Кейлъб Кар
Господарят на времето (8)

8

Продължихме по тесния коридор, докато стигнахме дървено стълбище с изящна резба, застлано с красив кипим. Докато се качвахме по него, грохотът на системата за изстрелване на кораба — задвижвана, както ми каза Лариса, от свръхмощни магнитни генератори, способни да предизвикат невъобразимо (и освен това екологично чисто) издигане и двигателна мощност — започна да затихва и почувствах, че се движим напред. От време на време корабът се накланяше надолу или се издигаше нагоре — не много, но псе пак забележимо, — а когато излязохме на горното му ниво, аз се озовах пред огромен прозорец на корпуса. Погледнах през него и видях, че се движим на около трийсет метра над земята и се плъзгаме над очертанията на крайградския пейзаж като огромна направлявана ракета.

Лариса ме дръпна за ръката.

— Стига си зяпал, нямаме време — каза тя и ме затегли по коридора. — Пред нас има малък отряд местни и щатски представители на закона, а и федералните няма да закъснеят.

— Но… — заекнах аз, когато стигнахме до стълба, която водеше нагоре през тавана на коридора, — вие имате само този кораб, ще можете ли наистина…

Лариса се обърна и сложи пръст на устните ми. Очите й вече наистина блестяха.

— Надникни горе.

Посочи ми стълбата и аз се качих.

Горе се озовахме в кръгло пространство с диаметър около пет метра, наподобяващо оръдейната кула на фантастичен танк, само че бронята му беше прозрачна. В центъра беше закрепено огромно оръдие, на което беше монтирана празна седалка. В единия край на кулата имаше контролно табло, зад което седеше Илай Куперман и внимателно следеше данните. Когато отново погледнах оръдието, то ми се видя някак познато; всъщност приличаше на огромно копие на устройството в ръката на Лариса.

— И двете са релсови оръжия — каза тя, сякаш отново прочете мислите ми. После се качи по стълбата, като се притисна силно до мен, и извади своето оръжие. — Принципът на действие наистина е прост: куршумите и снарядите се изстрелват чрез затваряне на веригата между два проводника, вместо чрез газова експлозия. Електромагнитното поле зад снарядите многократно увеличава ускорението. Сам видя какъв е ефектът. А сега… — Тя прибра оръжието си в кобура и докосна лицето ми за последен път. — Бих могла с часове да стоя тук и да ти говоря за смъртоносни мощности, но Малкълм наистина няма търпение да се запознаете.

— Виж, Лариса — промълвих аз. Близостта й ми вдъхваше смелост да призная колко несигурен се чувствам. — Какво е всичко това? Защо съм тук?

Тя се усмихна нежно.

— Не се тревожи. Въпреки всички свидетелства за противното ти се намираш на едно от малкото останали нормални места на земята. Тук си, защото имаме нужда от теб. — Тя се плъзна покрай мен към кулата и се намести на седалката на голямото оръдие. — Продължавай напред — каза тя. — Ще познаеш вратата, щом я видиш.

Илай Куперман се обърна с делово изражение.

— Първите приближават бързо, Лариса.

Лариса стисна двете ръчки пред себе си.

— По-добре тръгвай, докторе — усмихна ми се отново тя. — Не бих искала да ти отрежа главата още в началото на нашето… познанство.

Тя натисна копчетата вляво от себе си и изведнъж целият под на кулата започна да се върти; след няколко мига той щеше да затвори люка, върху който стоях. Спуснах се бързо надолу и тупнах тежко на пода на коридора. После продължих покрай дървената ламперия, картините и вратите, докато стигнах до един портал, за който явно беше говорила Лариса, тъй като той беше по-изящен от другите и на него с изискани черни и златни букви беше изписано:

Запрехвърлях в главата си медицинския латински, който бях учил преди години, но не успях да си преведа надписа, затова нямах друг избор, освен да отворя вратата и да се срещна с домакина си — перспектива, която доста ме плашеше. Като се има предвид в какъв кораб се намирах, каква беше сестрата и за какви неща бе отговорен братът, очаквах този Малкълм Тресалиан — и отново името ми се стори познато — да бъде внушителен и може би властен тип както физически, така и като личност. Но срещата вече беше неизбежна, така че примирено почуках на вратата и влязох.

Носът на кораба беше конусовидна надстройка, покрита изцяло със същия прозрачен материал като кулата на Лариса, а трите му нива — наблюдателният купол горе, управлението и навигационният център по средата и малка зала за съвещания долу — бяха свързани с голи метални стълбища. Всъщност обстановката беше във високотехнологичния стил, който очаквах да открия на борда още отначало; но след анахроничния декор навън обстановката тук беше неочаквана и дори неподходяща.

Вратата, през която влязох, се намираше в задната част на контролното ниво на кърмата. Въпреки оскъдната светлина видях двамата мъже, които седяха до командното табло, а зад него се простираха западналите търговски центрове и полусрутените къщи на предградията във Флорида. Тръгнах плахо и точно тогава мъжът отляво проговори сърдечно, без обаче да се обърне към мен:

— Доктор Улф! Отлично, успели сте да избягате от Лариса. Нашите преследвачи няма да могат да се похвалят с това.

Тогава той се обърна заедно с целия си стол: всъщност столът беше инвалидна количка, а аз видях в полумрака, че в нея седеше не очакваният от мен огромен мъжага, а един крехък и донякъде жалък силует, който съвсем не отговаряше на звучния глас.

— Сигурно трябваше да ви предложа някакво мелодраматично посрещане — продължи все така приятелски гласът. — Но май и двамата не сме такъв тип, нали? Всъщност предполагам, че бихте предпочели да отговоря на въпросите ви.