Кейлъб Кар
Господарят на времето (10)

10

Около нас се разстилаше панорамата на нощното небе, макар че аз нямах възможност да й се порадвам: виждах поне пет военни хеликоптера джеронимо, приспособени да бъдат използвани от местната полиция, както и от ФБР, които преследваха кораба ни. Дулата им се въртяха, докато ни обстрелваха със светещи струи, за да могат да ни следят. Освен това по улиците под нас се виждаха и множество хамъри последен модел със светнали фарове и големокалибрени дула. По всичко личеше, че ни остават само няколко мига живот, особено след като още не отвръщахме на огъня.

Тогава забелязах, че когато дъждът от куршуми стигаше до високия заоблен корпус на кораба, който със сгъваемите си крила и светещата си глава приличаше на гигантска летяща риба, повечето от тях се отклоняваха далеч от целта. Тресалиан видя озадаченото ми изражение (явно и той беше наблюдателен като сестра си), докосна яката на ризата си и започна да говори с Лариса чрез нещо, което явно представляваше хирургически имплантирана система за комуникации, осигуряваща им надеждна връзка.

— Лариса?… Да, доктор Улф е при мен и гледа доста притеснено. Само не забравяй, че сме тръгнали право към брега, така че няма нужда от излишни… Лариса? — Тресалиан свали пръсти от гърлото си със снизходително поклащане на главата, а после посочи с ръка сцената, която се разиграваше около нас. — Най-добре погледайте, докторе — сестра ми явно се старае заради вас.

В този момент голямото оръдие в кулата на кораба откри огън, изстрелвайки серии снаряди, пропорционално по-големи от куршумите в пистолета на Лариса. Различният метод на унищожение, използван от оръжието срещу един или друг преследвач, беше страховита гледка: внимателно премерен изстрел можеше да свали колелото на някой хамър или да събори дулото на някой джеронимо, а по-широкият обхват взривяваше на парченца метал и плът наземните и въздушните ни противници. И всичко това заради мен, или поне така беше казал Тресалиан: явно Лариса се опитваше не само да ме впечатли с пилотски и бойни умения, но и да ми покаже, че съм попаднал в някаква битки на живот и смърт. Но за какво?

Изпитвах вълнение, ужас и със сигурност някакво удовлетворение (тъй като без съмнение нашите преследвачи бяха ръководени от същите хора, които убиха Макс); и все пак умът ми беше достатъчно ясен, за да продължа да любопитствам.

— Снарядите им не стигат до нас — отбелязах аз.

— Твърди се, че който владее електромагнетизма, владее по щатите сили на вселената. Не претендирам, че вече съм изучил напълно тази материя, но знаем достатъчно, за да можем да проектираме полета, който да промени траекторията на далеч по-сложни форми от тези снаряди. Дори и без полетата опасността не би била голяма — надстройката и покритието на кораба, а и прозрачните му части са изработени от композитни смоли. По-здрави и много по-леки от далеч по-дебелата висококачествена стомана. Сигурно сте отвратен — каза накрая той, — но, повярвайте ми, ако правителствата по света ни бяха оставили някакъв избор…

— По света ли? — прошепнах аз. — Но аз мислех…

— О, борбата ни е глобална. Елате и вижте това, докторе Тресалиан се обърна и закуцука към редица монитори, инсталирани на ниска маса в центъра на наблюдателния купол. — Може би ще ви помогне да разберете.

Озовах се пред половин дузина образи на големи военни части, които се движеха нанякъде. Имаше кораби в морето, безпилотни бомбардировачи в полет (в призрачните им кабини нямаше нищо друго освен компютърна апаратура) и самолетоносачи, които товареха още самолети с ракети и бомби.

— Какво е това? — попитах аз.

— Причината вашият приятел мистър Дженкинс да бъде убит — отвърна Тресалиан. — Американски военни части на път да извършат масирано нападение.

— Върху кого? Къде отиват?

— Където и ние — в Афганистан.