Розамунде Пилхер
Септември (17)

Седемнадесета глава

Ако Хенри не можеше да е у дома в Балнайд, то следващото най-хубаво нещо беше да остане с Вай. В Пенибърн той си имаше собствена стая — малка стаичка над мястото, където някога е била входната врата, с тесен прозорец, който гледаше към градината, към полето и към хълмовете отвъд. От този прозорец, ако леко си извиеше врата, можеше даже да види Балнайд, полускрит от дървета отвъд реката и селото. И сутрин, когато се събудеше и седнеше, той можеше да наблюдава как изгряващото слънце протяга над полетата дълги пръсти от ранна светлина, и да слуша песните на косовете, които гнездяха във високите клони на стария бъз до ручейчето. Вай не обичаше бъза, но го беше оставила, защото беше подходящо за Хенри да се катери по него. Така той бе открил гнездото на косовете.

Стаята му беше съвсем малка — нещо като да спиш в кукленска къщичка или в долап, но това беше част от чара й. Имаше място само за леглото му, за сандъчето с принадлежности за рисуване и за огледало, което висеше над него, но не повече. Чифт куки на гърба на вратата изпълняваха ролята на гардероб, над главата му имаше хубава малка лампа, за да може да чете в леглото, ако поиска. Килимът беше син, а стените — бели. Имаше красива картина на светлосини камбанки, а пердетата бяха бели и целите осеяни с китки от полски цветя.

Това беше последната му нощ при Вай. На другия ден майка му щеше да дойде, за да си го вземе и да го закара у дома. Беше изкарал приятно няколко дни, защото в началния курс на Страткрой беше започнал зимният срок и всички негови приятели ходеха вече на училище. Затова Хенри, който щеше да замине за Темпълхол, нямаше с кого да си играе. Но някак си нямаше значение. Еди идваше повечето сутрини, а Вай винаги имаше брилянтни идеи за развличане и забавление на малки момченца. Двамата се грижеха заедно за градината и тя го научи как да прави приказни кексчета, а за вечерите бе намерила огромен пъзел от ажурна резба, с който двамата заедно се бореха. Един следобед дойде на чай след училище Кадежа Исхак и тя и Хенри построиха язовирна стена в поточето и се измокриха целите. Веднъж с Вай си направиха обеден пикник горе до езерото и спретнаха колекция от двайсет и четири различни вида диви цветя. Тя му показа как да ги натисне, за да се изсушат между листове попивателна хартия и дебели книги, а когато са готови — да ги залепи с тиксо в стара тетрадка.

Той вечеря и се изкъпа и сега беше в леглото и четеше книгата „Прочутите петима“ от Инид Блайтън, която бе взел от библиотеката. Той чу часовника в хола да отмерва осем часа, последван от стъпките на Вай, която се качваше по стълбите, за да му пожелае лека нощ.

Вратата му беше отворена. Той остави книгата и зачака тя да влезе през вратата. Тя се появи, висока, едра и стабилна, и се настани удобно на леглото му. Пружините изскърцаха. Той се чувстваше удобно в собствения си спален чувал, но тя го беше покрила отгоре с одеяло и той си помисли, че това е едно от най-хубавите усещания — някой да седне на леглото ти, а краката ти плътно да са увити в одеялото. Така се чувстваше в пълна безопасност.

Вай бе облечена с копринена блуза с брошка с камея на яката и с лека жилетка в топло синьо и носеше очилата си, което значеше, че е готова, ако той поиска, да му прочете на глас една или две глави от „Прочутите петима“. Тя каза:

— Утре по това време вече ще си бъдеш у дома в собственото си легло. Все пак изкарахме добре, нали?

— Да. — Той си помисли за всички весели неща, които бяха правили. Може би беше неправилно, че иска да се върне у дома и да я остави, но поне знаеше, че тя е в безопасност и щастлива сама в малката си къщичка. Искаше му се да можеше да се чувства по същия начин и по отношение на Еди.

Напоследък Хенри беше престанал да отскача до Еди, защото се боеше от Лоти. В нея имаше нещо вещерско със странните й тъмни очи, които никога не мигаха, с тромавите й и непонятни движения и с нейния непрестанен изблик на приказки, които бяха твърде несвързани, за да бъдат наречени разговор. През повечето време Хенри нямаше ни най-малка представа за какво говореше тя, но знаеше, че това уморява Еди. Еди му беше казала да бъде добър с Лоти и той се беше постарал, но всъщност я мразеше и не можеше да понесе мисълта, че Еди е затворена със своята страховита братовчедка през цялото време.

От време на време бе виждал заглавия във вестниците за бедни хора, които са били убивани с брадви или с големи кухненски ножове, и беше сигурен, че ако бъде предизвикана или разстроена, Лоти е напълно способна да нападне любимата Еди — може би късно нощем, в тъмното — и да я остави на пода на кухнята мъртва и цялата в кръв.

Той потръпна при тази мисъл. Вай забеляза, че той трепери.

— Тревожи ли те нещо? Да не би да видя призрак?

Тази забележка бе твърде близка до реалността, за да го успокои.

— Мислех си за братовчедката на Еди. Не я харесвам.

— О, Хенри.

— Не мисля, че Еди е в безопасност с нея.

Вай направи гримаса.

— Ако трябва да бъда честна, аз също не съм много щастлива. Но мисля, че това е просто едно голямо изпитание за Еди. Ние разговаряме за братовчедка й сутрин, по време на кафето. Лоти със сигурност е много неприятна дама, но освен че подлудява Еди с маниерите си, не мисля, че има някаква реална опасност за Еди. Не по начина, по който ти си го представяш.

Той не й беше казал как си го представя, но тя знаеше. Вай винаги знаеше такива неща.

— Ти ще се погрижиш за нея, нали, Вай? Нали няма да позволиш да й се случи нещо?

— Не. Разбира се, че няма да го позволя. И ще се постарая да виждам Еди всеки ден и да държа ситуацията под око. Е, ще поканя Лоти на чай някой ден, за да може Еди малко да си отдъхне.

— Как смяташ, Лоти кога ще си замине?

— Не зная. Когато е по-добре. Тези неща отнемат време.

— Еди беше толкова щастлива, като беше сама. А сега изобщо не е щастлива. И трябва да спи на походното легло. Сигурно е ужасно да не е в собствената си стая.

— Еди е много мил човек. По-мил от повечето от нас. Тя се жертва за братовчедка си.

Хенри се сети за Авраам и Исаак.

— Надявам се Лоти да не я принесе в жертва.

Вай се засмя:

— Ти оставяш въображението ти да отлети много далеч. Не се безпокой за Еди. Мисли си за това, че утре отново ще видиш майка си.

— Да. — Това беше много по-приятно. — Според теб по кое време ще дойде?

— Е, ти си доста ангажиран утре с Уили Сноди и поровете му. Аз бих казала — за чая. Когато се върнеш, тя ще е тук.

— Как смяташ, ще ми донесе ли подарък от Лондон?

— Сигурна съм.

— Може би ще донесе подарък и на теб?

— О, аз не очаквам подарък. Освен това наближава рожденият ми ден, така че ще го получа тогава. Тя винаги ми подарява нещо много специално, нещо, което никога не съм осъзнавала колко много съм искала да имам.

— Кога е рожденият ти ден? — Той беше забравил.

— На петнайсети септември. Денят преди партито на семейство Стейнтън.

— Ще направиш ли пак пикник?

Вай винаги организираше пикник за рождения си ден. Всички идваха и се срещаха горе при езерото, запалваха огън и печаха наденички, а Вай донасяше тортата за рождения си ден в една голяма кутия и докато я режеше, всички гости стояха прави около нея и пееха „Честит рожден ден“. Понякога тортата беше шоколадова, а друг път — портокалова. Миналата година беше портокалова.

Той си спомни миналата година. Спомни си за студения ден, за брулещия вятър и за обилните дъждове, които бяха попарили ентусиазма на всички. Миналата година той беше подарил на Вай рисунка, която сам беше нарисувал с флумастери и която майка му беше сложила в рамка точно като истинска картина. Вай си я беше закачила в спалнята. Тази година щеше да й подари бутилката вино от ревен, която беше спечелил на томболата по време на църковната разпродажба.

Тази година… Той каза:

— Тази година няма да съм тук на рождения ти ден.

— Да. Тази година ще си в пансиона.

— Не може ли да си празнуваш рождения ден по-рано, за да мога и аз да присъствам?

— О, Хенри, с рождените дни не става така. Но няма да е същото без теб.

— Ще ми напишеш ли писмо, за да ми разкажеш всичко?

— Разбира се. И ти ще ми пишеш. Ще има много неща, които бих искала да узная.

— Аз не искам да ходя — каза той.

— Да. Не мисля, че искаш. Но баща ти смята, че трябва, а той почти винаги знае най-добре.

— Мама също не иска.

— Защото много те обича. Тя знае, че ще й липсваш.

Той отбеляза, че за първи път той и Вай разговаряха за заминаването му. И то, защото Хенри дори не искаше да мисли за това, камо ли да го обсъжда, а и Вай не беше повдигала темата. Но сега, след като започнаха разговора за това, той откри, че се почувства по-добре. Знаеше, че можеше да сподели всичко с Вай, както и че тя никога нямаше да сподели това с друг.

— Те се караха. И сега са сърдити — каза той.

— Да. Зная.

— Откъде знаеш, Вай?

— Може да съм стара, но не съм глупава. А баща ти е мой син. Майките знаят много неща за синовете си. Хубавите неща и не толкова хубавите. Това не им пречи да ги обичат, но ги прави малко по-разбиращи.

— Беше толкова ужасно — те бяха толкова нелюбезни един към друг.

— Предполагам.

— Не искам да заминавам на училище, но мразя те да се сърдят. Просто мразя това. Така къщата изглежда болна — с главоболие.

Вай въздъхна:

— Ето какво мисля аз, Хенри, ако искаш да чуеш: и двамата са много късогледи и себелюбиви. Но аз не можех да кажа нищо, защото не е моя работа. Това е друго нещо, което майките не бива да правят. Те никога не бива да се месят.

— Аз наистина искам да си се прибера у дома утре, но… — Хенри се втренчи в нея, изречението му остана недовършено, защото не знаеше всъщност какво точно се опитва да каже.

Вай се усмихна. Когато се усмихваше, на лицето й се появяваха хиляди бръчки. Тя постави ръка върху неговата. Той я почувства топла и суха, и загрубяла от всичката работа, която вършеше в градината. Тя каза:

— Старите хора казват, че заминаването размеква сърцето. Майка ти и баща ти бяха разделени за няколко дни, всеки поотделно, с достатъчно време да размишляват за нещата. Сигурна съм, че и двамата са открили колко много са сгрешили. Виждаш ли, те много се обичат, а когато обичаш някого, имаш нужда да си с него, близо до него. Имаш нужда да споделяш, да се смеете заедно. Това е нещо толкова важно, колкото дишането. Сигурна съм, че те са го открили. И съм сигурна, че всичко ще бъде точно както преди.

— Наистина ли си сигурна, Вай?

— Наистина.

Тя звучеше толкова сигурно, че и Хенри се почувства така. Какво облекчение. Сякаш голям товар падна от плещите му. И от това всичко стана много по-хубаво. Дори очакването, че ще напусне дома и родителите си и ще бъде изпратен в пансион в Темпълхол, загуби част от страховитостта си. Нищо не можеше да е толкова лошо, колкото мисълта, че домът му никога нямаше да бъде отново същият. С вдъхната увереност и изпълнен с благодарствена любов към баба си той протегна ръце и тя се наведе напред, прегърна я, като я стисна здраво и отрупа с целувки бузата й. Когато се отдръпна, видя, че очите й блестят.

Тя каза:

— Време е за сън.

Сега изведнъж му се доспа. Легна по гръб и потърси Муу под възглавницата.

Ви му се присмя, но лекичко, като се пошегува:

— Нямаш нужда от това старо парче от бебешко одеялце. Вече си пораснал. Можеш да правиш пухкави кексчета и да подреждаш пъзел от ажурна резба, и да помниш имената на всички онези полски цветя. Мисля, че можеш да се справяш без Муу.

Хенри сбърчи нослето си:

— Но не тази вечер, Вай.

— Добре. Не тази вечер. Но утре може би.

— Да. — Той са прозя. — Може би.

Тя се наведе да го целуне и стана от леглото. Пружините изскърцаха още веднъж.

— Лека нощ, агънцето ми.

— Лека нощ, Вай.

Тя изгаси лампата му и излезе от стаята, но остави вратата отворена. Тъмнината беше мека и ветровита и миришеше откъм хълмовете. Хенри се обърна на една страна, сгъна се на топка и затвори очи.