Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Кейлъб Кар

Заглавие: Господарят на времето

Преводач: Зорница Димова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-009-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10990

История

  1. — Добавяне

45

Скоро научих, че мъжът се казва Мутеса. През следващите месеци той и семейството му ме спасиха, като ме приеха за нещо средно между повереник и домашно животно. Вождът им, гореспоменатият Дугумбе, не позволяваше да остана във временния им военен лагер без настойник. Дугумбе се смяташе за просветен деспот: обличаше се в сложна комбинация от традиционна носия и няколко съвременни военни униформи и обичаше да подправя разговорите си с кратки хули по адрес на Запада. Твърдеше, че личните му принципи на поведение са основани на главния постулат на предците му от XIX век: „Само слабите са добри, защото не им достига сила, за да бъдат лоши.“ И все пак въпреки цялото си самохвалство Дугумбе притежаваше учудващ интелект, дори ерудиция, а с времето отношението му към мен се смекчи. Всъщност поради споделената ни неприязън към технически напредналия свят отвъд бреговете на Африка ние с Дугумбе станахме в известен смисъл приятели; но по това време благодарността и привързаността ми към Мутеса, жена му и седемте им деца отдавна бяха укрепнали.

От самото начало Дугумбе даде да се разбере, че освен семейство, което да ми дава храна и подслон, ще имам нужда от някаква роля във внушителната му войска от петстотин дисциплинирани, закалени в битки и, трябва да добавя, безмилостни мъже. Разбира се, нямах намерение да им показвам забележителните оръжия в раницата си; имах късмет, че Мутеса и неговият отряд са били достатъчно далеч от битката ми с техните врагове, за да си помислят, че съм ги убил с обикновен пистолет. Още по-малко ми допадаше идеята да се сражавам с американски или европейски автомат в едната ръка и с примитивно мачете в другата. Попитах Дугумбе дали има някакъв военен лекар. Той отговори, че макар, естествено, да разполагал с шаман, знаел, че западните лекари по-добре се справят с бойните рани. Така станах полеви хирург, като разчитах на познанията си от медицинския колеж и дори още повече на основните правила на хигиената и стерилизацията.

Прекарахме зимата и пролетта в планините. През повечето време изучавах растенията, които според хората на Дугумбе имаха лечебни свойства. Накрая успях да събера цяла аптека и, слава богу, защото тези народи вече не разполагаха с никакви „лекарства“ в западния смисъл на думата: в разгара на епидемията от СПИН западните фармацевтични компании, след като дариха с рекламна цел безсмислени количества хапчета, спряха да доставят на неплатежоспособната Африка не само тези скъпи продукти, но и лекарствата за много други болести, които обезлюдяваха континента: сънната болест, маларията и дизентерията например. Така нуждата беше принудила жените в племена като нашето да търсят нови лекове в джунглата (шаманът продължаваше да разчита на магии и абсурдни смески, приготвени предимно от сушено животинско и човешко месо) и те бяха открили няколко растения с много силен антибиотичен и аналгетичен ефект. Някои от тях, като корена, с който експериментирах през първите си дни в планината, имаха силни странични ефекти, от халюцинации до смърт; но в контролирани дози бяха много полезни. Каква ирония: същите фармацевтични компании, които толкова хладнокръвно бяха отписали Африка, с малко повече далновидност можеха да извлекат огромни печалби.

Дугумбе беше решил, че необходимостта да е в непрекъснато движение пречи на участието му в търговията с роби. Това ми спести доста угризения. Макар и никога да не бе замирал в Африка, през последните години трафикът на човешки същества беше стигнал размери, които съперничеха на някогашния му разцвет; и макар че често чувах Дугумбе да го нарича достойна традиция, гледах да игнорирам подобни твърдения, както и всички потенциално смущаващи аспекти от племенния фолклор, особено абсурдните заповеди на шамана. Задоволството ми от начина, по който бях избягал от владеещото останалия свят информационно общество, както и вечерните разговори с Дугумбе за пороците на Запада ми позволяваха не само да се преструвам, че не виждам дребните дрязги, заради които се водеха повечето войни в района, но и някои от традиционните схващания, които вредяха на тези хора, към които се привързвах все по-силно. Едва през следващото лято обичаите и ритуалите им ме поставиха пред сериозен проблем, който се оказа толкова сериозен, че едва не загубих живота си заради него.

Една вечер стигнах до свързаните брезентови палатки, където живееше семейството на Мутеса, и открих необичайно мрачно настроение. Мутеса се разхождаше напред-назад в патриархално властна поза, която рязко контрастираше с начина, по който обикновено се шегуваше и играеше с децата и жена си. Добродушната Нзинга мълчеше, което също беше много странно. Както всяка вечер, четиримата синове на Мутеса чистеха и неговата, и своите пушки, но трите момичета се бяха свили в една от палатките. И трите плачеха, особено най-голямата, Ама, току-що навършила тринайсет години.

Попитах Мутеса каква беда е сполетяла семейството му.

— Няма никаква беда, Гидиън — отвърна той. — Дъщерите ми плачат от глупост.

— А аз? — обади се Нзинга, докато приготвяше вечерята. — И аз ли плача от глупост?

Ти говориш, защото си непокорна! — изкрещя й Мутеса. — Сготви ми яденето, жено, и се заеми с дъщеря си! Шаманът ще дойде скоро.

Касапинът ще дойде скоро — каза Нзинга, докато мина край нас на път за палатката, в която се криеха дъщерите й. Мутеса понечи да я удари, но аз спрях вдигнатата му ръка, макар да не мисля, че наистина щеше да изпълни заканата си. Въпреки това в този момент явно нещо го мъчеше и безпокойството му ставаше заразно.

— Защо ще идва шаманът? — попитах аз. — Да няма някой болен? Ако е така, аз мога…

— Не се меси, Гидиън — отвърна твърдо Мутеса. — Знам, че вие на Запад не одобрявате, но времето на Ама дойде.

Изведнъж всичко ми стана ужасяващо ясно. Простенах и стиснах по-силно ръката на Мутеса.

— Не прави това — казах тихо, но страстно аз. — Мутеса, моля те…

— И аз те моля — отвърна той с по-мек тон. — Гидиън, Дугумбе заповяда. Ако не се подчиним, дъщеря ми ще умре, и ти също, ако се намесиш.

Той се измъкна от хватката ми. Вече не изглеждаше ядосан, а дълбоко натъжен; и когато той последва жена си в съседната палатка, за да успокои дъщеря си, аз останах със зяпнала уста. Опитвах се да преценя какво мога да сторя, за да спра този отвратителен ритуал. Умът ми обаче беше притъпен от шока; и когато чух как няколко стари моми се събраха пред палатката и занареждаха някакви идиотски безсмислици за това как момичето се превръщало в жена, аз се паникьосах, изтичах навън и им закрещях да млъкнат и да се махат. Те не ми обърнаха никакво внимание и ми дадоха да разбера, че положението ми на аутсайдер ме прави невидим при подобни ритуали. Въпреки всичко аз продължих да викам, докато не дойде шаманът, придружен от няколко въоръжени стражи със заплашителен вид. В ръката си той държеше страховит нож и тази гледка, заедно с безмилостния му поглед, ме накара да се върна в палатката, където Мутеса бе прегърнал треперещата разплакала Ама.

— Мутеса — казах аз, като осъзнах с дълбок ужас, че няма как да спра този кошмар. — Поне кажи на шамана да ми позволи да я подготвя. Имам лекарства, които могат да притъпят болката, а освен това ножът и раната трябва да бъдат чисти.

— Гидиън, не се меси — повтори Мутеса. — Това не подлежи на обсъждане. Както е било, така и ще стане. — Той едва не се разплака, когато допълни: — Тя се е родила момиче, Гидиън. Не е важна болката, а само церемонията. — При тези думи Ама запищя с всичка сила, а Мутеса я прегърна още по-здраво. После й нареди да млъкне и я измъкна навън при събралата се тълпа.

Виковете на Ама бяха ужасни още преди да започне рязането; а когато ножът потъна в плътта, те бяха най-смразяващия и непоносим звук, който бях чувал. Стиснал главата си, мислех, че ще полудея, и тогава ми хрумна нещо. Изтичах до раницата и извадих зашеметителя си. Ако не можех да спра този срамен ритуал, поне можех да облекча мъките на детето.

Втурнах се навън и видях нещо толкова отвратително, че замръзнах. Нямаше определено място за процедурата, дори едно одеяло не беше хвърлено върху земята — стойността на детето от женски пол ясно личеше от начина, по който гениталиите му бяха обрязвани в калта, като че ли беше животно. С внезапен рев аз спрях церемонията; и когато вдигнах оръжието си, шаманът, с окървавен нож в ръка, отстъпи крачка встрани и ми отвори място за стрелба. Веднага натиснах спусъка. Тялото на Ама подскочи на десетина сантиметра във въздуха, след което тя загуби съзнание, без да почувства болка.

— Тя само спи! — извиках аз на техния език, като използвах малкото, което знаех.

Дишах тежко. После насочих оръжието си към охраната на шамана.

— Кажи на шамана, че може да продължи, Мутеса — допълних на английски аз. — И се молете на боговете си да ви простят.