Кейлъб Кар
Господарят на времето (28)

28

Събитията, които доведоха до „водните войни“, пламнали в американския югозапад през последните пет години, бяха толкова подробно изследвани, че едва ли днес с останал човек, който да не знае подробностите. Наистина подобно твърдение може да бъде оборено от факта, че същото драстично разрастване на предградията, довело до хаос и насилие в най-слънчевото кътче на Съединените щати, днес протича в също толкова топли, но сухи части на света; така че може би в този случай — а вече си давам сметка, че и в много други — не трябва да се смята, че познаването на историята е нещо повече от интелектуална суета. Тъй или иначе, основната ми цел в тези няколко страници не е да опиша накратко произхода на тези страшни конфликти, а да ви разкажа какво стана с опитите ни да открием в изгаряния от жажда Лос Анджелис връзка между Джон Прайс и неизвестния агент на Мосад, който си беше присвоил филма със Сталин и бе преследван от собствените си хора.

Следвайки указанията на Малкълм, ние избегнахме небето над Южна Калифорния не защото този маршрут криеше някакви конкретни опасности, а тъкмо защото положението беше толкова непредвидимо. Из целия регион отреди на Националната гвардия — а в няколко случаи дори и федерални войски — правеха отчаяни опити да запазят реда сред воюващите банди и въоръжени групи граждани, всяка от които смяташе, че тъкмо нейният град или окръг има най-големи права върху водата, която някога принадлежеше на всички. Обикновено тези банди бяха въоръжени с пръчки и ножове, но нерядко използваха танкове и ръчно изстрелвани ракети, отнети при схватки с щатските и федералните войски. Макар че беше малко вероятно някое от тези оръжия да улучи случайно кораба ни (особено като се има предвид, че можехме да се движим под холографско прикритие), по-разумно беше да не предизвикваме съдбата и да се приближим под вода. Затова се върнахме в стратосферата за около половин час, изчакахме да се стъмни и се спуснахме на нужната надморска височина над Тихия океан до остров Каталина.

По време на спускането получихме серия спътникови снимки, от които разбрахме, че макар Калифорнийската национална гвардия все още да се вижда по улиците на Лос Анджелис, самият град е относително спокоен южно от планините Санта Моника. На север от тях обаче въздушното ни разузнаване разкри няколко горещи зони, което означаваше, че жителите на долината Сан Фернандо — едни от първите, които почувствали последиците от обезводняването на района — се бяха разбунтували и воюваха с властите с неотслабващо безумно упорство от години. За щастие нашата конкретна работа беше в модерната западна част на Лос Анджелис: отвратително безвкусният дом на Джон Прайс се намираше в не по-малко безвкусния град в града: Бевърли Хилс.

С помощта на холографския проектор успяхме да слеем гладко силуета на кораба си с околността и така да стигнем незабелязано до богатото градче и да оставим в един парк разузнавателната група, която се състоеше от мен, полковника, Лариса и Тарбел. Оттам тръгнахме покрай палмите по улицата и сравнително лесно влязохме в къщата на Прайс, която все още беше под наблюдение заради разследването на убийството му. Няколкото часа търсене ни донесоха само една улика, макар че тя поне изглеждаше обещаваща: докато претърсваше куп привидно безобидни документи, Тарбел успя да намери писмо от някой си Ари Махен, известен филмов продуцент от израелски произход. Според полковник Слейтън той имал връзки с различни министерства в правителството на Израел и особено с Мосад. Взехме бележката, която съдържаше тайнствен намек за „руския бизнес“, и напуснахме къщата, като без малко не се сблъскахме с тежковъоръжени полицаи, които патрулираха със специално обучени да надушват вода кучета: кражбата и съхраняването й се бяха превърнали в процъфтяващ бизнес дори в Бевърли Хилс.

Върнахме се на борда и се издигнахме на безопасно голяма надморска височина, за да се опитаме да разработим правдоподобен сценарий за няколкото дни, които Джон Прайс беше прекарал в Лос Анджелис, преди да отлети към Ню Йорк и съдбата си. Тарбел ни улесни значително, когато успя да отвори електронната поща на гения на специалните ефекти и откри кореспонденцията му с Ари Махен. Думите бяха подбрани много внимателно. Без да е видял кадрите със Сталин, човек би сметнал, че Прайс просто обсъжда служебни въпроси с един от своите началници. Само че ние знаехме за връзките на Махен с Израел и за диска, така че лесно разбрахме, че Прайс му е показал кадрите, без да му каже, че са подправени. Ужасен, Махен се бе свързал с приятелите си в Израел, някои от които управлявали студиото, в което Махен снимал най-новата си продукция. През последните трийсет години влиянието на шоубизнеса върху американската политика и политиците беше нараснало неимоверно и израелците — а според Слейтън и няколко други правителства — бяха сметнали за нужно да имат свои хора в коридорите на холивудската власт.

Както обикновено, Прайс правел всичко това за пари: Махен му обещал солидно състояние срещу неговото копие от кадрите при изричното условие Прайс да не прави друго, преди да го предаде. При евентуална измама щели да го посетят хора, които с удоволствие щели да сложат край на живота му. Действително от общия тон на кореспонденцията ставаше ясно, че Махен обича да играе ролята на изискан, но непоколебим ционистки агент. Това впечатление се потвърди, когато Слейтън каза, че е срещал Махен преди години на някакъв коктейл във Вашингтон. Там Махен се хвалел, че навремето бил агент на Мосад, че убил няколко палестински лидери и организирал изчезването на няколко компютърни диска, съдържащи важни американски ядрени тайни от Лос Аламос, Ню Мексико. Явно през последните години Махен изпитвал все по-силно недоволство от разрива между Израел и Съединените щати след подкрепата на Тел Авив за турските кюрди (още една опасна ситуация, създадена от водната криза) и използвал високия си пост в една от най-важните американски международни индустрии, за да шпионира за израелското правителство.

Прайс приел доста зловещите условия на Махен заради голямата сума; но неговата сякаш ненаситна алчност му струвала живота, когато тръгнал да решава със сила спора си с Джона и Лариса за кадрите с Форестър. (По ирония на съдбата, ако беше запазил самообладание и беше изпълнил заканата си да разкрие, че кадрите са подправени, и ако американското правителство му беше повярвало, това би допринесло за крайната цел на Малкълм.) До този момент фактите, които успяхме да подредим, бяха доста ясни; но все пак оставаше важният въпрос къде се беше прекъснала веригата на разкритията. Дали самият Махен познаваше агента, който сега се криеше от Мосад? Или някой друг посредник беше отнесъл кадрите със Сталин в Израел? На тези въпроси за жалост можеше да отговори само самият Махен, затова се приготвих да се върна с полковник Слейтън и Лариса на повърхността при затвореното общество на Бел Еър, зад чиито високи електронни огради през последните десет години се бяха оттеглили най-богатите граждани на Лос Анджелис, за да се радват на успеха си (и на огромни количества доставяна по въздуха вода) под закрилата на частни сили за сигурност, които страшно приличаха на вековната Швейцарска гвардия.

Човек с право би могъл да се запита защо показвах и в интерес на истината чувствах толкова малко нежелание да участвам в акция, чиято крайна цел беше убийство? Като лекар бях дал клетва да не наранявам никого; докато се приготвяхме да посетим скъпата вила на Махен в Лос Анджелис, аз се утешавах, че няма лично да екзекутирам неизвестния израелски агент, ако открием името и местонахождението му. Но едно не мога да отрека — вече не се съмнявах, че той трябва да бъде екзекутиран, нещо, за което дори и сега не бих се извинил. Човек, обучен от Мосад, но смятан за опасен дори и от такава страшна организация, несъмнено беше тъкмо такъв; а от мига, в който се качих на кораба на Малкълм, аз бях наясно, че „играта“ на живот и смърт, която той и екипът му играеха със света, разкриваше, че съвременните икономически, политически и социални йерархии са не по-малко брутални от историческите си предшественици. Затова приех целувката и страстната прегръдка на Лариса малко преди да напуснем кораба със същата готовност, с която бях приел миналото й на терористка; отвърнах й със същото без повече въпроси или съмнения. Бях готов да направя каквото се искаше от мен. Сигурно можех да постъпя другояче; сигурно така би било редно; но се обзалагам, че който мисли така, не се е изправял пред суровата реалност на множество могъщи врагове, зарекли се да го хвърлят в затвора или да го унищожат.

Как ми се иска и аз да не бях преживял това.