Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Кейлъб Кар

Заглавие: Господарят на времето

Преводач: Зорница Димова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-009-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10990

История

  1. — Добавяне

33

Връщането на Малкълм в съзнание не се дължеше на никакви усилия от моя страна, защото, още преди да започна да прилагам някакви мерки, за да го свестя, цялото му тяло подскочи нагоре като при силен електрически шок. Дробовете му поеха огромна глътка въздух и той се закашля силно, макар че шумът не беше нито достатъчно силен, нито достатъчно ясен, за да привлече вниманието на онези, които ни наблюдаваха. Налях чаша вода от оловна кана и му дадох да пийне. Когато дишането му се нормализира, той прошепна:

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Не знам — отвърнах аз. — Намерих те на пода. — Вдигнах въпросително вежди. — Ти нямаше пулс, Малкълм.

Той пийна още малко вода и кимна.

— Да. И това се случва. Напоследък все по-често. — Облегна се назад и се опита да успокои тялото си. — Един от по-непредсказуемите симптоми на моето заболяване е внезапното спиране на най-основни функции. Но никога не продължава дълго. — Той погледна дървения таван над леглото си уж с обичаен безпомощен гняв. — Да можех само да си спомня дали сънувам, когато се случва това…

— Успя ли да разбереш каква е причината? — попитах аз, леко удивен от настроението му. — Дали няма нещо общо с изтощението?

— Вероятно — сви рамене той. — Както и да е… — Той се обърна, погледна навън и се намръщи, когато видя „осите“. — Още са тук, нали? Е, изтощен или не, трябва да се върна при Илай…

Само че Малкълм нямаше сили дори да седне в леглото.

— Точно сега никъде няма да ходиш — казах аз, а когато той се протегна да си вземе инжекцията, аз я дръпнах. — Нито пък смятам, че самолечението след нервнопаралитична криза е особено подходящо.

Още от първата ни среща бях усетил, че гордостта с по-важна за Малкълм едва ли не от всичко друго; той отчаяно се мъчеше да докаже, че не е безпомощен и би извършил нечовешки неща, за да избегне това впечатление. Затова съвсем не бях сигурен как ще реагира на докторската ми намеса. За мое учудване обаче той само ме погледна примирено като момче, на което са казали да си стои вкъщи и да не ходи на училище.

— Добре — каза спокойно Малкълм. — Но си искам количката. — Всъщност изглеждаше донякъде успокоен от перспективата да му бъде наложена почивка, макар че никога нямаше да си го признае; така че просто кимнах и закарах количката до леглото му, като го оставих сам да се качи в нея. — Благодаря ти, Гидиън — каза той. Сякаш ми благодареше, че му позволих да се справи сам.

— Благодари на сестра си, че се притесни за теб — казах аз. — Бог знае колко дълго щеше да лежиш на този под, ако не ме беше помолила да сляза. Или на какво щеше да приличаш, когато най-сетне те откриехме.

Той вдигна ръка в знак на съгласие. После след кратка пауза ме погледна с очевидно любопитство.

— Вие с Лариса май държите един на друг.

Реших, че още не се е възстановил от изтощението, и се усмихнах закачливо.

— Опиши ми това чувство — помоли той.

Бях очаквал Малкълм рано или късно да ми зададе много въпроси за връзката ми със сестра му, но не и този. Явно неговото объркване беше по-голямо, отколкото ми се бе сторило първоначално.

— Искаш да кажеш какво е човек да е влюбен в сестра ти? — попитах аз.

— Да бъде влюбен в която и да е жена — каза Малкълм. — И тя да го обича. Какво е?

Докато той говореше, аз осъзнах от яснотата на погледа и думите му, че грешах. Макар и слаб, Малкълм изобщо не беше объркан. Сърцето ми се сви от мъка. Между многото неща, от които Стивън Тресалиан беше лишил сина си, това ми се струваше най-ценно, а липсата му — най-шокираща. Неописуемо жестоко беше Малкълм да не знае отговора на собствения си въпрос, а още по-жестоки бяха очевидните причини за незнанието му. Отчаяно търсейки отговор, който да не издаде собствената ми мъка, най-накрая отвърнах:

— Лариса съвсем не е коя да е жена.

Малкълм се замисли.

— Ти сигурен ли си? — попита след малко той. — Искам да кажа, от опит ли знаеш?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — Във всеки случай го вярвам. Това е най-важното.

— Да… — каза той, като докосна замислено с пръсти устните си. — Това е най-важното, нали? Вярата… — Около минута седяхме, без да кажем нито дума повече, а Малкълм дишаше със свистене. После той повтори: — Вярата… Не съм я изучил достатъчно, Гидиън. Заех се с измамата — измамите на този век и собствените ми опити да ги разкрия чрез други измами. Но трябваше да обърна повече внимание на вярата, защото тя ни е довела до това положение. — Силите му сякаш се възвръщаха, макар да останах с впечатлението, че този прилив на енергия се дължи по-скоро на възможността да говори за онова, което го тревожеше, отколкото на някакво реално физическо подобрение. — Кажи ми, Гидиън, какво прави човек като Дов Ешкол толкова ревностен във вярата си, че е способен да извърши всякакво престъпление?

Виждах, че разговорът го успокоява, и затова гледах да го поддържам. И така, в странната плашеща тишина на бавно движещия се кораб, заобиколен и непрекъснато наблюдаван от механизираните слуги на враговете ни, ние с Малкълм започнахме да нищим нагласата на човека, когото преследвахме.

— Естествено, в този вид вяра са включени много фактори — казах аз. — Но ако трябваше да избера някой особено важен, бих посочил страха.

— Страхът ли? — повтори Малкълм. — Страх от какво? От бога?

Поклатих глава.

— Онези видове страх, за които говоря, се появяват много по-рано от всяко понятие за бог. От деня на раждането два основни вида ужас владеят всички хора, каквито и да са те. Първият е ужасът от чувството на истинската ни самота, чувството за изолация. Вторият, естествено, е страхът от смъртта. По един или друг начин тези страхове присъстват в живота на всеки и поне отчасти са виновници за всички престъпления — включително и за извършените от Дов Ешкол.

Спрях и огледах Малкълм: той кимаше и сякаш с всеки изминал миг се успокояваше, макар сините му очи да не изпускаха от поглед „осите“ навън.

— Продължавай — каза той след около половин минута. — Трябва да знаем как мисли този човек.

— Добре — отвърнах аз, — но само ако можеш да го приемеш спокойно. — Той махна нетърпеливо с ръка, което всъщност беше добър знак, че се е пооправил. — Е — продължих аз, — повечето хора се опитват да задушат първия от тези страхове, ужаса от самотата, като се идентифицират с някоя група. Религиозна, политическа, етническа, няма значение; този опит стои дори зад по-голямата част от масовата реклама в наши дни, както и зад самата попкултура. Всичко, което поне привидно може да срине стената на отчуждението и да ни вдъхне чувство за принадлежност.

— Което създава големи възможности за манипулиране — промълви Малкълм и отвори широко очи.

— И ражда манипулатори — съгласих се аз. — Наричани още и лидери. Повечето от тях са просто хора, които се опитват да успокоят собствените си страхове, създавайки такава идентичност, в която да могат да попаднат възможно най-голям брой хора. Те могат да се различават по всичко освен по чувството, че са откъснати от другите, изгубени.

— За началниците на Ешкол ли говорим?

— Отчасти да, но не основно. Израелските му господари наистина спадат към често срещаната категория лидери, която включва почти всеки участник в някакво политическо, икономическо или културно движение. Но що се отнася до Ешкол, в него няма нищо обикновено и ако искаме да разберем как работи мозъкът му, трябва да отидем на следващото ниво.

Фанатизъм — въздъхна Малкълм със същото отвращение, което беше изразил и по-рано.

— Да. Обикновеният лидер и неговите последователи действат най-вече от желание да сложат край на самотата си, но фанатичният лидер и учениците му включват във формулата и другия първичен страх, страха от смъртта. А под смърт разбирам унищожение, пълното изличаване на земното съществуване на човека и на спомена за него. Лидерът, който обещава на хората си, че спазването на неговите закони и учения не само ще облекчи болката от изолацията, но и ще им позволи да победят смъртта, да постигнат духовно безсмъртие чрез достойни дела, установява абсолютен контрол, с който първият тип не може да се мери. И създава съвсем различни последователи. Неговите хора често престъпват повечето общоприети правила на поведение, по простата причина, че за тях неприлично е единствено онова, което лидерът им обявява за такова. А неговата дефиниция често е твърде специфична, защото той иска да ограничи кръга на евентуалните действия, към които трябва да подтикне последователите си.

— Добре — съгласи се Малкълм и забарабани с пръсти по облегалките на стола си. — Но кой е той в такъв случай? Кой е господарят, който нарежда на Ешкол какво да прави?

— Не мисля, че някой му дава заповеди в смисъла, който имаш предвид. Но той си има господари, и то най-лошите възможни. Ти сам го каза, Малкълм, когато за пръв път разбрахме за него. Става въпрос за неговите роднини, особено онези, които са умрели преди повече от век.

За момент Малкълм изглеждаше объркан.

— Но те са мъртви. И не са били нито лидери, нито господари.

— На пръв поглед не — казах аз. — И това ги прави още по-опасни. Те въплъщават всички добродетели на етническото и религиозното наследство на Ешкол — всъщност, тъй като са умрели толкова отдавна, нямат никакви недостатъци. За него те изискват безусловна вяра… и пълно отмъщение, което трябва да бъде постигнато със същата бруталност, от която са загинали. Ако умре заради дълга си, те му обещават разтворени обятия и вечно единение. И най-вече злото, което той въплъщава, присъщото на всеки фанатизъм зло, се кичи с нежните знаци на любовта, защото служи на тяхната памет. Ешкол е абсолютният единак и дори израелците го знаят. Той слуша само един глас, гласа, който приписва на мъртвите си предци.

— Затова — продължи мисълта ми Малкълм, — когато е видял кадрите със Сталин, изобщо не се е усъмнил в тях.

— Ешкол е станал напълно параноичен — кимнах аз. — От доста време мисли само за ненадминатия катаклизъм, свързва го с историята на собственото си семейство и с личния си живот. Решава, че всичко това продължава и че той е длъжен да му се противопостави активно. Ако съдим по действията му, смята, че целият свят участва в заговор за унищожаване на евреите. Дори някои негови сънародници не са извън подозрение. Параноята създава фантастично напрежение, което никакво оборване не може да облекчи, само отмъщението. Затова, когато вижда кадрите със Сталин, той открива точно онова, което е искал да види — доказателството, че е бил прав и че всичките му действия са били справедливи.

Mundus vult… — промърмори Малкълм, без да сваля очи от „осите“. Но от тази сентенция не му стана по-добре.

Най-накрая той се облегна назад и въздъхна дълбоко.

— Господи, Гидиън…

— Не ти казвам нищо, което да не си знаел или за което да не си подозирал. Сега ме притеснява друго: как можем да се надяваме, че ще го хванем? Ако съм прав, ако той не служи на никой жив господар и ако може да се движи сред хората като фантом, на какво разчитаме ние?

Малкълм сви ръцете си в юмруци, без обаче да повишава тон.

— На самите себе си. От нас зависи. Никой друг не може да го хване, преди…

Малкълм явно не искаше да довърши мисълта си; но аз държах да бъда напълно сигурен, че двамата с него разбираме напълно и себе си, и ситуацията. Затова го погледнах и попитах:

— Преди какво?

Внезапно раздвижване пред прозореца привлече вниманието и на двама ни: в нестроен рояк „осите“ започнаха да се отдалечават от кораба ни и да се движат в посоката, от която бяха дошли. Макар да си отдъхнах с облекчение, отначало не разбрах каква е причината. Тогава чух гласа на Илай по интеркома.

— Всичко е наред. Пуснах новия сигнал и те вече няма какво да следят. Би трябвало да сме в безопасност.

Малкълм се обърна и докосна едно копче до леглото си.

— Браво, Илай. Жулиен, увеличи скоростта. Искам да стигнем над Франция до един час. — Малкълм сложи ръце на колелата на количката си и ме погледна критично. Мисля, че и двамата добре разбираме защо трябва да стигнем до Ешкол „преди“, Гидиън. Предлагам да внушим тази идея и на другите, колкото и ужасно да звучи това. — Той обърна количката си и тръгна към вратата. — Този човек може да е изпълнен с фантазии за мъст, както казваш, но те ще умрат заедно с него.