Кейлъб Кар
Господарят на времето (7)

7

В кораба беше хладно. Студът ми се стори още по-хапещ в сравнение със задушната нощ във Флорида и спарения въздух в стаята за посещения в затвора. Още преди да се изправя след приземяването си във вътрешността на леко поклащащия се кораб, започнах да треперя и докато осъзная това, същата ръка, която ме бе насочвала за скока, започна да ми разтрива гърба.

— Малко шокиращо, а? — каза младата жена, която Илай Куперман бе нарекъл Лариса.

Изправих се и се взрях в огромните й черни очи, ярко контрастиращи със странно красивото сребро на косата над и около тях; вече леко влюбен, успях да кимна одобрително на оценката й. Все пак на лицето ми сигурно е било изписано неизречено любопитство — чудех се защо човек, способен да построи такъв кораб, би стоял в такъв студ, — защото жената побърза да обясни:

— Брат ми е по-близо от всеки друг до създаването на свръхмощни проводници, които работят при нормални за живот температури, но все още в по-голямата част от кораба трябва да се поддържа температура под седем градуса по Целзий. — Тя пъхна необикновеното си оръжие в окачения от лявата й страна кобур, отправи ми омагьосващата си усмивка и ме хвана под ръка. — Трябва да се опитате да се стоплите, доктор Улф…

Преди да намеря думи, за да попитам къде всъщност се намираме, Илай Куперман провря загриженото си очилато лице между нас, усмихна се широко, а после дръпна един от мъжете в гащеризони, които чакаха на входа по време на нашето бягство. Лицето на този човек беше почти същото като на Куперман, макар че очилата му бяха със стоманени, а не с рогови рамки; явно това беше близнакът археолог, за когото интернет-търсачката на Макс не бе дала никакви резултати.

— Доктор Улф — каза доволно Куперман, — виждам, че вече сте се запознали с Лариса. А това е брат ми Джона…

Джона Куперман протегна ръка. Маниерите му бяха приятни, досущ като тези на брат му.

— За мен е удоволствие, доктор Улф. Очаквахме с нетърпение да дойдете. През последните няколко седмици тук, на борда, се говори само за вашата книга…

— А ето там — каза Илай и посочи двамата мъже в другия край на коридора — са доктор Лион Тарбел, експертът по документите… — аз стиснах ръката на дребен, жилав мъж на средна възраст, чиито зачервени очи горяха като въглени дори когато се усмихваше — и професор Жулиен Фуше, молекулярен биолог. — При тези думи един добре сложен шейсетгодишен мъж с посивяла брада пристъпи напред и накара сърцето ми да прескочи няколко такта: разбираема реакция при срещата с човек, който не само беше един от големите умове на нашия век, но и беше загинал при самолетна катастрофа преди четири години.

— Това е невъзможно — прошепнах аз, докато стисках едрата му и много енергична ръка. — Та вие сте… мъртъв!

— Не чак толкова — отговори с грубоват смях Фуше. — Трябваше да прикрия внезапното си изчезване. Работата ми с Малкълм и Лариса отнемаше почти цялото ми време и трябваше да отговарям на неудобни въпроси…

— Добре, господа — каза Лариса. — Ще имате време за взаимно възхищение по-късно. Сега не е зле да бъдем нащрек. — Другите кимнаха и тръгнаха уверено нанякъде. — Подготви оръдейната кула, Илай! — извика тя след тях. — Идвам! Лион, искам пълна мощност за бойни маневри!

Главата на Лион Тарбел отново се показа за миг.

— Бойни ли, Лариса? — попита той с многозначително изражение. — Не искаш ли да кажеш маневри за оттегляне?

Лариса се усмихна лукаво и Тарбел отново се затича. Приличаше на някой от веселите слуги на сатаната.

Мъжете се втурнаха да изпълняват задачите си, като всеки от тях започна да раздава инструкции на висок глас. Получи се вълнуващ и развълнуван хор като при пускането на вода на стар морски кораб. Чух леко съскане, обърнах се и видях как вратата, през която бяхме влезли, се затвори отгоре с люк съвсем плавно въпреки високата си скорост. Щом се затвори докрай, по пода на коридора светнаха малки лампички и разкриха изненадваща гледка: вместо пластмасата и метала, които обикновено се срещат във високотехнологичните интериори, стените бяха облицовани, с елегантна дървена ламперия. На всеки трети или четвърти панел висеше малка картина в изискана рамка, дискретно осветена.

Неволно отворих уста.

— Прекрасно — прошепнах аз.

— Благодаря, докторе — отговори Лариса с очарователно интимен тон, като наведе очи и прокара длани по хълбоците и бедрата си. Лицето й помръкна леко, когато вдигна поглед и видя какво имах предвид. — А, кораба ли. — Тя отново хвана ръката ми и тръгнахме по коридора. — Да, такъв си е Малкълм. Обожава да смесва стиловете.

— Ти също не си това, което очаквах, Лариса… ако мога да те наричам така.

— Можеш — отговори тя, докато крачеше уверено. — Лариса Тресалиан, ако трябва да бъдем точни. Можеш също така да отбележиш очарователния съскащ звук в името ми, макар че трябва да те предупредя, че това би било доста банално.

За миг се опитах да определя защо наистина красивото й име ми се струваше познато; но тъкмо тогава тя отвлече вниманието ми, като докосна яката на трикото си със свободната си ръка, за да покаже, че приема ново съобщение.

— Да, скъпи Малкълм?… Да, тъкмо го водя към кабината му, за да… се освежи… — Тя ме погледна повече от многозначително, а после внезапно се обърна и застана неподвижно. — Къде?… Сухопътни и въздушни войски?… Добре, тръгвам към оръдейната кула.

Когато Лариса отново ме погледна, изражението й беше променено: свенливото котенце се беше превърнало в ликуващ хищник.

— Страхувам се, че почивката ти трябва да почака, докторе. — Тя стисна ръката ми по-силно и се затича. — Чакат ни други забавления!