Кейлъб Кар
Господарят на времето (5)

5

След още едно ужасно пътуване с такси се върнах при Макс. Намерих го да включва системите, с които се пазеше от подслушвателни устройства. После ме заведе до един куп апарати за идентифициране на ДНК, разположени до прозорец с прекрасен изглед към реката.

Намерих няколко косъма по тухлената стена на местопрестъплението — обясни той, като посочи бръмчащата апаратура. — Пуснах ги през дистанционния си терминал, докато бяхме там, но резултатът беше алогичен и исках да го мина и през голямата машина. Пак излезе същото. Някои косми принадлежат на Джон Прайс, но останалите? Останалите са на човек, който е в затвора.

В затвора ли? Че тогава как…

— Недей още да ми задаваш въпроси, Гидиън, или няма да свършим до утре. И значи, докато се чудя как може този тип хем да е в пандиза, хем да пречука нашия човек, намирам това. — Той ми подаде няколко метални конфети с размерите на миши изпражнения. — Говорят ли ти нещо?

— Не — отвърнах замислено аз.

— И на мен не ми говореха, докато не ги проверих за петна. По тях има следи от кръвта на Прайс. — Макс си пое дълбоко дъх. — Нали знаеш в какво състояние беше тялото му?

— Ченгетата казаха, че било на кайма.

— Ей това го е накълцало — продължи Макс, като взе една от конфетите и я разгледа. — Знаеш ли колко бързо трябва да се движат, за да подредят така човешко тяло?

— Наистина ли могат да го направят?

— О, да. Теоретически. Ако хвърля по теб парченце олово, то няма да те убие. Ако го изстрелям от пистолет обаче, това е друга работа. Ако нещо придаде на тези конфети достатъчно висока скорост, тялото ти, кажи-речи, може да се изпари. Но това е адски висока скорост. А никой не е чул изстрел, дори и портиерът. Или поне така казва.

— Тогава какво може…

— Гидиън, казах ти да изчакаш с въпросите. А сега… — Той се върна при компютрите. — Отне ми доста време, но все пак най-накрая разбих кода на Прайс за втория запис върху диска, макар че не мога да си обясня защо толкова се е старал да скрие това.

Макс натисна един клавиш и на екрана се появи следният образ: стар зърнест филм, на който личеше нещо много подобно на… всъщност точно това си беше — немски концентрационен лагер от средата на XX век. Близък план на измършавели работещи затворници, после камерата обхвана няколко есесовци, а после в по-далечен план… един силует. Сивкав човешки силует, който се движеше, но оставаше също така неопределим като празното очертание във втората версия на убийството на Форестър.

— Добре — каза Макс, като гледаше смаяното ми лице. — Сега вече можеш да задаваш въпроси.

Поех си дълбоко дъх.

— Дахау? — попитах аз.

— Право в десетката, професоре — отвърна Макс. — Преди половин час свалих същите кадри от интернет. Нищо ново. С изключение на тайнствения гост там.

Продължих да зяпам силуета.

— Нещо в него ми се струва познато — казах аз. — Ето, когато се обръща в профил…

— Добре. Значи тогава може би ще ми кажеш какво общо има това с някакъв тип, който вече е в затвора, и с някакво супероръжие, което явно е направило Джон Прайс на желе без никакъв шум.

Не можех да откъсна очи от монитора на Макс, където продължаваше да се върти същият откъс от филма.

— Как се казва онзи в затвора?

— Макс отиде до една маса в другия край на стаята.

— И това намерих. Разбих защитата на списъците със затворници. А, ето го — Куперман. Илай Куперман.

Моментално се обърнах.

— Антропологът Илай Куперман?

— Същият. Познаваш ли го?

Поклатих глава.

— Познавам обаче работата му. Доста противоречива, но иначе блестяща. Произходът на примитивните култури.

— За това са го опандизили. Бил на някакво индианско гробище във Флорида. Разкопавал гробовете, или поне така твърдят шефовете на резервата. Куперман въобще не е обожавал. Племето се съгласило с присъдата — пет години в местния държавен затвор. — Изразът на Макс стана още по-озадачен, а гласът му — по-тих. — Странното е, че на втория ден след като влязъл в затвора, само преди една седмица, индианците залели с бетон цялото гробище. Толкова за свещеното…

— Може би не са искали повече светотатства.

— Може би — сви рамене Макс. — Въпросът е какво търси косата на Куперман на мястото на убийството.

— Сигурен ли си, че е негова?

Макс отново сви рамене.

— Универсалната база данни с ДНК не лъже. Стига да няма брат-близнак…

— Тъкмо това имам предвид.

— Какво по-точно?

— Куперман — казах аз, без да вярвам докрай на обърканото изражение на Макс — има брат-близнак.

Макс преглътна.

— Майната ти, Улф.

— Ама наистина! Джона Куперман е археолог, не по-малко известен от брат си.

— Е, на мен не ми излезе нищо такова.

— Господи, Макс — казах аз и се върнах до анализатора на ДНК. — Нали уж цялото човешко знание е в проклетия интернет? Как са могли да пропуснат толкова основно нещо?

— Хей, не се заяждай пак с мен за мрежата, Гидиън, няколко случайни провала още не значат…

Внезапно прозорецът с прекрасния изглед пред мен се разби на стотици парченца. Инстинктивно се хвърлих на пода; но когато вдигнах очи, видях Макс все още да стои прав — глупаво, както ми се стори тогава. Изкрещях му да клекне, но той само се олюля странно на фона на бледото сияние на монитора си. Тогава забелязах на челото му капчица кръв; а когато погледнах край него, видях, че екранът на монитора е изпръскан с нещо далеч по-съществено и незаменимо от кръвта. Запълзях на четири крака по пода, докато той рухна с мрачна грация на колене. Падна напред точно когато стигах до него и ми позволи да видя, че елегантно пробилата челото му конфета на излизане е отнесла със себе си повечето от мозъка и немалка част от черепа.