Кейлъб Кар
Господарят на времето (15)

15

Щом корабът се озова в редкия студен въздух на стратосферата, Тресалиан поведе бавно процесията към наблюдателния купол на кърмата на кораба. Като спряхме до навигационния център на средното ниво, за да може Малкълм да вземе количката си, видях и чух как мониторите мигаха и бръмчаха под ръководството на полковник Слейтън и отбелязах, че удивлението ми от фантастичните технологии на кораба започва да избледнява. Учудих се колко бързо човешкият ум може да приеме и да се пригоди към скоковете в технологиите, макар, естествено, водната на Тарбел и неспирните и все по-явно физически увертюри на Лариса да помагаха неимоверно много за моята адаптация. Но все пак това показваше изкусителната сила на технологията, за която моят домакин (който отказа да дава повече разяснения за Афганистан, докато не стигнем там) ми разказа, седнал в инвалидната си количка в наблюдателния купол:

Докато средностатистическият гражданин, докторе, беше замаян от любовната си афера с информационната технология и докато производителите на тази технология с удоволствие се представяха за създатели на един нов демократичен ред, истинската икономическа и информационна власт, далеч не децентрализирана, се концентрира във все по-малък брой мегакорпорации — компании, които определяха не само каква информация да се доставя, но и какви технологии да я приемат и контролират. А докато в собствената ви страна в началото имаше поне борба за контрол върху това най-мощно и всеобхватно обществено влияние в историята, кризата през две хиляди и седма сложи край на тази битка. В един рухващ свят Вашингтон нямаше към кого да се обърне освен към баща ми и други като него. И те наистина предложиха помощта си, но на определена цена.

— С една дума — намеси се Слейтън от контролното ниво, — те купиха правителството.

Тресалиан му се усмихна, а после отново се обърна към мен.

— Полковникът е лаконичен, което понякога погрешно се приема за незаинтересованост. Но не забравяйте, че никой не е изпитал практическите последствия на това, за което говорим, повече от войниците от тайванската кампания, които, както вие сам изтъкнахте, докторе, без да знаят, пожертваха живота си за по-голям дял от китайския пазар. Да, информационните технократи, между които беше и баща ми, купиха правителството и след това всички законодателни инициативи и материални ресурси бяха отклонени от регулаторните програми, от екологичните и медицинските проучвания, от образованието и международната помощ, дори и от усъвършенстването на оръжията, с една дума, от всичко освен от откриването на нови пазари и разширяването на старите.

— Добре — съгласих се аз. Близостта на Лариса ме караше да се чувствам все по-уверен. — Признавам, че съм съгласен с вас, но какво от това? Вие сам казахте, че подобни неща са се случвали и преди в човешката история.

— Не, Гидиън — обади се Жулиен Фуше, стиснал в месестата си ръка чашка еспресо. — Малкълм определено не каза нищо подобно. Началото на историята може да има паралели, но не и краят. Той е уникален. Шлюзовете бяха отворени и обществото, и без това залято с информация, започна да се дави в нея. Кажете ми, нали сте запознат с понятието „прагов момент“? Когато процесът се ускори и изостри толкова драстично…

— Че количествените промени се превръщат в качествени? — довърших вместо него аз. — Да, професоре, запознат съм.

— Добре тогава — продължи Фуше, — да кажем, че самата световна цивилизация е достигнала този момент.

За миг се облегнах назад. Колкото и крайни да звучаха пумите му, не можех да ги пренебрегна, като знаех кой ги нарича.

— Вие казвате — отвърнах накрая аз, — че развитието на тези най-нови технологии е толкова различно количествено от други информационни промени, че ефектът е качествена промяна на природата на самото общество?

— Именно — кимна Фуше. — Но не гледайте толкова изненадано, докторе. Създателите на тези технологии от години твърдят, че извършват огромни промени. Само че ние, които сме се събрали тук, смятаме тези промени за — той отпи от еспресото си, докато търсеше точната дума… — за зловещи.

Беше ред на Лион Тарбел.

— „Информационната епоха“ не създаде никакъв свободен обмен на знания, Гидиън. Свободно се обменя единствено онова, което безполовите опекуни на информационните технологии намират за приемливо.

— А самата природа на тези технологии означава, че вече не съществува никакво истинско знание — допълни Илай Куперман, — защото онова, което опекуните им пропускат през своите системи за доставка, е напълно нерегулирано и недоказуемо. Неверни факти или още по-лошо — измами и по-малък или по-голям мащаб, подкрепени от подправени доказателства и дигитално обработени образи, се превръщат в общоприети схващания, преди да може да се провери валидността им.

— И нека не забравяме — добави Джона Куперман, — че вече сме отгледали не едно, а няколко поколения деца, които са приемали само този вид съмнителна информация…

— Ей, ей, по-бавно! — извиках накрая аз и вдигнах ръце. Те млъкнаха за малко, а аз изпуснах дълбока тревожна въздишка. — Това започва да звучи като някаква теория на конспирацията — технопараноя от най-лошия вид. Какво, за бога, ви кара да мислите, че хората могат да прокарват измами на ниво, което да промени фундаменталните основи на цели общества?

Изведнъж всички около мен потънаха в странно мълчание, а после един по един се обърнаха към Тресалиан, който гледаше върховете на пръстите си и бавно ги удряше едни в други. След няколко секунди той вдигна очи към мен. Усмивката на лицето му беше по-очарователна, но и по-лукава, отколкото през цялата вечер.

— Ние знаем, докторе — каза тихо той, — защото сме го правили.

— Вие?

Тресалиан кимна.

— Не един и два пъти, в интерес на истината. А най-доброто тепърва предстои… ако вие ни помогнете.

— Но… — опитвах се да проумея аз — мислех си, че вие сте против всичко това.

— О, безспорно. — Тресалиан с мъка обърна количката си и се отправи към предната част на купола. В гласа му се прокрадваше истинско отвращение и дори гняв. — Човешкото общество е болно, докторе, тъпо, безполезно и удавено в информация общество. А нашата работа? — Той погледна призрачното, полуосветено небе навън и се поуспокои. — Ако имаме късмет, нашата работа ще се окаже антибиотикът, който ще накара обществото да се бори с инфекцията. — Натрапчивото съмнение сякаш стегна чертите му. — Разбира се, ако не убием пациента…

Тъкмо щях да помоля да ми поясни това сякаш противоречиво твърдение, когато алармената система на кораба ни информира, че се спускаме на „височина за разходка“. Скоро разбрах, че това не значи пътуване за удоволствие, а полет на двеста-триста метра над земята, както когато се качих на кораба във Флорида. Всички се изправиха развълнувани и се скупчиха около Тресалиан; и докато аз се опитвах да ги следвам, движенията ми бяха забавени от вътрешната необходимост да осмисля чутото. Нима тези хора говореха сериозно? Наистина ли смятаха, че е възможно да се манипулира разпространението на важна информация сред обществото като начин да му се докаже колко лесно и именно затова опасно е станало в наше време подобно манипулиране? Това беше абсурдно, невъзможно… И тогава с потръпване, което нямаше нищо общо с близостта на Лариса, аз си спомних кадрите от убийството на президентката Форестър на диска, който получихме с Макс. В продължение на една година светът беше приел за вярна една версия на тези съдбоносни мигове, която нямаше нищо общо с фактите. А сега най-голямата военна сила в света щеше да нанесе удар на основата на същата заблуда, създадена от Тресалиан и екипа му, които в момента бяха на път към мястото на удара, за да… Какво? Да наблюдават? Да участват със своя невероятен кораб? Или отново да манипулират резултата с подправена информация. Едва ли не се страхувах да узная отговорите. Мълчаливо се обърнах да наблюдавам заедно с другите тъмнината пред нас.

Въпреки наново възбуденото ми изумление си давах сметка, че корабът пак е сменил драматично височината на полета си, но съвсем плавно, без осезателна промяна на налягането в кабината. Отново летяхме ниско над водата, макар да се смаях, като разбрах, че този път става дума за Арабско море, тоест ние се бяхме движили през стратосферата по-бързо от най-съвършените съвременни свръхзвукови самолети. Докато наблюдавах осветената от луната вода под нас, Лариса се обърна и прошепна в ухото ми:

— Не че не съм съгласна с всичко, което казват останалите, докторе — дори напротив, — но все пак опитай се да се абстрахираш от него и да се насладиш на пътуването. Нима една философска дискусия е толкова вълнуваща, колкото този кораб? Съмнявам се. Затова, когато решаваш дали да се присъединиш към нас, имай предвид и следното…

Аз се обърнах към нея.

— Двамата с теб можем да отидем буквално до всяко кътче на света точно както се движим сега, без да се подчиняваме на други ограничения и закони освен на своите собствени. Съгласен ли си?

Отново погледнах навън.

— Господи, бих искал да кажа, че съм съгласен — отговорих й неуверено аз. — Но всичко е толкова… — Опитах се да си събера мислите. — За мен импулсивността никога не е била най-предпочитаната форма на поведение.

Тя ми се усмихна кокетно.

— Знам.

— Това не те ли притеснява?

Лариса сви устни замислено.

— Не съвсем. В крайна сметка това е една от причините да те искаме. — Тя докосна леко с ръка бузата ми. — Една от причините…

Без да се обръща към нас, Тресалиан извика:

— Сестричке, извини ме, че ви прекъсвам, но може би ще ни обясниш защо си избрала този подход. Към географската ни цел, искам да кажа.

Лариса ми хвърли още един изпитателен поглед, преди да му отговори.

— Много смешно, Малкълм. Ще се спуснем на юг от Карачи, а после ще тръгнем на север по долината на Инд. Разбира се, никакъв радар не може да ни прихване, а тъй като реката е мъртва ядрена зона от началото на войната в Кашмир, няма риск от визуален контакт. Ще летим на запад по трийсет и петия паралел до Хиндукуш, а после на север към долината на Амударя. Лагерът е издигнат от афганистанската страна на границата с Таджикистан. Ще пристигнем малко след зазоряване, точно по разписание. А пиратът вече ще е започнал работа.

— Добре. — Тресалиан обърна гръб на прозрачния корпус тъкмо когато черната ивица на брега стана едва забележима в тъмната далечина. Той прикова погледа си върху мен. В такъв случай разполагаме с още време, за да може докторът да зададе останалите си въпроси.

— Въпроси — повторих аз, опитвайки се да се съсредоточа. — Да, имам въпроси. Но още сега искам да знам едно нещо. — Приближих се и се взрях напрегнато в него. — В колко още лъжи като тази за убийството на Форестър вярвам, без да подозирам нищо?

— Искаш да кажеш каква част от информацията, която съставя твоя свят, е напълно недостоверна? — попита на свой ред Тресалиан. Кимнах, а той отвори широко очи и повдигна вежди, сякаш за да ме подготви за онова, което щеше да последва. — Определено повече, отколкото подозираш, докторе. И вероятно повече, отколкото би повярвал…