Кейлъб Кар
Господарят на времето (30)

30

Без да знаем дали Дов Ешкол е напуснал Калифорния или дори Съединените щати, отново потърсихме убежище в дълбоките води на Тихия океан, докато Тарбел, вече с помощта на близнаците Куперман, продължи да прониква в бази данни и да следи съобщенията на различни американски и израелски разузнавателни служби, за да състави пълен образ на беглеца. Междувременно всички останали се събрахме още веднъж около масата за съвещания, за да се подкрепим с набързо приготвено от Жулиен ядене и да обсъдим оскъдната информация, която бяхме успели да изтръгнем от Ари Махен. Този разговор доведе до малко на брой и доста обезсърчителни изводи. Махен вероятно беше прав да смята, че дори и Мосад не биха могли да намерят Ешкол, след като досега той беше успял да се скрие. Всички се съгласихме, че щом израелците са се провалили, шансовете на Съединените щати (единствената друга държава, която изобщо подозираше за проблема) са практически нулеви. Потвърждението на предчувствието на Малкълм, че семейството на Ешкол е преживяло Холокоста, също не ни ободри особено. Началниците му явно го смятаха за неуправляем и опасен, а след като склонността му към убийства — включително и на негови съотечественици — беше отмъщение за съдбата на семейството и народа му, той явно беше замислил нещо, което щеше да струва живота на много хора.

Само че ни трябваше повече информация, за да преценим какво може да бъде това отмъщение; след няколко часа Лион, Илай и Джона успяха да ни я доставят. Те пристигнаха на кърмата на кораба с уморени очи, гладни и понесли куп бележки и няколко снимки на Ешкол. Той изглеждаше различно на всяка една от тях. Докато Жулиен им сервираше, те започнаха да обясняват. Събраната от тях информация не оставяше никакво съмнение, че Ешкол е изключително опасен, но освен това доказваше, че ние сме по-добре подготвени да го заловим от израелците и американците.

— Той действително е убиец, истински касапин — каза Тарбел, докато се тъпчеше, — но пък може да се каже, че работи в нашата област.

Зяпнахме учудено, а Джона, който се беше нахвърлил върху храната малко по-сдържано, поясни:

— Той притежава необходимите умения на всеки таен агент — знае езици и може да променя външността си, — но истинската тайна на успеха му се крие в пристрастността му към информацията. Той е гениален изследовател и може да изфабрикува всякакви лични документи и да получи достъп практически до всичко, а после да заличи всички следи. Той е мамил дори универсалната ДНК база данни.

— Мислех, че това е невъзможно — каза Лариса.

— Не е невъзможно — отвърна Илай. — Само че е много трудно. Номерът е да се намерят съответните проби. Ако например искаш да пътуваш със самолет под името на човек, който всъщност е мъртъв, трябва да покажеш някаква проба ДНК на влизане. Не е зле да принадлежи на някой, който прилича на теб. И, най-важното, смъртта му да не е вписана в базата данни. Ешкол явно има завидна колекция фалшиви самоличности — мисля, че можете да се досетите как се е сдобил с тях.

— От екзекутираните от него агенти на Мосад — кимна полковник Слейтън.

— И убитите арабски шпиони — допълни Тарбел, като погледна бележките си и посочи снимките, на част от които Ешкол носеше традиционно арабско облекло. — Нарцисизмът на дребните разлики, а? Твоят колега доктор Фройд щеше да остане много доволен, Гидиън. Във всеки случай, на когото и да служат, тези жертви нямат некролози, а смъртта им, естествено, не е регистрирана в ДНК базата. Наистина са идеални за донори на проби. Почти невъзможно е да разкриеш измамата.

— Ешкол е бил мъмрен на няколко пъти — каза Джона, а Тарбел отново се зае с яденето. — Първият път е било през две хиляди и единайсета, когато е бил на двайсет и шест години. Според формулировката на Мосад „за осакатяване на тялото на една от неговите жертви“.

— Това не е рядкост в тази игра — каза Лариса. — Нещо като събиране на трофеи.

— Така е — съгласи се Илай, докато прелистваше още няколко страници от записките. — Затова му се разминало с предупреждение. Няколко пъти. Мисля, че там го хванахме. Нито израелците, нито американците знаят неговия принцип на действие. Ние попаднахме на него едва след като сверихме имената на жертвите му, които измъкнахме от най-секретните архиви на Мосад, с всички бази данни за пътувания, до които успяхме да се доберем. Оказа се, че мъртъвците доста са попътували.

— На няколко пъти е обикалял света извън служебните си задължения — вметна Джона. — И според мен не като турист, като имаме предвид колко внимателно е прикривал следите си.

— Излиза, че е водил лични вендети — отсъди тихо и мрачно Малкълм.

Илай кимна.

— Неонацисти, скинари, арабски интелектуалци в чужди университети, които пламенно се противопоставят на мира с Израел — всички те умират загадъчно, докато Ешкол пребивава в техните страни под чужда самоличност. В няколко случая успяхме да докажем, че е бил в града на екзекуцията.

Малкълм кимна бавно и мълчаливо зарея поглед към океана. Често гледаше така, когато нещата вървяха на зле.

— Ще можете ли да го проследите с този метод? — попита Слейтън, като усети настроението на Малкълм и за момент пое ролята на лидер.

— Вече започнахме — отвърна Джона и кимна ентусиазирано.

— Е, и? — попита Лариса.

— Ами, изглежда, е напуснал Съединените щати и е заминал за Париж. Преди два дни — отвърна Илай.

Започнахме да си блъскаме главите защо Ешкол е решил да се скрие в толкова очевидно място като френската столица. Най-сетне Малкълм заяви, без да се обръща към нас:

— Оръжие. Той си търси оръжие.

Фуше погледна още по-объркано.

— Но той се движи бързо, Малкълм. Не може да си позволи да носи със себе си танк или дори някое по-голямо оръдие — най-често изнасяните от Франция оръжия. Експлозиви могат да се купят отвсякъде, така че защо… — Млъкна по средата на изречението, а очите му се разшириха от ужас. Беше се досетил.

Малкълм нямаше нужда дори да вижда изражението му.

— Да, Жулиен — каза той. — Твоите сънародници оправдават търговията с такива технологии с твърдението, че да се намери подходящ плутоний във Франция винаги е било невъзможно. Само че иракчаните успяха да намерят плутония другаде, а механизма в Париж. Или по-точно казано, в едно градче малко на югоизток от него.

Веднага разбрахме накъде бие Малкълм. През 2006-а иракският президент и дългогодишен кошмар за Запада Саддам Хюсеин реши да поиска свалянето на икономическото ембарго, наложено на страната му преди две десетилетия, като обяви, че притежава ядрено оръжие. Западът реши, че това е абсурдно, защото подновеното следене на иракските оръжейни мощности не бе разкрило някакъв внезапен напредък, който да позволи на Саддам да създаде такива устройства. Ето защо Саддам реши да покаже, че не се шегува, като изпрати бомбардировач камикадзе да взриви тактическо ядрено устройство в една от най-процъфтяващите кюрдски общности на контролирания от съюзниците иракски север. Пилотът беше пленен, устройството му отнето, а миниатюрният му механизъм се оказа произведен във Франция.

— Предлагам да изпратим хора по всичките си станции — продължи Малкълм. — Изберете курс към Франция — най-бързият възможен курс, полковник. Нямаме време да се притесняваме за обичайните си противници.

Станахме, за да се хванем на работа, а Илай попита:

— Ами израелците и американците? Да им кажем ли какво става?

Малкълм сви рамене.

— Разбира се, макар че едва ли ще ни повярват. Особено след като идва от анонимен източник. Но при всички положения им кажете. — Той отново погледна към океана и допълни: — Кажете им, че този чудесен век е създал едно чудовище, което може да си служи с техните оръжия по-добре, отколкото биха могли да си представят.

За миг погледнах Малкълм, който сведе очи, извади спринцовката и я приближи към ръката си; а аз се зачудих дали думите му изобщо се отнасят за Дов Ешкол.