Кейлъб Кар
Господарят на времето (9)

9

— Казвам се Малкълм Тресалиан. Сестра ми успя ли да ми предаде това, или бяхте подложен на настойчиво ухажване още с пристигането си?

— Да… искам да кажа не… предаде ми…

Тресалиан се разсмя и приближи стола си към мен. За пръв път успях да видя ясно лицето му.

— Нали разбирате, тя рядко проявява интерес към някой мъж, но когато си хареса някого, господ да му е на помощ…

Усмихнах се на това изявление, макар да следях повече лицето, отколкото думите му. Чертите му приличаха на тези на Лариса — изящни и красиви, а косата му беше също сребриста. Очите обаче бяха съвсем различни, някакво особено светло, неземно синьо. И все пак в лицето му имаше нещо далеч по-важно от това — поглед, който често бях виждал при деца, излежаващи тежки присъди, или при шизофреници, прекарали дълго време без лечение. Това беше непроницаемата дълбочина, причинена от потиснатото жестоко духовно и физическо страдание — дамгата му беше по-ясна от всякакъв белег по рождение.

— А аз се извинявам за начина, по който ви доведоха на борда — продължи с дружелюбен тон Тресалиан.

С тези думи той се намести в позиция за изправяне — нещо, което явно му се струваше важно в момента, като се има предвид каква болка му причиняваше. Протегна се за чифт алуминиеви патерици, прикрепени към двете страни на инвалидната количка, закачи ги над лактите си и успя да се изправи на крака. Не знаех какво да направя, за да му помогна, след като явно той не искаше помощ; и наистина, щом стана, изглеждаше много доволен от възможността да дойде към мен и да ми протегне ръка.

— Както и да е — продължи той, — сигурно разбирате, че не можехме да ви оставим да ви сполети съдбата на мистър Дженкинс. — Изражението му стана сериозно. — Надявам се, че Илай е изказал съболезнованията си. Позволете ми да прибавя и своите. Това беше срамно дори за неизтребимия звяр ЦРУ.

— Значи наистина е било правителството — казах тихо аз. За миг си представих лицето на Макс.

Тресалиан кимна съчувствено.

— Двамата за малко да разгадаете смъртта на Джон Прайс.

— Смъртта му ли? — попитах внимателно аз. — Или типовете, с които се беше забъркал?

Тресалиан отново се усмихна.

— Това е едно и също, докторе. Предполагам, че сте се досетили. Вашата смърт обаче би вдигнала неприятен шум. Но все пак ако бяхте продължили, щяха да намерят начин да ви елиминират тайно.

— Но защо? — попитах неволно аз. — Какво, по дяволите, става?

Бях прекъснат от човека, седнал зад командния пулт, който заговори с равен, но неприветлив глас:

— Лариса се приготвя за атака. Те са в обсега ни и тя е пренасочила управлението към оръдейната кула.

Тресалиан въздъхна, макар да не изглеждаше особено загрижен.

— Е, полковник, тъй като в такъв случай засега нямаш работа, ела да се запознаеш с доктор Улф.

Човекът зад командния пулт се изправи и още преди да се обърне, разпознах характерната военна стойка, подчертана от костюм с висока яка, който приличаше по-скоро на униформа без пагони. А когато се обърна с бързо завъртане на пети, аз неволно и донякъде грубо си поех дъх.

Тежките му вежди се спускаха ниско над проницателните черни очи на мургавото лице, а челюстта му би се строшила, ако я беше стиснал още малко; но неочакваната ми реакция беше предизвикана от един от най-ужасните белези, които бях виждал. Той се спускаше по дясната страна на лицето, издърпваше окото и изкривяваше едното ъгълче на устата му във вечна гримаса. Бял кичур следваше линията на белега през иначе гарвановочерната коса.

— Доктор Улф — каза Тресалиан, — това е полковник Джъстъс Слейтън.

— От запаса — добави полковникът с нисък и почти заплашителен тон, който ми даде да разбера, че би било разумно да пристъпвам внимателно към всеки свой контакт с него.

Така и направих.

— Същият полковник Слейтън, който едва не промени курса на кампанията в Тайван ли? — казах аз, протягайки ръка. Това намали малко хладината в държането му и той пое ръката ми и я стисна здраво.

— Никой не можеше да промени курса на тази кампания — отговори той. — Аз и хората ми оказахме символична съпротива. Бяхме жертвени животни, нищо повече.

— Поднесени на олтара на разрастващата се търговия с комунистите капиталисти в Пекин — кимнах аз. — И все пак се бихте достойно.

— Отново се справихте отлично, докторе — каза Тресалиан. — Малко хора разбират истински тази кампания. Но може би не знаете нещо друго. След раняването си в Тайван полковникът стана един от най-важните хора в Пентагона в областта на усъвършенстване на оръжията. Това, естествено, беше, преди да го убедя да…

— Малкълм — прекъсна го полковник Слейтън, — преди да продължим, трябва да проверим ДНК-диска на доктора.

Тресалиан леко се притесни.

— Да, наистина си прав, полковник. Отново моля за извинение, докторе, но напоследък имаме причини да бъдем малко по-предпазливи в действията си. Нали не възразявате?

— О… разбира се, че не — казах аз, бръкнах в портфейла си и извадих диска с ДНК-идентификацията си. — Всъщност през последните няколко дни и сам не бих се заклел, че съм същият човек — продължих аз, като отскубнах един косъм от главата си и му го подадох заедно с диска.

Двамата с Тресалиан гледахме как Слейтън извади ръчно устройство за разчитане на ДНК (подобно на онова, което Макс носеше навсякъде със себе си) и пъхна в него диска и косъма. След няколко секунди отново ги извади, кимна и ми върна диска.

— Радвам си, че свършихме с тази досадна подробност — каза Тресалиан и тръгна към металните стълби, които водеха към купола за наблюдение. — А сега, докторе, с удоволствие бих отговорил на всичките ви въпроси… макар да мисля, че междувременно бихте искали да наблюдавате Лариса в действие.

Качих се по стълбите до Тресалиан, чиито бавни движения бяха мъчителни, но отработени, а Слейтън остана на няколко крачки след нас — било за да внимава Тресалиан да не падне, да ме държи под око или може би по малко и от двете. Присъствието на полковника се чувстваше, независимо къде се намираше той, не на последно място заради загадъчния и потискащ белег на лицето му. Във време, когато почти всеки орган или тъкан в човешкото тяло освен мозъка можеше да бъде произведен в медицински лаборатории, когато собствената кожа на полковника можеше да бъде клонирана, разстлана като плат и пришита върху раната му, фактът, че той бе оставил дефекта си без лечение, явно показваше какъв е характерът му. Въпросът беше как този характер служеше на странния, забележителен човек, който накуцваше край мен?

Всички подобни мисли напуснаха главата ми, когато стигнахме до наблюдателния купол, предлагащ безпрепятствена гледка във всички посоки, която отправи ново предизвикателство към способността ми да се удивлявам.