Вай, точно както бе обещала, й звънна вечерта преди новините в девет. Каза й, че Лоти отново е в Релкърк Роял. Не звучеше разстроена, справила се бе с лекота. Еди била тъжна, но след известно убеждаване приела неизбежното. А Вай се обадила в Темпълхол и инструктирала директора да увери Хенри, че вече нямало нужда да се притеснява за своята любима Еди. Ужасният епизод от живота им най-накрая бе приключил. Вирджиния трябваше да го изтрие от съзнанието си.

Разговорът я бе оставил с объркани емоции. Най-важните от тях бяха благодарност и голямо облекчение. Вече можеше да се изправи срещу мрака на нощта, да си легне сама в голямата празна къща, да спи, знаейки със сигурност, че духове не обитават сенките в градината, не се навъртат наоколо, не те наблюдават, не те карат да очакваш да те сграбчат. Лоти нямаше да се върне, тя беше далеч заедно с опасните тайни, които пазеше. Вирджиния бе вече свободна.

И все пак усети леко безпокойство. Бе ужасно да си представя мъката на Еди, когато е трябвало да си признае провала, нежеланието й да повери братовчедка си отново на професионалната, но безлична грижа на болницата. Но дълбоко в себе си със сигурност Еди е усетила и някакво облекчение, дори само защото вече беше освободена от непоносимата отговорност и вече не се налагаше привидно да слуша безкрайното дърдорене на Лоти.

А най-накрая и заради Хенри — заради него тя се чувстваше много виновна. Знаеше той какво мислеше за Лоти и колко се страхуваше за Еди, но въпреки това разумната идея да се обади в училището изобщо не й бе хрумнала. Укоряваше се за това, че в мислите й Хенри бе изместен от събитията през последните два дни, откогато тя толкова много беше погълната.

Първо Едмънд и Пандора, а сега Конрад.

Конрад Тъкър. Тук, в Шотландия, в Страткрой, вече част от домакинството на Балмерино и важен герой в драматичните събития от следващите няколко дни. Присъствието на Конрад бе променило всичко. Най-вече самата нея, като че едва ли не той бе извадил някаква неподозирана и скрита страна от характера й на показ. Двамата бяха правили любов с взаимно желание, което беше по-скоро утеха, отколкото страст. После тя бе останала при него и бе прекарала нощта в прегръдките му. Акт на невярност, изневяра. Дори и да го наречеше с най-лошото име на света, Вирджиния не съжаляваше за нищо.

„Никога не трябва да казваш на Едмънд.“

Вай беше мъдра стара дама и признанието не беше наказание, а задоволяване на собствените желания. То беше по-скоро разтоварване от така наречения грях и така беше някакъв начин да се отърси от вината си. Но липсата на каквито и да е угризения беше изненадало самата Вирджиния и тя усети, че през последните двайсет и четири часа някак беше израснала не физически, а като личност. Все едно се бе борила с някакъв много стръмен хълм и сега имаше време да спре да си поеме въздух, да отдъхне, да оцени по-големите възможности, които бе постигнала с усилията си.

Толкова дълго време беше доволна да е просто майката на Хенри, съпругата на Едмънд, една от семейство Еърд, позволявайки съществуването й да се моделира от рода й. Всичката й любов и енергия бяха мобилизирани, за да създаде дом за семейството си. Но сега Алекса беше пораснала, Хенри го нямаше, а Едмънд…? За момент сякаш беше забравила за него. Бе останала само тя. Само Вирджиния. Личност — същество с минало и бъдеще, които бяха свързани чрез краткотрайните години на брака й. Заминаването на Хенри не само беше сложило край на една цяла епоха от живота й, но и я беше освободило. Нищо не я спираше да разпери криле и да полети. Целият свят беше неин.

Посещението в Лонг Айланд, което в продължение на месеци беше просто мечта, промъкваща се в мислите й, сега беше възможно, сигурно, дори задължително. Каквото и да кажеше Вай, беше време да отиде, а ако бяха необходими извинения, тя щеше да изтъкне напредващата възраст на баба си и дядо си и собствената изгаряща нужда да ги види отново, преди да остареят толкова, че да не могат да се порадват на компанията й, преди да се превърнат в твърде болни и немощни старци, преди да умрат. Това беше извинението. Но истинската причина беше свързана с Конрад.

Той щеше да е там. Щеше да е наблизо. В града, в Саутхемптън, винаги на разстояние едно телефонно обаждане. Можеха да бъдат заедно. Той беше мъж, който баба й и дядо й винаги бяха харесвали и когото познаваха отдавна. Благ мъж. Той не беше човек, който би си тръгнал внезапно, който би нарушил обещанията си, нито пък който би те разочаровал точно когато се нуждаеш от него, нито пък който би обичал друга жена. Тогава й хрумна, че вероятно доверието беше по-важно от любовта, за да бъде една връзка наистина продължителна. За да се справи с тази несигурност, тя имаше нужда от време и пространство, някакъв вид пауза, за да може да се отдръпне и да погледне отстрани мислено към ситуацията. Имаше нужда от утеха и знаеше, че ще я намери в лицето на онзи, който винаги й е бил приятел, а сега и любовник. Неин любовник. Противоречива дума, натоварена с голямо значение. Още веднъж потърси в съвестта си, за да види дали ще усети задължителната според нея вина, но не откри нищо, освен някакъв нов вид самоувереност и успокояваща сила. Като че ли Конрад й беше предоставил втори шанс да вкуси младостта, беше й дал нова свобода. Както и да е. Тя знаеше само, че ще го сграбчи, преди да й се изплъзне завинаги. Лийспорт беше все още там, на разстояние само един полет. Непроменен, защото беше място, което никога не се променя. Тя усети аромата на свежия есенен въздух, виждаше широките улици с опадалите листа, дима, който се издигаше от комините на великолепните бели къщи и се носеше сладко нагоре към синьото небе през циганското лято в Лонг Айланд.

Спомни си за минали години. Денят на труда беше минал, децата се бяха върнали в училище, фериботът вече не ходеше до Файър Айланд, преградите на брега бяха затворени. Дядо й нямаше да е извадил малката си моторна лодка от водата, а страхотните атлантически плажове си бяха там с дюните, с вятъра, с безкрайните, осеяни с мидени черупки пясъци и с шума на бучащите вълни. Тя почувства как пяната докосва лицето й. Видя се, сякаш отдалеч, как върви в плитчините — един силует на фона на вечерното небе, заедно с Конрад…

И въпреки всичко Вирджиния се усмихна, но това не беше романтична и доволна усмивка, а по-скоро здравословен присмех. Защото това беше представата на тийнейджър, избрана от някоя телевизионна реклама. Тя чу сълзливата музика и сънливия прям мъжки глас, който я подтикваше да използва някакъв шампоан, дезодорант или биоразградим прах за пране. Твърде лесно би било да прекара днешния ден в мечти, създавайки образи като този. Не че фантазиите бяха привилегия само на младите, а просто по-възрастните нямаха време за мечти и блянове. Имаха твърде много задължения, твърде много грижи. Като нея самата. Точно сега. Животът, непосредствен и изискващ, сега се нуждаеше от вниманието й. Тя решително изгони Лийспорт и Конрад от представите си и се замисли за Алекса. Първият й приоритет беше Алекса. Алекса трябваше да пристигне в Балнайд след час-два, а преди месец в Лондон Вирджиния й беше обещала нещо.

— … ти и татко — беше помолила Алекса. — Няма пак да се карате, нали? Не бих могла да понеса такава омраза в атмосферата…

А Вирджиния я беше уверила:

— Естествено, че няма да се караме. Забрави това… Ще си изкараме страхотно.

Обещанията не се дават, за да се нарушават, а тя беше достатъчно горда, за да знае това. До петък Едмънд щеше да си е отново вкъщи. Тя се чудеше дали ще й донесе още една златна гривна, и се надяваше, че няма да го направи, защото сега между тях стоеше не само ябълката на раздора — Хенри, но и новите неща, които Вирджиния бе научила както за себе си, така и за него. Почувства, че повече нищо няма да е просто и откровено както преди, но някак си заради Алекса трябваше да положи усилия това да не проличи. Проблемът беше да изкара следващите няколко дни. Тя си представи поредицата от препятствия: пристигането на Алекса, пикника на Вай, прибирането на Едмънд вкъщи, партито за вечеря при Изабел, танците при Верена… Всичко трябваше да мине едно по едно, без да издаде нито една емоция. Без съмнения, без похот, без подозрение, без ревност. И най-накрая — всичко щеше да приключи. И когато празникът свършеше и животът се върнеше към нормалния си ход, Вирджиния, която вече щеше да е освободена от отговорност, щеше да почне да прави планове за заминаването си.

Тя чакаше изгрева и за да види колко е часът, от време на време се обръщаше към лампата до леглото си. Но към седем часа вече й беше досадило от това безсмислено занимание и стана от леглото си с измачканите му чаршафи.

Дръпна завесите и я посрещнаха бледосиньото небе и градината, изпъстрена от дълги ранни сенки и тънък слой мъгла до земята, който се спускаше над полетата. Всичко това бяха потенциални знаци, предвещаващи хубав ден. Като изгрееше слънцето, мъглата щеше да се вдигне и с малко късмет можеше да стане наистина топло.

Тя почувства известно облекчение. Ако я бе посрещнал студен, сив дъждовен ден точно днес, би било повече, отколкото можеше да понесе сега. Не само защото и без туй бе в мрачно настроение, но и защото пикникът на Вай щеше да се състои, независимо от това, как щяха да ги изненадат природните сили. Вай държеше на традициите и не се интересуваше дали гостите й щяха да стоят приведени под чадъри, да газят водата с гумени ботуши и да приготвят влажните си наденички над пушещо, цвъртящо под дъжда барбекю. Тази година, изглежда, им беше спестено това мазохистично удоволствие.

Вирджиния слезе на долния етаж, укроти кучетата и си направи чаша чай. Чудеше се дали да не започне да си приготвя закуска, но се отказа и се върна горе, за да се облече и да си оправи леглото. Чу кола, която мина бързо покрай прозореца, но не видя нищо. Вероятно беше просто някой, който се бе насочил към пътеката надолу.

Тя се върна в кухнята и направи един кафеник кафе. В девет звънна телефонът и тя скочи, защото очакваше да се обади Алекса, като дори си я представи свряна в телефонна кабина някъде по автомагистралата. Но беше Верена Стейнтън:

— Вирджиния, съжалявам, че звъня толкова рано. Станала ли си вече?

— Естествено.

— Прекрасен ден. Случайно да имаш някакви покривки за маса от дамаска? Бели и големи. Това е единственото нещо, за което не се сетихме, и сега, естествено, Тод Бюканън не може да ги направи.

— Мисля, че имам около половин дузина, но ще трябва да ги потърся. Бяха на Вай, тя ги остави, когато се премести.

— Дълги ли са?

— Като за банкет. Беше си ги купила за партита.

— Дали ще бъдеш така добра да ги донесеш в Корихил днес сутринта? Бих дошла да ги взема, но в момента правим украсата от цветя и нямам и един свободен миг.

Вирджиния се радваше, че Верена не може да й види физиономията.

— Да, да, разбира се. — Тя се опита да звучи, колкото се може по-учтиво. — Но не мога да дойда, преди да пристигнат Алекса и Ноел, а тях все още ги няма. А после трябва да отида и на пикника на Вай…

— Добре… Ако може само да минеш да ги оставиш. Ще ти бъда безкрайно благодарна. Ти си съкровище. Или намери Тоди и му ги дай… и ако не успеем преди това, ще се видим утре. Чаооо…

Тя затвори телефона. Вирджиния въздъхна леко раздразнена, защото последното нещо, което й се правеше тази сутрин, бе да шофира осемнайсет километра до Корихил и обратно. Обаче след толкова години живот в Шотландия беше привикнала към местните обичаи, а един от тях беше, че при стрес и напрежение положението изискваше да помогнеш с каквото можеш, и да прикриеш неудобството с жизнерадостна физиономия. Предположи, че организирането на танци се смята за време на стрес, но дори и да бе така, й се щеше Верена да не се бе сетила за покривките в последния момент.

Тя написа в телефонния си бележник — покривки за маса. Помисли си за пикника и сложи едно голямо пиле да се пече във фурната. Докато се опече и приготви, вече трябваше Алекса и Ноел да са дошли и тя се надяваше, че Алекса с присъщата си ловкост ще го нареже на порции.

Телефонът звънна отново. Този път беше Еди.

— Ще може ли да ме закараш на пикника?

— Да, естествено. Ще дойда да те взема. Еди, съжалявам за Лоти.

— Да. — Еди прозвуча грубо както винаги, когато е много разстроена и не иска да говори за това. — Чувствам се зле. — От думите й Вирджиния не можа да определи дали се чувства зле заради това че Лоти трябваше да си тръгне, или заради участието на Вирджиния в цялата тъжна история. — По кое време да съм готова?

— Трябва да отида до Корихил да занеса едни покривки за маса, но ще опитам да дойда към дванайсет.

— Алекса дойде ли?

— Не, все още не.

Еди, представяйки си веднага смърт и разруха, се обезпокои:

— О, надявам се, че са в безопасност.

— Сигурна съм. Вероятно движението е натоварено.

— Пътищата ме плашат до смърт.

— Не се притеснявай. Ще се видим по обед и дотогава ще са пристигнали.

Вирджиния си сипа още една чаша кафе. Телефонът звънна.

— Балнайд.

— Вирджиния.

Беше Вай.

— Честит рожден ден!

— Не съм ли късметлийка с това време? Алекса пристигна ли?

— Още не.

— Мислех, че вече са пристигнали.

— И аз, но все още ги няма.

— Нямам търпение да видя милото дете. Защо не дойдете всички по-рано, да пийнем кафе и да поговорим, преди да се запътим нагоре по хълма?

— Не мога. — Вирджиния обясни за покривките за маса. — Дори не съм особено сигурна къде са.

— На горния рафт на шкафа ти за спално бельо, в синя хартия. Верена е истинска напаст. Защо не се сети за това по-рано?

— Предполагам, че има на главата си много задачи.

— Тогава кога ще дойдете тук?

Вирджиния се замисли и състави план:

— Ще пратя Алекса и Ноел в Пенибърн със субаруто. После ще отида до Корихил с малката кола и по пътя обратно ще взема Еди и ще я доведа в Пенибърн. После ще се съберем всички, ще опаковаме всичко необходимо за пикника в субаруто и ще тръгнем оттам.

— Притежаваш страхотни организаторски способности. Сигурно има нещо общо с това, че майка ти е американка. И ще донесеш килимчета, нали? И чаши за вино за вас. — Под „покривки за маса“ Вирджиния дописа — „килимчета, чаши за вино“. — Чакам Ноел и Алекса към единайсет.

— Дано да не са много изтощени.

— О, не — увери я бързо Вай. — Те са млади.

* * *

Роден и израсъл в Лондон, Ноел Кийлинг беше градско създание. Неговата среда бяха улиците и само от време на време посещаваше през уикендите изчезващата природа в околностите на графството. Понякога развлеченията му го откарваха по-далеч от дома и той отиваше със самолет до Коста Смералда или до Алгарве, поканен на някое домашно парти, където можеше да играе голф или тенис или да се наслади на разходка с яхта. Разглеждането на забележителности, вторачването в църкви или в някой замък, възхищаването от обширни земи с лозови насаждения не се вместваха в разбиранията му за забавление. Ако му предложеха такава разходка, обикновено си намираше извинение да не участва и прекарваше времето си, излежавайки се край плувния басейн, или се отправяше до най-близкото градче, където сядаше под навеса на някой крайпътен бар и наблюдаваше света край него.

Преди няколко години бе идвал в Шотландия със свои приятели за лов на сьомга. Беше пристигнал със самолет в Инвърнес, където го посрещнаха другите членове на риболовната дружинка, и се отправиха към моста Ойкел. Беше валяло, а продължи да вали и през цялото време, докато пътуваше до хотела, както и през остатъка от престоя му. Макар и рядко, пороят бе прекъсван от леко избистряне на небето и изчистване на мъглата, при което се разкриваше обширна кафява пустош без дървета и въобще със съвсем малко растителност.

Спомените му от тази седмица бяха разнородни. Всеки ден прекарваха дълбоко потопени в реката, удряйки с тояги по водата, докато търсеха неуловимите риби. А вечерите минаваха като жизнерадостна мъглявина от весело настроение, ядене на големи количества вкусни шотландски гозби и пиене на дори още по-големи количества малцово уиски. От заобикалящата го гледка не му бе останал никакъв спомен.

Но сега — през последните няколко километра от дългото им пътуване, — шофирайки зад волана на своя фолксваген голф, той осъзна, че е на позната земя, макар и в неочакван район.

Познатата земя бе само метафора. Той имаше много богат опит като гост, тъй като дълги години бе ходил по партита през уикендите в провинцията и със сигурност не за първи път се приближаваше към непозната къща, където щеше да остане при непознати. През годините той си бе съставил класиране на уикендите, оценявайки ги със звезди за удобство и удоволствие. Но това беше, когато бе по-млад и доста по-беден. Тогава положението му не му позволяваше да отказва нито една покана. Но сега, вече по-стар и по-заможен, с приятели и познати, които му пасваха, можеше да си позволява да избира повече и рядко оставаше разочарован.

Но ако играеш играта правилно, знаеш, че тя си има определени собствени правила. Така че в куфара му в багажника наред с вечерното му сако и подбраните подходящи провинциални дрехи имаше и бутилка уиски „Феймъс Граус“, както и щедро голяма кутия с домашно приготвени бонбони „Бенедикт“ за домакинята. Освен това носеше и други подаръци, защото този уикенд имаше и рождени дни. За бабата на Алекса, която празнуваше своя седемдесет и осми рожден ден точно днес, бяха взели лъскави кутии със сапун и масло за баня от „Флорис“ — това беше стандартният избор на Ноел за по-възрастни дами — и познати, и непознати. За Кати Стейнтън, която също не познаваше, имаше рамкирана спортна снимка, на която един шпаньол с тъжен поглед държеше уловен фазан в уста.

По този начин, носейки подаръци, той се беше подчинил на правилата.

„Непознат регион“ беше по-скоро физическо понятие, а именно удивително красивата природа на графство Релкърк. Той изобщо не си бе представял, че съществуват толкова богати и процъфтяващи имения, толкова зелени ферми с толкова безукорни огради, и впери поглед в добитъка вътре. Не бе очаквал да види пътища с букове покрай тях, крайпътни градини с толкова много и пъстри цветя. Карайки през нощта, беше наблюдавал как светлината се промъква през мрака и мъгливата зора, но сега слънцето вече си беше свършило работата и сивотата на утрото беше изчезнала, изместена от сутрешната бляскава прозрачност на небето. Релкърк вече беше зад гърба им, пътят не беше натоварен, полетата наоколо бяха златни стърнища, реките блещукаха, орловата папрат встрани жълтееше все повече и повече, небето беше огромно, а въздухът — кристалночист, незамърсен от смог, пушек или някакъв друг ужас, създаден от човешка ръка. Все едно се връщаше назад във времето към свят, който си беше отишъл завинаги. Дали изобщо бе познавал този свят? Или го беше познавал и просто го бе забравил?

Мостът Кейпъл. Те прекосиха река, която се намираше дълбоко долу в клисурата под тях, и завиха при пътния знак за Страткрой. От двете страни на виещия се тесен път ги обгръщаха хълмове, които все още тъмнееха заради пирена. Той видя разпръснати фермерски постройки и един мъж, който подкарваше стадо овце нагоре през зелените пасища към необработените пасища отвъд. Заедно с Лари на коленете й Алекса седеше до него. Лари спеше, но Алекса беше осезаемо напрегната заради едва потиснатото вълнение от завръщането вкъщи. Всъщност в продължение на седмици бе в това състояние на щастливо очакване, като отмяташе всеки ден на календара, подстрига си косата, купи подаръци и претърси магазините за нова рокля. Това се оказа доста неуспешно начинание и най-накрая тя се отказа от магазините и се насочи към „Дрехи под наем“, където имаше удивителни творения. Тя дълго се измъчва за една възхитителна, украсена с пайети минирокля, която блестеше. С помощта на отзивчивата продавачка обаче реши, че няма подходящите за тази рокля крака, и позволи да я убедят да си наеме традиционна рокля от плътна коприна, украсена с цветя. Ноел смяташе, че изглежда възхитителна и елегантна в нея. Последните два дена Алекса се суетеше нервно, поемайки грижата за приготовленията в последния момент — опаковане на багаж за двамата, гладене на ризите на Ноел, изпразване на хладилника и оставяне резервен ключ на съседите, в случай че в къщата нахлуеха вандали. Тя направи всичко това с очевидния ентусиазъм и енергия, присъщи за едно дете, и Ноел наблюдаваше активността й с любов и търпение, докато самият той отказваше да признае, че се чувства по същия начин.

Сега обаче, след като дългото пътуване вече бе почти зад гърба им, от обширното чисто небе се лееше слънчева светлина, през отворения прозорец нахлуваше чист въздух и зад всеки завой се разкриваха нови свежи пейзажи. От всичко това нейното вълнение го зарази и самия него и той се изпълни с нелепо въодушевление — не точно щастие, но вълна от физическо благосъстояние, което вероятно беше следващото най-хубаво нещо.

— Не казвам „Не е ли красиво!“ през цялото време, защото ще звуча твърде банално — каза тя.

— Знам.

— Завръщането вкъщи винаги е специално, но този път дори повече, защото ти си с мен. За това си мисля от известно време. И тя го хвана за ръка, прокарвайки пръсти между неговите. — Никога не е било както сега.

Той се усмихна:

— Ще се държа възможно най-добре и ще се опитам да е така по време на цялото ни посещение.

Алекса се наведе и го целуна по бузата, като каза:

— Обичам те.

След пет минути пристигнаха. Влязоха в малкото село, прекосиха още един мост, минаха през отворените порти и продължиха. Той видя моравите, осеяни с азалии, надникна и към гледката, която се беше разкрила между хълмовете на юг. Снимките, които Алекса му бе показала, описваха това прекрасно място, но сега то беше реалност, бе пред него — материално, реално, заедно с извисяващата се оранжерия от едната страна на пътя. Петолистният бръшлян, който вече ставаше пурпурен, описваше като рамка границите на отворената предна врата и преди Ноел да успее да изключи двигателите, се появиха двата шпаньола. Те не застанаха послушно на стълбите пред вратата, а, напротив, затичаха се към тях и се приближиха да проучат новодошлите, лаейки с цяло гърло и веейки уши. Лари, който беше грубо събуден, не им остана длъжен и започна да лае от ръцете на Алекса, която излезе от колата.

Почти едновременно с кучетата се появи и Вирджиния по дънки и бяла риза с широко деколте. Тя изглеждаше толкова добре, както и в изтънчените си лондонски дрехи, които носеше онзи пръв и единствен път, когато Ноел я видя.

— Алекса, скъпа. Вече мислех, че никога няма да дойдете.

Прегръдки и целувки. Ноел се протегна, за да премахне схващането и болката от ръцете си, наблюдавайки топлата среща.

— И, Ноел — Вирджиния се обърна към него, — колко хубаво е, че те виждам.

Тя целуна и него, което му беше много приятно.

— Пътуването ужасно ли беше? — тя знаеше, че Алекса не може да понася врява. — Пусни Лари долу, за да се сприятели с кучетата в градината, иначе ще напишка всичките ми килими. Защо закъсняхте толкова много? Очаквам ви от часове.

— Спряхме в Единбург за закуска — обясни Алекса. — Ноел има там приятели — Делия и Калъм Робертсън. Живеят в много сладка уединена къща точно на гърба на Мори Плейс. Събудихме ги като хвърляхме камъчета по прозореца, и те слязоха долу, пуснаха ни вътре и ни приготвиха бекон и яйца. И не ни бяха ни най-малко сърдити, че сме ги събудили. Трябваше да ти се обадя по телефона, но забравих. Съжалявам…

— Няма значение. Всичко, което има значение сега, е, че сте тук. Но нямаме време за губене, защото трябва да сте при Вай в единайсет, за да пиете кафе, преди всички да се отправим нагоре за пикника.

Вирджиния погледна Ноел със съжаление в очите:

— Горкият човек, наистина те хвърляме в дълбоките води. Но Вай няма търпение да ви види и двамата. Можеш ли да го понесеш? Надявам се, не си твърде изморен след това дълго шофиране дотук?

— Изобщо не съм изморен — увери я той. — Ние се редувахме да шофираме и поспивахме.

Той отвори багажника на колата си и Вирджиния повдигна вежди изненадана:

— Господи, колко много багаж! Хайде да го разтоварим всичкия…

* * *

Той вече беше в спалнята си, където го оставиха с багажа му, да се настани. Вратата беше отворена и той можеше да чуе от коридора долу гласовете на Вирджиния и Алекса, които все още имаха много, за което да си говорят. От време на време избухваха в смях. Той отиде да затвори вратата, тъй като осъзна, че има нужда от момент уединение, преди да се изправи пред следващите изисквания към него. Трябваше да кара субаруто, така му бяха казали. Имаше някакви усложнения с някакви покривки за маса, но той и Алекса щяха да пият кафе с баба й, а Вирджиния и Еди щяха да дойдат по-късно. Веднага след това цялата компания щеше да отиде с колата нагоре по хълма до мястото за празничния пикник.

Не бе уплашен от тази перспектива, а, напротив, осъзна, че очаква с доста нетърпение всичко, което можеше да му донесе денят. Отвори куфара си и започна да разопакова багажа си, без да го подрежда. Окачи вечерното си сако в извисяващия се викториански гардероб, поразрови за подаръка за рождения ден на Вай, за четките си за коса и чантичката си с тоалетни принадлежности. Сложи четките на тоалетката и отиде да разгледа банята. Там той се изправи пред двуметрова баня с огромни месингови кранове, мраморен под, високи огледала, пухкави бели хавлии за баня, които бяха спретнато сгънати върху затоплена поставка. Той се почувства износен и мръсен след среднощното шофиране и импулсивно пусна крановете, свали си дрехите и си взе най-бързия и горещ душ в живота си. Почувства се много освежен. Облече се отново и докато закопчаваше копчетата на нова чиста риза, отиде до прозореца, за да се полюбува на приятната гледка отвъд границите на градината. Поля, овце, хълмове. Насред тишината изведнъж се чу звучният зов на голям свирец. Зовът се извиси и после замря и Ноел се опита да си спомни кога преди беше чувал този натрапчив, събуждащ звук, но не можа.

Вирджиния Еърд беше наполовина американка, млада, жизнена и изискана. Един път при една командировка в Съединените щати отседна в дома на един колега в Ню Йорк. Къщата беше в стил ранчо, с морави, които се сливаха с моравите на съседния имот, и бе удобна и лесна за поддържане. С централно отопление, прекрасно измислена и оборудвана с всякакъв вид модерни уреди. Това сигурно бе най-удобното място, на което да прекараш един зимен уикенд. Но някак си не се получаваше, защото домакинята, макар и възхитителна, нямаше ни най-малка представа, как да посреща гости. Освен постоянно да пее и да танцува в кухнята, тя не правеше там нищо по предназначение — не готвеше. Всяка вечер се обличаха и за вечеря отиваха в местния кънтри клуб, а единствената храна, която излизаше от кухнята й, бяха приготвени на микровълнова печка пържени яйца и телешки бургери. Но това не беше всичко. В хола имаше камина, но на нейната решетка бяха наредени дузина саксии цветя. В резултат, вместо да гледаш, удобно настанен, как гори някой пън, греховно удобните кушетки и кресла бяха фокусирани към телевизор. Всеки неделен следобед протичаше в зяпане на футболен мач, чиито правила Ноел смяташе за напълно неразбираеми. Имаше още един телевизор в спалнята, а банята беше педантично оборудвана с душ, място за бръснене и дори биде, но даже и най-голямата от светлосините хавлии беше толкова миниатюрна, че едва покриваше срамните му части. Това малко неудобство накара Ноел да копнее за удобството на собствената си огромна бяла хавлия за баня. Но най-лошото от всичко бяха дискомфортът и болката, причинени от запушените му синуси. Това се дължеше на отоплената стая, където спеше и където нямаше нито един прозорец, който можеше да се отваря.

Беше невъзпитано и неблагодарно да намира недостатъци, защото домакините му бяха много мили, но никога през живота си не бе оставал толкова доволен да си тръгне отнякъде.

Големият свирец се обади отново. Спокойно и… той се обърна към спалнята отново, натиквайки краищата на ризата си в дънките… прекрасно изобилие. Толкова изобилно като „Овингтън стрийт“, но с масивни и характерни размери. Голямата баня, построена за най-големите мъже. Чудовищните хавлии, тежките драпирани с коприна завеси. Той си помисли пак за Вирджиния. Знаеше, макар и да не беше таил страхове, че може да се повтори онова ужасно пребиваване в американските предградия, където той едва ли можеше да предположи, че тя е домакиня на къща, която е декорирана и обзаведена преди петдесет години и повече не е променяна.

Но той одобри видяното. Почувства се като у дома си. Харесаха му усещането на мястото, удобството, приятната миризма на извънградска къща, блясъкът от добре полираните и добре поддържани мебели, свежестта на прясно изпраното и изгладено спално бельо, усещането за семейство. Той осъзна, че докато си вадеше чисти чорапи и плътен пуловер и решеше косата си, беше започнал да свири с уста. Срещна собствения си поглед в огледалото и се усмихна на отражението си. Вече беше започнал да се наслаждава на гостуването си тук.

Най-накрая беше готов, взе подаръка за Вай и излезе от спалнята. Слезе по стълбите и следвайки женските гласове, се озова в кухнята на Вирджиния. Нямаше нищо общо с онази кухня в американските предградия. Тази беше голяма, уютна и изпълнена не само със слънчеви лъчи, но и с благоуханието на прясно кафе. Алекса професионално беше нарязала студеното пиле и опаковаше парчетата в пластмасови кутии, а Вирджиния, сега вече с престилка върху дънките, пълнеше термос с кафе. Когато се появи Ноел, тя остави каната и завинти капачката.

— Всичко наред ли е? — го попита.

— Повече от наред. Взех си душ и сега съм готов за всичко.

— Това подарък за Вай ли е? Сложи го в голямата кутия заедно с нашите…

Това беше голяма картонена кутия от бакалията, която вече беше натъпкана с пакети в различни форми и ярки опаковки.

Той прибави и своя.

— Някой й е подарил бутилка.

— Хенри. Това е вино от ревен. Спечели го на една разпродажба в църквата. Ноел, субаруто е навън, зад къщата. Би ли могъл да оставиш кутията вътре заедно с всички останали неща. А после може да я дадеш на Вай, когато с Алекса стигнете в Пенибърн.

Ноел вдигна кутията с подаръци за рождения ден, пренесе я през кухнята и мина през отворената задна врата. В задния двор беше паркирано субаруто — здрава машина със задвижване на четирите колела, която стоеше там и чакаше вече наполовина пълна с разнородни принадлежности. За Ноел пикник означаваше да хапнеш сандвич в полето или може би една добре подбрана кошница с храна от „Фортнъм’с“ и бутилка шампанско, тържествено отворено на моравите на Глайндборн. Обаче подготовката за днес повече напомняше по мащаби някакви маневри на армия. Килимчета, чадъри, рибарски прътове, въдичарски кошници и чанти, хартиена торба с дървени въглища, мрежи, клещи, купички за кучетата, бутилки вода, кутии бира, кошница с пластмасови чаши за вино. Имаше и руло тоалетна хартия, както и един куп с водоустойчиви дрехи, фотоапарата на Алекса, бинокъл.

Той натовари и кутията с подаръците и в това време дойде Алекса, която натовари още една кошница с термоса с кафе, кутията с нарязаното студено пиле, няколко чаши, каишките на кучетата и свирка.

— Изглежда така, все едно отиваме на палатка за цяла седмица — каза й той.

— Трябва да сме подготвени за всякакви случаи.

Той взе кошницата от ръцете й и намери свободно ъгълче, където да я сложи.

— Трябва да тръгваме. Вече сме закъснели.

— Ами кучетата, Алекса?

— Те идват с нас. Ще трябва да ги напъхаме с всичко останало.

— Не може ли да са на задната седалка?

— Не, защото ще сме пет души в колата — нито Вай, нито Еди са особено стройни. — Може да вземем и моята кола.

— Бихме могли, но няма да стигнем много далеч с нея. Почакай, докато видиш пътя. Изровен е от дъжда и е много неравен. Това е единствената кола, която може да мине по него.

Ноел пазеше фолксвагена си много, така че приключи този спор бързо. Трите кучета се прибраха в колата, застанаха плътно едно до друго и вратата се затвори под носа им. Израженията им бяха смирени. Алекса и Ноел се качиха на предните места, като Ноел беше на шофьорското място. Вирджиния, която все още носеше престилката си, дойде да им помаха за довиждане:

— Ще дойда при вас към дванайсет и петнайсет. Приятно прекарване при Вай.

Те потеглиха, заобикаляйки задната част на къщата, после минаха през портите и се отправиха към моста. Алекса му разказа последните новини.

— Татко е в Ню Йорк. Вирджиния ми разказа всичко, докато режех пилето. Но би трябвало да се върне вкъщи по някое време утре, така че ще дойде на тържеството. А Люсила Блеър е в Крой… върнала се е от Франция… и Пандора Блеър. Тя е сестрата на Арчи Балмерино, така че ще се срещнем и с двете.

— Всички те на пикника ли ще са?

— Предполагам. Не съм сигурна за Пандора. Нямам търпение да я видя, защото никога не съм я виждала. Само съм чувала за нея. Тя е черната овца на семейство Балмерино. Има доста лоша репутация.

— Звучи интересно.

— А, не се радвай твърде много. Тя е най-малко десет години по-голяма от теб.

— Винаги съм си падал по по-зрели жени.

— Не мисля, че „зряла“ е най-подходящата дума за Пандора. Има и още един мъж, който е отседнал в Крой — Конрад Тъкър. Той е американец и стар приятел на Вирджиния. Не е ли странно? А бедната Вирджиния е трябвало да заведе Хенри в училището сама вместо татко, защото той е заминал в командировка. Тя каза, че е било наистина ужасно, и не иска да говори за това. А и все още не се е чувала с милия Хенри, така че не знаем как е той. Тя каза, че не иска да звъни на Директора, да не би Хенри да си помисли, че е много разтревожена.

Те вече се спускаха по селските улици. Алекса продължи:

— Не знам защо не иска да звънне. Не виждам причина да не говори с Хенри, щом иска. Завий наляво тук, Ноел, през портите и после нагоре по хълма. Това вече е Крой. Земята на Арчи Балмерино. Мисля, че днес той ще ходи на лов, но утре ще дойдем всички заедно на вечеря преди танците, така че ще се запознаете тогава…

Пътят се изкачваше стръмно през земеделската земя, която някога е била парк. Листата на величествените букове бяха позлатени, а хълмовете напред се извисяваха в проблясващото есенно небе. Въпреки че слънцето ги огряваше и стопляше, имаше остър бриз и Ноел беше доволен, че си бе облякъл плътния пуловер.

— Сега завиваме по този път. Това беше много неприятен, разбит път, който водеше до вилата на градинаря, когато Вай купи мястото от Арчи и направи целият път. Тя обожава да се занимава с градинарство. Вече съм ти казвала това. Но погледни само тази гледка. Естествено, сега тук брули вятър, но е по-добре, след като букът порасне…

Малката къщичка беше ослепително бяла, огряна от слънчевите лъчи. Имаше зелена градина със зелени морави и ярки цветни лехи. Докато Ноел спираше пред входната врата, тя се отвори и от нея излезе добре сложена дама, която ги поздрави с протегнати ръце. Междувременно вятърът си играеше безмилостно със сивата й коса. Бабата на Алекса носеше много стара пола от туид, жилетка, чорапи до глезените и здрави ниски обувки и почти веднага сграбчи внучката си, след като тя скочи от колата, в гигантската си прегръдка.

— Алекса, мило дете, колко се радвам да те видя.

— Честит рожден ден!

— Седемдесет и осем, мила. Не е ли ужасно? Ужасно стара.

Тя целуна Алекса и после погледна над главата й. Ноел тъкмо излизаше от предната врата на субаруто. Очите им се срещнаха и погледите им се задържаха за миг. Погледът на Вайълет беше спокоен и весел, пронизващ, но не и враждебен. Ноел си каза, че в момента го оценяват. Усмихна се с най-широката си усмивка и каза:

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ноел Кийлинг.

Вайълет пусна Алекса и подаде ръка. Той я хвана и последва здраво ръкостискане. Дланта й беше топла и суха, а пръстите — силни. Тя не беше красива възрастна жена и вероятно никога не е била такава, но той откри много живот и мъдрост в променените й от времето черти, а всичките бръчки по лицето й изглеждаха като последица от много смях. Той веднага я хареса и двамата незабавно и без думи се разбраха някак инстинктивно. Той разбра, че тя е от онзи тип хора, които, макар и да могат да бъдат неумолим твой враг, могат да бъдат и най-верният и лоялен приятел. Веднага му се прииска да е на негова страна.

И после тя каза нещо странно:

— Никога ли не сме се срещали?

— Не мисля.

— Името ти — Кийлинг. Познато ми е. — Тя сви рамене и пусна ръката му. — Няма значение.

Тя се усмихна и той осъзна, че макар никога да не е била красива, някога е притежавала голяма физическа привлекателност.

— Колко мило от ваша страна да дойдете всички да ме видите.

— Трябва да ти пожелая честит рожден ден. Има кутия с подаръци за теб в колата.

— Вкарай ги в къщата. Ще ги отворя по-късно.

Той се върна в колата, отвори вратите, успокои кучетата, взе кутията с подаръците и затвори колата. През това време Алекса и баба й бяха изчезнали в къщата. Ноел ги последва в малкия коридор, през проветривата всекидневна, изпълнена със слънчеви лъчи, и най-накрая мина през една стъклена врата към градината на възрастната дама.

— Остави кутията тук. Няма да ги отварям сега, защото искам да чуя всичките ви новини. Алекса, кафето и чашите са в кухнята. Би ли донесла таблата, моля те? — Алекса изчезна. — Сега, Ноел… Не мога да те наричам господин Кийлинг, защото никой вече не говори така. А ти трябва да ме наричаш Вайълет… къде би искал да седнеш?

Но той не искаше да сяда. Както винаги, когато е на ново място, той искаше да разгледа, да разузнае, да усети нещата наоколо. Беше очарователна стая с бледожълти стени, завесите бяха осеяни с розички, а килимите бяха кремави и вървяха прекрасно с ламперията. Той знаеше, че Вайълет Еърд не беше живяла тук много години, и в къщата се усещаха свежест и лекота във всичко, което беше доказателство за скорошен ремонт. Нейните мебели, картини, украшения, книги и порцелан обаче очевидно се бяха преместили с нея от предишното й местообитание, което вероятно беше Балнайд. Столовете и диванът бяха свободни, покрити с покривки в коралов цвят, а абаносовият кабинет, чиито врати бяха отворени, беше облицован в същия цвят. В него имаше колекция от порцелан от Фемили Роуз. Накъдето и да се обърнеше, Ноел виждаше предмети, които бяха или за завиждане, или много практични — имането на една стара жена, което тя беше събирала в продължение на години, както катеричката събира жълъди за през зимата в хралупата си. Това бяха утешителните спомени от цял един живот. Имаше ръчно направени възглавници, кошница от петлета, пълна с пънове ракита, месингова решетка пред камината, духало, шивашката й кутийка, малък телевизор, купчини списания, купа със сушени листа и плодове. Освен това всяко хоризонтално пространство беше отрупано с декоративни предмети. Емайлови кутии, вази със свежи цветя, медна купа, пълна с лилав пирен, снимки в сребърни рамки, малки украшения от китайски порцелан.

Тя го гледаше. Той я погледна и се усмихна:

— Следваш правилата на Уилям Морис.

— И какво имаш предвид с това?

— Нямаш нищо в тази къща, което не смяташ за полезно или за красиво.

— Кой те научи това? — заинтересува се тя.

— Майка ми. Това е стара концепция вече.

— Но все още е валидна.

Тя беше запалила огън в камината. На полицата там имаше чифт стафърдшърски кучета, а над полицата…

Той се смръщи, докато се приближаваше по-близо до картината там, за да я види добре. Беше картина с маслени бои на дете на поле с лютичета. Полето беше в сянка, а отвъд полето слънцето осветяваше скали и море, както и далечните фигури на две по-големи момичета. Илюзията, която беше създадена при играта със светлина и цвят, привлече вниманието му не само защото издаваше някаква топлина, но и защото тази техника — изобразяването на триизмерни бразди толкова реално, му се стори толкова позната, както някое лице, което си спомняше от детство.

Точно така. Едва ли имаше нужда да види подписа, за да разбере чия е творбата.

— Но това е Лорънс Стърн! — каза той учуден.

— Колко си умен. Обичам я повече от всичко.

— Откъде я имаш? — попита той, обръщайки се към нея.

— Изглеждаш удивен.

— Да, така е. Има толкова малко картини от него.

— Моят съпруг ми я подари преди много години. Той беше в Лондон. Бе я видял на витрината на някаква галерия, влязъл и я купил за мен, въпреки че е трябвало да плати доста повече пари, отколкото можеше да си позволи.

— Лорънс Стърн ми е дядо — каза Ноел.

— Дядо ли? — свъси вежди тя.

— Да, баща на майка ми.

— Твоята майка е… — тя спря за миг, все още навъсена, но после изведнъж се усмихна. Недоумението й бе изчезнало, а лицето й грейна в доволна усмивка. — Ето откъде знам името ти. Ноел Кийлинг. Но аз я познавах… по-скоро я срещнах… О, какво стана с Пенелопе?

— Почина преди около четири години.

— Не мога да го понеса. Такъв прекрасен човек. Срещали сме се само веднъж…

Появата на Алекса от кухнята ги прекъсна. Тя носеше таблата с кана кафе и чаши с чинийки.

— Алекса, това е най-необичайното нещо, което ми се е случвало! Представи си, Ноел не е непознат за мен, защото съм срещала майка му веднъж… и се сприятелихме с нея. И винаги толкова съм се надявала, че ще се срещнем пак, но някак си не успяхме…

* * *

Това откритие, това откровение, това необичайно съвпадение в този малък свят привлече вниманието на всички. Рожденият ден и пикникът бяха забравени за момент и Алекса и Ноел стояха и отпиваха от парещото кафе, слушайки историята на Вай с голям интерес.

— Всичко се случи чрез Роджър Уимбуш, художника на портрети. Когато Джорди се върна от войната, от затворническия лагер, и отиде пак на работа в Релкърк, беше решено, че като председател на фирмата трябва да му направят портрет за идните поколения. Тази задача беше възложена на Роджър Уимбуш. Той дойде в Балнайд и остана при нас. Портретът, нарисуван в оранжерията, беше окачен, както подобава, с церемония в заседателната зала в офиса. Доколкото знам, все още е там. Ние се сприятелихме много и когато Джорди почина, Роджър ми написа толкова мило писмо и ми прати покана за изложба на портрети в Бърлингтън Хаус. Аз не пътувах много често до Лондон, но реших, че случаят си заслужава дългото пътуване, така че отидох. Роджър ме посрещна и ме разведе наоколо. И изведнъж той видя две дами. Едната беше майка ти, Ноел, а другата, мисля, беше някаква възрастна нейна леля, която беше довела на изложбата като малък подарък. Много стара дама, слаба, набръчкана, но преливаща от живот…

— Великата леля Етел — каза Ноел, защото нямаше начин да е бил някой друг.

— Точно така. Разбира се. Етел Стърн. Сестрата на Лорънс Стърн.

— Тя почина преди няколко години, но докато беше жива, ни даряваше с много забавни и интересни моменти.

— Мога да си представя. Както и да е, Роджър и твоята майка очевидно бяха стари приятели от много, много време. Мисля, че някога, много отдавна, преди години, го е взела за квартирант, когато е бил млад беден студент, борещ се да си проправи път. Беше мила среща между тях двамата, след която той ни я представи и ни разказа за роднинската й връзка с Лорънс Стърн, а аз успях да кажа на майка ти за същата тази картина. Вече всички си говорехме като много добри приятели, а и бяхме разгледали всички портрети, така че решихме да обядваме заедно. Аз се сетих за един ресторант, но майка ти настоя да отидем в нейната къща и да обядваме там.

— На „Оукли стрийт“.

— Точно така, „Оукли стрийт“. Ние се противяхме, казвахме, че ще й създадем твърде много грижи, но тя обори всичките ни възражения и в следващия момент всички бяхме вече в такси на път за Челси. Беше красив ден. Помня го толкова ясно. Много топъл и слънчев, а ти знаеш колко красив може да бъде Лондон в първите дни на лятото. Обядвахме в градината, която беше толкова голяма и толкова раззеленила се от множеството листа, така изпълнена със сладкия аромат на люляк, че имахме усещането, че сме в друга страна, може би Южна Франция или Париж. Градските шумове от колите бяха заглушени от дърветата и всичко беше обляно в слънчеви лъчи и сенки тук-там. Имаше една сенчеста тераса с маса и няколко градински стола. Всички седнахме и пийнахме охладено вино, докато майка ти се занимаваше с приготвянето на обяда в кухнята в приземния етаж и се появяваше от време на време, да си поговорим или за да сложи покривка на масата и да подреди приборите.

— Какво ядохте? — попита Алекса, запленена от картината, която описваше Вай.

— Да видим. Трябва да си помисля. Беше вкусно, това си спомням. Беше напълно подходящо и много вкусно. Студено супа — гаспачо, мисля, домашно приготвен хляб с дебели кори. И салата. И пастет. И френско сирене. А, имаше и купа с праскови, които тя беше набрала същата сутрин от дървото, което растеше срещу стената в далечния край на градината. Останахме целия следобед. Нямахме други уговорки, а дори и да сме имали, ги бяхме забравили. Часовете просто се нижеха, а следобедът мина като неясен, но хубав сън. После си спомням, че Пенелопе и аз оставихме Етел и Роджър на масата да пият кафе с коняк и да пушат цигари, а ние се разходихме из градината и тя ми показа всичките й красоти. Говорихме си почти без да си поемаме въздух, и все пак ми е трудно да ти кажа за какво си говорихме. Мисля, че за Корнуол и за детството й там, за къщата, която са имали някога, и за живота, който са водели. И когато най-накрая дойде време да си тръгваме, не ми се тръгваше. Не исках да кажа чао. Но когато най-сетне се прибрах вкъщи, в Балнайд и Страткрой, от тази среща картината ми придоби дори по-дълбоко значение, защото бях срещнала дъщерята на Лорънс Стърн.

— Не я ли видя пак? — попита Алекса.

— Не. Толкова е тъжно. Толкова рядко ходех в Лондон, а после, мисля, че тя се премести някъде в провинцията и загубихме връзка. Толкова глупаво и безотговорно от моя страна да загубя връзка с някого, който толкова много ми допадна и когото чувствах толкова близък.

— Тя как изглеждаше?

Алекса, която, естествено, беше запленена от неочаквания поглед отвътре в живота на семейството на Ноел, беше жадна за всеки детайл. Вай погледа към Ноел.

— Ти й кажи — каза тя.

Но той не можеше. Чертите на лицето й, очите, устните, усмивката, косата й му убягваха. Не би могъл да ги опише, дори и да имаше няколко мъже до него с опрян в главата му пистолет. Това, което беше останало в съзнанието му след четири години без нея, бяха нейното присъствие, нейната топлота, смях, нейната щедрост, нейната любов към противоречието и начините, по които го влудяваше, безкрайното изобилие на гостоприемство и себераздаване. Напомнянето от Вай за този обяд преди толкова много време, спонтанен, неофициален, но изпълнен с толкова много стил, че тя не беше забравила нито един детайл от случката, го накара да си спомни за старите дни на „Оукли стрийт“ толкова ясно и живо, че сякаш го прободе нотка носталгия по всичко, което беше приемал за даденост толкова години и не бе имал време да оцени.

Поклати глава и каза:

— Не мога.

Той срещна погледа на Вай. И тогава тя сякаш разбра и прие неговата дилема и не настоя повече. Обърна се към Алекса:

— Тя беше висока и изглеждаше много добре — помислих си, че е много красива. Имаше тъмносива коса, прибрана назад в свободен кок, през който минаваха фиби с формата на костенурки. Очите й бяха тъмни, много големи и изпълнени с блясък, а кожата й беше гладка и кафява, сякаш винаги е живяла навън, по улиците, като някое циганче. Не беше никак модерна или шик, но се държеше гордо, което й придаваше изтънчена елегантност. От нея сякаш преливаше огромен заряд от… радост и наслада. Незабравима жена. — Тя се обърна пак към Ноел: — А ти си нейният син. Представи си. Колко странен може да бъде животът. На седемдесет и осем си мислиш, че няма какво да те изненада повече, а после се случва нещо като това и сякаш целият свят започва отначало.

* * *

Езерото в Крой беше скрито в хълмовете на пет километра на север от къщата. До него можеше да се стигне само по един примитивен път, който беше много стръмен и завършваше горе при ловните площи след серия от остри бързи завои.

Не беше естествен водоем. Преди много години тази долчинка, която беше обградена от северните хълмове и извисяващата се кула на Кригън Дъб, е била място за усамотение далеч от всичко, както и местообитание на орли, елени, диви котки, яребици и големи свирци. В Крой все още можеше да се видят стари черно-бели снимки на долчинката такава, каквато е била тогава, с едно ручейче, оградено от стръмни брегове, при които водата бе по-буйна. Имаше обори и кошари, които бяха порутени, без покриви, със сринати гранитни стени. Но тогава първият лорд Балмерино — дядото на Арчи, който имал голямо богатство за харчене и страст към лова на пъстърва, решил да си направи езеро. Съответно била построена язовирна стена — здрава, висока близо четири метра или дори повече и достатъчно широка, за да може по нея да кара превозно средство чак до върха й. Сложили шлюзове, които да пазят от преливане, и когато язовирната стена била завършена, те били затворени и пътят на ручейчето — запушен. Бавно водата се надигала, а изоставените земеделски имоти били потопени завинаги. Заради размерите на язовирната стена човек, който се приближава към нея за първи път, не вижда водата, докато не се изкачи на последния хребет преди нея, когато огромните размери на язовира се разкриват изведнъж пред тях — дълъг близо четири километра и широк близо два. В зависимост от часа или сезона водата блести със синкав блясък или пък се размътва от оловносиви вълнички, или пък е тиха и гладка като стъкло на вечерна светлина, отразяваща бледата луна, чието спокойствие се нарушава само от време на време при преминаването на някоя риба.

Беше построена къща за лодки, здраво укрепена и достатъчно голяма, за да подслони две лодки, и с допълнителна стая, в която може да се правят пикници при лошо време. Но не само рибарите ходеха на язовира. Поколения деца го бяха нарекли като своето специално място. Овце пасяха по заобикалящите хълмове, а късо окосената трева до бреговете беше прекрасно място за издигане на палатки, за игри с топка, за организиране на мачове по крикет. Семейство Блеър и Еърд заедно със свои приятели се бяха научили да хвърлят мрежи за пъстърва от бреговете на язовира и бяха преодолели първите си опити за плуване в леденостудените му води. Дълги и щастливи дни са прекарвали те в строене на салове или на импровизирано кану, храбро пускайки ги в дълбоките води, където неизбежно винаги са потъвали.

* * *

Претовареното субару със задвижване на четирите колела, което Вирджиния караше, тракаше и друсаше нагоре по последните километри от пътя, докато предницата му почти сочеше към небето. Ноел, който вече беше прекарал половин час в това неудобство, реши, че на връщане ще мине този път пеш. Вирджиния му бе предложила тя да кара, защото, както много правилно изтъкна, тя познава пътя, а Ноел не. А на Вайълет много правилно й бяха отстъпили мястото на предната седалка, където тя седна и взе в себе си тортата да я пази върху коленете си. На задната седалка нещата не бяха много лесни. Еди Файндхорн, за която Ноел беше слушал много, се оказа широкоплещеста дама, която зае толкова много място, че Ноел се оказа принуден да вземе Алекса върху коляното си. Тя се приведе, седнала върху коляното му, а тежестта й сякаш ставаше все по-голяма с всяко раздрусване и заплашваше да причини схващане на бедрените му мускули. Но при всяко подскачане на колата тя си удряше главата в покрива и той реши, че е неуместно да прибави и своите забележки към така или иначе неприятната ситуация.

Спряха два пъти. Единият път — при къщата на Крой, където Вирджиния трябваше да провери дали семейство Балмерино са тръгнали за тържеството. Вратата беше заключена, а къщата — празна, така че очевидно бяха тръгнали. Втората спирка беше, за да слязат да отворят вратата за елени и после да я затворят, като преминат. Там Алекса пусна двата шпаньола, които през останалата част от пътя тичаха зад бавно напредващата кола. На Ноел му се искаше да беше пуснат навън да тича с тях, но сега вече беше малко късно за такива предложения.

Защото като че бяха почти стигнали. Вайълет надникна през прозореца и обяви:

— Запалили са огъня.

Алекса се промъкна през прозореца, за да види, което причини още по-голям дискомфорт на Ноел.

— Откъде знаеш?

— Вижда се пушек.

— Сигурно са си донесли разпалки — обади се и Еди.

— Вероятно са използвали изгорял от слънцето пирен — каза Алекса. — Или са търкали два камъка, докато запалят огън, като бойскаутите. Надявам се Люсила да не е забравила ключа за къщата за лодки. Може да отидеш за риба, Ноел.

— В момента единственото, което искам, е да си върна малко чувствителността в краката.

— Съжалявам. Ужасно тежка ли съм?

— Не, изобщо не си тежка. Просто краката ми са изтръпнали.

— Може би развиваш гангрена.

— Може би.

— Може да се случи за един миг, а после се разпространява в цялото тяло като пожар в суха гора.

— За бога, Алекса, какви ги говориш — възмути се Еди.

— О, той ще оцелее — отговори й гневно Алекса. — Освен това почти стигнахме.

Което се оказа истина. Дяволският път постепенно стана равен, повече не друсаше, а субаруто вървеше гладко по полегатата трева и най-накрая спря. Вирджиния изключи двигателя. Ноел веднага отвори вратата, леко свали Алекса навън и благодарно я последва. Той се изправи, протегна схванатите си крака и беше връхлетян от ярката слънчева светлина, въздуха, цветовете, водата, пространството, ароматите, вятъра… Беше студено… по-студено, отколкото долу с подслона, който им осигуряваше долината, но той беше толкова смаян от всичко, което виждаше, че почти не забеляза хапливия студ. Отново беше впечатлен както от величието и очевидното великолепие на Крой. Не беше допускал, че язовирът ще е толкова голям, толкова красив. Трудно му беше да повярва, че тази огромна шир от селски площ, хълмове, ловни участъци принадлежи на един-единствен човек. Всичко беше в толкова голям мащаб, толкова разточително, толкова богато. Като се огледа около себе си, видя къщата за лодки със сложни фронтони и прозорци, с ленд роувъра, който вече беше паркирал само на няколко метра от нея, с грубо построеното барбекю, откъдето вече се издигаше пушек.

Видя двама мъже на каменистия бряг долу, които търсеха плаващи във водата дървета. Чу високия зов на една яребица от хълма високо над него, а после от много далеч, някъде в долчинката, се чу гръм на пушки.

Всички други вече бяха излезли от колата. Алекса беше отворила задната врата и беше пуснала малкото си кученце. Двата шпаньола на Вирджиния още не се бяха появили, но вероятно щяха да пристигнат всеки момент. Вайълет вече се беше запътила надолу към къщата за лодки. По едно време едно момиче отвори вратата и се появи оттам:

— Здравейте! Най-сетне пристигнахте. Честит рожден ден!

Новите членове на групата бяха представени на всички и веднага щом приключиха с тази скучна задача, всички се захванаха с работа. На Ноел му стана ясно, че има добре организирана схема за тези традиционни събирания. Субаруто беше разтоварено, запалиха огън с пръчки и дървени въглища. Големите сгъваеми маси бяха пренесени на ръка от къщата за лодки и бяха поставени наоколо с големи шарени покривки върху тях. Храна, чинии, салати, чаши — всичко това беше подредено отгоре. Килимчетата бяха разстлани върху мекия пирен. Двата шпаньола, които бяха останали без дъх, се шляеха на върха на хълма, изплезили език, но като видяха водата, се запътиха веднага натам. Там охладиха краката си, пиха жадно и после се сгромолясаха на тревата, изтощени от дългото пътуване. Еди Файндхорн, която вече си беше сложила голяма бяла престилка, разопаковаше наденичките и телешките бургери и когато въглищата почнаха да се превръщат в жар, започна да готви. Димът се сгъсти. Розовите й бузи ставаха все по-розови от горещината, а вятърът разрошваше косата й.

Една по една идваха и други коли, от които излизаха още и още гости. Виното беше отворено и те стояха наоколо с чаши в ръка или пък се настаняваха удобно върху постланите килимчета. Слънцето продължаваше да грее. Тогава по стръмния склон на хълма се появи Джулиан Глоксби, енорийският пастор на Страткрой, заедно с жена си и с Дермът Хъником. Тъй като никой от тях нямаше достатъчно здрава кола, която да се справи с този терен, те бяха дошли дотук пеш и изглеждаха доста задъхани, въпреки че всичките бяха с удобни туристически обувки и пръчки да се подпират. Дермът имаше раница на гърба си, от която излезе неговият принос за празника — шест пъдпъдъчи яйца и бутилка вино от бъз.

Люсила и Алекса бяха на масата и мажеха с масло питките, тези сладки бели питки, които бяха задължителни за всеки шотландски пикник. Вайълет гонеше осите далеч от тортата си, а кучето на Алекса открадна една пареща наденичка и се изгори.

Тържеството щеше да започне.

* * *

— Ще ти направя подарък — каза Вирджиния, като издърпа няколко стъбла от тръстиката, която растеше по брега на реката.

— Какво ще направиш? — попита Конрад.

— Почакай, гледай и ще разбереш.

Храната на пикника вече беше изядена, кафето — изпито и те бяха тръгнали далеч от другите покрай язовирната стена, а после се бяха изкачили по източния бряг на язовира, където под действието на ветровете и високите води през годините торфеният бряг бе ерозирал и се бе формирал тесен плаж от блестящи малки камъчета. Никой друг не ги беше последвал, освен двата шпаньола и те бяха съвсем сами.

Той стоеше нетърпелив и я гледаше. От джоба на кадифения си панталон тя извади парче овча вълна, което беше взела от една бодлива ограда. Тя я изви, за да получи нишка, и с нея омота стъблата, така че се получи сноп. После започна да сплита стъблата и да ги огъва, а те се въртяха като спиците на колело. В ръцете й се оформяше малка кошничка, която накрая стана като чаша за чай.

Той я гледаше удивен:

— Кой те научи да правиш това?

— Вай. А тя пък се е научила като дете от жената на стар калайджия. Ето. — Тя прибра последните краища на стъблата и вдигна кошничката пред него, за да й се полюбува.

— Много добре е оформена.

— Сега ще я напълня с мъх и цветя и ти ще имаш едно малко украшение.

Тя се огледа наоколо и като забеляза мъх върху скалите, го откъсна с нокти и го сложи в малката кошничка. Те продължиха да се разхождат бавно, а Вирджиния спираше от време на време, за да откъсне някоя камбанка или клонка от пирен или глухарче, и добавяше всичко това към малкото си творение. Най-накрая, доволна от резултата, тя му го подаде.

— Ето. За спомен, Конрад. Сувенир от Шотландия.

— Наистина е много красива — каза той, докато взимаше кошничката. — Но нямам нужда от сувенир, защото никога няма да забравя нищо от това, което се случи.

— Тогава — каза тя безгрижно — можеш да я хвърлиш.

— Не бих го направил.

— Тогава я сложи в чаша с вода — така нито ще повехне, нито ще умре. Може да си я вземеш в Америка. Но ще трябва да я скриеш в чантата си или на митницата ще те хванат за износ на растителни зародиши.

— Може би ще я изсушиш и така ще остане завинаги.

— Да, може би.

Те продължиха да вървят срещу брулещия ги вятър. Към брега се спускаха малки кафяви вълнички, а навътре се носеха две рибарски лодки, в които рибарите бяха погълнати от мисълта за хвърлените във водата корди. Вирджиния спря, наведе се да вземе едно камъче и го хвърли като за жабка.

То отскочи шест-седем пъти, преди да потъне.

— Кога си заминаваш? — попита тя.

— Моля?

— Кога се връщаш вкъщи?

— Резервирал съм си билет за другата седмица в четвъртък.

Тя потърси още един камък. После каза:

— Може би ще дойда с теб.

Намери камък и го хвърли. Провал. Той веднага потъна. Тя се изправи и се обърна с лице към него. Вятърът вееше косата й върху бузите. Той погледна в удивителните й очи.

— Защо би го направила?

— Чувствам, че имам нужда да се махна.

— Кога го реши?

— Мисля си го от няколко месеца.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Добре. Вчера. Реших го вчера.

— Колко общо имам аз с решението ти?

— Не знам. Но не си само ти. И Едмънд, и Хенри също. Всичко. Всичко ме смачква. Имам нужда от време за себе си, сама. Имам нужда да се дистанцирам и да погледна на нещата отдалеч, да ги видя в перспектива.

— Къде ще отидеш?

— В Лийспорт. В старата къща. При баба и дядо.

— Къде съм аз в сценария ти? Някъде наоколо ли?

— Ако искаш. Надявам се, че да.

— Не съм сигурен дали оценяваш в какво се въвличаш.

— Така ли, Конрад?

— Ще се пързаляме върху много тънък лед.

— Няма нужда да излизаме в средата на леда. Можем да стоим по краищата.

— Не мисля, че бих искал да го направя.

— И аз не съм сигурна за себе си.

— При положение че от мъжа ти и детето ти ще ни дели цял един океан, няма да се чувствам като отрепка, но вероятно ще почна да се държа така.

— Това е риск, който съм готова да поема.

— В такъв случай няма да казвам нищо повече.

— Това е, което исках да чуя.

— Освен че тръгвам с „Пан Ам“ в единайсет сутринта от Хийтроу.

— Ще видя дали ще успея да се кача на същия самолет.

* * *

Най-лошото на остаряването според Вайълет беше, че в най-неподходящите моменти щастието можеше да ти избяга. Тя трябваше да се чувства много щастлива сега, но не беше.

Сега празнуваше рождения си ден и според всички намерения и приготовления всичко бе перфектно. Нито една жена не би могла да желае повече. Тя седна на меко върху пирена високо над язовира, а слънцето продължаваше упорито да изпраща лъчите си през есенното небе като че ли напук на зловещия куп облаци, които се събираха на запад. Далеч надолу се виждаше много добре, като че ли гледаш през обратната страна на телескоп, как пикникът продължаваше по своята си програма, а няколко малки групи бяха изчезнали — всяка в различна посока, занимавайки се с нещо различно. Двете лодки бяха във водата. В едната Джулиан Глоксби и Чарлз Фъргюсън-Кромби ловяха риба, а в другата бяха Люсила и нейният млад австралийски приятел. Дермът бе тръгнал сам, за да търси диви цветя. Вирджиния и Конрад Тъкър бяха тръгнали нагоре към върха на язовирната стена и сега можеше да ги види как вървят един до друг по тесния бряг от далечната страна на язовира. Двата шпаньола на Едмънд ги следваха. От време на време те спираха, сякаш говореха задълбочено, или пък спираха и хвърляха в язовира някое малко плоско камъче, което се плъзгаше и отскачаше от блестящата водна повърхност. Другите бяха решили да останат около останките от огъня и се излежаваха мързеливо на припек. Еди и Алекса седяха заедно, а госпожа Глоксби, която беше рядкост да видиш седнала, сега плетеше, четеше книга и се наслаждаваше на спокойствието.

Вайълет чуваше тихи звукове — лек повей на вятъра, високи гласове, плясък на гребла, птичи зов. От време на време се чуваше и пукот на пушки от далечната долчинка, който вятърът носеше към тях през хребета Кригън Дъб.

Всичко беше точно както трябваше да бъде, и все пак й беше тежко на сърцето. Това е така, защото знам твърде много, си казваше тя. Аз съм пазителят на твърде много тайни. Иска ми се да бях невежа и спокойна. Иска ми се да не знаех, че Вирджиния и Конрад Тъкър… този представителен и привлекателен американец… са любовници. Да не знаех, че Вирджиния е в някаква житейска криза, че сега, като го няма Хенри, е способна да вземе разрушителни решения. Бих искала да знам, че Еди вече не страда за бедната Лоти, но…

А по същото време имаше някои неясноти, които бих предпочела да се изяснят. Бих искала да знам, че Ноел няма да разбие сърцето на Алекса. Че Хенри не се измъчва заради майка си. Бих искала да знам какво се случва в неразгадаемия ум на Едмънд.

Нейното семейство. Едмънд, Вирджиния, Алекса, Хенри и Еди. Любовта и близките отношения могат да носят радост, но със същата вероятност могат да се превърнат в ужасно тежък воденичен камък, окачен на врата ти. А най-лошото бе, че тя се чувстваше безполезна, защото нямаше абсолютно нищо, което можеше да направи, за да реши тези проблеми.

Тя въздъхна. Въздишката й беше висока и лесно можеше да я чуят. Когато осъзна това, Вайълет се стегна, сложи жизнерадостната физиономия на лицето си и се обърна към мъжа, който лежеше подпрян на единия лакът до нея.

Тя каза първото нещо, което й хрумна:

— Обичам цветовете на природата тук, защото ми напомнят най-красивия туид. Червеникавокафяв и лилав, и тревистозелен, и торфено кафяв. А обичам красивия туид, защото ми напомня тази гледка. Колко умно от страна на хората е, че са успели да подражават на природата толкова съвършено.

— За това ли си мислеше досега?

Тя знаеше, че той не е глупак. Поклати глава и призна:

— Не. Мислех си… че не е същото.

— Какво не е същото? — попита Ноел.

Вайълет не беше сигурна защо той бе дошъл с нея. Тя не го беше поканила на тази разходка, а той не бе предложил да я придружи. Тя просто беше тръгнала нагоре по хълма, а той я бе последвал, като че ли без думи бяха направили предварително уговорено споразумение. И те се катереха заедно, като Вайълет водеше по тясната пътека за овце, спираше от време на време, за да се полюбува на гледката, която ставаше все по-обширна, да погледа полета на яребиците, да откъсне клонка бял пирен. Когато стигна върха на хребета, тя седна на земята за малка почивка, да си поеме дъх, а той се настани удобно до нея. Тя беше трогната, че бе избрал да дойде с нея, и част от резервираността, която изпитваше към него, се бе стопила.

Защото при първата им среща беше много предпазлива. Въпреки че беше подготвена да хареса младежа, когото Алекса бе избрала, тя бе оставила защитните си стени високо вдигнати, за да не позволи да я спечели някаква крехка бляскава фасада или твърде очевиден чар. Хубавата му външност, високият му силует, светлите му и интелигентни очи я бяха сварили неподготвена, а фактът, че е син на Пенелопе Кийлинг, допълнително бе разклатил защитните й стени. Още нещо беше хвърлило сянка върху празничния й ден — Ноел й беше казал, че Пенелопе е починала, което поради някаква причина се оказа болезнено. Изпълнена със съжаление, знаеше, че може да вини единствено себе си за това, че изобщо не се беше свързала с тази жизнена и пленителна жена. А сега беше твърде късно.

— Кое не е същото? — отново попита той.

Тя си събра разпилените мисли:

— Моят пикник — отговори, събирайки мислите си, разхвърчали се в различни посоки.

— Пикникът е прекрасен.

— Но различен. Нещо липсва. Няма го Хенри, няма ги и Едмънд, и Изабел Балмерино. За първи път тя пропуска тържество за рождения ми ден, но трябваше да отиде в Корихил, за да помогне на Верена Стейнтън да подреди цветята за танците утре вечер. А колкото до любимия ми внук Хенри, той бе приет в училище пансион за следващите десет години. Докато го завърши и се върне, аз вероятно ще бъда два метра под земята. Поне се надявам да бъда. Не ми се мисли какво ще е, ако доживея до осемдесет и осем. Твърде стара звуча. Може би ще завися от децата на някого да се грижат за мен. Това е единственият ми страх.

— Не мога да си те представя зависима от когото и да било.

— Старческото оглупяване идва при всички рано или късно.

Те замълчаха. В далечината се чу още един плясък и след това — един-единствен изстрел, чието ехо се разнесе над хълмовете към тях.

Вайълет се усмихна:

— Най-сетне, изглежда, ловците имат успешен ден.

— Кой стреля?

— Предполагам, че са членовете на синдиката, които са се оказали тук точно сега. И Арчи Балмерино е с тях. — Тя се обърна, за да се усмихне на Ноел. — Ти стреляш ли?

— Не. Дори никога не съм имал оръжие. Не ме отгледаха по този начин. Отраснах в Лондон.

— В тази прекрасна къща на „Оукли стрийт“?

— Точно така.

— Какъв щастлив младеж си бил.

— Срамно е, но не се чувствах като щастливец. — Той поклати глава. — Бяха ме пратили на дневно училище и се смятах за дете с трудна съдба, защото майка ми не можеше да си позволи да ме прати в Итън или Хероу. Освен това баща ми ни беше напуснал и се бе оженил за друга жена. Не ми липсваше, защото едва го познавах, но по някакъв странен начин това ме измъчваше.

Тя не изрази някакво съчувствие към него, а вместо това, мислейки за Пенелопе Кийлинг, каза:

— Не е лесно за сама жена да отгледа цяло семейство.

— Не мисля, че изобщо са ми минавали такива мисли през главата тогава.

Вайълет се засмя, оценявайки откровеността му.

— Младостта е за младите. Но ти си се радвал на компанията на майка си?

— Да. Но от време на време имахме най-глупавите караници. Обикновено за пари.

— За това се карат повечето семейства. А не си представям тя да е била материалистка.

— Точно обратното. Тя си имаше собствена философия за живота и селекция от домашни мъдрости, към които се обръщаше в моменти на стрес или пък по средата на наистина яростни спорове. Една от тях беше, че щастието е да се възползваш максимално от това, което имаш, а богатството е да се възползваш максимално от това, което притежаваш. Звучеше правдоподобно, но така и не разгадах логиката.

— Може би си имал нужда от повече от няколко мъдри думи.

— Да. Имах нужда от повече. Имах нужда да не се чувствам аутсайдер. Исках да бъда част от различен начин на живот, да имам различно обкръжение. Офисът. Стари къщи, стари фамилии, стари имена, стари пари. Отгледаха ни с убеждението, че парите нямат значение, но аз знаех, че това е истина само ако имаш много пари.

— Не съм съгласна, но разбирам — каза Вайълет. — Тревата винаги е по-зелена от другата страна на хълма, а е в човешката природа да искаш това, което не можеш да имаш.

Тя се замисли за къщата на Алекса на „Овингтън стрийт“, която беше едно малко бижу, и за финансовата стабилност, която беше наследила от баба си, и усети леко вълнение и безпокойство.

— Най-лошото е — продължи тя, — че когато стигнеш до зелената трева, откриваш, че всъщност никога не си я искал.

Той стоеше безмълвен и тя се намръщи.

— Кажи ми — каза тя рязко, стигайки веднага до същината на въпроса, — какво мислиш за всички нас?

Ноел беше изненадан от прямотата й.

— Аз, аз нямах почти никакво време, за да си изградя мнение.

— Глупости. Естествено, че си си изградил. Мислиш ли например че и ние сме офис, както ти го дефинира? Мислиш ли, че всички сме много велики?

Той се засмя. Може би развеселеността му прикриваше, че се бе засрамил. Тя не можеше да е сигурна.

— Не знам дали сте велики. Но трябва да призная, че водите доста охолен живот. За да се постигне такъв начин на живот на Юг, човек има нужда от десетки милиони.

— Но това е Шотландия.

— Точно така.

— И смяташ ли, че сме велики?

— Не. Просто различни.

— Не сме различни, Ноел. Обикновени сме. Най-обикновените хора, които са благословени с добрия късмет да бъдат отгледани и да живеят в тази несравнима страна. Признавам си, че има титли, земи, големи коне и определен феодализъм, но ако разкопаеш под повърхността на всеки един от нас, ако се върнеш едно-две поколения назад, ще видиш скромни земеделци, мелничари, овчари, фермери. Системата с клановете в Шотландия е уникална и е много необикновено нещо. Никой човек не е нечий слуга, а е част от семейството. Поради тази причина средностатистическият шотландец не се разхожда белязан. Той е горд. Той знае, че е толкова добър, колкото си и ти, а може би дори и малко по-добър. Освен това Индустриалната революция и викторианските пари превърнаха в огромна заможна средна класа трудолюбивите занаятчии. Арчи е трето поколение лорд, но дядо му е направил състоянието си в тежката текстилна индустрия и е отгледан по улиците на града. А относно моя баща — той е започнал живота си като босия син на земеделец от остров Люис. Но е бил благословен с ум, талант и начетеност. Амбициите му помогнаха да спечели стипендии и в крайна сметка завърши медицина. Той стана хирург, просперира и достигна големи висини — председател на катедрата по анатомия към Единбургския университет и рицарско звание — сър Хектор Ейкънсайд. Звучно име, нали? Но той си остана мъж без горделивост и лицемерие, поради което беше не само уважаван, но и обичан.

— А майка ти?

— Майка ми има съвсем различен произход. Трябва да призная, че тя наистина беше доста важна личност. Лейди Примроуз Мар, дъщеря на старо и известно семейство от пограничните области между Шотландия и Англия, което по своя вина беше успяло да обеднее напълно. Известна беше с красотата си. Дребна и елегантна, със сребърно руса коса, събрана на кок, който сякаш щеше да счупи крехкото й вратле под тежестта му. Баща ми я е видял за първи път на някакъв бал или прием в Асембли Руумс и веднага се е влюбил в нея. Не мисля, че тя някога го е обичала, но тогава той вече си е бил изградил име и е бил някой, който би й бил от полза. Тя бе достатъчно интелигентна, за да осъзнае какво е положението й. Семейството й, макар че едва ли е одобрявало този брак, не е имало никакви възражения… вероятно са били доволни, че ще хранят едно гърло по-малко.

— Щастливи ли бяха?

— Мисля, че да. Мисля, че си пасваха много добре. Живяха във висока, проветрива къща в Хериът Роу. Там съм родена и аз. Майка ми винаги се е наслаждавала на Единбург, на обществения живот там, приятели да идват и да си отиват, на театрите, концертите, баловете и приемите. Но баща ми бе човек на природата и сърцето му си остана вечно при хълмовете. Винаги е обичал Страткрой и идваше всяко лято по време на ежегодната си риболовна ваканция. Когато бях на около пет години, купи земя на юг от реката и построи Балнайд. Той все още работеше, а аз ходех на училище, така че в началото Балнайд беше просто място за ваканциите. За мен беше рай и аз живеех за летата, които прекарвах там. Когато най-накрая се пенсионира, той отиде в Балнайд. Майка ми смяташе, че е ужасна идея, но той имаше твърдоглава жилка в характера си, която се прояви, и в крайна сметка тя се съгласи и просто се опита да извлече максималното от ситуацията. Напълни къщата с гости и организираше всяка вечер парти. Но запазихме къщата в Хериът Роу и когато беше много дъждовно или пък духаха пронизващи зимни ветрове, тя неизменно си намираше някакво оправдание да се върне в Единбург или да замине за Италия или за Южна Франция.

— А ти?

— Казах ти. За мен беше рай. Бях просто дете, а вече бях голямо разочарование за мама. Бях не само ужасно голяма и дебела, но и обикновена. Извисявах се над връстниците си и бях пълен провал, що се отнася до уроците по танци, защото никое момче не искаше да танцува с мен. В обществото в Единбург изпъквах като подут палец, но в Балнайд сякаш нямаше значение как изглеждам, и можех да бъда себе си.

— А съпругът ти?

— Моят съпруг ли? — на лицето на Вайълет се появи топла усмивка, която преобрази чертите, които времето беше оставило. — Моят съпруг беше Джорди Еърд. Разбираш ли, аз се ожених за най-добрия си приятел и след трийсет години все още бях женена за най-добрия си приятел.

— Немного жени могат да кажат подобно нещо. Как се срещнахте?

— На едно събиране за ловните площи на Кригън Дъб. Бяха помолили баща ми да стреля с лорд Балмерино и той ме помоли да го придружа, защото майка ми беше на някакво пътешествие по Средиземноморието. Винаги беше една от най-хубавите награди за мен да ходя на лов с баща ми, заради което правех всичко възможно, за да бъда полезна — носех чантичката с патрони и стоях тихо и кротко като мишка до него.

— Джорди един от ловците ли беше?

— Не, Ноел. Джорди беше синът на главния пазач на лорд Балмерино.

— Оженила си се за сина на пазача на дивеч? — Ноел едва можеше да удържи удивлението си, но в гласа му се усещаше и възхищение.

— Да. Напомня малко малката лейди Чатърли, нали? Но мога да те уверя, че изобщо не беше така.

— Но кога се е случило всичко това.

— В началото на двайсетте години на двайсети век. Бях на десет, а Джорди — на петнайсет. Реших, че е най-красивото момче, което някога съм виждала, и когато дойде време да обядваме на пикник, аз си взех сандвичите и отидох там, където сядаха пазачите и викачите, и обядвах с него. Може да се каже, че му бях хвърлила око. След тази случка той вече ми беше приятел, превърнах се в негова сянка, а той ме взе под крилото си. Вече не бях сама, бях с Джорди. Прекарвахме по цели дни заедно, винаги навън, сред природата. Научи ме да хвърлям въдица за сьомга и да ловя с голи ръце пъстърва. Понякога вървяхме с километри и той ми показваше скритите местенца, където пасяха елени, и високите върхове, където гнездяха орли. И след цял един ден, прекаран по тресавищата, той ме водеше вкъщи при семейството си… там, където сега живее Гордън Гилък — пазачът на Арчи… а госпожа Еърд ме хранеше с пита и тиквена кифла и ми сипваше силен черен чай от най-хубавия й бляскав чайник.

— Майка ти нямаше ли възражения срещу това?

— Мисля, че беше доста доволна, че не й се пречкам вече. Знаеше, че няма да направя някоя глупост.

— А Джорди последва ли стъпките на баща си?

— Не. Както собственият ми баща, и той беше умно и учено момче и се справяше добре в училище. Мисля, че на баща ми му напомняше много за самия него, и затова го окуражаваше много. Благодарение на това Джорди спечели стипендия за граматическото училище в Релкърк и след като завърши, го взеха като чирак в една фирма за счетоводители.

— А ти?

— Тъжно, но трябваше да порасна. И то изведнъж, когато станах на осемнайсет, и майка ми осъзна, че грозното й патенце е станало грозна патица. Въпреки размерите ми и липсата на социално благоприличие тя реши, че трябва да се „появя“ — да изкарам един сезон в Единбург и да ме представят на кралските особи в двореца Холи рууд Хаус. Това беше последното нещо, което исках, но Джорди вече беше заминал и живееше в общежитията в Релкърк, и след дълги размишления реших, че ако се съглася с нейния ужасен план и съм любезна, тогава може би тя с времето ще приеме, че Джорди Еърд е единственият мъж на света, за когото бих могла да се оженя. Сезонът и появата ми, както вероятно се досещаш, бяха пълен провал. Фарс. Облечена в огромни вечерни рокли, всичко в сатен и блясък, приличах на палячо. В края на сезона никой не ме потърси, не ме поиска и не бях сгодена. Майка ми, която беше дълбоко засрамена, ме върна в Балнайд и аз почнах да се занимавам с цветята в градината и да разхождам кучетата… и да чакам Джорди.

— Колко време го чака?

— Четири години. Докато завърши образованието си и бе в положение да издържа съпруга. Аз имах собствени пари, естествено. Фонд с пари, който ми беше поверен, когато станах на двайсет и една, и съвсем спокойно можехме да живеем с това, но Джорди не искаше и да чуе за това. Така че продължих да чакам. Докато не дойде великият ден, когато той взе и последните си изпити. Помня, че бях в банята и къпех кучето. Бях го завела на разходка и се беше отъркаляло в нещо отвратително. И там си стоях, с престилка, прогизнала и миришеща на карболова киселина. И тогава вратата на банята се отвори със замах — там стоеше Джорди, беше дошъл да ми иска ръката. Това беше най-романтичният момент в живота ми.

И оттогава имам някаква слабост към миризмата на карболова киселина.

— Как реагираха родителите ти?

— О, те го очакваха от години. Баща ми беше много доволен, а майка ми се примири. След като беше преживяла мъката по това, какво ще кажат елегантните й приятели, мисля, че беше решила, че е по-добре за мен да се оженя за Джорди Еърд, отколкото да остана стара мома, която й се мотае в краката и пречи на елегантния й живот. Така че през ранното лято на 1933-та с Джорди най-накрая се оженихме. И заради майка ми се оставих да ме стегнат в корсет с дантела и да ме закопчаят в бял сатен, който беше толкова твърд и лъскав, че се чувствах като обвита с картон. След приема се качихме с Джорди в малкия му остин и отидохме в Единбург, където прекарахме първата си брачна нощ в хотел „Каледониън“. Помня как се съблякох в банята, свалих си роклята, с която пътувах, развързах дантелените връзки и ги пуснах тържествено в кошчето за боклук. Тогава се зарекох, че повече няма да позволя на никого да ме накара да облека корсет. И никой никога не го е правил. — Тя избухна в жизнерадостен смях и удари с палец по коляното на Ноел. — Така че, разбираш ли, през първата си брачна нощ се сбогувах не само с девствеността си, но и с дантелените връзки. Трудно е да се каже кое ми достави по-голямо удоволствие.

Той се смееше.

— Бракът ви щастлив ли беше?

— О, много щастлив. Толкова щастливи години прекарахме в една малка къщичка с тераса в Релкърк. Тогава се роди Едмънд и в живота ни се появи Еди, дъщерята на един дърводелец от Страткрой. Беше на осемнайсет. Дойде при мен като прислужница, която да помага при гледането на детето, и оттогава сме все заедно. Бяха добри времена. Толкова добри, че се преструвах, че не забелязвам надвисналите над нас буреносни облаци на войната. Но тя все пак се случи. Джорди постъпи в Шотландската дивизия и отиде във Франция. През май 1940-а го взеха в плен и го затвориха в Сен Валери. Не го видях пет години и половина. Ние с Еди и Едмънд се преместихме отново в Балнайд — при родителите ми, и заедно чакахме войната да свърши. Но те остаряваха и когато бе сключен мирът, и двамата бяха починали вече. Така че, когато най-накрая освободиха Джорди, той се върна именно в Балнайд, където останахме до края на съвместния си живот.

— Кога почина?

— Около три години след като Едмънд се ожени за първи път — за майката на Алекса. Всичко се случи удивително бързо. Толкова добре си живеехме. Правех планове — за градината, за къщата, за ваканциите и пътуванията, които щяхме да предприемем заедно, като че ли щяхме да живеем вечно. Така че бях съвсем неподготвена, когато осъзнах, че здравето на Джорди се влошава. Бе загубил апетит и отслабна. Оплакваше се от неясен дискомфорт и болки. Първоначално, отказвайки да се плаша, си казах, че това е просто някакво смущение в храносмилателната система, причинено от престоя му във военните лагери. Но най-накрая се консултирахме с лекар, а после — и със специалист. Джорди влезе в главната болница в Релкърк за така наречените на този етап тестове. Резултатът ми бе съобщен от специалист. Той седна от другата страна на бюрото си срещу мен в един офис, облян в слънчева светлина, и беше много любезен. Когато свърши да ми обяснява, му благодарих много, станах, излязох от стаята и слязох долу по дългите коридори, чийто под сякаш беше от гума. Слязох долу, където Джорди лежеше настрани, с няколко възглавници, подложени като подпора. Бях му донесла жълти нарциси от Балнайд, подредих ги в една ваза до леглото и им сложих много вода, за да не изсъхнат или умрат. Но Джорди почина две седмици по-късно. Едмънд беше там с мен, но без Карълайн, жена му. Тя беше бременна и страдаше от характерното гадене. Единствено мисълта, че скоро ще се роди Алекса, ме държеше през онези ужасни мрачни дни. Джорди го нямаше, но друго малко същество беше на път, сякаш за да затвърди законите на кръговрата на живота. Това е една от причините Алекса винаги да е била по-специална за мен.

След малко Ноел каза:

— И ти си специална за нея. Толкова много ми говори за теб.

Вайълет замълча. Появи се вятър, от който тревата сякаш потръпна. Той предвещаваше дъжд. Тя погледна към небето, където се скупчваха облаци. Идваха от запад, замъглявайки хълмовете и затъмнявайки по-ниските склонове със сянката си.

— Днес беше много хубав ден — каза тя. — Надявам се, не мислиш, че е пропилян. Дано не съм те отегчила.

— Нито за миг.

— Започнах с опит да ти докажа една гледна точка и завърших с историята на живота ми.

— Чувствам се привилегирован.

— Алекса идва — каза тя.

Той стана и изтупа късчетата трева от ръкавите на пуловера си.

— Да. Ето я.

Те я гледаха как се приближава и си прокарва път по стръмната пътека нагоре с младежка бързина и енергия. Носеше дънки и тъмносин пуловер, светлочервената й коса беше разрошена, бузите й се бяха зачервили от вятъра и слънцето, както и от усилията, които полагаше, за да се качи. Вайълет си помисли, че изглежда абсурдно млада. И изведнъж осъзна, че трябва да каже още нещо.

— Бях толкова голяма късметлийка. Омъжих се за мъж, когото обичах. Само се надявам същото нещо да се случи на Алекса.

Ноел бавно обърна глава и погледите им се срещнаха.

— Вирджиния ми каза да пазя съветите за себе си и да не се меся. Но мисля, че вече знаеш колко много тя те обича, и не мога да понеса да я видя наранена. Не те притискам, но искам да си внимателен. И ако трябва да я нараниш, трябва да го направиш сега, преди да е станало твърде късно. Със сигурност държиш на нея достатъчно, за да си способен да го направиш?

Лицето му остана безизразно, но погледът му беше спокоен. След малко каза:

— Да. Държа на нея.

Сякаш съдбата се смили над тях и нямаше повече време за разговори. Алекса беше там, достатъчно близо, за да чуе всичко. Тя стъпваше тежко последните няколко метра, които ги разделяха, и когато стигна, се отпусна грохнала в мекия пирен до Ноел.

— За какво си говорихте вие двамата досега? Седите тук цяла вечност.

— За туй-онуй — каза небрежно баба й.

— Изпратиха ме и да ви кажа, че може би е време да почнем да събираме багажа. Фъргюсън-Кромби трябва да ходят на някаква празнична вечеря и предложиха да закарат семейство Глоксби и Дермът Хъником в Крой. Както и да е, скоро ще завали, небето става все по-черно.

— Да — каза Вайълет.

Тя видя, че лодките в язовира се прибират. Някой беше изгасил с вода огъня, а гостите й вече бяха на крака, сгъваха килимчета и товареха отново колите.

— Да, време е да си тръгваме.

Тя се опита да се изправи, но Ноел, който бе станал преди нея, с готовност й подаде ръка.

— Благодаря ти, Ноел.

Тя изтупа пирена от дебелата си пола от туид и погледна за последно пейзажа. Всичко беше приключило, още една година.

— Хайде.

И тя ги поведе надолу по пътеката.

* * *

Ноел се събуди в мрака от изгаряща го жажда. И от нещо дори още по-належащо. Той анализира ситуацията и осъзна, че това е надигащото се физическо желание за любов и за Алекса. Той полежа малко с пресъхнала уста, самотен, раздразнен в това непознато легло в непознатата спалня с широко отворени прозорци към тъмната и ветровита нощ навън, не светеше нищо, не минаваха коли, а единственият звук беше шепотът на вятъра в най-горните клони на дърветата. Той се сети с носталгия за Лондон, за „Овингтън стрийт“, където бе живял удобно през последните два месеца. Ако се събудеше жаден в Лондон, трябваше само да протегне ръка и да намери чашата изворна вода, която Алекса му приготвяше всяка вечер с резен лимон. Ако през малките часове на нощта или сутринта се събудеше с желание да я има, трябваше само да се обърне на другата страна в пухеното легло, да се протегне и да я придърпа към себе си. Тя никога не беше възмутена или много сънена, когато я будеше, а, напротив — отговаряше му с нежната страст, на която той я беше научил, радваше се на собственото си новооткрито знание, уверена в своята привлекателност.

Тези размисли никак не му помагаха. Най-накрая, неспособен да понася жаждата и миг повече, включи нощната лампа и слезе от леглото. Отиде в банята, пусна кранчето за студена вода и напълни една чаша за четки за зъби с вода. Водата беше леденостудена, с леко сладък и чист вкус. Той изпразни чашата и я напълни отново, след което се върна отново в спалнята. В стаята се втренчи в мрака на разцъфналата нощ.

Отпи още малко вода. Жаждата му беше утолена, но не и другата му нужда. Прясна вода и Алекса. Хрумна му, че тези две основни нужди, които бяха по-належащи от всичко друго в живота, по някакъв странен начин са отражение една на друга. Прилагателните бликаха едно след друго в главата му. Чиста, сладка, невинна, прозрачна, добра, неопетнена. Те важаха и за двете — за съединението и за момичето. И последната похвала. Даряваща живот.

Алекса.

Той се гордееше, че именно той е отговорен за разцъфтяването на непохватното момиче в уверена жена — откритието, че тя е девствена, беше едно от най-изумителните и обезоръжаващи преживявания в живота му. Но той знаеше, че това е двустранна сделка, а той беше от страната на получаващия любов, приятелство и неизискващо разбиране, защото, макар че тя беше благословена с големи богатства, не всичките й подаръци към него бяха материални. Времето, прекарано с Алекса, беше хубав период от живота му, един от най-хубавите и каквото и да се случеше в бъдеще, винаги щеше да го помни с благодарност.

А какво щеше да се случи? Но той не искаше да мисли за това в момента. Сега беше по-належащо да се съсредоточи върху Алекса. Тя спеше в собственото си легло, в спалнята от детството си само на няколко метра от него през площадката и надолу по коридора. Той обмисли дали да не отиде да я търси, да отвори и да затвори вратата й тихо и да се вмъкне под чаршафите при нея. Тя щеше да му направи място, да се обърне към него с ръце, готови да го прегърнат, и с тяло, очакващо само него…

Той обмисли този ход и после се отказа по-скоро заради практични, отколкото заради по-възвишени, причини. От опит знаеше, че е твърде лесно да се загубиш в неосветените коридори на чужди селски къщи, а не изгаряше от желание да го открият в някой шкаф за метли наред с прахосмукачката и много стари бърсалки за прах. А тук, в Балнайд, дори не можеше да използва неоспоримото оправдание, че е искал да отиде до тоалетната, защото имаше много хубава собствена баня.

И все пак дори и без тези извинения, дори изгонвайки от мислите си още разумни причини да не ходи, той откри, че все пак се чуди дали има смелостта да отиде да я търси. Това, което го спираше, беше свързано с тази къща, имаше нещо в нея. Имаше някаква атмосфера, която той усети веднага щом влезе през вратата, усещане за семейство, за което мисълта за тайно промъкване по коридорите бе просто абсурдна. Дългият му разговор с Вай на хълма следобеда допълнително беше засилил това негово усещане, това негово възприятие за Балнайд. Беше, все едно всички поколения, които някога са живели тук, все още бяха някъде тук, в това място, живееха, дишаха, изпълняваха си дневните задължения, гледаха и вероятно съдеха. Не Алекса, не Вирджиния, а Вайълет и нейният смел и много обичан Джорди. А преди тях — старите хора сър Хектор и лейди Примроуз Ейкънсайд, установили се здраво, с високи принципи и все още начело на къщата, която беше препълнена с разнообразни индивиди; деца в детски стаи, гости в свободните спални, домашни помощнички и прислужници, които хъркат в таванските помещения. Това беше видът търпеливо домакинство, за което Ноел, хванат като в капан в Лондон, винаги си беше мечтал. Беше мечтал да е част от него. Добре подреден и охолен начин на живот с всички придружаващи го удоволствия на открито. Тенис партита, дори още по-изискани пикници от днешния. Понита, оръжия, въдици, верни прислужници при лов и пазачи, които са твърде нетърпеливи и много подготвени да насочват младите господа и да им помагат.

Тази сутрин, докато караше към Страткрой с Алекса до себе си, смаян от селските райони, от цветовете, от блещукащия въздух, беше обзет от усещането, че по някакъв начин кара назад към миналото, към свят, който някога беше познавал, но бе забравил. Сега той прие, че никога не беше познавал този свят, но след като го бе открил, нямаше желание да го напуска. За първи път в живота си се чувстваше така, все едно принадлежи някъде.

А Алекса?

Той чу гласа на Вайълет. И ако трябва да я нараниш, трябва да го направиш сега, преди да е станало твърде късно.

Тези думи имаха злокобен ореол около себе си. Възможно беше вече да е твърде късно и в такъв случай той беше достигнал повратен момент във връзката си с Алекса и с предупреждението на Вай, отекващо в ушите му, той знаеше, че трябва да направи оценка на ситуацията. Преди края на уикенда трябваше да вземе някакво решение.

Той виждаше себе си като че ли от голямо разстояние — как се колебаеше на преломния момент, как се опитваше усилено да направи този жизненоважен избор, по коя пътека да поемеше. Можеше да се върне към начина на живот, който водеше преди, което означаваше да остави Алекса, да й каже сбогом, опитвайки се да обясни, да опакова багажа си и да се изнесе от „Овингтън стрийт“, да се върне в приземния си апартамент в Пембрук Гардънс, умиротворявайки наемателите си, казвайки им, че трябва да си намерят друго място за спане. Означаваше да започне отново стария си начин на живот и някак да се върне отново в социалния си кръг. Да се обажда на приятели, да ходи по срещи в барове, да яде в ресторанти, да се опитва да взима номера на всички тези изтощени и красиви жени, да ги храни, да слуша разговорите. Означаваше, че ще трябва да кара до провинцията петък вечер и после да си проправя път до Лондон по пътища, задушаващи се от трафик, на следващата неделна вечер, когато се връща.

Той въздъхна. Но беше правил всичко това и преди и нямаше причина защо да не го прави пак.

Другата възможност, другият път водеше до обвързване. А обвързването с Алекса заедно с всичко, което тя представляваше, той го знаеше, този път трябваше да е пълно. Цял живот, изживян с доброволно приета отговорност — брак, вероятно деца.

Може би беше време. Той беше на трийсет и четири, но все още бе объркан от несигурността и неопределеността на своята незрялост. При мисълта за несигурността, която имаше дълбоки корени, цялото му тяло потрепери като някакъв ужасен скелет, криещ се в някой забравен шкаф. Може би му беше време, но тази възможност го изпълваше със страх.

Той потрепери. Достатъчно. Вятърът се усилваше, при което от един негов порив отвореният прозорец се разклати. Ноел установи, че е измръзнал до кости, но този вятър като леденостуден душ беше успокоил несподелената му страст. Това реши поне един проблем. Той се върна отново в леглото, зави се с одеялата и изгаси лампата. Дълго време лежа буден, но когато най-накрая се обърна и заспа, все още не беше взел решение.

Към следващата част или към съдържанието

Розамунде Пилхер Септември (29)

Метаданни

Данни

Септември

Информация

История

Сваляне / Връзки

Двадесет и девета глава

Розамунде Пилхер
Септември (29)