони години изложена на атмосферните влияния гранитна скала, която беше покрита с лишеи. В дълбокото си ложе от храсталаци приличаше на древен монолит. С естествената си форма предлагаше място за сядане и немного удобна облегалка за гърба на завет от лошия вятър.

Кучетата бяха обучени да ги следват по петите, но по-младото не беше дисциплинирано като майка си. Арчи едва се бе настанил, колкото можеше по-удобно, и посегна към бинокъла си, когато младото куче надуши дивеч и се стрелна превъзбудено, като разгони ято яребици. От гъсталака само на няколко метра от тях излетяха осем птици. Връщайте се, връщайте се — зовяха те, носейки се надолу към долината; спускайки се под хоризонта, кацнаха далеч в растителността и изчезнаха.

Конрад наблюдаваше полета им изумен и възхитен. Арчи нахока кучето, а то наведе глава и засрамено се върна до него, потърка глава върху рамото му, сякаш се извиняваше. Той го придърпа към себе си, прощавайки му малката пакост, и попита:

— Маркира ли ги?

— Мисля, че да — отговори Конрад.

Арчи му подаде бинокъла.

— Виж дали можеш да ги намериш.

С бинокъла пред очите си Конрад ги потърси. Далечината изведнъж се разкри пред него в детайли. Той мъчително търсеше в дълбоките туфи в гората, в подножието на долината изчезналите птици, но не успя да намери и следа, не забеляза никакво движение. Бяха изчезнали. Той върна бинокъла на Арчи.

— Никога не съм си представял, че ще видя яребици от толкова близо.

— Те винаги могат да те изненадат. Толкова са хитри и смели. Могат да летят със сто и петдесет километра в час и знаят как да надхитрят човека с оръжие. Те са най-сериозните противници, затова ловуването им е такъв несравним спорт.

— Но ти стреляш по тях…

— Цял живот съм стрелял по яребици. А сега, когато остарявам, стрелям все по-рядко и, трябва да си призная, с известно нежелание. Синът ми Хамиш досега не е имал пристъпи на малодушие, но дъщеря ми Люсила мрази цялата тази работа и отказва да идва с мен.

Арчи седеше прегърбен в парцаливото старо палто, свил здравия си крак и подпрял лакът на него. Старата му шапка от туид покриваше част от челото му и засенчваше очите му от силната светлина.

— Тя усеща, че те са диви птици и Божии твари. Под „диви“ имам предвид, че се възпроизвеждат постоянно. Невъзможно е да намалиш броя им както при фазаните, защото, ако пуснеш пиленце от инкубатор тук, в дивото, ще означава незабавна и сигурна смърт.

— С какво се хранят?

— С пирен. И с боровинки, но основно с пирен. Затова добре поддържаните ловни участъци обикновено се горят на ивици. По закон горенето се контролира. Позволено е само за няколко седмици през април и ако не си ги изгорил в този срок, ще трябва да оставиш тази работа за следващата година.

— Защо ги горите?

— За да стимулираме растежа на нови растения. — Той посочи с тоягата си. — Можеш да видиш черните ивици на средния хълм — там горихме тази година. По-високите пирени се оставят, за да осигуряват на птиците по-добро скривалище.

Леко объркан, Конрад впери поглед в обширните земи пред него.

— Това е ужасно много земя за ужасно малко птици според мен.

Арчи се усмихна:

— Да, изглежда малко като анахронизъм в днешни дни и днешната епоха. Но ако не бяха големите имения за спортен лов, вероятно огромни площи шотландски земи щяха да бъдат занемарени и използвани или за фермерство, или за някакъв вид търговско лесовъдство.

— Толкова ли е лошо да се садят дървета?

— Това е много чувствителна тема. Нашето местно дърво е шотландският бор, а не норвежкият смърч или северноамериканският бор. А и зависи от това, колко добре се стопанисва земята. Но при много гъсто разсаждане на норвежкия смърч се разрушава районът за размножаване на планинските птици, защото те няма да гнездят на по-малко от осемстотин метра от дървото, тъй като то е убежище за твърде много хищници, като лисици и гарвани. И говоря не само за яребици, но и за златния дъждосвирец и големия свирец. Както и за други форми на див живот. Буболечки, насекоми, жаби, пепелянки. Както и за растенията. Звънчета, пушица, редки мъхове и гъби, блатен бърдун. Ако се грижиш правилно за ловната площ, тя става дом на разнообразие от животни и е пример за разумно екологично решение за земите ни.

— Но образът на богат мъж в ловното поле за яребици, който стреля по птици, не става ли обект на присмех при така описаната от теб картина?

— Естествено. Важният аристократ, който зарежда оръжието си с куршуми по пет килограма. Но мисля, че този имидж почна да избледнява, тъй като дори големите природозащитници сред политиците започнаха да осъзнават, че връзката между тези спортове и опазването на природата е от огромна важност за оцеляването на основната екосистема на Шотландия.

Те млъкнаха. Бавно тишината се изпълни със звуци. Вятърът свиреше със слаб барабанен ритъм. Чуваше се и ромонът на поточето, което течеше някъде там в пространството. Отвъд долчинката, разпръснати над склона на хълма, блееха овце. Всички тези звуци изпълваха тишината и Конрад, който вече се чувстваше близък със своя спътник, беше обзет от приятно спокойствие — спокойствието на ума, което беше забравил, че съществува.

Може би това беше грешно. Може би след това, което се беше случило предната вечер, трябваше да страда от пристъпи на угризения и вина. Но съвестта му беше заспала, дори беше доволна.

— Чувствам се ужасно — бе казал на Вирджиния, — защото те желая.

И наистина се беше чувствал виновен, изпитваше физическа болка от своето голямо желание да прави любов с жената на друг мъж, зад гърба на този друг мъж и в къщата на този друг мъж. Но не можеше да направи почти нищо, за да потисне това свое желание. А когато стана напълно ясно, че Вирджиния се нуждае от утеха и любов точно толкова, колкото и той, вече бе невъзможно да се спре. За него това беше нощ на радостно избавление след месеци наложено безбрачие. А за нея вероятно беше облекчаване на самотата и последно буйно напомняне за изгубената младост.

Вечерта, след като пристигнаха в Балнайд, тя стана срамежлива и държеше Конрад на разстояние, упорито занимавайки се с домакинска работа, защото като някое диво животно беше наясно за потенциалната опасност. Но сутринта беше сдържана. Той се събуди късно, тъй като бе спал много дълбоко, за разлика от последните няколко месеца. Вирджиния бе станала. След като се облече, той слезе по стълбите и я откри в кухнята — правеше закуска, разливаше кафе и говореше на двата шпаньола. Все още изглеждаше бледа, но много по-малко измъчена, когато го поздрави с усмивка. Докато хапваха яйца и бекон, си говориха общи приказки и той уважи сдържаността й. Може би наистина беше по-добре така — никой да не се отдава на някакви дълбокомислени анализи и на чувства или пък да се опитва да осмисли предишната вечер.

Секс за една вечер. За Вирджиния вероятно това беше всичко. Конрад не можеше да е сигурен. А самият той просто се чувстваше много благодарен на съдбата, която ги срещна в момент, в който и двамата бяха уязвими, отчаяни и нуждаещи се взаимно един от друг. Нещата бяха поели в своя собствена посока в естествено продължение, толкова естествено, колкото дишането.

Той не съжаляваше. А наистина и не се притесняваше за Вирджиния. А за себе си знаеше, че преди дванайсет години е бил влюбен в нея, а и сега не можеше да бъде сигурен дали нещо се бе променило.

Някакво движение привлече погледа му. Появи се мишелов, който планираше в небето и се спускаше плавно, като описваше спирала. Само след миг се стрелна още едно ято яребици и се пръсна из пирена в далечината на половината разстояние до подножието на хълма. Птиците летяха с удивителна скорост навярно защото имаше попътен вятър. Двамата мъже ги гледаха как изчезват.

Арчи каза:

— Надявах се да видим повече птици. Ще стреляме в тази долчинка утре. Ще караме дотук.

— Там ли ще бъдеш?

— Да. Това е горе-долу единственото, с което мога да се справя, ако успея да стигна до дъното на долината. Едно от нещата, за които наистина съжалявам, е, че не мога вече да се катеря по хълмовете. Най-хубавите ми дни минаха в катерене с приятели и с дузина кучета. Сега това е само част от миналото ми.

Конрад се поколеба. Двамата бяха прекарали по-голямата част от деня заедно, но Конрад не искаше да изглежда любопитен или нетърпелив и нарочно не повдигаше темата за недъга на Арчи. Сега обаче имаше такава възможност.

— Как изгуби крака си? — попита небрежно.

Арчи следеше мишелова.

— Простреляха ме.

— Инцидент?

— Не. Не беше инцидент. — Мишеловът се рееше, после се спусна рязко до земята за миг и заедно със своята плячка — малък заек, който висеше от човката му, пак се издигна в небето. — Инцидент в Северна Ирландия.

— Какво правеше там?

— Като редовен войник бях там с моя полк.

— Кога е било това?

— Преди седем-осем години. — Мишеловът беше изчезнал. Арчи обърна глава и погледна Конрад: — Армията е в Северна Ирландия от двайсет години вече. Понякога си мисля, че светът е забравил колко ужасно дълго продължава този кървав конфликт.

— Двайсет години е дълго време.

— Отидохме да спрем насилието, да пазим мира. Но не сме спрели насилието, а мирът все още изглежда далеч.

Той промени позицията си, остави бинокъла и се подпря на коляното си. После продължи:

— Лятно време имаме американски гости, които отсядат тук срещу заплащане. Осигуряваме им легла, организираме развлечения за тях, предлагаме им вино и вечеря и си говорим. На разговорите непременно се разисква въпросът за Северна Ирландия и винаги се намира някой псевдосмешник, който да каже, че Северна Ирландия за Великобритания е като Виетнам за Америка. Научих се бързо да сменям темата и да подхващам друга.

— Нямах намерение да бъркам в рана. За Виетнам имам предвид. Не бих си позволил да бъда така арогантен.

— А аз не исках да звуча агресивно. — Той погледна Конрад в очите. — Бил ли си във Виетнам?

— Не. Нося очила от осемгодишен и казаха, че съм физически негоден.

— Щеше ли да се биеш, ако нямаше тази основателна причина да не отидеш?

Конрад поклати глава.

— Не зная. Но брат ми отиде. Служеше в морския флот. На боен кораб… и го убиха.

— Каква жестока, кървава и безполезна война. Но пък всички войни са жестоки, кървави и безполезни. А тази със Северна Ирландия е най-безполезната от всички, защото проблемите, които стоят в основата й, се коренят в миналото, а никой не иска да отскубне тези корени, да ги изхвърли и вместо това да засади нещо добро и ново.

— Какво имаш предвид под миналото — Кромуел ли?

— Имам предвид Кромуел, Уилям д’Оранж, полувоенните, наети от ирландците, битката при Бойн, младите мъже, който започнаха гладна стачка и умряха от глад. Имам предвид дълги и горчиви спомени, безработица, разделение, забранени области и религиозна нетърпимост. А най-лошото от всичко е невъзможността да приложиш логика в тази ситуация.

— Колко дълго беше там?

— Три месеца. Трябваше да са четири, но бях в болница, когато батальонът се прибра вкъщи.

— Какво се случи?

— С мен или с батальона?

— С теб.

Отговорът на Арчи беше дълбока, изразителна и неохотна тишина. Като го гледаше, Конрад забеляза, че вниманието му отново е привлечено от някакво движение в далечината към отсрещния хълм. Профилът му беше измъчен, застинал, концентриран в движението. Конрад усети неохотата му да говори и бързо се отказа от въпроса си:

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш?

— Не искам да бъда любопитен.

— Всичко е наред. Беше инцидент. Това е евфемизмът за бомбени взривове, убийства, засади и осакатявания. Почти всеки ден във вечерните новини има такива вести. Инцидент в Северна Ирландия. И аз бях там.

— Оперативен ли беше?

— Всички бяхме оперативни, но всъщност на практика бях командващ офицер на ротата в щаба.

— Всеки чете за такива инциденти, но все пак е трудно да си представя какво е било там. Чувал съм, че е много красива страна. — Конрад тъкмо щеше да добави „Нямах предвид това“, но се замисли и реши, че е по-добре да остави Арчи сам да продължи.

— Някои части на Северна Ирландия са много красиви. Понякога работата ми ме извеждаше извън щаба през по-голямата част от деня, посещавах поделения по постовете им в околността. Някои от граничните бяха като укрепени крепости и до тях можеше да се стигне само с хеликоптер, защото имаше голяма опасност от засади по пътищата. Беше страхотно да летиш над страната. Бях там през пролетта и в началото на лятото. Видях Фермана с всичките й езера и планините Мурн. — Той спря и се усмихна огорчен, като поклати глава. — Простираха се от морето до бойното поле, до границата.

— Ти там ли беше?

— Да. В най-активната част на бойното поле. А и страната отново беше различна. Много зелена, с малки полета, виещи се селски пътища, патици и реки. Рядко населена. Малки ферми, разпръснати в областта, мръсни чифлици, заобиколени от неизправни и развалени машини; стари и оставени да изгният коли и трактори. Но всичко беше пасторално. Спокойно. Понякога ми беше невъзможно да свържа тези толкова тихи и спокойни пейзажи с това, което се случваше на бойното поле.

— Сигурно е било трудно.

— Беше добре. Всички бяхме заедно там. Да бъдеш със собствения си полк, е като да си със собственото си семейство. Ако семейството ти е до теб, можеш да се справиш с повечето неща.

Арчи отново замълча. Гранитният скален блок не беше много удобно място за седене и явно вече му причиняваше неудобство. Той се измести малко, за да освободи напрежението от крака си. Младото куче беше нащрек и веднага се примъкна до него. Арчи нежно го погали по главата.

— Имахте ли си собствена казарма? — попита Конрад.

— Ако можеше да се нарече казарма една реквизирана фабрика за облекло. Всичко беше грубо и в безпорядък. Живеехме зад бодлива тел, ламарина и чували с пясък, рядко виждахме дневна светлина и почти нямахме възможност за упражнения. Работехме на един етаж, хранехме се етаж по-ниско, а спяхме на горния. Почти като в хотел „Риц“. Имах пазач, който приличаше на Батман и ме следваше навсякъде — дори когато бяхме с цивилни дрехи, никога не бях без оръжие.

Съществувахме в състояние под обсада. Изобщо не ни нападнаха реално, но винаги имаше заплаха от засада или от атака и трябваше да си подготвен за всякакви планове за взривяване и унищожаване на полицейски или военни учреждения. Един път бе отвлечен въоръжен ленд роувър — бяха го натоварили със силни експлозиви и след това някакъв жалък негодник зад волана го вкарал през отворените врати на казармата, паркирал го и го взриви от разстояние. Това наистина се случи един-два пъти. Веднага след това беше измислено средство, което да се справя с такива евентуални атаки. Здрава бетонна яма със стръмна рампа. Идеята беше да се вкара зареденото с експлозив превозно средство в ямата, изплашеният до смърт и крещящ като луд шофьор да се отдалечи и после да предизвикаме взрива. В резултат все пак имаше доста силни поражения, но бе спасен животът на много хора.

— Това ли се случи с теб?

— Не, не ми се случи това. Просто все още сънувам кошмари с тези кървави ями, но това е преживяване, от което нямам рани. Странно, нали? Но пък кой може да обясни как работи човешкото подсъзнание.

Конрад вече беше забравил за страховете си да не проявява твърде често любопитството си:

— Какво се случи тогава?

Арчи прегърна кучето и то се изтегна, като положи глава върху облеченото в панталони от туид коляно на господаря си.

— Беше началото на юни. Слънцето грееше и имаше цветя навсякъде. После имаше нещастен случай на границата, на кръстопътя близо до Кийди. Бомба, заровена под пътя, в канала. Две въоръжени коли — ние ги наричахме Прасетата — патрулираха по границата, имаше по четирима човека във всяко от тях. Бомбата беше детонирана с дистанционно от човек отвъд границата. Едната кола стана на парчета и четиримата мъже в нея загинаха. Другата беше силно повредена. Там двама мъже загинаха, а другите двама бяха ранени. Единият ранен беше сержантът, който командваше, и именно той се свърза по радиото с щаба, за да докладва. Когато това съобщение пристигна с детайлите за инцидента, аз бях в Оперативната стая. В такива случаи от съображения за сигурност не се споменават имена по радиото, но всеки мъж в батальона си има специален зап код, номер за идентификация. Така че сержантът ни даде номерата и аз разбрах кой е бил убит и кой е все още жив. Всички бяха от моите момчета.

— Твоите момчета?

— Казах ти, аз бях по-скоро офицер, командващ административна единица, отколкото командващ стрелкова част. Това означава, че отговарях за сигналите, за началника по снабдяването, за касата и за „Гайдите и Барабаните“.

— „Гайдите и Барабаните“? — Конрад едва успяваше да сдържи съмнението в гласа си. — Имаш предвид, че сте имали музикална група?

— Да, естествено. Гайдите и барабаните са важна част от всеки шотландски полк. Те свирят различни песни — „Заря“, „Последният пост“, когато има церемонии, дават сигнал за отстъпление, осигуряват музика за танци и концерти, както и за вечерите, когато има гости в офицерския и сержантския стол. Също така свирят и траурни песни на погребенията. „Цветята на гората“ — това е най-тъжният звук на света. Освен дето като група музикантите са важна част от батальона, но и всеки от тях е подготвен войник и трениран картечар. Точно такива мъже бяха хванати в тази засада. Познавах ги всичките. Един от тях се казваше Нийл Макдоналд, на двайсет и една години. Беше син на главния пазач в Арднамур, което е на горния край на нашата долина, отвъд Тулочард. За първи път го чух да свири на игрите в Страткрой, когато беше само на петнайсет. Същата година той спечели всички награди, а аз му предложих да се присъедини към полка като порасне. И когато онзи ужасен ден слушах тези зап кодове, разбрах, че и той е сред загиналите.

Конрад не можа да намери подходящ за случая коментар и тактично замълча. Настъпи пауза, която обаче не беше конфузна, и след малко Арчи импулсивно продължи:

— Има авиоотряд за реагиране и справяне при такива извънредни ситуации. Две бригади от специалисти.

— Бригади?

— Вие бихте ги нарекли взводове. Има и хеликоптер „Линкс“, който е в постоянна готовност и само чака разпореждане, за да излети. В онзи ден наредих на сержанта да остане в казармата и заех мястото му в екипа. В хеликоптера бяхме осем души — пилот и един човек екипаж, петима войници и аз. Отне ни по-малко от десет минути, за да отидем до мястото на засадата. Когато стигнахме, направихме кръг над мястото, за да преценим какво се е случило. Експлозивът беше разрушил напълно първото Прасе и беше оставил в пътя дупка с размерите на кратер, а второто Прасе беше обърнато по таван. Всичко наоколо беше засипано с късчета метал, войнишки канчета, парчета камуфлажен плат, тела, дрехи, горящи гуми. Имаше много дим и пламъци, воня от горящи гуми, гориво и боя. Но нямаше и намек за движение. Нищо и никой.

Конрад отново беше учуден, защото според него имаше очевидно противоречие.

— Имаш предвид, че никой местен — фермер или орач, не е дотичал да види какво се случва, след като е чул експлозията?

— Не. Нищо. В тази част на света всеки стои на порядъчно разстояние при такъв тип беди. Освен, естествено, ако не иска да рискува още същата седмица да умре или най-малкото — да му бъдат простреляни капачките на коленете. Та нямаше никой, само дим и като в кланица. Имаше ивица затревена площ — приличаше на отбивка по дължината на пътя. Хеликоптерът кацна там и ние всички скочихме от него. Първата ни задача беше да отцепим района и да изведем ранените извън него, докато хеликоптерът се върне до базата, за да докара медици. Едва беше отлетял хеликоптерът и дори още не се бяхме разпръснали, когато от другата страна на границата ни засипаха с картечен огън. Разбираш ли, бяха ни чакали. Наблюдавали са и са ни чакали. Трима от моите момчета бяха убити на мига, едно момче бе ранено в гърдите, а мен ме уцелиха в крака. Куршумите го натрошиха на парчета. Когато хеликоптерът с медиците се върна, най-лошо ранените и мен ни евакуираха в болницата в Белфаст. Вторият сержант не издържа и почина по време на полета. В болницата ампутираха крака ми над коляното. Останах там седмици наред, а после ме изпратиха със самолет в Англия, за да започна дълга рехабилитация. Най-накрая се прибрах в Крой — пенсиониран подполковник.

Конрад направи усилие да пресметне всички случайности, които се бяха оплели в едно, но силно се затрудни и се отказа.

— И какво постигнаха с този инцидент? — попита той.

— Нищо. Една дупка на шосето и още няколко убити британски войници. На следващата сутрин ИРА официално пое отговорност за нападението.

— Огорчен ли си? Или ядосан?

— Защо? Защото загубих крака си ли? Защото трябва да потропвам наоколо с този алуминиев придатък? Не, аз бях войник, Конрад. Да бъдеш надупчен като сирене от куршумите на своя жесток враг, е професионален риск, който приемаш, когато станеш войник. Със същата доза вероятност можеше да съм просто цивилен, който има мелница и се грижи за нея, и желае да води мирен и спокоен живот. Стар баща например, който е тръгнал за Енискилън, за да оплаче мъртвия си син в деня от годишнината от края на Първата световна война, и който намира края си под купчина отломки. Или пък младо момче, което отива с приятелката си в клуб в Белфаст за по питие и в крайна сметка го взривяват на парчета от заровена край шосето бомба. Можеше да съм военнослужещ, който в този момент не е бил на служба, но се е озовал в грешната кола на грешното място в грешното време и е бил завлечен в пустошта от банда разбойници, които са го съблекли, пребили и най-накрая застреляли.

Конрад сви рамене. Той прехапа устни и изпита срам от усещането, че му се гади дори от представата за случилото се.

— Чел съм за това. Беше ми гадно даже от четенето — каза.

— Безумно, безсмислено, кърваво насилие. Има и други безчинства, за които обществото и не подозира. Знаеш ли, един път някакъв мъж отишъл да изпие в кръчмата няколко бири. Обикновен млад мъж, с изключение на това, че бил член на ИРА. Единият от приятелите, с които пиел, предположил, че ще бъде весело, ако простреля някого в капачките на коленете. Това било нещо, което той всъщност никога не бил правил, но след три бири вече бил готов да опита. Дали му пистолет, излязъл от пъба и отишъл в местен жилищен квартал. Видял момиче, което се прибирало вкъщи. Скрил се и когато момичето минало покрай него, го сграбчил и го съборил на земята. После прострелял и двете му колене. Това момиче повече никога няма да може да ходи. Просто поредният инцидент. Но ме преследва, защото това би могло да е дъщерята на всеки от нас и по-точно — моята Люсила. Така че не се чувствам огорчен или ядосан. Само безкрайно тъжен за хората, които се опитват да градят живота си и да отглеждат децата си в ужасната и вечна сянка на пролятата кръв, отмъщението и страха. И съжалявам цялото човечество, защото, ако такава безсмислена жестокост се смята за нещо нормално, тогава не виждам бъдеще за нас. Плашещо е. Страхувам се за себе си и все още сънувам кошмари като малко дете, те ме вледеняват и аз крещя от ужас. А има и по-лошо. Вина и угризения за младия мъж, за когото ти разказах. Нийл Макдоналд. Двайсет и две годишен, студен и мъртъв. Не беше останало нищо от тялото му, нищо, което да погребем. Родителите му бяха безутешни — беше погребение без гроб, който да посещават. Познавах Нийл като войник, и то добър войник, но го помнех и като младеж на платформата на игрите в Страткрой, изпълнявайки своята част от музикалната симфония за гайди. Просто едно момче. Целият му живот беше пред него, той стоеше и свиреше там удивителна музика.

— Не можеш да се виниш за смъртта му.

— Той стана войник заради мен. Ако не се бях намесил, щеше все още да е жив.

— Няма начин, Арчи. Ако му е било писано да дойде в твоя полк, е щял да го направи и без твоята намеса.

— Наистина ли мислиш така? Трудно ми е да бъда фаталист. Иска ми се да можех да бъда, защото тогава може би щях да успея да загърбя призрака му и да го оставя да почива в мир. Може би щях да успея да спра да се питам ЗАЩО? Защо трябва аз да съм тук, на върха на Кригън Дъб, да виждам, да дишам, да докосвам, да чувствам, когато Нийл Макдоналд е мъртъв?

— Винаги най-лошото е за този, който остава и продължава живота си.

Арчи обърна глава и погледна Конрад. Очите им се срещнаха през малкото пространство, което ги разделяше. Тогава Арчи отрони:

— Жена ти е починала.

— Да. Левкемия. Гледах я как умира бавно и продължително. През цялото време бях ядосан и огорчен, защото не аз умирах. А после, когато тя си отиде, намразих себе си, защото съм жив.

— И ти ли?

— Мисля си, че вероятно това е неизбежна реакция. Но човек трябва просто да се примири с това. Отнема време. Но в края на деня всички тези самообвиняващи въпроси в търсене на душата остават без отговор. Така че, както вие британците бихте казали, е ужасно глупаво да си ги задаваш.

Последва дълга пауза. После Арчи се усмихна широко:

— Да. Прав си. Ужасно глупаво е. — Той вдигна глава и огледа небето. — Прав си, Конрад. — Небето потъмняваше. Бяха стояли твърде дълго и вече ставаше студено. — Може би трябва да тръгваме към къщи. И трябва да се извиня. Признавам си, че за момент забравих, че ти имаш собствена трагедия, с която да се справяш. Надявам се да ми повярваш — не те доведох тук, горе, за да разтоваря себе си и да те натоваря теб.

Конрад се усмихна:

— Аз те попитах — припомни той на Арчи. Тогава осъзна, че му е студено и се е вкочанил от стоенето, натъпкан в тази твърда и неприветлива скала. Той с мъка се надигна, стъпи на крака и се протегна, тъй като краката му се бяха схванали. Извън прикритието на скалата вятърът го връхлетя, брулейки бузите му и спускайки се надолу под яката му. Той леко потрепери. Кучетата се размърдаха, тъй като усетиха най-сетне, че предстои раздвижване, а и вече бе време за вечеря. Те приклекнаха и впериха пълни с надежда очи в лицето на Арчи.

— Да, наистина, ти попита. Но да забравим всичко и никога повече да не говорим за това. Добре, лакоми кучета такива. Ще се прибираме вкъщи и ще ви нахраня. — Той извади едната си ръка. — Подай ми ръка, моля те, Конрад, приятелю, и ме изправи на крака.

Най-сетне си тръгнаха от хълмовете и бавно поеха към къщи, спускайки се по главната долина към Крой. Когато влизаха през вратата, старият дядов часовник до стълбището отмери половин час. Шест и половина. Кучетата бяха изгладнели. Отдавна беше минало времето им за вечеря и те веднага се втурнаха към кухнята. Арчи хвърли поглед натам, но не личеше там да има някой.

— Какво би искал да правиш? — попита той госта си. — Обикновено вечеряме към осем и половина.

— Ако нямаш нищо против, бих искал да се кача горе и да разопаковам багажа си. Може би и да взема душ.

— Добре. Използвай която и да е баня, стига да е свободна. А после, когато си готов, ела долу. Ако все още тук няма никой, може да отидеш в библиотеката — там има поднос с питиета. Сипи си каквото искаш. Чувствай се като у дома.

— Това е много мило. — Конрад тръгна да се качва по стълбите, но спря и се обърна. — И благодаря за днес. Беше необикновен ден.

— Може би аз трябва да благодаря.

Конрад се качи горе, а Арчи последва кучетата в кухнята, където откри Люсила и Джеф — и двамата с престилки, край мивката и печката. Те изглеждаха унесени в работа и разговори. Люсила бъркаше нещо в някакъв съд, когато се обърна.

— Татко. Ти се върна. Къде беше?

— Из ловните територии. Какво сте намислили вие, двамата?

— Готвим вечеря.

— Къде е майка ви?

— Отиде да се изкъпе.

— Ще нахраните ли кучетата вместо мен?

— Естествено, няма проблем… — Тя продължи с разбъркването. — Но ще трябва да почакат малко, иначе този сос ще стане на бучки.

Той затвори вратата, отиде в библиотеката, сипа си уиски и сода и с чашата в ръка се качи горе да потърси жена си.

Откри я в банята, пропита с ароматна пара и изглеждаща комично. Винаги изглеждаше комично в шапката си за баня на сини и бели точки. Той се настани удобно върху тоалетната чиния.

— Арчи. Къде беше?

— На върха на Кригън Дъб.

— Сигурно е било божествено. Тъжният американец симпатичен ли се оказа?

— Да, и не е тъжен. Много добра компания е. И се казва Конрад Тъкър. Оказа се, че е стар приятел на Вирджиния.

— Не мога да повярвам. Имаш предвид, че се познават? Какво необичайно съвпадение. Какъв късмет. Така той няма да се чувства чужд в тази чужда къща. — Тя стана и посегна към сапуна. — Очевидно си го харесал?

— Възхитителен човек. Изключително добър.

— Какво облекчение. Какво прави в момента?

— Вероятно същото като теб.

— Бил ли е преди в Шотландия?

— Мисля, че не.

— Защото си мислех, че нито той, нито Джеф ще могат да участват в танците петък вечер. Мислиш ли, че би било добра идея да ги понаучим на нещо днес след вечеря? Ако успеят да се научат на танца с осем двойки и на още един-два други, биха могли да се включат поне в част от забавата.

— Защо не? Добра идея. Ще потърся някакви магнетофонни записи. Къде е Пандора?

— Мисля, че си легна. Прибрахме се чак в пет. Арчи, имаш ли нещо против да дойде по хълмовете с теб утре? Казах й за пикника на Вай, но тя предпочита да прекара деня с теб. Иска да отиде на вашето стрелбище и да си правите компания.

— Нямам нищо против, звучи добре, стига да не вдига твърде много шум. Най-добре е да се погрижиш да си вземе топли дрехи.

— Ще й дам моите зелени панталони и палтото от „Барбър“.

Той отпи уиски. Прозя се. Беше изморен.

— Как мина пазаруването? Купи ли ми патрони?

— Да. Взех и шампанско, свещи, както и достатъчно храна, за да нахраня цяла армия. И имам нова рокля за танците.

— Купила си си нова рокля?

— Всъщност не, не я купих аз. Пандора ми я купи. Много е красива, но тя не ми позволи да видя колко струва, така че вероятно е страшно скъпа. Изглежда, е ужасно богата. Смяташ ли, че трябваше да й позволя да е толкова екстравагантна и щедра?

— Ако тя иска да ти купи рокля, няма начин да я спреш. Тя винаги е обичала да прави подаръци. Но е била много мила. Ще ми разрешиш ли да видя роклята?

— Не, не и до петък, когато ще те удивя с ослепителната си красота.

— Какво друго правихте?

— Обядвахме във Винения бар… — Изстисквайки вода от гъбата, Изабел обмисляше дали да каже на Арчи за Пандора и за резервираната маса, но се отказа, защото знаеше, че той няма да одобри постъпката й. — А Люсила си купи рокля от една сергия на пазара.

— О, Господи. Сигурно е пълна с бълхи.

— Накарах я да я остави на химическо чистене. Някой ще трябва да отиде до Релкърк в петък сутринта, за да я вземе. Но запазих за накрая най-вълнуващите новини — защото Пандора купи подарък и на теб. И ако ми подадеш хавлията, ще изляза от банята и ще ти го покажа.

Арчи й подаде хавлията.

— Подарък за мен ли? — Опита се да си представи какво, за бога, би могла да купи сестра му за него. Надяваше се да не е златен часовник, ножичка за пури или игла за вратовръзка, тъй като нито едно от тези неща не би му било полезно. Това, от което наистина се нуждаеше, беше нов колан за патрони.

Изабел свърши с подсушаването, свали си шапката за баня, тръсна глава, протегна се, за да вземе копринения си халат, и върза широкия колан.

— Ела да видиш.

Той се изправи от тоалетната чиния и я последва в спалнята.

— Ето.

Всичко беше сложено на леглото. Карирани панталони от тартан, нова бяла риза, която все още беше в целофановата си опаковка, черен сатенен пояс и старото зелено кадифено сако от баща му, което Арчи не беше виждал, откакто старецът почина.

— Откъде се взе това?

— Беше на тавана, прибрано в нафталин. Окачих го в банята, за да се поотпусне малко. А панталоните и ризата са от Пандора. А пък аз ти излъсках вечерните обувки.

Той зяпна.

— Но за какво е всичко това?

— За петък вечер, глупчо. Когато казах на Пандора, че няма да сложиш шотландската си пола и ще отидеш на партито на Верена с вечерното си сако, тя бе ужасена. Каза, че ще приличаш на сервитьор на почасова работа. Така че посетихме господин Питендрич и той ни помогна да изберем тези дрехи. — И тя вдигна панталоните. — Не са ли прекрасни? Моля те, пробвай ги всичките. Изгарям от нетърпение да видя как ще изглеждаш.

Последното нещо, което Арчи искаше да прави точно в този момент, бе да пробва нови дрехи. Но Изабел изглеждаше толкова развълнувана, че не му даваше сърце да й откаже. Така че остави чашата си върху тоалетката и послушно почна да сваля старите си панталони от туид.

— Не си сваляй ризата. Не искам да отваряме новата, за да не се изцапа. Свали си спортните обувки и тези миризливи стари чорапи. Сега…

С малко помощ от нейна страна той обу панталоните. Изабел се справи с циповете и копчетата, прибра крайчетата на селската му синя риза, суетеше се, като че ли обличаше дете за чаено парти. Тя нагласи пояса, завърза му вечерните обувки и му подаде кадифеното сако. Той прокара ръце по ръкавите, които имаха сребърни контури, а тя го завъртя и закопча украсените с петелки закопчалки.

— А сега… — Тя приглади косата му и го подкани: — Отиди да се огледаш.

Кой знае защо, Арчи се почувства като смахнат. Болеше го изкуственият крак и той копнееше за топла баня, но послушно закуца към гардероба на Изабел, където на средната врата имаше огледало в цял ръст. Не обичаше да се оглежда, защото изглеждаше като карикатура на предишния красив и напет Арчи — толкова слаб и сив, груб и недодялан в износените си дрехи, и толкова тромав с това куцане. Мразеше алуминиевия си крак.

Дори сега, въпреки изпълнения с гордост поглед на Изабел, вперен в него, му костваше големи усилия да се обърне и да се погледне. Но се обърна все пак и — не беше толкова лошо, колкото очакваше. Всъщност изобщо не бе зле. Той изглеждаше добре. Всъщност страхотно. Панталоните бяха дълги и тесни, безупречно подкъсени и с остър ръб и излъчваха свежа, почти военна елегантност. А невероятно пищното и бляскаво кадифе на сакото добавяше точно подходящата нотка на благородна елегантност. Бледозеленото си отиваше със зелените нишки в панталона от тартан.

Изабел беше прибрала косата му, но сега той я заглади пак и се завъртя, за да се види в новата премяна от всички страни. Свали си сакото, за да се възхити на сатенения блясък на пояса, който проблясваше около слабия му кръст. После отново си сложи сакото. Срещна собствения си поглед и се усмихна иронично шеговито, защото виждаше как се перчи като някой петел.

Обърна се към жена си:

— Какво мислиш?

— Изглеждаш удивително.

Той протегна ръце:

— Лейди Балмерино, ще танцувате ли валс с мен?

Тя се приближи до него и той я притисна до себе си с буза, отпусната върху главата й — както танцуваха навремето, много отдавна, когато все още ходеха по нощни клубове. Ръцете му усещаха тялото й през тънката коприна на халата. Беше все още топла от къпането. Усещаше бедрата й, тънкия й кръст, гърдите й — нежни, притиснати към него, и сладкия аромат, който струеше от нея.

Пристъпвайки леко от крак на крак, полюшвайки се прегърнати, танцуваха така, както само те можеха, на музика, която само те можеха да чуят.

Той каза:

— Имаш ли нещо спешно, което трябва да правиш сега, в този момент?

— Не, не се сещам за нищо.

— Няма да приготвяш вечеря, да храниш кучетата, да скубеш птица или да плевиш?

— Не, няма.

Той я целуна по косата:

— Тогава ела в леглото с мен.

Тя замръзна намясто, но Арчи продължи да танцува и да я гали по косата. След малко тя се отдръпна от него, погледна го в лицето и той видя, че дълбоките й сини очи блестяха, пълни със сълзи, които всеки миг щяха да потекат по лицето й.

— Арчи…

— Моля те.

— Другите?

— Всички са заети. Ще заключим вратата. Ще сложим табелка „Не ни безпокойте!“.

— Но… кошмарът?

— Кошмарите са за деца. Вече сме твърде големи, за да позволяваме на кошмарите да ни забранят да се обичаме.

— Ти си различен. — Озадачена, тя намръщи сладкото си лице. — Какво е станало с теб?

— Пандора ми купи подарък?

— Не е това. Има нещо друго.

— Намерих човек, който да ме изслуша. На върха на Кригън Дъб, където имаше само вятър, пирен, птици за компания и никой, който да ни пречи. И говорих.

— За Северна Ирландия?

— Да.

— За всичко?

— За всичко.

— За избухналата бомба, за късчетата тела и за мъртвите войници?

— Да.

— А за Нийл Макдоналд? И за кошмарите?

— Да.

— Но ти ми каза на мен. Ти разговаря с мен. И това не ни помогна.

— Да, защото ти си част от мен. Разговорът с непознат е нещо различно. Той е обективен. Досега не бях говорил с непознат. Само с роднини и приятели, които ме познават цял живот. И които са ми твърде близки.

— Кошмарът все още е там, Арчи. Няма да си отиде.

— Може би няма да си отиде. Но може би си е прибрал острите зъби.

— Защо си толкова убеден?

— Майка ми разказваше една приказка. Страхът почукал на вратата, Вярата отишла да му отвори, но там нямало никой. Ще трябва да видим. Обичам те повече от самия живот и само това е важно.

— О, Арчи!

Сълзите й най-сетне потекоха и той ги спря с целувка, после разхлаби колана на халата й, прокара ръка под меката коприна и погали голата й кожа. Устните му се приближиха до нейните и те леко се отвориха в очакване на неговите.

— Да опитаме ли?

— Сега?

— Да. Сега. Веднага. Веднага щом ме измъкнеш от тези проклети панталони.

Бележки

[1] Шотландско каре. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Септември (28)

Метаданни

Данни

Септември

Информация

История

Сваляне / Връзки

Двадесет и осма глава

Розамунде Пилхер
Септември (28)