Кейлъб Кар
Господарят на времето (27)

27

Луд или не, Малкълм беше прав да се притеснява от загадъчните израелски съобщения за кадрите със Сталин. Когато се събрахме на масата за вечеря и съвещания на долното ниво на кораба, Малкълм ни показа завършената версия на компютърните кадри и ни обясни как е била създадена. Допреди няколко месеца трудно бих схванал опасността, която се криеше в това уж случайно късче визуална информация, но сега познавах достатъчно силата на прецизно разработената дезинформация, за да съзнавам пред каква катастрофа сме изправени.

Самите образи бяха пределно ясни и представяха Йосиф Висарионович Сталин й различни части на концентрационния лагер Дахау в края на трийсетте (Дахау беше един от първите големи германски центрове за изтребление). Виждаше се как съветският диктатор наблюдава с одобрение работещите затворници, жестоките им пазачи, екзекуциите и изхвърлянето на труповете. От време на време дори се кискаше, докато дърпаше от лулата си и разменяше информация и шеги с няколко високопоставени есесовци — включително и в един кадър с Хайнрих Химлер. Изводите бяха ясни: съветското правителство не само беше провеждало геноцид на своя територия, но бе замесено и в нацисткия Холокост в годините преди нахлуването на Хитлер в Русия.

— Но какво си искал да постигнеш, Малкълм? — попита Джона, дълбоко разтърсен от видяното. Както впрочем и всички ние.

— Руското правителство деградира. От просто нестабилно става опасно и дори гротескно — заяви Малкълм, все още стиснал юмруци върху облегалките на количката си. — След като идва на власт, дясното крило използва в четири бунтовнически региона същата тактика, която сравни Чечения със земята. Ядрени оръжия и технологии, макар и несъвършени, се продават на всеки, който може да плати и твърда валута. В заводите и на полето трудът е направо робски, а токсични и ядрени отпадъци се изхвърлят в плитки ями в Сибир. Нищо чудно, че сепаратистките движения в този район са толкова яростни. Всеки нов проблем води само до по-порочни решения на централното управление. Стигна се дотам, че Русия е на път да се превърне в черната дупка на съвременния свят. Нейното рухване ще повлече със себе си цялата цивилизация. А останалите не правят нищо. Чуждестранните инвестиции в Русия са абсурдно високи и никой не може да си позволи да каже истината или да остави друг да я разкрие — нали информационните и комуникационните компании господстват на руския пазар. Аргументът, че заемите и инвестициите ще доведат до реформи, е същата пресметлива глупост като при китайския модел. Да влагаш пари при такава ситуация е все едно да наливаш бензин в огъня. — Малкълм спря и се облегна. Гневът му бавно отстъпваше място на угризенията. — С други думи, на мен ми се струваше, че трябва наново да се определи мястото на Русия в историята и в света.

— Не би могъл да избереш нещо… по-провокативно, Малкълм — каза Тарбел. В гласа му не бе останала и следа от ирония или закачливост.

Малкълм кимна мрачно.

— Или по-неподходящ изпълнител, както се оказа. Наех Джон Прайс, защото никой от нас нямаше неговите способности във визуалната манипулация. Но винаги съм имал известни резерви към него. Не само защото беше оператор на свободна практика, макар че това ме притесняваше. Но оператор на свободна практика от място, където предателството е тайната тема за разговор на приятелски вечери в уютни ресторанти… Такъв беше светът на майка ми; дори това само по себе си трябваше да ме възпре. Но мислех, че ще можем да го контролираме.

— Нима не успяхме? — обади се Лариса без капчица съжаление за убийството на Прайс.

— Понякога смъртта не слага край на бедите, които може да причини даден човек.

— И какви са те според вас? — попитах аз, като огледах присъстващите.

— Разгледах прихванатите от Лион съобщения — отвърна полковник Слейтън. — Като прибавим и онова, което чух аз, ситуацията наистина е много тежка. На всичкото отгоре е в доста напреднал стадий. Израелците явно се страхуват от някаква конкретна терористична реакция към това ново разкритие за Холокоста. И от някой от техните агенти. Вероятно същият, който е открил филмовите кадри.

— Някой фанатик? — попита Илай.

Малкълм кимна. Угризенията бяха изписани на лицето му.

— Затова отмених проекта още преди да ви кажа за него. Дадох си сметка, че с някои исторически събития дори и ние не бива да си играем. Те отприщват твърде бурни емоции. В момента може би говорим за най-мрачния момент от човешката история. Дори изтезанията и жестокостите през средновековието не могат да се сравнят със сегашните мащаби, със систематичната лудост… — Малкълм поклати глава. — Този човек може да е загубил някой близък през Холокоста. Или може просто мисълта за него да е изкривила съзнанието му. — Изстинах от ужас при тази мисъл: не само че беше напълно правдоподобна и дори вероятна, но аз се бях сблъсквал с подобни хора и знаех на какво са способни. — Каквото и да е обяснението — продължи Малкълм, — сега той е един от най-страшните хора на света, един от онези, които предизвикаха Холокоста — фанатиците.

— В Мосад е пълно с фанатици — отвърна полковник Слейтън. — Там не е като в другите разузнавателни служби. Но те внимават да не споменат името му в съобщения, които не са сто процента сигурни. Решили са да се справят сами с проблема.

— Това е разбираемо — отсъди Фуше. — Откакто израелците влязоха в турската гражданска война на страната на кюрдите, между тях и Америка има огромно напрежение. Може да са нямали избор, тъй като водата им идва от Кюрдистан, но това не променя факта, че Турция е американски съюзник.

— Проверих съобщенията на ЦРУ — каза Тарбел. — Едва ли някой би се учудил, че те знаят по-малко и от нас. Усещат, че израелците имат проблем с един от своите, но нямат представа защо. Но въпреки това проявяват интерес. А когато ЦРУ тръгне слепешката… това не вещае нищо добро.

— Не и за нас — каза твърдо Лариса. — Единственото притеснение е този евреин. Кой е той? И как изобщо се с добрал до филмовите кадри?

— И какво смята да прави с тях — допълни Малкълм. — Ние и само ние трябва да отговорим на всички тези въпроси. Нито израелците, нито американците, нито който и да било друг. Искам ние да открием този човек, да вземем неговото копие от филма и да го унищожим.

Безжалостната категоричност на думите му ме стресна.

— Ама… не можем ли просто да го предадем на неговите хора, след като му вземем копието?

— Не — отвърна Малкълм със същата смразяваща решимост. — Ако се върне в Израел, ще пусне слухове, по-лоши и от самото копие. Ако той изчезне — или още по-добре, ако го принудим да каже на началниците си, че става въпрос за фалшификация, преди да изчезне, — тогава и само тогава ще се размине.

Погледът ми пробяга по лицата им. Знаех, че Малкълм звучи логично, но все пак се надявах някой да му възрази.

Това обаче не стана.

— Откъде да започнем? — попита тържествено Фуше.

— За съжаление в нюйоркския апартамент на Прайс едва ли ще научим нещо, иначе жена му щеше да съобщи на Гидиън. Значи остава… — На лицето му се изписа дълбоко нежелание.

— Лос Анджелис — кимна Джона.

Слейтън потропа с ръка по масата.

— Няма да е лесно. В града цари хаос, както впрочем в цяла Южна Калифорния.

— Пак водата — съгласи се Илай.

— Да — отвърна Малкълм, — но нямаме избор. Поемете курс по море към Лос Анджелис, полковник — не искам пак да се забъркваме с Националната охрана или с въоръжени граждани. Побърканите от жажда хора са по-лоши от етническите фанатици.

— Разбрано — надигна се Слейтън.

— Да се надяваме, че ще излезе проста работа — каза Малкълм, докато ние тръгвахме след Слейтън. Аз останах последен и вече бях на вратата, когато го чух да си мърмори: — Тоест още веднъж да се надяваме на невъзможното…