Кейлъб Кар
Господарят на времето (37)

37

Бях прекалено смаян, за да кажа или да направя нещо, а виждах, че и тримата ми приятели се намират в същото състояние. Бяхме прекарали дълги часове в подготовка за опасния сблъсък с Ешкол, че когато го видяхме толкова окаян и особено на такова място, не можехме да изберем следващия си ход. Разбира се, бихме могли да затворим вратата и да оставим генерал Саид да довърши онова, което бе започнал с такъв ентусиазъм; но въпреки всичките ни неотдавнашни декларации, че Ешкол трябва да бъде спрян веднъж завинаги, не мисля, че някой от нас би имал куража да стане съучастник в бавната му, мъчителна смърт. Освен това, както ни припомни Малкълм, когато Лариса му съобщи последните новини, не можехме да бъдем сигурни, че Ешкол не е казал на някого за диска със Сталин: преди да умре, той трябваше да съобщи на началниците си, че кадрите са подправени, за да предотврати разпространението на слухове, които биха причинили още по-голяма вреда от фактите. Един по един всички осъзнахме, че трябва да го измъкнем от тази стая, тази сграда и този град; но вечно находчивият Тарбел беше този, който пръв стигна до този извод и пое нещата в свои ръце.

— Кажете ми, генерале — каза той, докато наблюдаваше невъзмутимо агонията на Ешкол в успешен опит да впечатли Саид, — какво точно ви е направил този човек?

— Той е свиня, доктор Тарбел! — заяви генералът и заплю Ешкол. — Като начало създаде раздор в семейството ми. Дойде да търси плутоний и ми обеща много пари. После по пътя си насам уби човека, когото бях изпратил да го придружи. Защо? Аз не знам, а той не иска да ми каже.

— Той е убивал и преди, и също толкова безразсъдно — обясни Тарбел. — Според нас се опитва да заличи следите си. Би могъл да се опита да убие и вас, след като си свърши работата.

— Мен? — изуми се генералът. — Тук?

Тарбел се засмя ласкателно.

— Абсурдно е, нали?

Саид се разсмя заедно с него.

— Да, абсурдно! Ами че той е луд! — Внезапно смехът на генерала замря и той погледна Ешкол силно раздразнен. — Убитият обаче беше братовчед на жена ми. Не че имах някаква полза от него, но това ме прави смешен. Не само пред семейството ми, но и пред онази сган навън. Много лошо, безверници, много лошо. Освен това — той се върна до пътеката за боулинг и взе една папка от бюрото на маркьора — ние също имаме свои методи за разузнаване. Знаехте ли, че този ваш враг е агент на ЦРУ?

Генералът постави един лист от разпечатка върху осветената част от бюрото, така че съдържанието му се прожектираше на голям екран над пътеката за боулинг. Наистина беше копие от документ на ЦРУ, според който агент под името Венсен Гамбон беше проникнал в регионалния офис на „Лекари без граница“ в кюрдския сектор на Турция, откъдето, както вече казах, Израел получаваше голяма част от водата си за голямо неодобрение на турците и американските им съюзници. Тук поне имаше някаква вероятна причина Ешкол да убие истинския злощастен Гамбон, макар че Саид явно не знаеше нищо по тези въпроси, както показаха и следващите му думи.

— Несъмнено целта му е била да ни отнеме планината, може би чрез ядреното устройство, което носеше! — Саид вдигна малка раница с логото на „Лекари без граници“, което бяхме видели и по дрехите на Ешкол. — Смяташе да зареди това устройство с плутония, който ние се бяхме съгласили да му продадем! — Със свободната си ръка той вдигна метална кутия за радиоактивни елементи, после отново погледна през отворената врата. — Душата му е бездна на злото, неверници, и аз ще го накарам да съжалява за всеки миг от гнусното си съществуване, преди да умре!

— Разбирам ви напълно — отвърна Тарбел, като огледа боулинг залата и сякаш се опита да прецени колко малайзийски войници има там. — Безусловно! — потвърди отново той. После погледна полковник Слейтън и Лариса, които поклатиха глава в знак, че и дума не можеше да става за бягство. Лион се съгласи с неохотно кимване. — И все пак ми се струва — продължи той, като отново се обърна към Саид, — че пропускате отлична възможност.

— Така ли? — попита генералът. — И каква е тя?

— Разбирам желанието ви да го убиете бавно — отвърна Тарбел. — Но защо не публично? Сам казахте, че хората в този ужасен град са безмозъчна сган. Защо не използвате възможността да им постегнете юздите?

Генерал Саид се замисли и отново се усмихна.

— Разбирам накъде биете, доктор Тарбел. Публична екзекуция!

Тарбел отвърна на усмивката му.

— Именно.

За миг генералът се намръщи.

— Трябва ли да бъде бързо?

— Не е задължително — отвърна Тарбел.

Генералът започна да се разхожда замислено.

— Можем да го направим в стария театър. Тези изроди обичат зрелищата, а ние ще им предложим нещо специално. — Той продължи да обмисля въпроса. — Може да го разпъна на кръст — каза той.

Тарбел наклони глава скептично.

— Не е ли малко банално? А да не говорим за усложненията. Нали не искате да го превърнете в мъченик.

— Да, да, така е. — Саид продължи да се разхожда, а после спря и се обърна към Тарбел. — Добре тогава, докторе, вие какво предлагате?

Тарбел дръпна съучастнически генерала настрана.

— Не съм сигурен, че най-важното тук е продължителността на екзекуцията. Аз бих предложил следното — да накарате хората си да го отведат на известно обществено място, облечен в една от собствените ви униформи.

— От моите униформи ли? — възрази Саид. — Но защо…

— Предполагам — прекъсна го с успокоителен тон Тарбел, — че американците ви следят неотлъчно по сателита?

— Да, в името на Пророка да бъде благословен, наистина ме следят! — За миг генерал Саид изглеждаше разстроен. — По двайсет и четири часа на ден. Не смея да напусна тази сграда… — Внезапно спря, като разбра за какво става въпрос. — А! Отлично, доктор Тарбел, наистина превъзходно за един неверник! — Той тръгна към склада за обувки и огледа Ешкол. — Разбира се, ще трябва да обръснем брадата му и да подстрижем мустаците му, но като изключим това…

Нищо не разбирах.

— Да подстрижете мустаците му ли? — попитах аз. — Но защо?

— Така американците ще го сметнат за генерал Саид — обясни Слейтън с усмивка, схващайки идеята на Лион.

— След което те сами ще го убият — заключи Лариса, като поклати глава, обърната към Тарбел; бе учудена и възхитена. — Една-единствена ракета със сателитно насочване ще бъде достатъчна.

Саид се обърна изненадано към Лариса.

— Бързо схващате! Всъщност това е още по-невероятно, като се има предвид, че сте жена, и то безверница!

Търпението на Лариса се изчерпваше и Тарбел го усети; той бързо хвана Саид за лакътя, отведе го по-далеч от нея и каза:

— Смъртта му не само ще даде добър урок на онази паплач в курорта, но и ще убеди американците, че вие вече не сте между живите, така че те ще престанат да ви следят.

— И така аз ще мога да излизам навън! Планът е блестящ във всяко едно отношение! — Саид се обърна към офицерите си и започна да издава заповеди: — Ще използваме покрива на хотел „Тим Парк“. Нека онези глупаци взривят каквото е останало от него! Кажете на управителя на казиното след един час да прекъсне всички игри. Комарджиите да бъдат изведени навън, ако трябва с оръжие, а всички по улиците да бъдат събрани на площада да гледат!

Сред последвалото незабавно оживление Слейтън тихичко ни каза да го придружим до склада за обувки. Когато влязохме, аз настроих четката така, че да не се допира до ходилата на Ешкол, а Слейтън прошепна в ухото му:

— Продължавай да крещиш, иначе ще избият всички ни. — Чертите на Ешкол бяха започнали да се поотпускат, но после, като разбра какво искаше да каже Слейтън, лицето му отново се сгърчи от болка. — Слушай, Дов Ешкол — продължи полковникът. — Знаем кой и какъв си всъщност, знаем защо си тук и какъв е планът ти. Но ако искаш да избегнеш онова, което генералът ти готви, прави точно каквото ти казваме. — Ешкол кимна бързо между два приглушени вика, а Слейтън се обърна към нас. — Ще ни трябва раницата му. Не можем да оставим такова устройство при тези хора. По-добре да вземем и плутония. Лариса, кажи на брат си да ни прибере от покрива на казиното след около час.

— А какво ще стане, когато генералът разбере, че няма да има екзекуция? — попитах аз.

— Гидиън, не се излагай — сгълча ме Тарбел. — Този въпрос не ти подхожда. Докато генералът разбере, че ще бъде лишен от безценната си екзекуция, всички ще сме на борда на кораба, далеч оттук.

— Да, разбира се — казах аз, докато излизахме от стаята. Поотпуснах се и леко потупах Тарбел по рамото. — Страхотно, Лион, ти със сигурност би могъл да продаваш лед на ескимосите.

Тарбел се разсмя тихо, но с обичайната за него сатанинска наслада.

— Да — погледна ме той, — направо страшно да ти стане, нали? Но не мога да се сдържа, Гидиън. Големите удари и лъжите с огромни залози са толкова възбуждащи! В такива моменти ми се струва, че мога да предумам всеки да направи каквото поискам!

Дори сега, когато чакам зората да разпръсне африканския мрак, виждам в пламъка на лампата засмяното лице на странния ми дребен приятел. Това видение ме кара да се усмихвам, но и да потръпвам от мъка. Защото дори Лион не успя да отклони от зловещата му цел безполовия дух, който витаеше наоколо, докато се смеехме.