Кейлъб Кар
Господарят на времето (34)

34

След като отново можехме да се движим с пълна скорост, успяхме да стигнем за един час ако не до самата Франция, то поне до Ламанша. Спускането ни от стратосферата завърши над канала малко на север от Хавър и след като отново включихме холографския проектор, прелетяхме ниско над града, следвайки Сена, която се виеше през най-многолюдните френски предградия. Както всичко френско, и те през годините все повече се бяха американизирали, но разположението им в една от най-красивите и стари области на Нормандия ги правеше още по-гротескни от американските.

Най-смущаващо беше призрачното осветление. В предградията на Съединените щати човек свикваше със стерилната, мигаща светлина, която струеше от прозорците на къщите към тъмните улици и дворове, излъчвана от стотици хиляди компютърни монитори. От друга страна, французите имаха по-ниска престъпност и можеха да си позволят по-дискретно улично осветление и да не слагат завеси на прозорците. В резултат от това сиянието на същите тези монитори — вездесъщи и тук, както и навсякъде в дигиталния свят — беше повече от очевидно: то доминираше над всичко.

С приближаването ни към Париж сградите под нас се сгъстяваха, а сиянието на мониторите се усилваше. Двамата с Малкълм гледахме от кърмата на кораба как градът се разстила под нас. Скоро към нас се присъедини Жулиен, който, естествено, имаше най-основателни причини да се чувства обезсърчен от гледката. Фуше твърдеше, че отдавна се е примирил и че въпреки всичките си преструвки и протести страната му е не по-малко податлива на болестите на информационната епоха от всяка друга; всъщност тъкмо отричането на този факт от другите учени и интелектуалци го провокирало да емигрира. Но тези твърдения сякаш не му помагаха при срещата с безкрайното, ярко доказателство за запазеното място на родината му в общността на съвременните технодържави.

— Опитвам се да гледам философски на проблема — каза той, като скръсти ръце и прокара пръсти през брадата си. — И все пак философията само изостря обвиненията. Чел ли си Камю? „Съвременният човек може да бъде описан с едно изречение: «Той прелюбодействаше и четеше вестници».“ Мисля, че сега трябва да променим това изречение така: „Той мастурбираше и после се включваше в интернет.“ — Гъстите вежди на Фуше се извиха високо. — Но може би не в този ред, а? — Той се опита поне да се изкиска на онова, което при други обстоятелства би било забавна мисъл; но нито той, нито аз и определено не Малкълм можехме да намерим у себе си нужния ентусиазъм.

Няколко минути по-късно Лариса влезе и донесе една ако не радостна, то поне донякъде окуражаваща новина: Тарбел бе успял да идентифицира в околностите на Париж човек, който редовно продавал откраднати технологични тайни и усъвършенствани оръжия на израелското правителство чрез Мосад. Било повече от вероятно Ешкол да се опита да влезе във връзка с този човек, който според проучванията на Лион можел да се добере до всякакви машинарии, включително миниатюрни ядрени устройства. Дилърът живеел и въртял търговията си от скъпо имение до едно езеро край средновековния Троа в провинция Шампан, югоизточно от Париж. Затова продължихме в същата посока и увеличихме скоростта, понеже знаехме, че търговецът едва ли ще оцелее след срещата си с Ешкол.

Въпреки бързината си обаче закъсняхме. Корабът ни едва беше стигнал хълмистия пейзаж край Троа, когато Лион започна да улавя френски полицейски доклади за убийство в дома на търговеца на оръжия. Предвид професията на жертвата не се вдигаше много шум, но дори и в своите засекретени съобщения полицията признаваше, че няма никакви улики. Явно израелците не бързаха нито да признават многобройните си сделки с дилъра, нито да споделят, че един от техните хора може да има нещо общо със смъртта му. Нямахме друг избор, освен да програмираме системите си да следят всички продажби на самолетни билети за полети от Франция; като ги сверявахме с други бази данни по предварително подготвената от Тарбел и братята Куперман система, имахме голям шанс да открием следващата цел на Ешкол.

Когато успяхме, разкритието изненада някои от нас.

— Куала Лумпур? — повтарях аз, след като Тарбел съобщи новината. — Малайзия? Та той отива насред истинска война…

— Моля, моля — размаха пръст Лион. — „Интервенция на ООН“, Гидиън. Те много държат на тази формулировка.

— Добре — отвърнах раздразнено аз. — Той отива насред една интервенция на ООН, която се превърна в най-голямото клане в този регион от Виетнам досега. Защо, по дяволите? Нима иска да бъде убит?

— Ти си психиатърът, Гидиън — каза Фуше. — Ние би трябвало да питаме теб, нали?

Замахнах леко, но бързо към него, ала той избегна удара със забележителната пъргавина, която беше демонстрирал в Афганистан.

— Не е смешно — заявих аз. — Надявам се, че никой не смята ние да ходим там?

— Защо не? — попита Лариса.

— Насред малайзийската война?

— Моля, моля — каза отново Тарбел. — Не е…

— Лион, би ли млъкнал за малко? — Никой не изглеждаше ни най-малко притеснен, което ужасно ме изнервяше. — Трябва ли да ви напомням, че всички западни сили са изпратили войски в Малайзия? Истински войски — нито доброволци, нито полиция, а армии. А малайзийците са подивели толкова след двете години война, че разказват играта на тези армии. Нали не очаквате от мен да се хвърля право в центъра на всичко това?

— Скъпи! — изчурулика развеселено Лариса, дойде зад мен и обви с ръце врата ми. — Да не искаш да кажеш, че те е страх?

— Разбира се, че ме е страх! — извиках аз, което й се стори още по-забавно. — Съжалявам, но всичко си има граници, а това…

— Това е необходимо — обади се Малкълм, готов да ми поднесе нова обезсърчителна, но неоспорима информация: — Трябва да отидем, Гидиън. Само едно нещо може да накара Ешкол да иде в Куала Лумпур. Малайзийците финансират войната си отчасти чрез един от най-оживените черни пазари в света. Те перат наркодоларите на Третия свят, търгуват с всичко — от редки животни до човешки същества — и развиват голям бизнес с крадени информационни технологии и бази данни. Нищо от това обаче не интересува Ешкол. Той търси нещо друго, което, ако не греша, е произведено в Япония. — Всяка следа от веселие беше изчезнала от масата. — Японската икономика, разбира се, така и не се възстанови от кризата през две хиляди и седма. Също като малайзийците японците трябваше да използват всички възможни методи, за да се посъвземат поне малко. Но те не разполагаха нито с парите, нито с ресурсите, за да обновят енергийната си инфраструктура. Те все още разчитат основно на атомната енергия и не са успели да затворят захранващите си реактори.

Илай внезапно се хвана за челото.

— Захранващи реактори — повтори той. Явно беше проумял нещо, което на мен ми убягваше.

— Какво? — попитах бързо аз. — Какво, по дяволите, значи „захранващ реактор“?

— Атомен реактор, който произвежда използваем плутоний от отпадъчен уран — каза Джона. — Навремето изглеждаше многообещаваща идея.

— Идея, изоставена почти от всички страни на света — продължи Малкълм — заради проблемите с безопасността. И защото обилните количества плутоний в гражданските инсталации представляваха огромно изкушение за терористите. — Малкълм ме погледна многозначително. — А също и за хората, които търгуват с терористи. Японските черноборсаджии — официално без съгласието на правителството си — редовно са продавали големи количества плутоний на такива хора. В…

— В Куала Лумпур — довърших аз и се отпуснах отчаяно на стола си.

— Всъщност, не — отвърна Джона. — ООН контролира столицата. По-голямата част от тъмните сделки се сключват в планините Гентинг над града — стария комарджийски курорт. Но Куала Лумпур е единственото място, където съюзниците позволяват на самолетите да кацнат, тъй като те контролират и града, и летището. Ешкол ще отиде първо там, като вероятно ще се представи за някакъв хуманитарен работник, а после ще се промъкне през фронтовата линия към планините.

Приех новината колкото се може по-спокойно, отпускайки глава на масата, и няколко пъти си поех дълбоко въздух.

— Та каква е малайзийската кухня? — промърморих аз.

— Съмнявам се, че ще успееш да я опиташ — отвърна Тарбел. — Нали знаеш, че там е война…