Розамунде Пилхер
Септември (24)

Двадесет и четвърта глава

Събота, 10-и

Люсила каза:

— Никога преди не съм се прибирала по този начин вкъщи.

— А как си се прибирала преди? — Джеф караше колата. Той бе шофирал през целия дълъг път.

— С влак от училище. Или от Единбург, карайки някоя мизерна колица. Един път от Лондон и със самолет, но когато татко все още беше военнослужещ, военните поемаха пътните.

Беше три и половина събота следобед, а им оставаха само още около четирийсет километра. Движеха се бързо. Магистралата вече беше зад гърба им, бяха оставили зад себе си и Релкърк. После поеха по виещия се познат път за Страткрой и след това към вкъщи. Компания им правеше реката, а отпред се виждаха хълмовете. Въздухът беше чист, небето — огромно, а свежият бриз, който влизаше през отворените прозорци — сладък и упоителен като младо вино.

Люсила не можеше да повярва на късмета си. В Лондон беше валял дъжд, в централните графства се изливаше порой, но след като прекосиха границата, тя видя как облаците почнаха да се разкъсват, да се разделят и да се отдалечават на изток. Шотландия ги посрещна със синьо небе и дървета, които тъкмо бяха почнали да се позлатяват от есента. Люсила си помисли, че беше ужасно мило от страна на родната й земя, и се почувства много приятно, като че ли тя лично бе уредила чудодейната промяна на времето, но нарочно не каза нищо за късмета им или за смайващата гледка. Познаваше Джеф от доста дълго време и знаеше, че не му харесват особено силните излияния на чувства и че дори се смущава от тях.

Бяха тръгнали в десет часа тази сутрин, като напуснаха хотела и гледаха как изисканите портиери натоварваха тъмночервения мерцедес на Пандора с внушителния брой едноцветни чанти и куфари заедно с техните скромни раници. Пандора забрави за бакшиша на портиерите, затова Люсила трябваше да им го даде вместо нея. Знаеше, че никога нямаше да си върне тези пари, но след една вечер на пълен разкош с включена вечеря и закуска чувстваше, че това е най-малкото, което можеше да направи.

В началото Пандора седна на предната седалка на великолепната си кола и се настани удобно в коженото си палто от норка, защото след ужасната жега в Майорка през август тук й се струваше доста хладно и имаше нужда от този пищен комфорт. Не бе очаквала студ и дъжд. Докато Джеф ги изведе от града и се пребори с трафика, за да успее най-накрая да стигне до магистралата, тя продължи да говори безкрайно за незначителни неща. Малко по-късно млъкна и се загледа през прозореца към сивите и скучни покрайнини, през които профучаваха в бързата лента с почти сто и петдесет километра в час. Чистачките на предното стъкло работеха неуморно, а огромните превозни средства, които ги задминаваха, заливаха стъклата им със заслепяващи кални пръски и дори Люсила трябваше да признае, че всичко това е доста неприемливо.

— За бога, колко е грозно! — каза Пандора и се сгуши дълбоко в кожата на палтото си.

— Да, знам. Но това е само в този участък.

За обяд спряха на една бензиностанция на магистралата. Пандора искаше да се отбият от магистралата и да потърсят някакъв страничен пъб, за предпочитане по-лъскав, където можеха да седнат на открит огън и да изпият освежителни питиета, като уиски или английска бира. Но Люсила знаеше, че ако си позволят да се отклонят толкова много, никога нямаше да стигнат в Крой.

— Няма време. Това не е Испания, Пандора. Не е Франция. Нямаме време да губим в необмислени постъпки.

— Миличка, това едва ли е необмислена постъпка.

— Да, такава е. Ти ще се заговориш с бармана и ще останем там завинаги.

Затова отидоха в някаква бензиностанция по магистралата, която се оказа точно толкова неприятна, колкото Люсила се боеше, че ще бъде. Наредиха се на опашка с подноси в ръце, за да си купят сандвичи и кафе. После седнаха на оранжеви пластмасови столове с пластмасова масичка, обградени от дразнещи семейства с капризни деца, младежи хулигани в порнографски тениски и мускулести шофьори, които изглеждаха доволни да се заровят в ужасяващи чинии, пълни с пържени картофи и риба, зле изглеждащи сладкиши и чаши чай.

Следобед Пандора и Люсила си размениха местата. Пандора се настани удобно на задната седалка и моментално заспа. Оттогава тя спеше и пропусна драматичното прекосяване на границата, проясняването на небето, както и чудното вълнение да се прибереш у дома.

Минаха през малък провинциален град.

— Къде сме? — попита Джеф.

— Къркторнтън.

По тротоарите имаше тълпи от хора, които пазаруваха в съботния следобед, а в общинските градинки бяха цъфнали далиите. По пейките седяха възрастни мъже и се наслаждаваха на приятната топлина. Децата ближеха сладолед. Високо над кротката река се извиваше мост, а един мъж ловеше риба. Пътят се изкачваше нагоре по хълма. Завита в палтото си от норка, Пандора се беше свила на топче като детенце, подпряла глава върху якето на Джеф, което беше навито на кълбо като възглавничка. Над лицето й се спускаше кичур светла коса, а миглите й се спускаха върху изпъкналите скули.

— Как мислиш, трябва ли да я събудя?

— Ти решаваш.

Това бе нейната характерна програма, нейната рутина през целия път от Палма през Испания и Франция. Имаше изблици на огромна енергия, активност, разговори, много смях и внезапни необмислени предложения.

Наистина трябва да видим тази катедрала. Ще се отбием само десет километра от пътя.

Виж тази прекрасна река. Защо не спрем за момент, за да се изкъпем голи? Няма кой да ни види.

Знаете ли, че току-що подминахме най-очарователното кафене. Нека обърнем и се върнем за по питие.

Но питието се проточваше в дълъг спокоен обяд, а Пандора заговаряше всеки, който беше наблизо. После още една бутилка вино. Кафе и коняк. А после… тръгваха. Заспиваше. Можеше да задреме навсякъде и макар понякога да предизвикваше неудобство, това поне означаваше, че ще спре да говори. Люсила и Джеф бяха благодарни за тези моменти на отдих. Люсила не беше сигурна дали щеше да издържи цялото пътуване, ако ги нямаше. Пътуването с Пандора беше малко като да пътуваш с някое буйно дете или с куче — забавно и приятно, но също доста обезкуражаващо и изморително.

Мерцедесът се изкачи на билото на хълма. На върха покрайнините разкриха прекрасна, великолепна гледка. Букове, полета, разпръснати ферми, овце на паша, реката далеч долу под тях, далечните хълмове, обсипани с лилаво като зрели сливи.

— Ако не я събудя сега, ще спи, когато пристигнем вкъщи. Има само още около десет минути.

— Тогава я събуди.

Люсила протегна ръка, положи я върху меката кожа, която покриваше рамото на Пандора, и леко я побутна:

— Пандора!

— Хм.

— Пандора — побутна я още веднъж. — Събуди се. Почти пристигнахме. Почти сме вкъщи.

— Какво?! — Пандора отвори очи сънливо. Загледа се с празен, неориентиран и объркан поглед. Затвори ги отново, прозя се, размърда се и се протегна. — Какъв прекрасен сън. Къде сме?

— Движим се към моста Кейпъл. Почти сме у дома.

— Почти у дома? Почти в Крой?

— Изправи се и ще видиш. Пропусна най-хубавата част от пътуването, докато хъркаше на задната седалка.

— Не хърках. Никога не хъркам. — Но след малко направи усилие и наистина се изправи, избута косата от очите си и притисна кожата на палтото около себе си, сякаш й беше студено. Отново се прозя и се загледа през прозореца. Примига. Погледът й се просветли. — Но ние сме почти… там.

— Нали ти казах.

— Трябваше да ме събудиш преди часове. И дъждът е спрял. Грее слънце и е толкова зелено. Бях забравила за зеленината тук. Какво посрещане. „Шотландия, дива и непреклонна, подходяща люлка за деца поети!“ Кой е написал това? Някакъв стар глупак. Не е нито непреклонна, нито дива, а просто е удивително красива. Колко мило от нейна страна да изглежда толкова прекрасно сега, когато аз идвам. — Тя потърси чантата си, а после — гребена и се среса. Намери огледало и си сложи червило. Най-накрая се напръска щедро с „Пойзън“. — Трябва да ухая добре за Арчи.

— Не забравяй за крака му. Не очаквай да дотича към теб и да те вдигне на ръце. Ако се опита да те вдигне, вероятно ще падне по гръб.

— Като че ли бих предложила нещо такова. — Тя погледна малкия си диамантен часовник. — Подранили сме. Казахме, че ще пристигнем към пет, а дори няма още четири.

— М-да, справихме се фантастично с времето.

— Скъпи Джеф! — Пандора одобрително го потупа по рамото, все едно галеше кученце. — Какъв умен шофьор!

Сега вече се спускаха по хълма. В края му се изкачиха по стръмнината при моста Кейпъл, завиха наляво и се озоваха в началото на долината. Пандора се наведе напред.

— Удивително! Изглежда, абсолютно нищо не се е променило. В онази къщичка живееха едни хора — казваха се Милър. Бяха ужасно стари. Мъжът беше овчар. Сигурно вече са починали. Отглеждаха си пчели и продаваха буркани мед от пирен. О, мисля, че ще се пръсна. Трябва да спрем, за да се изпишкам. Не, разбира се, че не искам. Това е просто плод на въображението ми. — Тя отново потупа Джеф по рамото. — Джеф, отново ли си се умълчал? Не можеш ли да измислиш няколко думи, с които да оцениш гледката наоколо?

— Естествено. — Той се усмихна широко. — Страхотно е.

— Повече от това. Това сега е нашата земя. Семейство Балмерино от Крой. Наистина е вълнуващо, да ти подскочи сърцето като от тътена на барабани. Прибираме се у дома. Би трябвало да носим пера в бонетата си и да ни посрещне гайдар, който да свири някъде из пътя. Защо не се сети за това, Люсила? Защо не уреди нещо такова? След двайсет години това е най-малкото, което можеше да направиш за мен.

Люсила се засмя:

— Съжалявам.

Отново се движеха успоредно на реката — бреговете й бяха свежи и зелени от тръстиката, а от другата страна спокойно си пасяха стада фризийски крави. Ожънатите полета приличаха на златен килим под светлината на слънцето. Мерцедесът профуча през завоя и се откри гледката към село Страткрой. Люсила видя скупчените сиви каменни къщи, дима, който се издигаше право нагоре от комините, кулата на църквата, хубавите групички стари сенчести букове и дъбове. Джеф намали скоростта до разумно ниво, докато минаваха покрай паметника на загиналите във войната, покрай малката епископална църква и стигнаха до правия път, който прекосяваше селото.

— Супермаркетът е нов — каза Пандора с доста обвинителен тон.

— Зная. Управляват едни хора — пакистанци, казват се Исхак. Сега, Джеф, тук е… завий надясно… нагоре през портите.

— Но парка го няма. Това вече не е парк. Всичко е разорано.

— Пандора, ти знаеш, че това се е случило. Татко ти писа, за да ти каже.

— Предполагам, че съм забравила. Изглежда доста странно така.

Минаха нагоре по задния път. Хълмът се извисяваше пред тях, бурните води на Пенибърн пръскаха и се спускаха шумно надолу под малкия каменен мост. После алеята…

— Пристигнахме — обяви Люсила и се наведе, за да натисне клаксона.

* * *

В Крой семейството на Люсила запълваше дългите следобедни часове на очакване. Изабел беше на горния етаж и оглеждаше за последен път стаите за гостите — проверяваше за чисти хавлии, подреждаше цветята на тоалетките и полиците на камината. Хамиш беше решил да изведе кучетата на разходка, затова изчезна, след като се наобядваха, и оттогава не го бяха виждали. А Арчи — лорд Балмерино, беше в трапезарията и приготвяше масата.

В крайна сметка го накараха насила да свърши тази работа. Да чака някого или нещо, не беше от силните му страни и през целия ден ставаше все по-неспокоен, нетърпелив и нервен. Мразеше мисълта, че любимите му хора в момента карат по тази убийствена магистрала, и въображението му лесно рисуваше картини на верижни катастрофи, смачкан метал и мъртви тела. Той прекара много време загледан в часовника си, като при най-малкия шум, наподобяващ шума от двигател на кола, ставаше и се приближаваше до прозореца. Явно не можеше да се успокои и за момент. Изабел му предложи да окоси моравата за крокет, но той й отказа, защото искаше да е сигурен, че когато колата наистина спре пред къщата, той ще бъде там и ще излезе максимално бързо. Беше се оттеглил в кабинета си с вестник „Шотландец“, но не можеше да се съсредоточи нито върху новините, нито върху кръстословицата. Той захвърли вестника и отново почна да дебне за най-слабия звук.

Най-накрая Изабел, която имаше достатъчно работа и без мъжът й да й се пречкаше в краката, загуби търпение.

— Арчи, ако не можеш да стоиш мирен, тогава бъди поне полезен. Можеш да сложиш масата за вечеря. Чистите покривки и салфетки са на бюфета. — И после тя се качи горе доста ядосана, оставяйки го да се захване за работа.

Не че Арчи имаше нещо против да сервира масата. Едно време Харис вършеше тази работа, така че нямаше нищо женско в това. А когато идваха американските гости, сервирането на масата си беше негово задължение. Освен това му доставяше известно удоволствие да го направи с военна точност и грижливост, ножовете и вилиците бяха поставени на точно определеното място, а салфетките бяха сгънати точно под ъгъл четирийсет пет градуса.

Чашите за вино изглеждаха леко прашни, така че той намери една кърпа за съдове и тъкмо се бе захванал да ги поизлъска, когато чу да се приближава кола, която се изкачваше по хълма. Сърцето му подскочи. Погледна часовника, който показваше четири часа, и реши, че сигурно е твърде рано. Остави чашите и кърпата на масата. Не можеше да бъде…

Изсвирването на клаксона, дълго, продължително и шумно, разкъса тишината на този следобед и прогони съмненията му.

Това бе обичайният сигнал на Люсила.

Не можеше да се движи бързо, но се движеше, колкото се може по-бързо. Надолу през цялата трапезария, после през вратата.

— Изабел.

Входната врата беше отворена. Той тъкмо пресичаше коридора, когато колата се появи — голям и оглушителен мерцедес, който хвърляше чакъл под гумите си.

— Изабел! Пристигнаха.

Той отиде до вратата, но не продължи нататък. Пандора бе по-бърза от него. Бе излязла от колата малко преди да спре — почти в движение, и сега тичаше през чакъла към него. Имаше същата светла коса, която се развя, докато тичаше, и същите тънки дълги крака.

— Арчи!

Носеше кожено палто, което стигаше почти до глезените й, но това не й попречи да прескача стълбите по две. И макар вече да не можеше да я вдигне и да я завърти, както когато тя беше дете, Арчи я чакаше с широко разтворени обятия.

* * *

Изабел… мила, обикновена, гостоприемна, непроменяща се. Изабел… бе отредила за Пандора най-хубавата свободна спалня. Беше в предната част на къщата, с високи прозорци, които гледаха на юг надолу към хълма и през реката и долината. Бе обзаведена почти както Пандора я помнеше от времето на майка си. Две легла с месингова табла високо над земята, като всяко едно от тях беше достатъчно широко за двама души. Избелял килим, украсен с рози, богато украсена тоалетка с много мънички чекмеджета и въртящо се огледало.

Вместо старите завеси обаче имаше тежки кремави ленени драперии. Вероятно бяха сменени заради платените американски туристи. Те едва ли щяха да оценят овехтелите стари завеси със закачливите слънца по тях. Също заради тях съседната гардеробна беше превърната в баня. Не че изглеждаше много по-различно, защото Изабел просто беше монтирала вана, мивка и тоалетна, но бе оставила килимчетата, отрупаните рафтове с книги и удобното кресло на мястото им.

Пандора трябваше да си разопакова багажа.

— Разопаковай си багажа и се настани удобно — й каза Изабел. Тя и Джеф заедно качиха тежкия багаж на Пандора. (Арчи, естествено, не можеше да носи багаж заради крака си. Пандора реши да не се замисля за Арчи. Сивите му коси я бяха шокирали, а и никога не бе виждала толкова слаб мъж.) — Изкъпи се, ако искаш. Има достатъчно топла вода. После слез долу да пийнем по питие. Ще хапнем към осем часа.

Но това беше преди петнайсет минути, а Пандора не бе стигнала по-далеч от това да занесе чантичката си с тоалетните принадлежности в банята, да извади и да сложи няколко бурканчета на мраморната поставка. Хапчетата и отварите й, нейният „Пойзън“, маслото за баня, кремовете и тоалетното мляко. По-късно щеше да се изкъпе. Не сега.

Сега все още трябваше да убеди себе си, че наистина си е у дома. Отново в Крой. Но й беше трудно, защото в тази стая тя не можеше да се почувства така, все едно си е на мястото. Беше гостенка в нечия къща, прелитаща птица. Изостави шишенцата си и се върна в спалнята при прозореца, облегна се с лакти на перваза и се загледа в гледката, за да се увери напълно, че всичко това не беше сън. Това й отне известно време. Но какво ли се беше случило със старата й стая, стаята, която беше нейна още от времето, когато е била бебе. Реши да отиде и да надникне.

Излезе от стаята, изкачи се до горната част на стълбите и спря. Откъм кухнята се носеха жизнерадостни звуци и приглушени гласове. Люсила и Изабел бяха заети с подготовката на вечерята и вероятно говореха за нея, за Пандора. Със сигурност това правеха. Нямаше значение, тя нямаше нищо против. Прекоси стълбищната площадка и отвори вратата на стаята, която преди беше спалнята на родителите й, а сега — на Арчи и Изабел. Видя огромното двойно легло, шезлонга и пуловера на Изабел, който висеше от него, чифт обувки, захвърлени небрежно. Видя и семейните снимки, сребърните и кристалните бижута върху тоалетката, книгите върху нощното шкафче. Усещаше се ароматът на пудра за лице и на одеколон. Сладки и невинни миризми. Тя затвори вратата и продължи по коридора. Намери стаята, която някога беше на Арчи — пометена и приютила раницата на Джеф и якето му, захвърлено на средата на килима. Следващата стая… Люсила. Все още пълна със скъпите за една ученичка принадлежности — плакати, закачени с кабарчета по стената, порцеланови украшения, касетофон, китара със скъсана струна.

И най-накрая нейната собствена стая. Старата й стая. Може би тук спеше Хамиш? Все още не бе срещнала Хамиш. Внимателно завъртя кръглата дръжка и отвори вратата. Не беше Хамиш. Нямаше никого. В стаята нямаше никакви лични принадлежности. Нови мебели, нови завеси. Нямаше и следа от Пандора.

Какво бяха направили с книгите й, със записите й, дрехите, дневниците, снимките… с живота й? Вероятно всичко е било натикано някъде горе на тавана, когато стаята е била оголена, изпразнена, пребоядисана, за да й бъдат сложени нови тапети и нов красив син килим.

Все едно Пандора беше спряла да съществува, все едно вече беше призрак.

Нямаше смисъл да пита защо, защото беше очевидно. Сега Крой принадлежеше на Арчи и Изабел и за да се поддържа мястото като ценна собственост, всяка стая трябваше да се използва подходящо. А Пандора се беше отказала от своето право, когато просто замина и повече не се върна.

Докато стоеше там, се замисли за онези ужасни, безрадостни последни седмици, когато бе нещастна, когато не й беше позволено да говори за това. Нещастието я бе направило жестока и тя се отнасяше с жестокост към двамата, които обичаше най-много на света — тросваше се на баща си, пренебрегваше майка си, цупеше се с дни и като цяло бе превърнала живота им в ад, какъвто беше и нейният.

В тази стая беше прекарала часове с лице, заровено в завивките, докато грамофонът свиреше едни и същи песни отново и отново, най-тъжните песни, които знаеше. Мат Монро казваше на някаква жена „Върви си!“, а Джуди Гарланд й късаше сърцето с „Мъжът, който избяга“.

Пътят става по-труден,

По-самотен и по-неравен.

Изгарям от надежда.

Утре той ще се появи.

Гласове.

Миличка, ела моля те да обядваш.

Не искам никакъв обяд.

Иска ми се да ми кажеш какво те тормози.

Просто искам да ме оставите сама. Няма да излезе нищо добро, ако ти кажа. Никога не би ме разбрала…

Тя отново видя лицето на майка си, която бе объркана и дълбоко наранена. И се засрами. На осемнайсет би трябвало да знам повече. Мислех си, че съм възрастна, опитна, но истината бе, че знаех по-малко за живота, отколкото някое дете. И ми отне твърде много време да го осъзная.

Твърде дълго и твърде късно. Всичко свърши. Тя затвори вратата и се върна да си разопакова багажа.

* * *

Бяха свършили с вечерята. Шестимата седяха около масата, осветена от свещи, след като се нахраниха с прекрасните ястия, които Изабел бе приготвила специално за празничния случай. Тя бе положила огромни усилия за посрещането на скъпите гости. Студена супа, печен фазан, крем брюле, най-доброто синьо сирене. И най-хубавото вино, което Арчи можеше да намери в поизпразнилата се вече изба на баща си.

Вече бе почти десет часа и Изабел и Пандора бяха в кухнята. Изабел приключваше с миенето на последните съдове — тиганите и тенджерите, ножовете с дръжка от слонова кост и чиниите за зеленчуци, твърде големи, за да се поберат в съдомиялната. Пандора трябваше да помага, но след като подсуши един-два ножа и сложи три тигана не където им бе мястото, тя остави кърпата за съдове, направи си нес кафе и седна да го изпие.

По време на вечерята разговорите не секнаха, защото имаше много за разказване. Приключенията на Люсила и Джеф по време на пътешествието им с автобус през Франция от Париж, временното им бохемско пребиваване в Ибиса и накрая блаженството в Майорка и в Каса Роса. Изабел се бе ококорила, докато слушаше описанието на градините там.

— О, толкова бих искала да ги видя.

— Трябва да дойдеш. Да лежиш на слънце и да не правиш нищо.

Арчи се засмя:

— Изабел да лежи на слънце и да не прави нищо? Сигурно си полудяла. Преди да успееш да мигнеш, тя вече ще се е настанила при цветните лехи и ще изкоренява плевели.

— При мен няма никакви плевели — каза Пандора.

Последваха новините от дома. Пандора бе ненаситна за всякакви клюки. Последните новини за Вай, за семейство Еърд, за семейство Гилък, Уили Сноди. Дали Арчи се беше чувал с Харис и с госпожа Харис? Тя изслуша с известна тревога сагата за Еди Файндхорн и за братовчедка й Лоти.

— За бога. Тоя таласъм. Не ми казвай, че се е върнала в живота ни. Радвам се, че ме предупредихте. Ще мина от другата страна на пътя, ако случайно я срещна някъде.

Разказаха й и за семейство Исхак, които били прогонени от Малави и пристигнали в Страткрой почти без никакви пари.

— … но имаха някакви роднини в Глазгоу, които вече се справяха доста успешно, така че с малко финансова помощ от тяхна страна успяха да вземат будката за вестници на госпожа Мактагърт. Няма да я познаеш. Сега е нормален супермаркет. Мислехме, че няма да успеят, но не сме били прави. Те са трудолюбиви като мравки — сякаш никога не затварят магазина, и бизнесът им процъфтява. Освен това ги харесваме. Толкова са услужливи и мили.

И продължиха да обсъждат малко по-далечните съседи на семейство Балмерино, което означаваше всеки, който живееше в радиус четирийсет километра — семействата Бюканън-Райт, Фъргюсън-Кромби, новите хора, които се бяха заселили в Арднамой, а дъщеря им се бе омъжила и невероятният й син беше станал брокер в града и си броеше милионите.

Нямаше нещо, което да бе маловажно. Единствената тема, която никой не повдигаше сякаш с негласна уговорка, беше самата Пандора и какво беше правила през тези двайсет години.

Тя нямаше нищо против. Беше се върнала в Крой и за момента това беше единственото, което имаше значение. Непокорните години избледняха в нереалността като живот, който е бил изживян от някой друг, и заобиколена от семейството си, тя щастливо се отдаде на сладка забрава.

* * *

Седнала край кухненската маса, тя отпиваше кафе и гледаше Изабел, която беше на мивката и остъргваше загорелия тиган. Изабел си беше сложила червени гумени ръкавици и беше вързала синьо-бялата си престилка върху спретнатата си рокля и на Пандора й хрумна, че това е една изключителна жена, която спокойно се труди и чисти, без да възразява срещу факта, че другите от семейството й се качиха по стаите и я оставиха да оправя хаоса след вечерята сама.

Веднага след вечеря всички се разпръснаха. Арчи се извини и отиде в работилницата си. Хамиш не възропта, че трябва да се използва дългата светла вечер, и срещу финансово възнаграждение отиде да окоси моравата. Той съвсем послушно се съгласи да свърши това и Пандора беше много впечатлена. Това, което тя не осъзнаваше, бе колко впечатлен бе самият Хамиш от нея. Това, че леля му щеше да остане в къщата, не беше много вълнуващо. Хамиш си я бе представял като Вай — със сива коса и стари обувки с връзки и беше изпитал най-големия шок в живота си, когато се запозна с Пандора. Тя бе изумителна. Като филмова звезда. Докато си хапваше печен фазан, той си фантазираше как ще я покаже на другите ученици в класа си в Темпълхол. Може би баща му щеше да я доведе да гледа някой негов мач или нещо подобно. Репутацията му сред съучениците щеше да литне в небето. Замисли се дали тя харесва ръгби.

— Изабел, Хамиш е страхотен.

— Аз самата доста го харесвам. Само се надявам да не порасне твърде огромен.

— Ще бъде божествено красив. — Пандора отпи още една глътка кафе. — Хареса ли ти Джеф?

Джеф, който се бе наситил на изцяло женската компания и несвойствения за него изискан живот през последните две седмици, сега бе закарал Люсила в Страткрой Армс, за да пийнат възстановителна халба бира „Фостър“ в приятно мъжко обкръжение.

— Изглежда наистина приятен.

— Ужасно мил. И по време на цялото това дълго пътуване нито веднъж не загуби търпение. Въпреки че е малко лаконичен, но предполагам, че всички австралийци са силни и мълчаливи. Няма как да знам наистина. Никога не съм срещала други австралийци.

— Мислиш ли, че Люсила е влюбена в него?

— Не, не мисля. Те са просто… онази ужасна фраза… много добри приятели. Освен това тя е твърде млада. Нали не искаш да мисли за дълготрайни връзки още отсега, когато е само на деветнайсет.

— Имаш предвид брак?

— Не, мила. Нямам предвид брак.

Изабел млъкна. Пандора реши, че може би е казала нещо не както трябва, и подхвана друга, по-малко деликатна тема.

— Изабел, сещам се за кого още не си ми разказала нищо. Дермът Хъником и Терънс. Все още ли държат антикварния магазин?

— О, миличка. — Изабел се обърна от мивката и я погледна. — Арчи не ти ли писа? Толкова тъжно. Терънс почина. Преди около пет години.

— Не мога да повярвам. Какво направи бедният Дермът? Не си ли намери някой друг добър млад мъж?

— Не. Остана си сам, с разбито, но вярно сърце. Всички си мислехме, че може би ще напусне Страткрой, но той не си тръгна. Все още държи антикварния магазин и живее в малката им къщичка. Често ни кани с Арчи на вечеря и ни сервира малки порции ужасно вкусна храна с интересни сосове. Арчи винаги се връща вкъщи гладен като вълк и трябва да му давам супа или корнфлейкс, преди да си легне.

— Горкият Дермът. Трябва да отида да го видя.

— Той ще се зарадва. Винаги пита за теб.

— Може да купя от него някое дребно украшение за рождения ден на Кати Стейнтън. И за това все още не сме говорили. За танците, имам предвид.

Най-накрая Изабел приключи със съдовете, остави гумените си ръкавици на мивката да се изцедят и седна при снаха си.

— Голяма семейна компания ли ще бъдем? — попита Пандора.

— Не, само ние. Хамиш няма да дойде, защото тогава вече ще е на училище. И някакъв тъжен американец — Кати го срещнала в Лондон и го съжалила. При Верена няма място за него, затова ще дойде тук.

— Колко хубаво. Мъж за мен. Защо е тъжен?

— Жена му била наскоро починала.

— О, надявам се да не е твърде мрачен. Къде ще спи?

— В старата ти спалня.

С това въпросът бе приключен.

— А партито? Къде ще е вечерята?

— Мисля, че тук. Може да поканим семейство Еърд да дойдат у нас заедно с Вай. Ще говоря с Вирджиния утре, когато дойдат на обяд.

— Не си ми казвала.

— Какво, че ще идват на обяд ли? Ами сега ти казвам. Затова Хамиш коси моравата за крокет.

— Значи вече сте подготвили прекрасни занимания за следобеда. Какво ще облечеш за танците? Купи ли си нова рокля?

— Не, свършиха ми парите. Трябваше да купя на Хамиш нови обувки за училище — пет чифта…

— Но, Изабел, трябва да си с нова рокля. Ще отидем да ти намерим. Къде да отидем? В Релкърк. Ще излезем един ден двете…

— Пандора, казах ти… наистина не мога да си го позволя.

— О, мила, най-малкото, което мога да направя за теб, е да ти подаря рокля.

Задната врата се отвори и се появи Хамиш. Беше приключил с косенето на моравата точно преди да се стъмни, и сега отново бе в нормалното си състояние на вълчи глад.

— Ще поговорим за това по-късно.

Хамиш си взе нещо за хапване — купа зърнена закуска, чаша мляко, шепа шоколадови бисквити. Пандора допи кафето си и остави чашата си на масата. После се прозя:

— Мисля, че трябва да си лягам. Изтощена съм. — Изправи се. — Лека нощ, Хамиш.

Тя не се опита да го целуне за лека нощ и той се разкъсваше между облекчението и разочарованието от това.

— Дали ще намеря Арчи в работилницата му? Ще сляза за малко долу, за да си кажем две думи. — Тя спря и целуна Изабел. — Лека нощ и на теб, мила. Истински рай е, че си тук. Превъзходна вечеря. Ще се видим сутринта.

* * *

В мазето светеше силна крушка, която хвърляше обилна светлина върху масата, където Арчи, погълнат изцяло от работата си, боядисваше скулптурата на Кати и на кучето й — трудно и изискващо много време занимание. Бледото каре на полата й, текстурата на пуловера й, едва доловимите разнообразни нюанси в косата й — всичко това бе предизвикателство и изискваше цялата му сръчност, за да се справи.

Той тъкмо оставяше една черна четка и взимаше друга, когато чу Пандора да се приближава. Не можеше да сгреши стъпките й. Тя се спускаше по каменните стълби, които идваха от кухнята. Чуваше се рязкото тракане на високите й токове по слабо осветения коридор с каменен под. Когато вдигна поглед, видя как вратата се отваря и главата на Пандора се подава през нея.

— Преча ли?

— Не.

— Господи, каква тъмница. Не можах да намеря ключа, за да светна лампата. Но трябва да призная, че е доста уютно тук, долу. — Тя си намери стол и седна до брат си. — Какво правиш?

— Боядисвам.

— Виждам. Колко чаровна малка статуя. Откъде я взе?

Той каза с известна гордост:

— Аз я направих.

— Направил си я ти?! Арчи, страхотен си. Не знаех, че си толкова сръчен.

— Това е за рождения ден на Кати. Всъщност това е тя с кучето си.

— Каква прекрасна идея. Преди не правеше такива неща. Винаги татко залепваше играчките ни и поправяше счупените съдове. Да не си ходил на курсове или нещо подобно?

— Нещо такова. След като ме раниха… — Той се поправи: — След като ми ампутираха крака и най-накрая ме изписаха от болницата, ме пратиха в Хедли Корт. Това е център за рехабилитация на военни, които са били осакатени. Разчленени по някакъв начин. Именно там поставят изкуствените крайници — крака, ръце, всичко, стига да е възможно, разбира се. И те оставят с месеци в ужасен ад, докато се научиш как да използваш изкуствения си крак както трябва.

— Не звучи много приятно.

— Не беше чак толкова зле. А и винаги имаше някой беден нещастник, който да е по-зле от самия теб.

— Но си оживял.

— Е, да, наистина.

— Много ли е ужасно да имаш изкуствен метален крак?

— По-добре, отколкото никакъв, каквато е алтернативата.

— Така и не знам как се случи.

— По-добре да не знаеш.

— Кошмарно ли беше?

— Всяко насилие е кошмар.

Да, забранена зона. Тя отстъпи.

— Съжалявам… продължавай да ми разказваш.

— Ами… щом… — Той беше загубил нишката на това, което разказваше. Свали очилата си и потърка очи с пръсти. — Щом… вече горе-долу можех да се придвижвам, ме научиха как да си служа с трионче с педал. Терапия, при която, освен че ангажираха съзнанието ми, тренираха и крака ми. И оттам нататък всичко се разви лавинообразно…

Всичко беше наред. Опасният момент беше преминал благополучно. Щом Арчи не искаше да говори за Северна Ирландия, значи и Пандора нямаше да пита повече.

— Поправяш ли разни неща както татко едно време?

— Да.

— А тази сладка малка фигура. Как започваш да правиш нещо такова? Откъде започваш?

— Започва се от едно дървено блокче.

— От какво дърво?

— За тази използвах бук. Бук от Крой, клон, обрулен от вятъра преди години. Оформих го в квадратно блокче с резачката. После направих две рисунки от снимката — в анфас и в профил. След това издълбах контурите съответно върху предната и страничната част на блокчето. Слушаш ли ме?

— През цялото време.

— След това го срязах с банцига.

— Какво е банциг?

Той посочи.

— Това е банциг. Контролира се електрически и е смъртоносно остър, така че не го пипай.

— Нямам и намерение. Какво правиш после?

— Започвам да дялкам.

— С какво?

— С длето за дърворезбар. С джобно ножче.

— Удивена съм. Това първата ти фигурка ли е, която правиш?

— Не, но тази е доста по-трудна заради композицията. Седящото момиче и кучето. Беше доста трудно. Преди това съм правил само изправени фигури. Най-вече на войници в различни военни униформи. Вземам детайлите за униформите от илюстрирана книга, която намерих в библиотеката на татко. Именно тази книга ми даде идеята. Става доста хубав подарък за сватба, ако младоженецът е служил в армията.

— Имаш ли някоя да ми покажеш?

— Да. Ей сега. — Той се изправи и отиде до шкафа, откъдето извади една кутия. — Не подарих тази, защото не бях особено доволен от нея, а направих друга. Но ще добиеш някаква представа…

Пандора взе фигурката на войника и я завъртя в ръцете си. Беше офицер от Трети батальон на Шотландския полк. Всеки детайл беше перфектен — от обувките до шотландската поличка и червените дълги пера в баретата му в цвят каки. Тя се възхити от неподозирания талант на Арчи, от прецизността му, от неоспоримото му майсторство. Почти невярващо го попита:

— Искаш да кажеш, че просто ги подаряваш? Арчи, глупчо такъв. Толкова са красиви. Уникални. Отвъдокеанските туристи разграбват такива сувенири. Някога пробвал ли си да ги продаваш?

— Не. — Той изглеждаше доста изненадан.

— А изобщо хрумвало ли ти е?

— Не.

Тя избухна в сестринско раздразнение:

— Безнадежден си. Винаги си бил безгрижен и инертен, но това е глупаво. Изабел се скъсва от работа, като робиня е, но се опитва да се справя с всичко, като приема американски гости в дома си. А ти би могъл да спечелиш цяло състояние, като майсториш тези фигурки.

— Съмнявам се. Както и да е, проблемът е не в изработката, а в това, че отнема ужасно много време.

— Ами наеми си някой, да ти помага. Наеми двама души, да ти помагат. Започни малък семеен бизнес.

— Няма място долу.

— А конюшните? Те са празни. Или някой от оборите?

— Трябва да се преустрои, да се оборудва. А и си има определени изисквания: електричество, мерки за сигурност, противопожарна безопасност.

— Е и?

— И това ще струва доста пари. Това е лукс, който трудно мога да си позволя.

— Не може ли с някаква субсидия?

— В момента субсидиите също не са толкова много.

— Може поне да опиташ. О, не бъди толкова безнадежден, Арчи. Бъди малко по-предприемчив. Мисля, че това е страхотна идея.

— Пандора, ти винаги си преливала от чудесни идеи. — Той взе фигурката от нея и я върна в кутията. — Но си права за Изабел. Правя каквото мога, за да помагам, но зная, че твърде много неща са й на главата. Преди Северна Ирландия мислех да си намеря някаква работа… като посредник или нещо такова. Не знаех кой би ме наел, но не исках да напускам Крой, а това тогава ми изглеждаше единствената работа, с която бих се справил… — Гласът му заглъхна в тишината, сякаш отново преживяваше всичко.

— Но сега си научил нов занаят. Всичко това. Скритите ти таланти излязоха наяве. Това, от което имаш нужда, е малко предприемчивост и много решителност.

— И много пари.

— Арчи! — Тя стана доста рязка. — Независимо дали имаш един или два крака, не може просто да прехвърляш отговорността.

— От собствен опит ли говориш?

— Туш. — Пандора се разсмя и поклати глава. — Не, аз съм последният човек, който може да те поучава. Просто говоря това, което ми идва наум. — Тя внезапно изостави този спор, прозя се, протегна се и разпери пръсти. — Изморена съм. Дойдох да ти пожелая лека нощ. Ще си лягам.

— Надявам се да имаш сладки сънища.

— Ами ти?

— Искам да довърша тази работа тук. Така ще мога да прекарам всеки свободен момент с теб.

— Миличкият ми. — Вече се бе изправила и се наведе да го целуне. — Радвам се, че се прибрах у дома.

— Аз също.

Тя отиде до вратата, отвори я, поколеба се и се обърна:

— Арчи?

— Какво има?

— Често съм се чудила. Получи ли онова писмо, което ти пратих в Берлин?

— Да.

— Изобщо не ми отговори.

— Докато реша какво да ти напиша, ти вече беше заминала за Америка и беше твърде късно.

— Каза ли на Изабел?

— Не.

— Говори ли… с някого?

— Не.

— Разбирам. — Тя се усмихна. — Семейство Еърд ще дойдат утре за обяд.

— Зная, аз ги поканих.

— Лека нощ, Арчи.

— Лека нощ.

Вечерта бързо бе преминала в нощ. Къщата утихна след още един натоварен ден. Хамиш погледа малко телевизия и после се качи горе. Изабел приготви масата за закуска в кухнята — това беше последната задача за деня. Пусна кучетата навън за последната им разходка в тъмната градина, да душат наоколо, нащрек за грабливи зайци. Изгаси лампите и също се запъти към леглото. Малко по-късно Джеф и Люсила се върнаха от селото. Те влязоха през задната врата. Арчи чу гласовете им над него в коридора. Последва тишина.

След полунощ той най-накрая приключи. Още един ден — и лакът щеше да изсъхне. Той разтреби след себе си, сложи капачетата на малките кутии с боя, почисти четките, изгаси лампата и затвори вратата. Бавно се запъти по тъмния коридор и после нагоре по стълбите, за да направи нощната си обиколка на къщата. Наричаше това приспиване на къщата. Провери ключалките на вратите и прозорците, решетките на камините и електрическите контакти. В кухнята кучетата спяха. Напълни си чаша с вода и я изпи. Най-накрая се запъти с тежка стъпка нагоре по стълбите.

Но не отиде веднага в собствената си спалня. Вместо това продължи по коридора и видя проблясъците от сноп светлина, който се процеждаше под вратата на стаята на Люсила. Той почука и отвори. Тя беше в леглото и четеше на нощна лампа.

— Люсила.

Тя вдигна поглед, отбеляза си страницата, до която беше стигнала, и остави книгата.

— Мислех, че отдавна си си легнал.

— Не, работих досега. — Той се приближи и седна на ръба на леглото й. — Добре ли прекара вечерта?

— Да, беше забавно. Тоди Бюканън е в обичайната си добра форма.

— Исках да ти пожелая лека нощ и да ти благодаря.

— За какво?

— Че дойде у дома. Че доведе Пандора.

Ръката му лежеше върху пухения юрган. Тя сложи своята отгоре. Нощниците на Изабел бяха бели, ленени и украсени с дантели по ръбовете, но Люсила спеше със зелена тениска, на която пишеше „Спасете тропическите гори“ на гърдите. Дългата й тъмна коса се спускаше като коприна върху възглавницата. Изведнъж осъзна колко много я обича.

— Не си ли разочарован? — попита го тя.

— Защо да съм разочарован?

— Много често, когато си чакал нещо дълги години, се чувстваш малко разочарован, когато то най-накрая се случи.

— Не съм разочарован.

— Тя е красива.

— Но плашещо слаба, не мислиш ли?

— Зная. Не е останало нищо от нея. Но е толкова хиперактивна, че изгаря всичко, което докосне.

— Какво имаш предвид?

— Само това. Тя спи много, но когато е будна, работи на пълни обороти. Бих казала дори повече. Да си с нея през цялото време, наистина е доста изтощително. И в един момент просто заспива, като че ли само сънят може да презареди батериите й.

— Винаги е била така. Господин Харис казваше: „Пандора или лети високо в облаците, или е долу в бунището“.

— Маниакалнодепресивна.

— Със сигурност не чак толкова лоша.

— Но клони натам.

Той се намръщи. И после зададе въпроса, който цяла вечер му се въртеше в главата и го тормозеше.

— Мислиш ли, че взема наркотици?

— О, тате.

Веднага съжали, че бе споделил тези свои страхове.

— Питам теб, защото предполагам, че ти знаеш повече за тези неща от мен.

— Със сигурност не е наркоманка. Но може би взема нещо, което да я освежава и да й дава енергия. Много хора го правят.

— Но не е пристрастена, нали?

— О, тате, не зная. Но не бива да се тревожиш за Пандора. Просто трябва да я приемеш такава, каквато е. Да приемеш човека, в който се е превърнала. Забавлявай се с нея. Смейте се заедно.

— В Майорка… мислиш ли, че е щастлива?

— Така изглежда. И защо да не е? Божествена къща, градина, басейн, купища пари…

— Има ли приятели?

— Има Серафина и Марио, които се грижат за нея…

— Нямах това предвид.

— Зная. Не, не се срещнахме с приятелите й, така че не знам дали има или не. Всъщност не се срещнахме с никого. С изключение на един мъж, който беше там, когато пристигнахме, но след това не го видяхме повече.

— Мислех, че сигурно има местен любовник.

— Мисля, че вероятно той й е любовник и че не се върна, защото ние бяхме там. — Арчи не каза нищо при тези нейни думи и тя се усмихна. — Там светът е различен, тате.

— Знам това.

Тя обви ръце около врата му и го придърпа, за да го целуне. После каза:

— Не трябва да се притесняваш.

— Няма.

— Лека нощ, тате.

— Лека нощ, миличка. Бог да те благослови.