Кейлъб Кар
Господарят на времето (12)

12

Щом корабът се потопи напълно, по корпуса му се включиха серия мощни светлини, които разкриха необикновена гледка към дълбините на атлантическото крайбрежие. Насочихме се на север успоредно на континента. Пред себе си обаче зърнах не идиличните картини на подводни чудеса, за които бях слушал в детството си, а ужасяващи мътни води, пълни с човешки и животински останки, подмятани, без да бъдат отнасяни от неспирния пулс на крайбрежните течения. Понякога можех да разпозная какво е замърсяването — широките ивици медицински и животински отпадъци бяха особено смущаващи, — но в по-голямата си част всичко се смесваше в една неопределена маса, която аз, като самотен зрител, намирах за ужасно потресаваща. Естествено знаех, че след финансовия срив през 2007-а почистването на околната среда се беше превърнало в лукс, който повечето страни не можеха да си позволят. И все пак за мен беше шокиращо да видя всичко това.

След много дълго време — поне така ми се стори — бях заведен до кабината си не от Лариса Тресалиан (която явно беше отишла при брат си, поразен от загадъчния пристъп), и от странното човече на име доктор Лион Тарбел. От целия екипаж единствено „експертът по документите“ Тарбел ми беше неизвестен като име и като външност — нещо, което го правеше още по-интригуващ, защото другите явно се отнасяха с него като с равен, а и той се държеше така.

— Харесва ли ти обзавеждането? — попита любезно Тарбел, докато слизахме по резбованото дървено стълбище към долното ниво на кораба. Трудно ми беше да определя акцента му, а поведението му беше не по-малко двусмислено: макар и приятелски настроен, той явно изпитваше удоволствие от моето притеснение. Извади пакет от новите, бездимни и, както се предполагаше, „безвредни“ цигари, които американската тютюнева индустрия наскоро бе започнала да произвежда след десетки години на натиск и съдебно преследване от няколко източноазиатски страни, и ми предложи една. Отказах. Докато палеше своята, той рече:

— Специално тази част не е по моя вкус. Аз предпочитам нещо модерно. Минималистично, атлетично… сексуално.

— Някои могат просто да кажат „грозно“ — изтърсих бързо, преди да си дам сметка, че мога да го обидя.

Той обаче само се разсмя.

— Така е! Може да бъде много грозно. Но грозно — блесналите му очи още повече се оживиха — по сексуален начин.

Скоро щях да разбера, че за него целият свят се делеше на хора и вещи, които притежават сексуалност, и такива, които не я притежават. Макар и проста, тази формула беше не по-малко валидна, но пък много по-забавна от всяка друга, като се има предвид почти комичната страст, с която той обявяваше мнението си. Затова се разсмях заедно с него и малко се поотпуснах, когато стигнахме до вратата на моята кабина.

Обстановката вътре ми напомни за снимки на презокеански лайнери от началото на двайсети век. Температурата беше много над седемте градуса в коридора, което създаваше уютна атмосфера, допълнена от дървената ламперия, малкия люкообразен прозрачен участък на корпуса, който се оцветяваше химично при натискане на едно копче до него, изящно изработени стъклени абажури и баня и тоалетна от мрамор и керамика, където всичко изглеждаше автентично старинно. Беше съвсем различно от свръхмодерната кърма на кораба, от коридорите, което за пореден път засили объркването ми.

— Миналото и бъдещето ръка за ръка — кимна Тарбел. — Може да се каже, че на борда на този кораб времето не съществува. Такъв си е Малкълм!

Насочих мислите си към нашия домакин.

— Той добре ли е?

Тарбел кимна уверено.

— Тези пристъпи минават.

— Но какво му е?

— Малко ми е неудобно да говоря за тези неща. Може ли той ще ти каже. Или евентуално Лариса. — Тарбел ми отправи демоничната си усмивка. — Имаш късмет, тя ти е хвърлила око. Жена с рядък ум, красота и сексапил! — При последната дума той ме потупа по рамото. — Да, мисля, че ще се присъединиш към нашата малка компания! — Той се обърна да си върви и добави: — Ще намериш всичко, което ги трябва, дори и чисти дрехи. Вечеряме в предната част на кораба в един и половина. Малкълм ми каза, че обичаш водка. Не се бави и ще те почерпя от личните си запаси!

Очевидно тези хора знаеха почти всичко за мен, от размерите ми и предпочитания стил на обличане (в гардероба нямаше нищо, което да не мога или да не искам да нося) до вкуса ми по отношение на напитките. Всичко това обаче не ме озадачаваше повече от размера на средствата, похарчени за построяването на кораба, с който се движехме. Стивън Тресалиан, бащата на Малкълм и Лариса, беше приживе един от най-богатите хора в света. Освен това бе ръководил екип информационни технократи, които по време на кризата през 2007-а бяха събрали лични и корпоративни средства, за да гарантират платежоспособността на американското правителство, също както бяха постъпили Дж. П. Морган и неговите съдружници един век по-рано. После Тресалиан и съюзниците му бяха използвали тази навременна подкрепа като лост, с който да принудят Вашингтон да изостави всички опити да регулира информационната търговия, и така бяха нанесли смъртен удар на вече и без това осакатеното понятие за право на личен живот.

Малко неща биха били невъзможни за наследниците на такъв човек, но сам по себе си този факт не обясняваше най-важните въпроси, които отново ме измъчваха, докато се къпех и преобличах за вечеря. Какво бяха намислили тези хора и защо, по думите на Лариса, бяха решили, че имат нужда от мен?

След двайсет минути тръгнах обратно към кърмата на кораба, този път твърдо решен да получа по-малко загадъчни отговори.