Розамунде Пилхер
Септември (25)

Двадесет и пета глава

Неделя, 11-и

Неделно утро. Облачно, много тихо, много спокойно, притихнало от характерната за шотландската неделя инертност. Беше валяло през нощта, имаше локви по пътя, а градините бяха мокри и по листата се стичаха капки вода. В Страткрой къщичките все още дремеха, а завесите стояха спуснати. Бавно жителите се размърдваха, ставаха, разтваряха вратите, палеха печките, правеха си чай. Стълбчета дим се извиваха право нагоре от комините. Извеждаха се кучетата на разходка, подрязваше се живият плет, миеха се коли. Господин Исхак отвори магазина си, за да продава сутрешни рула, мляко, цигари, неделни вестници и всякакви други стоки, от които имаше нужда всяко семейство. Камбаната зазвъня от камбанарията на презвитерианската църква.

В Крой Хамиш и Джеф бяха слезли преди всички останали в кухнята и сами си правеха закуската — бекон, яйца, наденички, домати, пресни препечени филийки, мармалад и мед. Всичко това бе съпроводено от големи чаши много силен чай. Изабел, която слезе малко по-късно, намери мръсните им чинии от закуската наредени до мивката, както и бележка от Хамиш.

Скъпа мамо,

Двамата с Джеф ще разходим кучетата до язовира. Той искаше да го види. Ще се върнем докъм дванайсет и половина. Навреме за телешкото.

Изабел си направи кафе, седна и го изпи. Обмисли дали да не обели картофи и да направи пудинг. Зачуди се дали има достатъчно сметана за пюре. Появи се Люсила и най-накрая и Арчи, който носеше хубавия си костюм от туид, защото днес беше негов ред да чете месата в църквата. Нито жена му, нито дъщеря му предложиха да го придружат. Очакваха десет души за обяд и имаха достатъчно работа.

Пандора проспа цялата сутрин и се появи чак в дванайсет без петнайсет, когато цялата тежка работа в кухнята вече беше свършена. Веднага стана ясно обаче, че и тя не бе стояла без работа. Беше се разкрасила — бе с лакирани нокти, с измита коса, гримирана и ухаеше на „Пойзън“. Беше облякла рокля на брилянтно сини ромбчета, която беше толкова фина и елегантна, че със сигурност беше италианска. Когато откри Люсила в библиотеката, се закле, че е спала цялата нощ непробудно, но все пак изглеждаше много доволна да се отпусне в мекото кресло и с благодарност прие предложеното й шери.

* * *

В Пенибърн Вай седна в леглото си, изпи сутрешния си чай и си направи план за деня. Вероятно трябваше да отиде на църква. Имаше много неща, за които да се помоли. Все пак реши да си остане вкъщи. Вместо това щеше да се отдаде на себе си. Щеше да остане вкъщи и да запази енергията си. Щеше да довърши книгата, която четеше, и после да закусва късно, да седне на бюрото си и да се погрижи за просрочените сметки, пенсионните фондове и онова неразбираемо искане, което бе получила от Приходната агенция. За обяд беше поканена в Крой. Едмънд щеше да дойде с Вирджиния и Хенри да я вземат и заедно да отидат в Крой.

Замисли се за това повече с безпокойство, отколкото с удоволствие. Впери поглед през прозореца, за да прецени какво е времето: беше валяло цяла нощ, но сега беше мокро, спокойно и кално. Може би малко по-късно щеше да се разведри. Това беше един от онези дни, който имаше нужда от разведряване в повече от един смисъл на думата. Тя реши, че за да й е удобно, ще си сложи сивата вълнена блуза, а за кураж — новия шал от „Хермес“.

* * *

В Балнайд Вирджиния отиде да потърси Хенри.

— Хенри, ела да се преоблечеш.

Той беше на пода в детската си стая, строеше някакво космическо лего и се подразни от прекъсването.

— Защо трябва да се преобличам?

— Защото излизаме за обяд, а ти не може да отидеш облечен по този начин.

— Защо да не може?

— Защото дънките ти са мръсни, тениската ти е мръсна, обувките ти са мръсни — целият си мръсен.

— Трябва ли да се обличам официално?

— Не, но трябва да сложиш чисти дънки, тениска и маратонки.

— Ами чорапи?

— Да, и чисти чорапи.

Той въздъхна тежко.

— Трябва ли да си прибирам космическото лего?

— Не, разбира се, че не. Остави го, където си е. Просто ела или татко ще започне да става нетърпелив.

Тя го затътри към спалнята му, после седна на леглото и му махна тениската.

— Ще има ли и други деца там?

— Хамиш.

— Той няма да си играе с мен.

— Хенри, държиш се глупаво с Хамиш. Ако не се държиш като глупчо, на него ще му харесва да си играе с теб. Свали си дънките и обувките.

— Кой ще бъде там?

— Ние и Вай. И семейство Балмерино. И Люсила, защото се е прибрала от Франция. И приятелят й — казва се Джеф. И Пандора.

— Коя е Пандора?

— Сестрата на Арчи.

— Познавам ли я?

— Не.

— Ти познаваш ли я?

— Не.

— Татко познава ли я?

— Да. Познавал я е, когато е била малко момиче. Вай също я познава.

— Защо ти не я познаваш?

— Защото тя живее в чужбина от много, много време. Живяла е в Америка и сега за първи път се прибира в Крой.

— Алекса познава ли я?

— Не, тя е била мъничко бебе, когато Пандора е заминала за Америка.

— Пандора познава ли твоите баба и дядо в Лийспорт?

— Не, те живеят в Лонг Айланд, а Пандора е живяла в Калифорния. Това е точно от другата страна на Щатите.

— Еди познава ли я?

— Да, Еди я е познавала, когато е била малко момиче.

— Как изглежда?

— Мили боже, Хенри. Никога не съм я срещала, така че не мога да ти кажа. Сещаш ли се за онази картина в трапезарията в Крой? На хубавото момиче? Е, това е Пандора като млада.

— Надявам се все още да е красива.

— Ти харесваш хубавите дами, така ли?

— Със сигурност не харесвам грозните. — Той изкриви лицето си и се направи на чудовище. — Като онази Лоти Карстеърс.

Вирджиния не можа да се въздържи да не се засмее.

— Знаеш ли, Хенри Еърд, някой ден ще ме убиеш. Сега ми подай четката за коса и отиди да си измиеш ръцете.

От долната част на стълбите Едмънд извика:

— Вирджиния.

— Почти сме готови.

Той вече ги чакаше. Бе облечен със сив спортен панталон, непретенциозна риза, вратовръзка и син кашмирен пуловер за случая. Лешниковокафявите му мокасини „Гучи“ бяха лъснати безукорно.

— Трябва да тръгваме.

Когато слезе при него, Вирджиния го целуна.

— Много сте красив, господин Еърд. Знаете ли това?

— И ти не изглеждаш никак зле. Хайде, Хенри.

Те влязоха в беемвето и потеглиха. Спряха за малко в селото, където Едмънд отиде в магазина на господин Исхак и се появи с обемиста купчина неделни вестници. После продължиха към Пенибърн.

Вай ги чу, че идват, но вече бе готова и само трябваше да заключи входната врата. Едмънд се наведе, за да й отвори вратата на колата, и тя седна до него. Хенри си помисли, че е много елегантна, и й го каза:

— Благодаря ти, Хенри. Това е хубавият шал, който майка ти ми донесе от Лондон.

— Зная. На мен ми донесе бухалка за крикет и топка.

— Ти ми ги показа.

— А на Еди донесе жилетка. Еди я обожава. Казва, че ще си я пази за най-хубавите случаи. Розово-синя е.

— Люлякова — каза му Вирджиния.

— Люлякова — той повтори думата, защото звучеше много приятно. — Люлякова.

Мощната кола излезе от Пенибърн и ускори нагоре по хълма към Крой.

Когато пристигнаха, завариха стария ленд роувър на Арчи паркиран пред къщата. След като Едмънд спря до него и семейство Еърд започнаха да се изсипват от колата, през отворената входна врата се появи и Арчи, който дойде да ги поздрави. Качиха се по стълбите.

— Ето ви и вас.

— Изглеждаш много официален, Арчи — каза Едмънд. — Надявам се, не съм облечен твърде неофициално за случая.

— Бях в църквата. Четох поучение. Замислих се дали да не се преоблека в нещо по-удобно и подходящо, но сега, след като вече сте тук, няма време. Така че ще трябва да ме приемете такъв, какъвто съм. Вай, Вирджиния, колко се радвам да ви видя. Здравей, Хенри, добро утро. Как си? Хамиш е в стаята си и разчиства. Приготвил е пистата за състезание на пода в стаята за игра. Ако искаш, може да отидеш и да я видиш…

Предложението, отправено небрежно, беше находчиво и веднага привлече вниманието на Хенри. Както предполагаше и самият Арчи. Той не се притесняваше за сина си, който бе предупреден, че Хенри ще идва и че трябва да се държи гостоприемно с малкия си гост.

Колкото до Хенри, той само след миг си спомни, че Хамиш, стига да нямаше никой друг наоколо, който да ги видеше, можеше да бъде доста приятна компания, въпреки че беше с четири години по-голям. А и Хенри нямаше състезателна писта. Това бе едно от нещата, което мислеше да прибави към коледния си списък с подаръци.

Лицето му светна:

— Добре — каза, след което се стрелна нагоре по стълбите, оставяйки големите да се занимават със собствените си работи.

— Страхотно — промърмори Вай сякаш на себе си. А после: — Какво паство се събра тази сутрин?

— Шестнайсет заедно с пастора.

— Трябваше да дойда, за да сте повече хора. Сега цял ден ще ме гризе съвестта…

— Но не всички новини са лоши. Епископът извади коз от ръкавите — намерил е някакъв неясен фонд, който е бил основан преди години. Мисли, че ще може да измъкне доста голяма сума оттам, с която да плати баланса по сметките за тока…

— Това би било прекрасно, нали?

— Но — каза Вирджиния, — мислех, че заради това бе разпродажбата в църквата…

— Винаги можем да пренасочваме фондове…

Сутринта беше доста дълга и Едмънд нарочно я бе запълнил с разни малки, незначителни задачи, които, така или иначе, изискваха вниманието му от няколко седмици насам. Написа писма, плати сметки, изясни и отговори на едно запитване на експерт-счетоводителя. Сега той откри, че му се налага да се справи с нарастващо нетърпение. В далечния край на широкия коридор двойните врати на библиотеката стояха приканващо отворени. Очакваше с нетърпение да пийне джин с тоник, но погълнати от църковните проблеми, Арчи, Вирджиния и Вай бяха оформили групичка в долната част на стълбището. Едмънд не го интересуваше темата и винаги гледаше да се измъкне от подобни разговори.

— … разбира се, че имаме нужда от молитвени столчета.

— Вай, по-важно и наложително е да платим за коксовите въглища за парния котел, отколкото за столчетата…

Изглежда, майка му и жена му бяха забравили истинската причина за идването им в Крой. Потискайки раздразнението си, Едмънд продължи да ги слуша. И после престана. Вниманието му бе привлечено от друго. От библиотеката се чу потракването на токчета. Той погледна над главата на Вирджиния и видя Пандора.

Тя наблюдаваше, преценявайки ситуацията. Спря точно под рамката на отворената врата. През голямото разстояние, което ги разделяше, погледите им се срещнаха. Той забрави за нетърпението си и през главата му запрепускаха множество думи и мисли, сякаш внезапно го бяха накарали да напише някакъв доклад, и той като обезумял търсеше, но после се отказваше от различни думи, с които да я опише: по-стара, по-слаба, много отслабнала, елегантна, светска, аморална, опитна. Красива.

Пандора. Той би я видял, би я познал навсякъде по света. Все още имаше онези големи наблюдателни очи, извивките на устата й с онази предизвикателна бенка на ръба на горната й устна. Чертите на лицето й, костната структура — всичко сякаш не бе докоснато от годините, които бяха изминали. Косата й с цвят на лешник все още бе по младежки буйна.

Той усети как лицето му се вкамени, не можеше да се усмихне. Като че ли беше ловно куче, което дебне някоя птица. Тишината привлече вниманието на другите. Гласовете секнаха и Вай обърна глава:

— Пандора.

Църквата с нейните дела бе забравена. Вай забърза по полирания паркет, протегнала ръце, с изправен гръб, а препълнената й чанта висеше от лакътя й.

— Пандора, милото ми дете. Колко се радвам. Колко е хубаво да те видя отново.

* * *

— … но, Изабел, не е възможно да каниш всички ни на вечеря. Това е твърде много.

— Не и ако мога да броя правилно. Ще бъдем единайсет — само с един повече, отколкото сме сега.

— Верена не те ли затрупа с хора, които да гостуват в къщата ти?

— Само един мъж…

Пандора се пошегува:

— Известен е като „тъжния американец“, защото Изабел не може да си спомни името му.

— Горкият човек! — каза Арчи от главното място на масата. — Звучи така, сякаш е обречен още преди даже да е пристигнал.

— Защо е тъжен? — попита Едмънд, посягайки към чашата си с бира.

В Крой никога не сервираха вино с обяда. Причината не беше някаква свидливост, а просто семейна традиция, която датираше още от родителите на Арчи, а преди това — от баба му и дядо му. Арчи я поддържаше, защото му се струваше, че идеята е добра. Виното неизбежно правеше гостите му бъбриви и сънливи, а неделните следобеди според него бяха създадени, за да бъдат прекарани в полезни дейности навън, а не в дремане над вестниците в креслото.

— Вероятно изобщо не е тъжен — каза му Изабел. — Вероятно е много благоразумен жизнерадостен човек, но наскоро е овдовял и си е взел два месеца почивка. Дошъл е тук, за да се откъсне от всичко и да си почине.

— Верена познава ли го?

— Не. Кати го познава. Била го съжалила и помолила Верена да му изпрати покана.

— Надявам се да не е ужасно сериозен и прям — каза Пандора. — Знаете какви могат да бъдат. Разведи ги из пречиствателна станция и веднага ще изпаднат в любезен възторг. Ще се кълнат, че всичко е толкова интересно, и ще се интересуват кога е построено.

Арчи се засмя:

— Пандора, колко пъти си развеждала американец из пречиствателна станция?

— О, миличък, никога. Просто давам един малък пример.

Седяха около масата в трапезарията. Крехкото печено телешко — перфектно сготвено и розово по средата, с гарнитура от боб, грах, печени картофи, хрянов сос и тъмен сос от печеното месо, съчетан с червено вино — бе посрещнато много добре. След това минаха на къпиновото суфле на Изабел и плодовата пита с горещ сироп, украсена с прясна сметана.

Навън денят като някоя непостоянна жена беше престанал да се чумери и бе решил без някаква видима причина да се разведри. Задуха и вятър, който освежи въздуха. От време на време върху излъсканата маса падаха снопове слънчеви лъчи, които проблясваха от среброто и кристалните чаши.

— Ами ако всички дойдем за вечеря — Вирджиния решително върна разговора към съществените теми, — трябва да ми позволиш да ти помогна. Може да направя предястие или пудинг, или нещо друго.

— Това би било полезно — призна си Изабел. — Защото целия ден преди това ще бъда в Корихил да помагам на Верена за подреждането на цветята.

— Но тогава е рожденият ми ден — каза Вай с негодувание. — Това е денят на моя пикник.

— Знам, Вай. Съжалявам, но за първи път няма да мога да дойда.

— Ами надявам се, че поне никой друг няма да се откаже. Ти няма да ходиш да помагаш за цветята, нали Вирджиния?

— Не, току-що ме помолиха да дам назаем най-големите си саксии, както и вази. Но мога да ги занеса в Корихил в сряда.

— Кога пристига Алекса? — попита Люсила.

— В четвъртък сутринта. Ще пътуват с Ноел през нощта. Ноел не може да се освободи преди това. И, разбира се, водят кучето на Алекса. Така че те всички ще бъдат на пикника.

— Ще трябва да започна да си записвам всичко това — каза Вай, — в противен случай ще забравя бройката и ще приготвя прекалено много или недостатъчно храна. — Тя се наведе и погледна по дължината на масата, за да срещне погледа на Хенри. Той се мръщеше — не му харесваше да говорят за рождения ден на Вай пред него, след като всички знаеха, че той няма да е там. Тя каза: — Ще трябва да изпратя две големи парчета торта в Темпълхол. Едно за Хенри и едно за Хамиш.

— Ама трябва да си сигурна, че тортата няма да се смачка. — Хамиш обра последната лъжица сиропиран сладкиш от чинията си. — Веднъж мама ми изпрати торта и целият крем се беше процедил през колета, а медицинската сестра изпадна в ярост и изхвърли всичко в боклукчийската кофа на лазарета.

— Злобна дърта медицинска сестра — каза Пандора състрадателно.

— Тя е крава. Мамо, може ли допълнително?

— Да, но първо предложи на гостите.

Люсила каза:

— Имаме малък проблем — всички я погледнаха, любопитни да разберат за какво става дума, но без особена загриженост. — Джеф няма какво да облече — за танците, имам предвид.

Погледите се пренасочиха към Джеф, който до този момент не бе взел особено активно участие в който и да е разговор. Той изглеждаше леко сконфузен и с облекчение прие предложението на Хамиш за допълнително суфле. Наведе глава и потопи лъжицата си в остатъка от къпиновия сок.

— Когато тръгвах от Австралия, изобщо не допусках, че ще бъда поканен на официална веселба. Освен това нямаше място за вечерен костюм в раницата ми — каза той.

Всички разбраха проблема. Арчи предложи:

— Мога да ти дам моя, ако няма да го обличам.

— Татко, твоят изобщо няма да му е по мярка.

— Тогава може да си вземе под наем. Има места в Релкърк…

— О, татко, те са ужасно скъпи…

Арчи се сви:

— Съжалявам, не знаех.

От другата страна на масата се обади Едмънд:

— Ние с теб май носим един и същ номер. Ако искаш, ще ти дам нещо подходящо.

Вайълет беше изненадана да чуе това. Тя обърна глава, за да погледне сина си. Той, изглежда, не забеляза острия й поглед, а и неговият профил, сдържан и сериозен, не издаде нищо. Опитвайки се да анализира изненадата си, тя осъзна, че всъщност изобщо не бе очаквала от Едмънд да направи толкова мило, но необмислено предложение.

Но защо? Той беше неин син, дете на Джорди. Тя знаеше, че по отношение на важните неща той не би могъл да бъде друг, освен щедър — на време и на пари, — загрижен и внимателен. Вайълет можеше да се обърне към него — и го беше правила толкова много пъти, — знаейки, че той би направил всичко, за да уреди нещата или да й помогне да вземе решение.

Но малките неща… малките неща бяха различни, малките жестове, нежните думи и тривиалните подаръци, които не струваха нищо, освен няколко пенса и момент време, но бяха важни, заради мислите, които се криеха зад тях. Погледът й се отклони през масата към Виржиния и тежката златна гривна, която носеше на китката си. Едмънд й беше дал гривната — и на Вайълет не й харесваше да мисли колко му беше струвала — като туба лепило, за да залепи пропукващите се взаимоотношения между тях. Но най-хубаво щеше да бъде, ако изобщо не се бяха карали, защото така можеха да си спестят сума ти неприятности.

И сега той предлагаше да услужи на Джеф на Люсила. Не му костваше нищо, а и предложението беше направено толкова спонтанно, че на Вайълет й напомни за Джорди. Което трябваше да я изпълни със задоволство, но вместо това я натъжи. Не можеше да се сети кога за последно беше погледнала към Едмънд, разпознавайки черта, наследена от благородния му баща.

Колкото до Джеф, той изглеждаше толкова объркан, колкото и тя самата.

— Не, не бих могъл да се натрапвам. Просто ще взема под наем нещо.

— Няма проблеми за мен. Имам няколко излишни неща в Балнайд. Можеш да ги пробваш, за да видиш как ти стоят.

— Но няма ли да ти трябват?

— Ще бъда украсен като човече от торта с шотландска поличка.

Люсила обаче беше много благодарна:

— Ти си светец, Едмънд. Какво облекчение. Сега единственото, което трябва да направя, е да намеря какво да облека.

— С Изабел ще ходим на пазар за дрешки в Релкърк — й каза Пандора. — Защо не дойдеш и ти?

Изненадващо за всички Люсила каза:

— С удоволствие. — Но изненадата им беше кратка. — В Релкърк има страхотен пазар със сергия, пълна с великолепна дантела от трийсетте години. Сигурна съм, че ще намеря нещо там.

— Да — каза майка й, — сигурна съм, че ще си намериш.

* * *

— Татко, ти си груб! Бутна ме точно в рододендроните.

— Исках да те изкарам от пътя.

— Не трябваше да ме пращаш чак толкова далече.

— Напротив, трябваше. Ти си твърде умел играч, за да бъдеш оставена да се блъскаш около вратата. Сега, Виржиния, трябва да дойдеш точно тук.

— Какъв стик за трева имаш предвид?

След кафето в края на обедното парти на Изабел хората се разпръснаха. Момчетата изоставиха минипистата с колички и отидоха да играят в къщата на Хамиш, построена на дървото, и да се люлеят на трапеца. Изабел заведе Вай да види лехата й — не толкова величествена и внушителна, както едно време, но все още нещо, което тя с гордост показваше и на което се възхищаваше. Арчи, Вирджиния, Люсила и Джеф решиха да се възползват от усилията на Хамиш и се ангажираха в напрегнатото състезание по крокет. Едмънд и Пандора седяха на старата люлка на върха на тревистата тераса и ги гледаха.

Следобедът беше приятен и ветровит. Облаците по небето се движеха на пластове с широки петна от ясно синьо между тях и когато слънцето изгря, стана много топло. Въпреки това, тръгвайки за градината, Пандора взе старото ловно яке на Арчи в цвят каки, което имаше топла мъхеста подплата. Загърната в него, тя седна и подви крака. От време на време Едмънд побутваше с крака седалката, за да се люлее. Тя имаше нужда от смазване и издаваше отвратителен писклив звук.

Сред рододендроните някой се оплакваше:

— Не мога да намеря отвратителната топка и се одрасках в къпинака.

— След миг — отбеляза Едмънд — семейната перушина ще се разхвърчи.

— Винаги е така. Това е смъртоносна игра.

Те притихнаха, като леко се полюшваха напред-назад. Вирджиния удари топката, която се изтърколи кротко най-малко три метра и половина отвъд мястото, което Арчи беше посочил.

— О, извинявай, Арчи.

— Удари я твърде силно.

— Нищо — каза Едмънд, — не е толкова очевидно, колкото забележката ти.

Пандора не направи коментар. Люлката много скърцаше.

Те гледаха мълчаливо, докато Джеф направи своя удар. Тя попита:

— Мразиш ли ме, Едмънд?

— Не.

— Но ме презираш, нали? Поне малко?

— Защо да те презирам?

— Защото направих такава каша от всичко. Да избягам със съпруга на друга жена, който освен това е толкова стар, че може да ми бъде баща. Не оставих и дума обяснение, разбих сърцата на родителите си, изобщо не се върнах. Предизвиках шок и ужас.

— А това ли се случи?

— Знаеш, че беше така.

— Не бях тук по онова време.

— Разбира се, ти беше в Лондон.

— Изобщо не разбрах защо побягна така.

— Бях нещастна. Не знаех какво да правя с живота си. Арчи беше заминал, беше женен за Изабел и ми липсваше. Нямаше никакви изгледи, че нещата ще се променят. И тогава се случи това мое малко увлечение и всичко изглеждаше бляскаво и голямо, но и плашещо. Беше вълнуващо. Имах нужда да си вдигна самочувствието и това бе начинът.

— Как се запозна с него?

— О, на някакво парти. Жена му имаше лице на кобила и се казваше Глория, но изчезна много бързо, като видя накъде духа вятърът. Замина за Марбея и изобщо не се върна. Което беше още една причина да избягаме в Калифорния.

Люсила се появи от рододендроните с листа в косата и се върна към играта.

— Кой е минал през вратата и кой не е?

Седалката постепенно спря да се люлее. Едмънд я тласна още веднъж и започна да я засилва. Скръц, скръц.

Пандора попита:

— Щастлив ли си?

— Да.

— Не мисля, че някога съм била щастлива.

— Съжалявам.

— Харесваше ми да съм богата, но не съм била щастлива. Мъчно ми беше за вкъщи и ми липсваха кучетата. Знаеш ли как се казваше той, мъжът, с когото избягах?

— Не мисля, че някога са ми казвали.

— Хералд Хог^[1]. Можеш ли да си представиш някой да избяга с мъж, който се казва Хералд Хог? След развода ни първото нещо, което направих, беше да си върна отново името Блеър. Така че не запазих името му, но запазих повечето от парите му. Такава съм си късметлийка — да се разведа в Калифорния.

Едмънд не каза нищо.

— И тогава, когато всичко приключи, след като си върнах името Блеър, знаеш ли какво направих?

— Нямам представа.

— Отидох в Ню Йорк. Преди това не бях ходила там, не познавах никого. Но се регистрирах в най-елитния хотел, който намерих, и след това се разходих по „Пето авеню“. Знаех, че мога да си купя всичко, което искам. За себе си. Но не си купих нищо. Това е вид щастие, нали Едмънд? Знанието, че можеш да си купиш всичко, което искаш, и откритието, че не го искаш.

— Щастлива ли си сега?

— У дома — да.

— Защо се върна?

— О, не зная. Причини много. Люсила и Джеф бяха там, за да ме докарат. Исках да видя отново Арчи. И, разбира се, неустоимото изкушение на партито на Верена Стейнтън.

— Имам усещането, че Верена Стейнтън има много малко общо с това.

— Може би. Но е добро извинение.

— Така и не се върна, когато починаха родителите ти.

— Беше непростимо, нали?

— Ти го каза, Пандора, не аз.

— Не бях достатъчно смела. Нямах дързостта. Не можех да се изправя пред погребенията, гробовете, съболезнованията. Не можех да се изправя срещу никого. А смъртта е толкова окончателна точно колкото младостта — сладка. Не можех да понеса, че всичко е свършило.

— Щастлива ли си в Майорка?

— Там също съм у дома. За всичките тези години Каса Роса е първият дом, който наистина притежавам.

— Ще се върнеш ли там?

През цялото това време, докато говореха, не се поглеждаха. Вместо това гледаха с търпеливо съсредоточение играчите на крокет. Но сега той извърна лице към нея и тя обърна глава. Забележителните й очи, украсени с дебела черна спирала, се втренчиха в неговите. Може би защото беше станала болезнено слаба, но те му изглеждаха по-огромни и блестящи от всякога.

— Защо питаш?

— Не зная.

— Може би и аз не знам.

Тя положи глава отново на избелелите раирани възглавници и отново се загледа в крокета. Разговорът, какъвто бяха водили до момента, изглежда, бе приключил. Едмънд гледаше жена си. Тя стоеше по средата на тревистата поляна облегната на дървения чук, докато Джеф се подготвяше да изпълни ловък удар. Носеше карирана тениска и къса синя памучна пола, краката й бяха дълги, голи и загорели, а маратонките й — бели. Здрава, стройна и избухваща в смях на неуспешния опит на Джеф да прекара топката през вратата, тя излъчваше такава жизненост, каквато Едмънд свързваше с рекламите на спортни дрехи, часовници „Ролекс“ или слънцезащитно масло в лъскавите списания.

„Вирджиния. Любов моя — каза той на себе си. — Живот мой.“ Но кой знае защо, душата му не откликна на тези думи, те бяха като вълшебство, което никога нямаше да се сбъдне, и него го обзе отчаяние. Пандора беше притихнала. Не можеше да си представи за какво си мислеше тя. Обърна се и я погледна. Не му отне много време, да разбере, че бързо беше заспала.

Явно беше скучен събеседник. Напушилият го смях измести първоначалното му огорчение и по този начин притъпи болезненото чувство от предателството на Пандора.