Кейлъб Кар
Господарят на времето (17)

17

Откритието ме накара да загубя ума и дума. Няколко мига стоях объркан и се опитвах да възвърна самообладанието си, докато Илай ми намери подходящ чифт добре изолирани, но леки ботуши и привидно обикновен гащеризон, който се оказа усъвършенстван брониран костюм. Междувременно Джона свали някакъв пистолет от един от многото рафтове около мен, постави го в дланта ми и каза:

— Ето, май това ти подхожда. Как ти се струва балансът, Гидиън?

— Как… — промърморих аз. — Как ми се струва кое?

— Това е широкообхватен неврален прекъсвач — отговори Джона, като издърпа увисналата ми ръка нагоре и стисна дланта ми около оръжието. — С други думи, служи за зашеметяване, макар че е изключително сложно оръжие. Причинява болка, но никакви други увреждания. Предполагам, че като представител на медицинската професия не би искал да носиш нещо смъртоносно. Но все пак ще имаш нужда от самозащита…

— Извинявай, но би ли повторил последното? — казах бавно аз.

Илай зацъка с език, докато се взираше в крачолите на гащеризона ми.

— Наистина си междинен размер, Гидиън. Доста се изпотихме, докато ти намерим дрехи по мярка, а боя се, че това тук е стандартен модел.

— Механизмите за прицелване и изстрелване — продължи Джона, все така съсредоточен върху пистолета — се използват много лесно. Малкълм успя да опрости чертежите, които полковник Слейтън донесе със себе си, когато напусна Пентагона. Можеш да избираш дали да ги управляваш с ръка или с глас…

— Джона? — прекъснах го аз, опитвайки се да остана спокоен. — След малко ще обърна внимание на пистолета. Но сега те моля да повториш последната част. Моля те.

А сега де — усмихна се Илай, като подви маншетите на крачолите така, че да стигат до ръба на ботушите. — Не те ли предупредих да не се изпуснеш, Джона?

— Какво? — Джона пусна ръката ми. — За Лариса? — Кимнах бавно и той каза: — Не знам защо си толкова шокиран. Нима си смятал, че жена като нея може да няма минало?

— Минало ли? — повторих аз. — Какво… как… искам да кажа, как така тя…

— Е — продължи Джона, — доколкото знам, винаги се е увличала по едноличното насилие и особено са й допадали политическите и корпоративните убийства. Мисля, че се е включила активно чрез някакъв познат в Германия и скоро открила, че е много добра. През първата година пречукала грима председатели на многонационални компании и двама държавни глави. Тя сама да ти каже кои.

— Добре — изправи се Илай. — Слушай, Гидиън, костюмът ще следи жизнените ти процеси и автоматично ще извършва повечето необходими микроклиматични и физиологични настройки. Но в Афганистан може да има…

Бързо вдигнах ръка.

— Само секунда, Илай. Само една проклета секунда, става ли? — Обърнах се пак към Джона. — Но… искам да кажа, защо? Едва ли е било заради парите?

— Разбира се, че не — отвърна Джона, като отвори един джоб на рамото на гащеризона и откри еластично, силно умалено контролно табло. — Виж, въглеводород в микротурбината, работи на сто вата. Целостта на бронята не се нарушава…

Сложих ръка върху джоба и му попречих да гледа таблото.

— Тогава защо? — повторих аз.

Джона сви рамене.

— Ти си говорил с нея. Тя има високоразвит, макар и своеобразен морален кодекс. Например когато полковник Слейтън я откри…

— Искаш да кажеш, когато тя остави полковник Слейтън да я открие? — добави Илай, докато ми помагаше да се измъкна от гащеризона.

— Така е — съгласи се Джона. — Нали разбираш, Гидиън, тя се опитваше да го примами да се срещнат насаме, за да го убеди да се включи в нашата работа. И се получи — защо не? Слейтън кипял от бяс в Пентагона заради начина, по който той и хората му били предадени в Тайван, когато чул за убийството на американски софтуерен магнат в Тайпе. Според анонимно обаждане човекът бил убит, защото натрупал богатство с неморални средства, като експлоатирал ужасяващите закони за затворническия труд, наложени от Китай след присъединяването на Тайван. За човек с неговия опит това било интересно. Но ударил на камък, защото нямало никакви следи. А за китайската полиция липсата на следи в подобен случай означава много изтезания с нулев резултат. Но както казва Илай, Лариса в крайна сметка оставила Слейтън да я намери, за да му отправи своето предложение. — Джона отново смени темата, като посочи подредените оръжия. — Повечето от тях сигурно никога няма да използваш — усъвършенствани бронебойни и противовъздушни оръдия, релсовите оръжия, които вече видя, миниатюрни ядрени устройства…

— Джона — казах аз, — моля те, не сменяй темата… Какво? — Приближих се до рафта е неща, които приличаха на малки кутии с въздух под налягане. — Ядрени устройства ли? Какво правят те тук?

— Пак работа на Слейтън — отвърна Илай. — Когато Лариса го убеди да мине на наша страна, той измъкна от Пентагона всичко, което не беше заковано за пода. Нали разбираш, имаше право да влиза почти навсякъде, защото беше…

— Един от най-важните им хора в отдела за разработка на оръжия — довърших вместо него, припомняйки си какво беше казал Малкълм. — Но защо се е съгласил да дойде при вас?

— Ами и ние доста време се чудихме — отвърна Илай. После се усмихна, когато аз внимателно приближих само лицето си до ядрените устройства. — По-смело, Гидиън — каза той, взе едно от тях и го хвърли към мен. Аз го хванах с писък и вдигнах очи, а той се усмихна още по-широко. Не са заредени — разсмя се той. — За колко побъркани ни смяташ? — Изгледах го многозначително, а той кимна. — Разбирам. Но наистина са безопасни.

— Добре тогава, ти си играй с тях — отговорих аз и му върнах кутията. — И ми доразкажи какво прави тук Слейтън.

Илай отново се разсмя, а Джона поде разказа:

— Той работеше по един от приоритетните проекти в американската военна история — чувал ли си за „технологии на влиянието“?

— Не — отвърнах аз, — но не ми звучи особено смъртоносно.

— Може би не в конвенционалния смисъл — каза Джона. В общи линии това е създаването на сложни техники за контрол върху населението — как да накараме цели общности да повярват на това, което иска Пентагонът. Нали знаеш как на всеки пет години повечето от жителите на Финикс твърдят, че са били нападнати от НЛО? Това е отделът на Слейтън — използват въздушни ескадрили, които летят във високо синхронизирани формации, снабдени с нови видове навигационни светлини.

— Значи смяташ, че след Тайван му е дошло до гуша от правителството и се е захванал с методите за заблуда, докато работел по тази технология на влиянието, и това го е накарало да дойде при вас?

— Да, доколкото можем да преценим — отвърна Джона. — Полковникът не обича да споделя. Във всеки случай той донесе със себе си чертежите на много от тези оръжия, както и на някои, които ще видиш по-късно. Повечето бяха отхвърлени от американците заради неуспешни изпитания или заради високите им цени, но и този факт не представляваше особен проблем за Малкълм.

Поех си много дълбоко дъх, докато продължавах да оглеждам оръжията наоколо.

— И какво стана тогава? — казах аз. — Искам да кажа с работата ви.

— Тогава наистина ни се отвори много работа — отвърна Джона, поглеждайки към един часовник наблизо. — Нямаме време да ти разкажем всичко, но най-добре да чуеш най-важните проекти, ако искаме да ни повярваш.

— Да — казах аз. — Май така ще е по-добре.

Двамата си размениха един от тези бързи погледи, с които близнаците често се разбират без думи, после и двамата кимнаха и Илай каза на брат си:

— Ти почвай с евангелието. Аз ще му разкажа за костите.

— Моля? — промърморих аз.

Джона се обърна към мен.

— Добре. Преди всичко Малкълм смяташе, че е време да засегнем основния въпрос за религията, след като хората бяха решили да се избиват в нейно име така, както не го бяха правили от времето на кръстоносните походи. А като мислеше за кръстоносните походи и други неща, Малкълм реши да вземе на прицел християнството.

За мой огромен шок и раздразнение той взе три от ядрените кутии и започна да жонглира с тях.

— Лион и Жулиен изработиха документа. Нали си чувал за Петото евангелие?

След жонглирането с бомбите тази новина беше достатъчна, за да ме накара да залитна към ъгъла. „Петото евангелие“, както знаех не само аз, но и целият свят, беше един текст, открит преди няколко години в едно затънтено място в Сирия. Привидно написан от апостол Павел в средата на I век, документът изтъкваше необходимостта да се лъже за живота и за извършените от Исус Христос чудеса, за да се разпространява вярата. Той съдържаше и инструкции към различни водачи на секти в областта. Резултатът от това „откровение“ няма нужда да бъде описван, защото ако „Конгресът на глупаците“ и споровете около Чърчил бяха съсредоточени поне отначало сред политическите и историческите кръгове, по-голямата част от света беше незабавно пометена и поляризирана от битките около Петото евангелие, което доведе до създаването на безпрецедентен брой интернет-страници и журналистически органи в мрежата, посветени изцяло на този дебат.

— Значи това е ваша работа? — смаях се аз. — Но Петото евангелие е най-изследваният документ в историята!

— Да, момчетата добре си свършиха работата — отвърни Илай.

— Господи — прошепнах неволно аз.

Братята се разсмяха.

— За следващия голям проект направихме завой на сто и осемдесет градуса — каза Илай. Докато говореше, той пристъпи напред и двамата с брат му започнаха да си подхвърлят бомбите във въздуха. — Сигурен съм, че си чувал за homo inspectatus, нали, Гидиън?

Шокът ми веднага се превърна в пълно недоверие.

— Тук вече прекалихте — казах аз. — Не може да сте направили това, автентичността му беше доказана научно!

— Разбира се — отвърна Илай, като без малко не изпусна една от бомбите. — Учените го признаха за автентично, защото го бяха правили учени. Тоест ние. И Жулиен, разбира се. Малкълм смяташе, че след като сме атакували религията, би било справедливо и науката да си получи своето. Затова ние с Джона намерихме няколко анатомично убедителни скелета — сравнително дребни, но на възрастни хора, — а Жулиен извърши малка молекулярна манипулация. После ние с Джона ги скрихме в едно затънтено място в…

— Южна Африка — казах аз и отново се озовах в чистилището.

Въпросните останки бяха разпалили духовете по целия свят, тъй като дори и най-скептичните учени не бяха успели да оспорят твърдението, че костите са поне на пет милиона години. С други думи, както предполагаемото съществуване на някакво „липсващо звено“ между човека и маймуната, така и цялата теория за еволюцията бяха дискредитирани, след като твърде подобни на нас хора бяха съществували редом с по-примитивните си събратя. Homo inexpectatus направи с науката това, което Петото евангелие беше сторило с религията; за по-малко от три години две от най-силните вярвания в света бяха преобърнати с краката нагоре.

— Това е невероятно — промърморих аз. Но премълчах силния и парадоксален интерес, който изпитвах.

— А досега само слушаш — каза Илай. — Почакай да видиш… — Той отново млъкна, когато зърна часовника. Ей, гледай кое време стана. Съжалявам, Гидиън, но наистина трябва да се опитаме да поспим няколко часа.

Джона кимна.

— Повярвай ми, ще имаш нужда. В Афганистан може да стане напечено, и то в няколко отношения.

— Сега пък какво означава това? — попитах леко обезпокоен аз.

— Нищо — отвърна уклончиво Илай, събра бомбите и ги върна на мястото им. — Ще видиш. Хайде, ако искаш, по пътя можем да си говорим за другите задачки.

— Другите задачки ли? — повторих удивено аз, но те вече ме подбутваха да изляза и да тръгна с тях по коридорите към кабината си.

По пътя открих, че „другите задачки“ са много по-малки начинания, по-скоро развлечения като авантюрата на братята Куперман във Флорида, колкото да не губят тренинг. Това обаче не променяше основния извод, до който неизбежно водеха тези разкрития: Малкълм беше прав, че е почти невъзможно някой да се досети или да повярва до каква степен съвременните общоприети истини и популярни дебати са режисирани от неговите хора. Също като пациентите, чиято памет е била „възстановена“ от терапевти в края на XX век, човешкото общество беше започнало да гледа на себе си в контекста на съвсем нов опит в резултат от тези измами. Пълното ни уповаване на информационните технологии беше накарало всички нас, дори онези, които като мен напразно се смятаха за скептични по природа, да приемат шокиращите нови „факти“ и да спорят за подробностите, а не за произхода им. Така ние бяхме доказали правотата на неговите обвинения.

Колкото и да бях уморен, тези изводи не ме оставиха да заспя веднага щом най-сетне се пъхнах в малкото, но луксозно легло в стаята си. Но когато сънят дойде, той беше дълбок и объркан, лекарство, едва ли не по-лошо от изтощението, защото скоро ме събуди пулсиращата сирена на кораба.

Явно бяхме пристигнали в Афганистан.