Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- September, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Велислава Юрукова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2021)
Издание:
Автор: Розамунде Пилхер
Заглавие: Септември
Преводач: Велислава Димитрова Юрукова
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указана)
Печатница: „Бет Принт“ АД
Излязла от печат: 05.12.2012 г.
Редактор: Юлия Шопова
Художник: Станислав Иванов
ISBN: 954-398-277-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15077
История
- — Добавяне
Тридесет и първа глава
Събота, 17-и
Беше вече пет и половина сутринта, когато Арчи погледна часовника си и осъзна колко часа е. Неохотно се надигна от креслото, в което беше седнал, и спокойно допи последната глътка от малцовото уиски.
Партито беше свършило. Нямаше и следа от Изабел или от останалите гости в къщата, групата си беше отишла вкъщи, а шатрата беше пуста. Само от дансинга все още се чуваше лека музика и когато надникна, видя две-три двойки, които танцуваха наведени в мрака и изглеждаха, все едно бяха заспали прави. Нямаше и следа от домакините. Той чу някакви гласове от кухнята и се почуди дали да не отиде да потърси Верена, за да й благодари, но реши да не го прави сега. Беше време да се прибира вкъщи. Щеше да й напише сърдечни благодарности в прозаично писмо на следващата сутрин.
Излезе от къщата, слезе по стълбите и се запъти към паркинга. Вече се развиделяваше и небето посивяваше. Изгревът наближаваше. Хрумна му, че може би нямаше да намери никакъв транспорт там, който да го чака. Може би другите се бяха върнали в Крой на малки групички и бяха забравили за него. Може би го бяха оставили без превоз. Но после видя минибуса на Изабел, който стоеше на средата на полето самотен, и разбра, че не са го забравили. Изпълни се с благодарност към вниманието на жена си.
Той потегли от Корихил. Римските свещи бяха изгорели и слабата светлина, която предоставяха, вече я нямаше. Знаеше, че е леко подпийнал, но, кой знае защо, се чувстваше трезвен. Караше бавно и съсредоточено, защото внимаваше да не го спре полиция, колкото и малко вероятно да беше. Знаеше, че няма никакъв начин да излъже дрегера. От друга страна, ако все пак срещнеше полицай, сигурно това щеше да е Боб от Страткрой, а последното нещо, което той би искал, бе да глоби лорда за шофиране в нетрезво състояние.
Това беше ужасно неправилно; но пък бе и една от привилегиите на местното дворянство, отбеляза той огорчен.
Беше хубаво парти. Беше се насладил на всеки момент от него. Видя много стари приятели и създаде много нови приятелства. Пи отлично уиски и яде прекрасна закуска от бекон, яйца и наденички, кървавица, гъби, домати и тост. Пи и черно кафе. Вероятно затова се чувстваше толкова буден и енергичен.
Единственото, което пропусна, бяха танците. Въпреки това се беше любувал на някои от танците и на ритмичната музика. Единственият случай, в който се почувства малко тъжен, беше по време на „Херцога от Пърт“. При този танц по традиция твоята жена ти е партньор и беше малко оскърбително да гледа как Изабел я върти и премята друг мъж. Въпреки това тя и Арчи бяха излезли на дансинга няколко пъти на романтични мелодии. Беше много приятно, докато танцуваха буза до буза както едно време.
Слънцето надничаше от източния хоризонт, когато излезе на главния път на Крой и започна да изкачва хълма. Пространството пред къщата беше празно — нямаше коли, нямаше го и ленд роувъра. Вероятно Джеф, който беше много добър другар, го бе прибрал в гаража.
Арчи слезе от минибуса и влезе в къщата. Физически беше много изморен и изкуственият му крак го болеше ужасно, както винаги, когато прекарваше твърде много време прав. Колебливо, подпирайки се на парапета, се изкатери по стълбите. В спалнята им откри Изабел, която отдавна беше заспала. Доказателствата за нейната вечерна премяна лежаха по пода, оставяйки малка следа. Обувки, чорапогащи, красивата тъмносиня рокля, която беше изоставена върху дивана до леглото. Бижутата й бяха на тоалетката, а чантичката — на стола. Седна на ръба на леглото и я наблюдава как спи. Все още имаше спирала по миглите й, а косата й беше разрошена. След известно време той се наведе и я целуна, но тя не се събуди.
Остави я да спи и отиде в гардеробната, където бавно съблече дрехите си. Пусна крана в банята и горещата вода изпълни въздуха с пара. Седна на тоалетната и разкопча дрехите си, а после махна и изкуствения си крак. След това сложи странното приспособление върху изтривалката в банята. С голяма сръчност, която беше усъвършенствал през годините, се наведе и се потопи в парещата вода във ваната.
Кисна се доста дълго време, като от време на време пускаше топлия кран, за да не изстине водата. Сапуниса се, избръсна се и си изми косата. Зачуди се дали да не си легне, но се отказа. Новият ден бе започнал и вероятно беше по-добре да види какво ще се случи.
По-късно, облечен в стари кадифени панталони и старо дебело поло, той слезе в кухнята. Кучетата го чакаха, готови за сутрешната си разходка. Сложи чайника, защото, когато се върнеше, щеше да направи чай. Поведе кучетата през коридора и излезе с тях през входната врата. Те се състезаваха пред него по чакъла и по тревата, надушвайки зайците, които си бяха играли там през нощта. Той стоеше на стълбището и гледаше как бягат. Беше седем часа и слънцето вече се издигаше в небето. Ясна сутрин, имаше само няколко облачета, които се носеха на запад. Птиците пееха и беше толкова тихо, че можеше да чуе звука от запалването на кола далеч долу в долчинката, както и преминаващите през селото коли.
Друг звук. Стъпки по чакъла, които се приближаваха по посока на оградата за добитък. Той погледна и веднага позна фигурата на бракониера Уили Сноди, обут с високи ботуши. Идваше към него. Както винаги, беше опърпан, с нескопосаната си шапка и шал, старото сако и издутите джобове.
— Уили — Арчи слезе по стълбите, за да го посрещне. — Какво си намислил?
Това беше глупав въпрос, защото много добре знаеше, че Уили Сноди можеше да е намислил само едно нещо по това време на деня и то не беше хубаво.
— Аз… — Старецът отвори и затвори уста. Очите му срещнаха очите на Арчи и се отклониха. — Аз… аз бях при язовира… Аз и кучето… Аз…
Той спря.
Арчи изчака. Уили сложи ръце в джобовете си и после пак ги изкара. Кучето усети, че има нещо, и започна да вие. Уили го напсува и го плесна по главата, но Арчи го побиха тръпки от някакво ужасно предчувствие.
— Какво има? — попита рязко.
— Бях при язовира.
— Каза ми.
— Бях тръгнал да наловя малко риба… — но не за това бе дошъл Уили. — Твоят ленд роувър е там, както и коженото палто на дамата.
И тогава Уили направи нещо много странно. Той свали шапката си, което беше инстинктивен и трогателен жест на уважение. Държеше я и я навиваше в ръцете си. Арчи никога не го беше виждал без шапка. Шапката на Уили беше част от неговия образ и се носеше слух, че дори спи с нея. Но сега той видя, че главата на Уили оплешивява, а рядката му бяла коса създаваше тънък слой върху беззащитния му скалп. Без шапката грубият бракониер изглеждаше обезоръжен. Той вече не беше добре познатият престъпник, който се мъкнеше наоколо с джобове, пълни с плячка. Сега беше просто един стар селянин, необразован и много объркан, опитващ се да намери думи, за да назове неназовимото.
* * *
— Люсила!
Гласът дойде сякаш от много далеч. Люсила реши да не му обръща внимание.
— Люсила.
Ръката върху рамото й леко я разклати.
— Люсила, миличка.
Майка й. Люсила измърмори нещо и зарови глава във възглавницата. Бавно се събуди. За момент остана да лежи по корем, после се прекатури по гръб и отвори очи. Изабел стоеше на ръба на леглото й с ръка върху рамото й.
— Мила, събуди се.
— Будна съм — измънка Люсила. Тя се прозя и се протегна. Премига няколко пъти. — Защо ме събуди? — попита възмутено.
— Съжалявам.
— Колко е часът?
— Десет.
— Десет часа? О, мамо, исках да спя до обед.
— Знам, съжалявам.
Люсила бавно се разсънваше. Завесите бяха дръпнати и светлината се спускаше към далечния ъгъл на стаята й. Тя сънливо погледна към майка си. Изабел бе облечена с пуловер, но не бе намерила време да среши косата си. Лицето й беше напрегнато. Но пък сигурно беше изморена, не се бе наспала. Никой не си бе легнал преди четири.
Но тя не се усмихваше. Не беше обичайното си аз.
Люсила се намръщи:
— Да не би нещо да не е наред?
— Мила, налага се да те събудя. И, да, нещо наистина не е наред. Случило се е нещо. Много е тъжно, но трябва да ти кажа. Трябва да се опиташ да бъдеш смела.
Очите на Люсила се разшириха от притеснение.
— Пандора е… — Гласът й трепереше. — О, Люсила, Пандора е мъртва.
Мъртва. Пандора мъртва.
— Не! — Инстинктивната й реакция беше отричане. — Не може да бъде.
— Миличка, наистина е мъртва.
Люсила вече бе будна и от шока всяка следа от сънливост бе изчезнала.
— Но кога? — Ноел Кийлинг бе закарал Пандора вкъщи. — Как?
Тя си представи Пандора като призрак — недишаща и неподвижна на леглото си. Инфаркт може би.
Но не мъртва, не и Пандора.
— Тя се е удавила, Люсила. Смятаме, че нарочно се е удавила…
— Удавила ли се е? — смисълът, който влагаха в думите, беше твърде ужасяващ, за да го възприеме.
— В язовира. Взела е ленд роувъра на баща ти. Сигурно е карала нагоре по пътя покрай къщата на Гордън Гилък, но те не са чули нищо. Портите на оградата за елени бяха затворени с резето. Сигурно ги е затворила след себе си.
Пандора се е удавила. Люсила си представи Пандора някъде във Франция как се пече на слънце и се гмурка в дълбока бърза река, плувайки срещу течението, и как се обажда на Джеф и Люсила, за да им разкаже колко прекрасно е всичко, за да ги попита защо не дойдат.
Пандора се е удавила. Затворила е тежките порти след себе си. Със сигурност това само по себе си беше доказателство, че тя не е отнела собствения си живот. Със сигурност никой при такива обстоятелства не би се потрудил толкова старателно да затвори портите.
Не.
— Сигурно е било инцидент. Тя никога, никога не би се самоубила. О, мамо, не и Пандора…
— Не е било инцидент. Надявахме се, че е било инцидент, че е дошла от танците и си е наумила да поплува. Такова глупаво решение беше способна да вземе. Импулсивна прищявка. Но до язовира са намерили палтото й от норка и сандалите й, както и празно шишенце от приспивателни и една глътка от шампанско в бутилка.
И една глътка от шампанско в бутилка. Последната глътка вино. Като финално, ужасно тържество.
— … а когато отидохме в стаята й, намерихме писмо за татко ти.
Люсила разбра, че всичко е истина. Тя беше мъртва. Пандора се беше удавила. Люсила потрепери. Върху стола до леглото й имаше стара жилетка. Тя стана, посегна към нея и я уви около раменете си. После каза:
— Разкажи ми какво се е случило.
Изабел я хвана за ръката.
— Уили Сноди е отишъл при язовира рано, за да налови малко пъстърва по изгрев-слънце. Дошъл пеш от селото с кучето си. Видял ленд роувъра, паркиран до къщата за лодки, а после — и палтото й на брега. Той също си помислил, че може би някой току-що е влязъл за среднощно къпане. А после видял тялото й — било изхвърлено на брега до вратата на шлюза.
— Не мога да си представя какво му е било. Горкият човечец.
— Да, горкият Уили. Но поне веднъж в живота си направи нещо правилно, като е дошъл веднага в Крой, за да намери Арчи. По това време вече е било седем часа и татко ти е бил навън с кучетата. Той така и не си е легнал след танците. Само се изкъпал и се преоблякъл, а после излязъл с кучетата, видял Уили да идва и той му казал какво е намерил.
Люсила можеше да си представи сцената твърде образно. Тя се замисли за баща си, но после спря, защото не можеше да понесе тази мисъл. Пандора беше негова сестра и той я обичаше, беше я чакал с такова голямо нетърпение да дойде в Крой. И тя бе дошла, но сега си бе отишла завинаги.
— Какво направи татко? — попита тя.
— Аз все още спях и той ме събуди. Отидохме в стаята на Пандора. Тя бе счупила шишенце с парфюм в мивката в банята. Сигурно го е съборила. Мивката бе пълна с парченца стъкло, а ароматът изпълваше стаята, сякаш я беше завладял като някакъв наркотик. Така че дръпнахме завесите, отворихме всички прозорци и решихме, че трябва да потърсим за някаква следа, улика. Не се наложи да търсим дълго, защото беше оставила плик върху бюрото и в него имаше писмо за баща ти.
— Какво пише?
— Немного. Само, че съжалява. И… нещо за пари, за къщата й в Майорка. Че е изморена и не може да се бори повече, но не обяснява от какво е изморена. Сигурно е била много нещастна, а никой от нас не знаеше. Никой нямаше ни най-малка представа, подозрение за това, какво се случва в главата й. Само ако знаех. Трябваше да бъда по-предвидлива, да проявя повече съчувствие. Може би щях да успея да говоря с нея… да помогна…
— Как би могла? Не трябва да се самообвиняваш нито за миг. Разбира се, че не знаеш какво си е мислела Пандора. Никой никога не можеше да знае.
— Мислех, че сме близки. Мислех, че съм й близка…
— И наистина беше така. Толкова близка, колкото можеше да й бъде някоя жена. Тя те обичаше, знам, че е така. Но мисля, че никога не е искала да допуска хората много близо до себе си. Вероятно е било някаква защита.
— Не знам. — Изабел беше смутена и объркана. — Предполагам, че е така. — Тя стисна по-силно ръката на Люсила. — Трябва да ти разкажа и останалото. — Пое си дълбок и успокоителен дъх и продължи: — След като открихме писмото, баща ти се обади на полицията в Релкърк. Обясни им какво се е случило, както и трудностите на местоположението и пътя до язовира. Затова те изпратиха не линейка, а полицейски ленд роувър със задвижване четири по четири. Полицейският доктор също дойде. А после тръгнаха към язовира…
— Кой отиде?
— Уили. И баща ти. И Конрад Тъкър. Конрад отиде с тях. По това време вече бе станал и предложи да отиде с баща ти. Толкова мило от негова страна, такъв мил мъж. Арчи не искаше да отида аз с него, а не бих понесла мисълта той да отиде там самичък.
— И къде са те сега?
— Все още не са се върнали от Релкърк. Отидоха да я вземат — тялото й — и да я откарат в болницата в Релкърк. Предполагам, в моргата.
— Ще има ли следствие?
— Да. Инцидент с фатални последствия.
Фатален инцидент. Думите носеха някаква твърде официална нотка, от която тя изтръпна. Люсила си представи съда, студените и обективни думи на доказателствата и заключението. После вероятно вестниците щяха да пишат за инцидента. Някоя стара неясна снимка на прекрасното лице на Пандора. Заглавията. „Смъртта на сестрата на лорд Балмерино“.
Неизбежната публичност щеше да е последният им ужас.
— Горкият татко.
— Хората винаги казват: „Всичко ще мине, времето лекува“. Но в такъв момент някак не ми изглежда възможно да мисля толкова напред, мисля само за след малко. За сега. И всичко ми изглежда толкова невъзможно, непоносимо. Няма думи, които да те утешат.
— Не мога да го приема. Толкова е безсмислено.
— Знам, мила Люсила.
Гласът на Изабел беше успокояващ, но Люсила не се успокои от него. Нещастието й избухна в изблик на възмущение.
— Такава загуба. Защо го е направила? Какво, по дяволите, я е накарало да предприеме такава стъпка.
— Не знам. Нямам идея.
Малкото гневно избухване сякаш потрепна и после угасна. Люсила въздъхна. После попита:
— Някой друг знае ли? Казахте ли на някой друг?
— Няма на кого друг да кажем, освен на Едмънд и Вай. Предполагам, че баща ти ще се обади на Едмънд, когато се върнат от Релкърк. Но на Вай не бива да й казваме по телефона. Някой ще трябва да отиде лично при нея и да й каже. Би бил твърде голям шок за една стара дама…
— Ами Джеф?
— Долу в кухнята е. Появи се преди около пет минути. Боя се, че напълно бях забравила за него, и горкият момък не беше посрещнат особено топло. Дойде на закуска, а го посрещнаха такива новини. А и нямаше нищо за закуска, защото още не съм стигнала до готвенето. Мисля, че в момента си пържи нещо, за да хапне.
— Трябва да отида да го видя.
— Да, мисля, че малко компания ще му се отрази добре.
— Кога ще се върнат татко и Конрад?
— Предполагам към десет и половина — единайсет. Сигурно ще са прегладнели, защото нямаше време да хапнат, преди да тръгнат. Ще им приготвя нещо, когато се приберат. А междувременно… — Тя се изправи на крака. — Ще почна да чистя трапезарията. Масата все още е отрупана с остатъци от снощната вечеря.
— Изглежда, все едно тази вечеря е била преди цял един живот, нали? Защо не я оставиш? Ние с Джеф ще я оправим по-късно или пък ще викнем Агнес от селото…
— Не, искам да се занимавам с нещо. Жените сме много по-големи късметлийки от мъжете. В ужасни времена, като сега, винаги можем да намерим нещо, с което да занимаваме ръцете си, дори и това да е търкане на кухненския под, миене на чаши, полиране на сребро. Каквото и да е, ще свърши добра работа…
* * *
Люсила остана сама. Стана от леглото и облече дънки и пуловер. Среса се и отиде в банята, да си измие зъбите и лицето. Притисна към лицето и бузите си кърпа за бърсане, която беше напоена с гореща вода. От горещината лицето й се почисти, тя се освежи и мислите й се проясниха. После слезе долу.
Джеф седеше в единия край на кухненската маса с чаша кафе и чиния, пълна с бекон и наденички. Той вдигна поглед, когато тя влезе, преглътна хапката си, остави ножа и вилицата и се изправи. Люсила отиде при него и той я прегърна. Известно време стояха така насред кухнята. Беше топло и сигурно в прегръдките му, а дебелата овча вълна на пуловера му ухаеше приятно и познато. От кухненския килер се счуха шум на течаща вода и дрънкане на стъкло. Изабел вече беше почнала да разтребва.
Той не каза нищо. След известно време се пуснаха. Тя му се усмихна с благодарност за утехата му, после посегна към един стол и седна, като облегна лакти на ръба на масата.
— Искаш ли нещо за ядене?
— Не.
— Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо.
— Не мога да ям.
— А чаша кафе? — Той отиде до печката и напълни чашата й, донесе я и я сложи пред нея. После седна отново и продължи да си хапва наденички.
Тя отпи малко кафе и каза:
— Радвам се, че прекарахме това време с нея.
— Да.
— Радвам се, че се прибра вкъщи с нас.
— Да, хубаво беше. — Той се протегна и хвана ръката й. — Люсила, мисля, че трябва да си тръгвам.
— Да си тръгнеш ли? — Тя впери смутен поглед в него. — Къде?
— Не мисля, че сега е най-подходящото време за майка ти и баща ти да имат някакъв непознат в къщата…
— Но ти не си непознат…
— Знаеш какво имам предвид. Мисля, че трябва да си опаковам багажа и да си тръгна…
— О, но не можеш да направиш такова нещо… — При самата идея за това усети паника. — Не може да ни оставиш всички…
Тя повиши глас и той нежно й шътна, защото беше наясно, че Изабел е там през една врата, и не му се искаше домакинята да чуе разговора им. Люсила сниши гласа си до гневен шепот:
— Не може да ме оставиш. Имам нужда от теб. Не мога да се справя с всичко, толкова ужасно грозно. Не и сама.
— Чувствам се така, все едно се натрапвам.
— Не е така. Не се натрапваш. Моля те, не си тръгвай.
Той погледна лицето й, умолителната й физиономия и омекна.
— Добре. Щом мога да помогна по някакъв начин, със сигурност ще остана. Но каквото и да се случи, не мога да остана дълго. Знаеш, че през октомври трябва да се върна в Австралия.
— Да, знам. Но не говори за заминаване точно сега.
— Ако искаш, може да дойдеш с мен?
— Моля?
— Казах, че ако искаш, може да дойдеш с мен в Австралия.
Люсила стисна чашата си с кафе.
— Какво ще правя там?
— Може да бъдем заедно. Да продължим да сме заедно. Има много място в къщата на родителите ми, а и съм сигурен, че ще те накарат да се почувстваш като у дома си.
— Защо ме питаш сега?
— Стори ми се добра идея.
— И какво ще правя аз в Австралия?
— Каквото поискаш. Може да си намериш работа, да рисуваш, да бъдеш с мен. Може да си намерим местенце само за нас.
— Джеф… не знам точно какво искаш от мен.
— Не искам нищо. Просто удължавам поканата.
— Но… при нас не е точно така, нали? Ти и аз, не сме завинаги.
— Мислех, че вероятно можем да проверим.
— О, Джеф.
В гърлото й заседна бучка и тя усети как очите й се напълниха със сълзи, което беше глупаво, защото не беше плакала за Пандора. А сега плачеше неудържимо, защото Джеф беше толкова мил и я беше помолил да се върне с него в Австралия и защото тя не искаше да отиде, и защото знаеше, че той не е влюбен в нея, и защото и тя не беше.
— Хайде, не плачи.
Тя посегна към една кърпа за бърсане на съдове и нехигиенично избърса носа си в нея.
— Толкова си мил. С удоволствие бих дошла, но не сега. Сега трябва да остана тук. Освен това не мисля, че наистина искаш да съм край теб. Ще си имаш достатъчно проблеми на главата, когато се върнеш и без мен. Ще се върнеш отново на работа, ще продължиш стария си живот, ще се установиш… — Тя отново си издуха носа и после успя да се усмихне. — А и някак не мисля, че аз съм подходящият за теб човек. Когато се установиш, а ти ще го направиш, ще е с някоя прекрасна австралийка — с хубав слънчев загар и голям бюст…
Той я бутна нежно по ухото и й каза:
— Не е забавно. — Но все пак се усмихваше.
— Това беше най-милата покана, която съм получавала през живота си. А ти си най-милият мъж, когото съм срещала. И си прекарахме времето страхотно още от мига на първата ни среща в Париж. Един ден наистина ще дойда в Австралия и ще очаквам голямо посрещане от теб — с червени килими, ленти — пълна програма. Но сега… и завинаги… не мога да дойда.
— Предложението все още важи, ако си промениш мнението.
Той беше приключил със закуската си, сложи ножа и вилицата в чинията си и ги занесе в мивката. От трапезарията сега се чуваше шумът от прахосмукачка. Джеф мина през кухнята и затвори вратата. После се върна на масата и погледна Люсила в очите. Каза й:
— Не ми се иска да питам, а и едва ли е моя работа, но Пандора оставила ли е писмо?
— Да, за татко. На бюрото в стаята й.
— Казва ли защо ще се самоубие?
— Не, явно не.
— Какво мисли майка ти?
— В момента е твърде отчаяна, за да мисли.
— Значи няма някаква очевидна причина?
— Не.
— Ами ти?
— Нямам мнение, Джеф. — Мълчанието му привлече вниманието й. — Защо? Ти имаш ли предположение?
— Просто си мислех и си спомних онзи мъж, когото срещнахме първия ден във вилата. Карлос Макая?
— Карлос ли? — Учтивият и красив мъж с очарователни обноски и забележим часовник. — Разбира се. — Не можа да си представи защо не се бе сетила досега за него. — Джеф, мислиш ли, че може да знае нещо?
— Вероятно не, но очевидно беше много близък с Пандора. Може би му се е доверила. Казала му е нещо, което ние не знаем…
Люсила си спомни една озадачаваща забележка, която Карлос направи на Пандора, когато си тръгваше от вилата: Кажи ми, ако си промениш мнението. А тя му отговори: Няма да го променя. Люсила и Джеф бяха обсъдили тези думи и решиха, че вероятно се отнасят за нещо доста тривиално, като например отменен тенис мач или отхвърлена покана за парти.
— Да, прав си. Мисля, че бяха доста близки, може би любовници. Може би той знае нещо…
— Дори и да не знае, ако наистина са били близки, вероятно ще знае какво се е случило.
— Да. — Предложението бе напълно логично. — Но как ще му кажем?
— Звънни му.
— Не знаем номера му.
— Пандора сигурно е имала бележник с телефонни номера и адреси. Обзалагам се, че ще намерим Карлос Макая там.
— Да, прав си. Разбира се.
— Ако ще се обаждаме, е най-добре да го направим сега, преди баща ти и Конрад да са се върнали и докато майка ти е заета. Има ли някъде телефон, от който не могат да ни притесняват?
— Никъде, освен може би в стаята на майка ми. Ще използваме телефона от спалнята й…
— Хайде тогава. — Той се изправи. — Да действаме.
Изабел все още прахосмукираше. Те излязоха от кухнята и минаха на пръсти към стълбите, покрити с мек килим. Люсила го поведе през коридора до стаята на Пандора. Влязоха вътре и тя затвори вратата.
Стаята, в която леглото не беше оправено и имаше боклуци навсякъде, беше студена. Всички прозорци бяха отворени и завесите се вееха от вятъра. И все пак парфюмът все още се усещаше като някакъв плащ, който висеше над стаята — ароматът на „Пойзън“.
Люсила каза:
— Така и не знаех — не бях решила дали обожавам, или мразя този аромат.
— Защо е толкова силен?
— Тя е счупила шишенцето в мивката.
Люсила се огледа и видя вечерната рокля на Пандора, захвърлена на леглото, чантичката й, пълния с дрехи гардероб, преливащото кошче за хартиени отпадъци, претъпканата тоалетка, странните обувки върху килима.
Тези скъпи обувки от испанска кожа, с висок ток и някак си непрактични бяха най-личното нещо, което мъчително напомняше за Пандора, защото те никога не биха могли да принадлежат на някой друг.
Люсила заключи съзнанието си за тези мисли.
— Бележникът й. Къде може да го намерим?
Беше върху бюрото до попивателната — голям, с кожена подвързия, с инициалите на Пандора върху него, с листове от флорентинска хартия. Люсила седна и прокара пръст по именика, за да отвори на буквата М.
Мадмоазел, магазинът за дрехи
Мейтланд, лейди Летисия
Мендоса, Филип и Люсия
Макая…
Карлос Макая. Тя стоеше безмълвно, загледана в страницата. Не проговори известно време. След малко Джеф я попита:
— Намери ли го?
— Да.
— Какво не е наред?
— Джеф! — Тя погледна нагоре към него. — Джеф, той е доктор.
И посочи:
— Ето: Макая, доктор Карлос и Лиса. Лиса сигурно е жена му. Джеф, мислиш ли, че е бил лекар на Пандора?
— Най-вероятно. Ще разберем. — Той погледна часовника си. — Вече е десет и половина, тоест в Майорка е около единайсет и половина. Ще му се обадим вкъщи. Събота сутринта е и най-вероятно си е вкъщи по това време.
Люсила се изправи на крака с бележника в ръка. Излязоха от стаята на Пандора и отидоха в спалнята на родителите й, където в тази нереална и объркана сутрин още едно легло не беше оправено. Телефонът беше на нощното шкафче. Джеф намери указателя и потърси кода на Испания, а Люсила внимателно набра цифра по цифра.
Изчака малко. Чуха се разнообразни прищраквания и бръмчене. Най-накрая се чу сигнал. Тя се замисли за сутринта в Майорка — средиземноморското слънце, което вече беше топло, ясното небе, което предвещаваше поредния горещ и безоблачен ден.
— Ола? — чу се женски глас.
— Госпожо… — Нещо се беше случило с гласа на Люсила и тя трябваше да се изкашля, за да си прочисти гърлото. — Госпожа Макая? Сеньора Макая?
— Си?
— Извинете, но говорите ли английски?
— Да, малко. Кой се обажда?
— Казвам се Люсила Блеър. — Тя положи усилия, за да звучи спокойно, и нарочно говореше бавно и ясно. — Обаждам се от Шотландия. Искам да говоря със съпруга ви. Той там ли е?
— Да, тук е. Уно моменто…
Оставиха телефонната слушалка. Чуха се отдалечаващи се стъпки, тракане по лъснатия под с плочки. Люсила успя да чуе как вика Карлос, и после някакви неразбираеми изречения на испански.
Почака. Протегна ръка към Джеф и той я хвана.
Най-накрая чу:
— Доктор Макая.
— Карлос, Люсила Блеър е. Племенницата на Пандора Блеър. Срещнахме се в нейната къща през август. Дойдох с един приятел от Палма, а ти пиеше чай. Помниш ли?
— Разбира се, че те помня. Как си?
— Аз съм добре. Обаждам се от дома ми в Шотландия. Извинявай, Карлос, но ти ли си лекарят на Пандора?
— Да, защо?
— Защото… много съжалявам, но трябва да ти съобщя една ужасна новина. Тя е мъртва.
Той не отговори веднага. Най-накрая попита:
— Как почина?
— Удави се. Удавила се е нарочно. Взела е всичките си приспивателни лекарства и се е удавила. Снощи…
След още една пауза Карлос Макая каза:
— Разбирам.
Само това ли имаше да каже?
— Не изглеждаш особено изненадан.
— Люсила, разстроен съм от новината, но не съм изненадан. Боях се, че може да се случи нещо подобно.
— Защо?
И той й разказа.
* * *
През шума от прахосмукачката Изабел чу ленд роувъра на Арчи, който се връщаше от Релкърк, познатия звук от стария двигател, който свиреше по пътя нагоре по хълма от селото и после зави по пътя към тях. Тя изключи прахосмукачката и врявата, която се вдигаше, бавно отмря. Надникна през високия прозорец и видя ленд роувъра с Конрад зад волана.
Остави прахосмукачката на средата на стаята и отиде да ги посрещне. Мина през външната врата и слезе по стълбите до чакълената площадка. Двамата мъже вече се отдалечаваха от колата, а Арчи накуцваше лошо, което никога не беше добър знак. Тя отиде при тях, прегърна мъжа си и го целуна. Беше мъртвешки блед, посърнал, изтощен и замръзнал.
— Върнахте се, хайде — каза.
Тя го хвана за ръка и Конрад ги последва по стълбите. Когато се вгледа в американеца, забеляза и у него признаци на голямо напрежение. Остави въпросите за после и се зае с практическите неща.
— Сигурно сте изтощени и гладни. Не съм сготвила нищо, защото ви чаках да се приберете вкъщи, но ей сега ще направя нещо. Няма да отнеме много време. И двамата ще се почувствате по-добре, когато хапнете.
— Изглежда добра идея — каза Конрад, но Арчи поклати глава.
— След малко, Изабел. Сега трябва да се обадя по телефона на Едмънд. Телефонът им сигурно вече е оправен.
— Скъпи, това със сигурност може да почака.
— Не. Искам по-скоро да приключа с това. Вие вървете, а аз ще дойда след малко.
Изабел отвори уста, за да възрази, но после реши, че е по-добре да си замълчи. Арчи се обърна и бавно закуцука надолу по коридора към кабинета си. Конрад и Изабел чуха как затвори вратата след себе си.
Те се спогледаха и Изабел каза:
— Мисля, че иска да остане за малко сам.
— Разбираемо е.
Конрад носеше зелените гумени ботуши на Арчи, както и старото му яке. Нямаше шапка, а в очите му зад тежките очила се четеше съчувствие.
— Много ужасно ли беше?
— Да — каза й той с мек глас. — Да, много тъжно.
— Къде я намерихте?
— Точно където Уили каза. До вратата на шлюза.
— А тя… — Изабел опита отново: — Колко време е била там?
— Само няколко часа.
— Да. — Само няколко часа. Това не беше достатъчно, за да се промени, да се подуе и да се вкочани. — Радвам се, че Уили я е намерил толкова скоро. Много мило от твоя страна, че придружи Арчи. Не мога да ти опиша колко съм ти благодарна…
— Това бе най-малкото, което можех да направя.
— Да. Няма много, което може да направи който и да е от нас, нали?
— Не е много.
— Не. Ами… — За момент имаше опасност да продължат да обсъждат случилото се. Но беше време за закуска. — Сигурна съм, че си прегладнял.
— Да, но първо искам да събуя тези ботуши, ако не е проблем.
— Разбира се. Аз ще бъда в кухнята.
Люсила и Джеф бяха изчезнали някъде. Тя взе един тиган, още наденички, бекон, домати и яйца. Сложи хляб в тостера и направи прясно кафе. Сложи две чаши на масата. Когато Конрад се върна, закуската му беше почти готова. Сипа му чаша кафе и я сложи на мястото му.
— Изпий го, докато е топло. Само трябва да изпържа и едно яйце и съм готова. Как го обичаш — на очи, като слънчице. Нали така казвате вие, американците?
— Да, така казваме. Изабел…
Тя се обърна и го погледна въпросително.
— Мисля, че трябва да си тръгна днес следобед. Имате си достатъчно проблеми, за да мислите и за някакви непознати гости, които се мотаят из къщата.
Тя беше ужасена:
— Но аз мислех, че заминаваш чак утре!
— Мога да се обадя за такси и да отида до Търнхаус.
— О, Конрад, моля те, не се чувствай като натрапник…
— Сега не ви е до посетители…
— Но аз не те смятам просто за посетител. За мен си приятел. И бих се натъжила много, ако смяташ, че трябва да си тръгнеш по-рано. Но ако все пак предпочиташ, ще те разбера.
— Не че искам…
— Знам. Мислиш за нас. Но, знаеш ли, в момента ще ни се отрази добре, ако сме с приятели. Тази сутрин например. Какво щяхме да правим без теб? А съм сигурна, че и Арчи ще иска да останеш. Поне още една вечер.
— Ако наистина мислиш така, ще остана.
— Наистина го мисля. И наистина те смятам за приятел. Ти дойде като непознат в Крой, никой от нас не знаеше нищо за теб, не те познаваше. Но сега, само след няколко дена, те чувствам така, все едно съм те познавала цял живот. Надявам се, че ще се върнеш и ще ни погостуваш отново някой друг път.
— С удоволствие. Благодаря ти.
Изабел се усмихна:
— А може да доведеш и дъщеричката си. Ще й хареса и ще й се отрази добре.
— Внимавай да не се възползвам от поканата.
Изабел професионално счупи яйцето в ръба на тигана.
— Кога се връщаш при дъщеричката си?
— В четвъртък.
— А Вирджиния ще идва ли с теб?
— Не, не и сега, след като Хенри се върна. Отмени си билета и се обади на баба си и дядо си, за да им обясни. Може би ще дойдат двамата с Едмънд следващата пролет и тогава ще се съберем всички.
— Малко е разочароващо за нея, но вероятно е по-добре. По-забавно е да ходиш на почивка със съпруга си. — Тя спря, за да извади чинията му от долната част на фурната и да добави вече готовото яйце към купчината от лакомства, които вече беше натрупала. После я сложи пред него. — Сега може да се заемеш с това, както казва синът ми Хамиш. — Тя погледна часовника. — Какво ли прави Арчи? Мисля да му занеса чаша кафе. Нямаш нищо против да те оставя малко сам, нали?
— Не, добре съм. А това е най-хубавата закуска, която съм виждал.
— Заслужи си я.
* * *
Арчи бе в кабинета си — седеше в стола на баща си на бюрото, обграден от неговите вещи. Стаята гледаше на запад, поради което, въпреки че сутринта беше много слънчева, вътре изобщо не влизаше слънце. В момента той беше благодарен за тишината и самотата. От умора и отчаяние бе останал без сили. Чакаше да дойде моментът, в който щеше да е събрал достатъчно кураж, за да вдигне телефона, да набере номера в Балнайд и да се обади на Едмънд Еърд.
От мига, в който Уили Сноди най-накрая бе успял да намери думи, с които да предаде ужасната вест, Арчи изпадна в състояние на мисловно вцепенение. Някак си като насън, като в някой ужасен кошмар бе успял да направи всичко, което трябваше да се направи.
Беше събудил Изабел. Нейното присъствие и подкрепа бяха първият му приоритет. Само с нея можеше да сподели мъката си. После заедно отидоха в спалнята на Пандора, която беше разхвърляна както винаги, нещо толкова характерно за сестра му. Като че ли току-що беше излязла оттам. Именно Изабел дръпна тежките завеси и отвори всички прозорци, за да се проветри стаята от задушаващата миризма от изхабения парфюм. Именно тя видя плика на бюрото и го даде на Арчи.
И заедно прочетоха последното писмо на Пандора.
След това изпълниха неизбежните болезнени процедури. Трябваше да се обади на полицията и да чака официалния транспорт безкрайно дълго време. Полицейският лекар също бе в колата. После дългото пътуване до язовира, тъй като колата пълзеше нагоре по стръмния и неравен път. И накрая ужасната и сърцераздирателна операция по изваждане на тялото на сестра му от язовира.
Иронията в ситуацията бе неговата собствена безнадеждност. Тъкмо се бе примирил със спомените си от Северна Ирландия и ето че го сполетя нов ужас, налегна го като бреме и се загнезди в сърцето му. Гледката на Пандора, която бе изхвърлена на брега до вратите на шлюза като накисната кукла. Лицето й — безкръвно, бледо, мократа й коса — увита около шията й като копринено въже, ръцете й — слаби и побелели като плаващи клонки, полата на роклята й — оплетена в плаващи дървета, счупени клонки и тръстика.
Колко хубаво би било, ако невъзможното се окажеше възможно и той успееше да изтрие този образ от съзнанието си завинаги.
Въздъхна и придърпа писмото към себе си. Плътната тъмносиня хартия, върху която беше изписан красиво адресът на Крой, и нескопосаният почерк на Пандора, неоформен като на някое дете. Той се усмихна, защото си спомни как тя така и не си правеше труда да се научи да прави нещо като хората. Затова и накрая едва можеше да пише.
Петък вечерта
Скъпи, Арчи. Веднъж отидох на едно погребение, на което един мъж стана и прочете нещо хубаво за това, как мъртвите хора просто са се измъкнали в съседната стая и не са нещастни, не съжаляват, а вместо това продължават да се смеят на старите шеги. Ако по някаква случайност ми организираш приятно християнско погребение (а кой знае, може да си толкова ядосан, че да оставиш цялата подготовка на Изабел), би било хубаво, ако някой прочете това за мен.
Той сложи писмото на бюрото и се вторачи в стената отсреща, без да вижда какво точно гледа. Странното бе, че той знаеше точно кой пасаж е имала предвид Пандора, тъй като го бе прочел на погребението на баща си. (Но Пандора не го знаеше, защото не беше дошла на погребението.) Тъй като искаше да знае всички думи перфектно, за да не се обърка при изпълнението на това свое емоционално задължение, той бе репетирал да чете пасажа няколко пъти насаме и в крайна сметка го бе научил наизуст.
Смъртта не е нищо. Тя не се брои. Аз само съм се измъкнал в съседната стая. Нищо не се е случило. Всичко си остава абсолютно същото. Аз съм си аз, ти си си ти, а старият живот, които живяхме толкова щастливо заедно, е недокоснат, непроменен. Каквото и да сме били един за друг, продължавахме да бъдем същото. Наричай ме със старото ми добре познато име. Говори за мен по веселия начин, по който винаги си го правил. Не променяй гласа си. Не си налагай сериозност или мъка. Смей се така, както винаги се смеехме, на същите малки шеги, на които заедно се радвахме. Играй, усмихвай се, мисли за мен, моли се за мен. Нека името ми да продължи да се споменава вкъщи и да си остане част от домашната обстановка. Изговаряйте го без усилия, без мрачна сянка, надвиснала над него. Животът продължава да има същия смисъл, същото значение. Има абсолютна и ненарушена приемственост. Какво е тази смърт, освен един незначителен инцидент? Защо трябва да ме забравяте, когато не ме виждате? Аз ще ви чакам известно време някъде наоколо, точно зад ъгъла. Всичко е наред.
Всичко е наред.
Но лорд Балмерино не си беше отнел сам живота.
Арчи, аз бях практична и разумна и си направих завещание, оставих всичките си ценни притежания на теб. Може би трябва да се свържеш с адвоката ми в Ню Йорк. Казва се Раян Тиндъл — ще намериш адреса и телефона му в моя бележник. (Той е ужасно мил.) Знам, че изглеждаше така, все едно хвърлих парите си на вятъра, но все пак в банката са останали много пари, както и разнообразни акции и облигации, а дори и малко недвижими имоти в Калифорния. И, естествено, къщата в Майорка. Може да направиш каквото пожелаеш с нея — да я продадеш или да я запазиш. (Холовете са прекрасни — точно като за теб и Изабел.) Но каквото и да правиш, само се погрижи Серафина и Марио да са добре.
Иска ми се да вярвам, че ще използваш част от тези пари, за да превърнеш старите конюшни или хамбара в работилница, където да започнеш да произвеждаш онези симпатични и хитри дървени човечета, които си беше намислил, и да ги продаваш по целия свят с добра печалба. Знам, че можеш да го направиш. Просто имаш нужда от малък начален тласък и повече увереност. А ако бизнес страната на нещата ти се стори малко сложна и обезсърчителна, съм сигурна, че Едмънд ще ти помогне със съвет.
Скъпи, ужасно много съжалявам за това. Но всичко изведнъж стана толкова сложно и объркано и изисква такива усилия, че нямам енергията да се боря повече. Никога не съм била особено непоклатима и смела.
Беше странен и забавен живот.
Обожавам ви и двамата и ти пращам цялата си любов.
„Сигурна съм, че Едмънд ще ти помогне със съвет.“
Мислите му отново се върнаха към Едмънд.
Той се сети за онова друго писмо, което пазеше през годините в шкафчето на бюрото си. Намери ключа, отключи го и извади писмото. Пликът беше от въздушните пощи, намачкан, скъсан и адресиран до него самия в Берлин. Пощенската марка беше от 1967 година.
Издърпа двата листа, които бяха надраскани със същия незрял почерк. Разгъна ги.
Скъпи Арчи, сватбата беше прекрасна и се надявам ти и Изабел да сте много щастливи и да прекарате един прекрасен меден месец в Берлин. Но ми липсваш толкова много. Всичко е ужасно, защото всички, които обичам, си заминаха. Няма с кого да разговарям. Не мога да говоря с мама и татко, защото става въпрос за Едмънд. Това не те изненадва, нали, защото сигурно си знаел. Не знам как аз не го бях разбрала по-рано, но сигурно съм го обичала цяла вечност, защото, когато го видях отново няколко дни преди сватбата, осъзнах, че никога не е имало и никога няма да има друг мъж за мен. И ужасната, трагична, непоносима мисъл, че той вече се е оженил за някоя друга. Но ние се обичаме. Мога да го напиша с главни букви. НИЕ СЕ ОБИЧАМЕ. Не мога да го споделя с никого, защото е женен за Карълайн и има дете и всичко останало. Замина при нея, но не я обича, Арчи. Обича мен и тук без него съм като болна. Имам нужда от теб толкова много, а ти си в Берлин. Той каза, че ще ми пише, но мина цял месец и нямам нито вест от него. Не мога да го понеса и не знам какво да правя. Знам, че е грешно от моя страна да разрушавам един брак, но всъщност не го разрушавам, защото той е мой много преди да стане неин. Знам, че не можеш да направиш нищо, за да ми помогнеш, но просто имах нужда да споделя. Никога не съм знаела, че Крой може да е толкова самотен, и се държа ужасно с мама и татко, но не мога да се спра. Не мога да остана тук завинаги. Мисля, че ще полудея. Мога да разкажа само на теб.
С много любов и сълзи
Преди беше смятал това юношеско отчаяние за неизмеримо трогателно. Но сега в светлината на станалата трагедия то придоби дори по-голямо значение. Той покри очи с ръце. Вратата зад него се отвори.
— Арчи.
Беше Изабел.
— Донесох ти малко кафе.
Той не се обърна. Тя му остави горещото ароматно кафе на бюрото пред него. Обви ръце около врата му и се наведе, за да притисне бузи в неговите.
— Защо се бавиш толкова много? Какво правиш?
— Просто чета. — Той остави писмото.
Тя се поколеба и после попита:
— Писмото, което Пандора ти прати точно след сватбата ни ли?
— Да.
— Не знаех, че си го запазил. Защо си го запазил, Арчи?
— Нямах смелост да го скъсам и да го изхвърля.
— Толкова е тъжно. Горкото момиче. Обади ли се на Едмънд?
— Не, все още не.
— Не знаеш какво да му кажеш, нали?
— Не знам какво да мисля.
— Може би все още е била влюбена в него и затова се е върнала. И когато го е видяла с Вирджиния и с Алекса, и с Хенри, е осъзнала, че е безнадеждно.
Тя изговаряше на глас собствените му страхове, собствените му неизказани опасения. Той нямаше сили да ги назове, но след като Изабел го направи, това изкара общото им подозрение наяве. Почувства любов и благодарност към нея за безстрашието и разума й. Защото сега вече можеха да говорят за това.
— Да — призна той. — От това се страхувам.
— Тя беше малка магьосница, винаги омайваше, щедра и забавна. Но знаеш, че можеше да бъде и безскрупулна. Ако искаше нещо, можеше да бъде жестока, само и само да го получи. Ако си набележеше нещо, другите хора нямаха значение.
— Знам. Вината е наша. Глезехме я, угаждахме й…
— Мисля, че беше невъзможно да се държите по друг начин…
— Тя беше само на осемнайсет, когато имаха връзка с Едмънд. Той беше женен и имаше дете. Знам, че Пандора му се нахвърли, но вместо да се отдръпне, той изостави отговорностите си, захвърли ги на вятъра и се впусна във връзката им. Тя беше като огън, а той добави своето гориво към него и резултатът беше експлозия.
— Говорил ли си някога за това с Едмънд?
— Не. Едно време бих могъл, но след това, което се случи, вече не. Заради него тя избяга, заради него тя не се върна повече.
— Ти и така и не му прости, нали, Арчи?
— Не, в действителност не — тъжно си призна той.
— Затова ли се колебаеш сега? Затова ли все още не си му се обадил?
— Ако всичките ни предположения са истина, не бих бил много склонен да стоваря цялото това бреме и вина върху най-лошия си враг.
— Арчи, това не е…
Тя рязко спря и вдигна глава, вслушвайки се в шума в коридора. Зад затворената врата се чуха стъпки, които се приближаваха.
— Мамо! — Беше Люсила.
— В кабинета сме.
Вратата се отвори с трясък.
— Може ли да вляза? Надявам се, не ви прекъсвам?
— Не, разбира се, че не, миличка. Влез.
Люсила затвори вратата след себе си. Изглеждаше така, все едно бе плакала, но бе избърсала сълзите си. Арчи й подаде ръка и тя я пое и го целуна по бузата.
— Толкова ужасно много съжалявам — каза.
Тя стоеше до ръба на бюрото с лице към родителите си.
— Трябва да ви кажа нещо. А то е много тъжно и се надявам, че няма да се разстроите още повече…
— За Пандора ли?
— Да, разбрах защо се е самоубила. — Те гледаха дъщеря си в очакване. — Разбирате ли… била е в терминален стадий на рак.
Гласът й беше тих, но доста твърд и спокоен. Изабел погледна Люсила в лицето и зад младежките й черти видя голямата й вътрешна сила. Разбра, че макар и на деветнайсет, изведнъж бе пораснала и детето в нея беше изчезнало завинаги. Люсила никога повече нямаше да бъде дете.
— Рак ли?
— Да.
— Откъде разбра?
— Когато с Джеф отидохме на гости в Майорка, следобеда, когато пристигнахме, заварихме един мъж в къщата — Карлос Макая. Разказвала съм ви за него. Той беше много привлекателен и ние с Джеф бяхме убедени, че й е любовник. Но той е бил нейният лекар. Именно Джеф ми напомни за него и предложи да му звъннем, в случай че знае нещо повече. Открихме номера му в тефтерчето с адреси и телефони на Пандора и тогава осъзнахме, че той е бил неин лекар, а не просто приятел. Затова се обадихме в Майорка и говорихме с него. Той ни разказа всичко.
— Грижел ли се е за нея?
— Да, но май е открил, че това е доста трудна и неблагодарна задача. Разбрал е, че нещо не е наред, когато е започнала да отслабва толкова много, но му е било много трудно да я накара да ходи на преглед. А дори когато успявал да я убеди, тя или не е ходела навреме, или изобщо не се е появявала. Докато успее да я вкара в хирургичния си кабинет, болестта се е била разпростряла. Освен това е открил бучка в едната й гърда. Направил е биопсия и я е изпратил в болницата в Палма за патологични изследвания. Оказало се, че е злокачествена и че най-вероятно е метастазирала. Затова е отишъл да види Пандора и да й каже, че трябва да се подложи на операция, на мастектомия, и после на химиотерапия. Именно за това са говорили в деня, в който пристигнахме ние с Джеф. Но тя решително му отказа. Казала, че за нищо на света нямало да се подложи на операция, да изтърпи последващото лечение, лъчевата терапия, химиотерапията. Той не можел да й обещае, че ще оздравее, тъй като шансовете й наистина са били малки… предполагам, че болестта е била напреднала твърде много… Но й е казал, че не й остава много живот, ако направи нещата по своя си начин.
— Боляло ли я е?
— Малко. Тя взимаше лекарства. Доста силни. Затова беше и винаги така изтощена. Не мисля, че това я мъчеше много, но с времето можеше да стане много зле.
— Рак. — Арчи каза думата и в гласа му се усети фатализъм. Краят. Чертата под колоната от числа. — Не съм и подозирал. Ни най-малко не съм подозирал. Но трябваше да предположим. Нищо не знаехме за нея. А трябваше да знаем…
— О, татко…
— Защо не ни е казала… Ние можехме да помогнем…
— Не, ти не би могъл да помогнеш. А и тя никога не би ти казала. Не виждаш ли, последното, което е искала, е било вие с мама да знаете. Тя желаеше единствено да се върне в Крой и всичко да бъде както преди. Септември. Партита, малко шопинг в Релкърк и поток от хора, които идват и си отиват, къща, пълна с гости. Никаква тъга. Без разговори за смърт. Това е, което ти й даде. Танците на Верена бяха идеалният повод Пандора да дойде вкъщи и да завърши това, което тя сякаш е планирала през цялото време.
— Докторът знаеше ли това?
— Не и със сигурност. Но каза, че никога не би й разрешил пътуването през Испания и Франция, ако не бяхме ние с Джеф.
— Но е предполагал какво си е била наумила?
— Не знам. Не бих могла да питам. Предполагам, че е знаел. Той я познаваше много добре. И мисля, че беше силно привързан към нея.
— Тогава защо така лесно я е пуснал да пътува? — попита Арчи.
— Не трябва да обвиняваш Карлос, татко. Той е направил всичко възможно, за да я убеди да отиде в болница, да я накара да се възползва от своя последен шанс, колкото и малък да е бил той. Но тя е била непреклонна.
— И тя се прибра, за да умре?
— Не само. Тя си дойде, за да бъде с теб, да бъде в Крой. Да ни даде всичкото си хубаво време и любими дарове, да ни накара да се усмихваме. Тя се върна към своето детство и към местата, които помни и обича. Къщата, долчинката, хълмовете, езерото. Ако се замислиш, е било много смела постъпка. Но това не прави нещата по-лесни за теб. Съжалявам. Мразя се, че ти го казвам. Само се надявам да стане поне малко по-лесно за разбиране. — Люсила почувства неизказаното в мислите. След това каза с глас, който беше толкова силен и внезапно разколебан: — Разбирането не помага много. — Изабел видя как лицето й се набръчка като на дете и очите й се напълниха със сълзи, преляха и потекоха по бузите й. — Тя беше толкова мила с Джеф и мен… ние прекарахме толкова хубаво времето заедно… и сега сякаш цялата светлина от живота ни изчезна…
— О, скъпа! — Изабел не можеше да понесе това. Тя обгърна слабите и натежали рамене на дъщеря си. — Знам. Толкова съжалявам. Била си толкова смела… но не си сама, защото тя липсва на всички ни. Мисля, че трябва да сме благодарни, че тя се върна тук. Колко ли ужасно щеше да бъде, ако изобщо не я бяхме видели. Ти ни я доведе, макар и само за кратко…
След малко Люсила се поуспокои и спря да плаче. Изабел й подаде носна кърпичка. Тя си изтри сълзите и каза:
— Надявам се това да са последните сълзи. Виждаш ли, Джеф ме помоли да отида в Австралия с него, а аз не искам да тръгна. По някакви идиотски причини, които ме карат и да плача…
— О, Люсила…
— Смятам да остана вкъщи за малко. Ако ти и татко ме приемете.
— Няма друго, на което бихме могли да се зарадваме повече.
— Аз също.
Люсила дари майка си с насълзена усмивка, издуха носа си за последен път и се изправи, като каза:
— Ще ви оставя. Моля те, татко, ела и закуси. Ще се почувстваш по-добре.
— Ще дойда — обеща й той.
Тя стигна до вратата.
— Със сигурност няма да устоите с Джеф на бекона, който ще приготвя. — Тя се усмихна. — Не се бавете.
— Няма, скъпа, благодаря.
Тя си тръгна. Изабел се приближи до френския прозорец, през който се виждаха просторната градината, поляната за крокет и скърцащият стар люлеещ се стол. Слънцето още не беше огряло тревата. Все още бе влажно от нощната роса. Златистожълтите листа скоро щяха да опадат и да оголят клоните на брезите.
— Бедната Пандора. Но мисля, че разбирам — каза тя.
Погледна към хълмовете и видя, че от запад се носеха дъждовни облаци. Слънце в седем, дъжд в единайсет.
— Арчи.
— Да.
— Това оправдава Едмънд, нали?
— Да.
Тя се извърна от прозореца. Той я гледаше и тя му се усмихна.
— Мисля, че вече трябва да му се обадиш. Сега е времето за прошка. Всичко свърши, Арчи.
* * *
Задъхана след изкачването на хълма, Еди бързаше по пътеката към Пенибърн, макар че беше събота — един от няколкото дни през седмицата, които пазеше за себе си. Тогава тя се грижеше за къщичката си, занимаваше се с градината, чистеше шкафовете, готвеше. Тази сутрин просна прането навън заради слънчевото време и се отби до магазинчето на госпожа Исхак за някои дреболии и днешния вестник. Купи и изданието на „Приятели на хората“, както и кутия шоколадови бонбони за Лоти, тъй като смяташе да хване следобедния автобус за Релкърк и да посети бедната си братовчедка в болницата. Чувстваше се зле заради нея, но бе и леко раздразнена, защото Лоти беше откраднала новата й лилава жилетка. В полицията не можеше да знаят чия е жилетката, но Еди беше твърдо решена да си я вземе. Щеше да я изпере хубаво, преди да я облече отново. Бедната Лоти. Може би освен списанието и шоколадовите бонбони можеше да занесе и малко димитровчета от градината. Не че щяха да й се отблагодарят за усилията, но все пак щеше да успокои собствената си съвест. Само защото нещата се бяха толкова объркали за Лоти, сърце не й даваше да зареже бедната душа.
Беше добре организирала всичко. Но тогава, тъкмо когато претопляше една тенджера с бульон, се отби Едмънд да я види. Беше дошъл направо от Пенибърн, като преди това бе минал през Крой. Донесе ужасни новини и след като Еди ги чу, всичките мисли за Лоти изхвърчаха от главата й. Денят й се беше разпаднал на парченца от разигралата се трагедия. Тя събра късчетата, които бяха останали, и се опита да ги залепи, само че сега всичко беше с различна форма, всичко бе различно. Странно усещане. Беше разстроена.
От време на време четеше във вестника за някое семейство, което тръгва на невинно пътешествие с колата, за да се види може би с приятели или просто да се полюбува на красивата природа в околностите, а всъщност загубва живота си в някакъв нелеп инцидент — верижна катастрофа на магистралата с мъртви шофьори зад волана и с разпокъсани на парчета по целия път коли. Сега тя се чувстваше, ако не участник, то поне свидетел на такова бедствие и стоеше там, заобиколена от всичките останки, мислейки си, че трябва да има какво да направи, за да помогне.
— Съобщих на майка ми — й бе казал Едмънд. — Но тя е сама. Помолих я да дойде в Балнайд за обяд, а после да прекараме заедно следобеда, но тя ми отказа. Просто иска да бъде сама.
— Ще отида при нея.
— Ще съм ти много благодарен. Ако има някой в целия свят, с когото би искала да бъде сега, това си ти.
Така че Еди махна тенджерата със супата от печката, облече палтото си и обу удобни обувки. В просторната си чанта сложи очилата и плетката си, после заключи къщата и тръгна за Пенибърн.
Сега вече бе там. Влезе през кухненската врата. Всичко беше подредено и чисто. Госпожа Еърд бе измила чиниите от закуската и ги беше оставила да изсъхнат. Дори беше помела пода.
— Госпожо Еърд!
Еди остави чантата си на масата и без да се съблича, мина през коридора и отвори вратата на хола.
Тя беше там. Седеше неподвижно в стола си и гледаше втренчено в камината, в която не гореше огън. Не плетеше, не шиеше гоблена си, не четеше вестник, а просто седеше. А стаята беше безмълвна и студена. Сутринта бе започнала много слънчева, но после се бе заоблачило и стаята изглеждаше странно неуютна.
— Госпожо Еърд.
Смутена, Вайълет обърна глава и Еди беше удивена, защото за първи път в живота си виждаше във Вай една изгубена, объркана и дори немощна стара жена. За момент лицето й остана безизразно, все едно не я бе разпознала. Най-накрая погледът й се избистри и се изписа изражение на неизмеримо облекчение, когато видя Еди.
— О, Еди.
Еди затвори вратата след себе си.
— Да, аз съм.
— Но защо си тук?
— Едмънд се отби да ме види. Да ми каже за Пандора. Колко ужасно нещо е направила. Каза, че си сама. Мислех, че може би малко компания ще ти дойде добре.
— Само ти, Еди. Никой друг. Той искаше да отида с него в Балнайд. Толкова мило. Но някак си не ми се ходеше много, не се чувствах достатъчно силна. Когато си с децата си, винаги трябва да изглеждаш смела и да играеш този, който утешава другите, който помага. А някак ми свърши енергията за успокояване и утешаване, не и сега, в този момент. Утре ще съм по-добре.
Еди се огледа.
— Ужасно е студено тук.
— Да, предполагам. Не бях забелязала досега. — Вайълет погледна към камината. — Станах доста рано сутринта и свърших всичко — почистих пепелта сама, сложих нови дърва и всичко. Но така и не стигнах до това да я запаля.
— Няма да отнеме много време.
Еди разкопча палтото си и го сложи на стола, после коленичи върху килимчето пред камината, като прехвърли тежестта на тялото си върху пълничките си колене, и се пресегна за кибрита. Хартията в камината бързо се запали, после разпали съчките и накрая — голямата купчина въглища. Пламъците почнаха да блещукат.
— Срам ме е, Еди. Трябваше да сме по-предвидливи, трябваше да разберем, че Пандора е болна, че може би умира. Тя беше толкова ужасно слаба, само кожа и кости. Трябваше да забележим, че нещо не е наред. Но аз бях толкова ангажирана със собствените си семейни проблеми, че така и не обърнах достатъчно внимание на Пандора, не се вгледах в нея. Може би, ако бях малко по-малко погълната от себе си, щях да усетя, че нещо не е наред. — Тя въздъхна и сви рамене. — И все пак тя си беше точно такава, каквато си е била винаги — красива, флиртуваща, забавна, омагьосваща.
— Тя винаги е била свободен характер.
Еди посегна към дървата и сложи две върху ярко горящите въглища. После с известно усилие се изправи и се настани в стола, който беше точно срещу Вайълет. Носеше най-хубавата си пола от туид и шетландската си жилетка в ярки цветове около яката. Лицето й беше поруменяло от усилията при дългата разходка нагоре по хълма. Огънят гореше, а Еди вече беше тук, от другата страна на килимчето пред камината. Затова Вайълет почувства топлина — както физическа, така и емоционална, тъй като вече не се чувстваше толкова сама и изолирана.
— Чух — каза Еди с клюкарски глас, — че я е намерил Уили Сноди.
— Да, горкият Уили. Сигурна съм, че ще прекара следващите дни мъртвопиян заради тази случка.
— Ракът е ужасно нещо. Но все пак да отнемеш собствения си живот… — Еди поклати глава. — Не мога да разбера такова нещо.
— Мисля, че всички трябва да разберем, иначе никога няма да й простим…
— … но семейство Балмерино, Люсила. Помислила ли е за тях?
— Сигурна съм. И все пак вероятно никога не е мислила твърде много за някой друг, освен за себе си. А тя бе толкова красива и привлекателна за мъжете. Малките любовни афери винаги са били вълнението в живота й. За да я разберем, трябва да се опитаме да си представим бъдещето й по начина, по който вероятно тя го е видяла. Болна, осакатена от операцията, бореща се с болестта, губеща всичката си прекрасна коса, оказвайки се непривлекателна. — Огънят вече пукаше в камината и нагоре по комина. Вайълет протегна ръце към него, за да усети удобството и топлината му. — Не, не би могла да се справи с всичко това, Еди. Не и сама, не и такава, каквото бе.
— А Едмънд? — попита Еди.
Те нямаха тайни една от друга. Това бе много приятно усещане.
— Ти видя Едмънд, Еди.
— Но той не каза много.
— Той ми каза доста неща. Естествено, че е ужасно разстроен заради смъртта на Пандора, както всички нас, но мисля, че не е по-разстроен от нас. Мисля, че сега ще е добре, защото има Вирджиния, Алекса и Хенри. Скъпият ми малък Хенри. А кой знае, може би дори Ноел Кийлинг. Имам усещането, че много скоро Ноел ще стане член на семейството.
— Наистина ли?
— Само предчувствие, Еди. Ще трябва да почакаме, за да видим. Колкото до Едмънд, той ми каза, че ще си вземе отпуска няколко дни. Иска да бъде заедно с Вирджиния и Хенри, а и, разбира се, трябва да бъде опора за Арчи Балмерино през следващите няколко дена. Ще трябва да се погрижат за доста неща. Разследването на фатален инцидент е неизбежно, а след това го чака погребение. Ще трябва да се справи и с всички онези малки непредвидими неща, които винаги изникват в такива моменти. След това, когато всичко приключи, Арчи и Едмънд планират да отидат за малко на риболов вероятно в Съдърланд. Това ме изпълва с удовлетворение. Винаги съм обичала Едмънд, Еди, но открих, че напоследък не го харесвах много. Но мисля, че сега всичко се промени. Може би е осъзнал, че всички онези малки неща от живота понякога са безкрайно по-важни от големите. И е утешително да знам, че от тази отвратителна и ненужна трагедия е излязло поне едно добро нещо — това, че Арчи и Едмънд отново са добри приятели точно както преди.
— Отне им доста дълго време — каза Еди, която както винаги беше рационална и не се боеше да каже каквото мисли. — Повече от двайсет години.
— Да, но Едмънд се държа много лошо. Мисля, че и двете го знаем.
Еди замълча за момент и после направи само един коментар:
— Майката на Алекса беше много студена жена.
Не беше особено добро извинение, но предаността, която Еди показа спрямо Едмънд, изпълни Вайълет с благодарност.
— Ти би трябвало да знаеш най-добре, нали живя с тях в Лондон. Познаваше и двамата вероятно по-добре от нас.
— Добро момиче, но студено.
Малкият позлатен часовник на Вайълет върху полицата на камината удари един часа. Еди погледна към него изненадана. Времето беше отлетяло толкова бързо.
— Я виж ти — каза тя. — Вече е един часа. Сигурно имаш нужда от нещо за хапване. Ще отида в кухнята и ще видя какво мога да намеря. Оставих тенджера телешка яхния в килера вчера. Ще я претопля. Има достатъчно и за двете. Какво мислиш? Може да хапнем тук на поднос край огъня.
— Не мога да се сетя за нещо, което би ми било по-приятно сега. Може би и по една чаша шери, за да се разведрим и двете?
Еди цъкна с език в знак на неодобрение, но все пак се усмихна. Изправи се на крака и се запъти към вратата.
— О, Еди, нали ще останеш с мен? Ще прекараме следобеда заедно и ще си говорим за едно време.
— С удоволствие. Не мисля, че съм в състояние да бъда сама днес, а и съм си донесла плетката.
Тя отиде в кухнята. След миг Вайълет чу тракане на чинии, отваряне и затваряне на вратата на килера. Утешителни и приятни звуци, благодарение на които не се чувстваше сама. Тя се изправи и се подпря на полицата на камината, докато изтръпването в коленете й изчезне. Зад часовника видя поканата, която стоеше там от няколко седмици. Сега вече бе намачкана и малко прашна от дима, който се издигаше от камината.
Госпожа Ангъс Стейнтън
У дома
За Кати
Взе я и я прочете за последен път, после я скъса на парченца и пусна късчетата в камината. Те пламнаха ярко, изгоряха и се сбръчкаха на пепел, изчезвайки.
Отиде до вратата, която водеше към градината, отвори я, спусна се надолу по стълбите и тръгна по наклонената морава. Сега, когато слънцето се бе скрило, а по небето се носеха сиви облаци, беше доста студено. По-студено, отколкото през цялата есен. Септември си отиваше и скоро щяха да започнат зимните бури.
Отиде до началото на градината и застана в процепа в живия плет, гледайки несравнимата гледка на юг — долчинката, реката, отдалечените хълмове; днес бяха мрачни, но красиви. Винаги толкова красиви. Никога нямаше да се измори от тях. Никога нямаше да се измори от живота.
Помисли си за Пандора. И за Джорди. Където и да бе сега, Джорди щеше да наглежда Пандора. Помисли си и за Еди и за първи път в главата й изникна ужасната възможност, че може би най-скъпата й приятелка щеше да си отиде преди самата нея. И тя щеше да остане без връстник, без приятел, към когото да се обърне, без човек, с когото да говори, да си спомнят заедно отминалите дни.
Тя се помоли:
— Знам, че съм ужасна егоистка, но, моля те, Господи, нека умра преди Еди, защото не мисля, че бих могла да се справя с живота без нея. Не мисля, че бих могла да се справя със старостта.
Един звук привлече вниманието й. Високо над носещите се сиви облаци. Далечен крясък, който беше натрапчив и познат. Завръщаха се дивите гъски. Това беше първият крясък, откакто заминаха в края на пролетта. Загледа се нагоре в небето и присви очи, за да ги потърси по-внимателно. Тогава облаците веднага се разкъсаха и тя успя да види птиците. Едно-единствено ято, което си проправяше път на юг. Следваше ги авангард от хиляди и вероятно вече беше на път.
Бяха подранили. През пролетта бяха закъснели, а сега се връщаха по-рано. Може би щеше да бъде много студено. Може би зимата щеше да бъде много тежка.
Но тя бе преживявала тежки зими и преди. И сега нямаше да е много по-различно. Даже щеше да е по-добре, защото по някакъв странен начин семейството й се беше възстановило, сякаш някаква сила й го беше върнала. Знаеше, че семейство Еърд са достатъчно силни заедно, за да устоят на ударите на съдбата. Това беше важно сега — че са заедно, обединени. В това беше огромната им сила. Семейството й беше оставило миналото зад себе си и не губеше вяра, че след тежката зима ги чака нова пролет.
— Госпожо Еърд.
Обърна се и видя, че Еди стои на отворената врата. Беше вързала една от престилките й върху хубавата си пола, а бялата й коса се развяваше от лекия вятър.
— Хайде, прибирай се, да хапнем.
Вайълет се усмихна и вдигна ръка.
— Идвам, Еди.
Тя вървеше… в началото бавно, а после се забърза… нагоре по моравата към къщата си.
— Идвам.