Кейлъб Кар
Господарят на времето (19)

19

Не би трябвало да се изненадвам, че човешката жестокост по-често се крие зад почтено лице, отколкото зад груба фасада, макар че очевидността на този факт никога да не го е правила по-малко тъжен или вбесяващ. Прекарал собственото си детство сред хора, уважавани в обществото, но прикрито агресивни, винаги съм се чувствал особено сроден с онези, чието страдание е било причинено от хора с добра репутация в обществото като цяло. Сигурен съм, че точно поради тази причина приятелството ми с Лариса и Малкълм Тресалиан се заздрави толкова онази сутрин. Сред многото проучени от мен детски травми тяхната е единствената, която мога да нарека наистина уникална; и ако имаше разказ, който със сигурност да събуди у мен познатите спазми на мъката и гнева в сърцето ми, това беше онзи, който чух от Лариса на светлината на свещта в покоите ми.

Както споменах, Стивън Тресалиан, бащата на Малкълм и Лариса, беше един от първите и най-могъщи лидери на информационната революция. Прочутото дете-чудо се превръща в юноша, който проектира хардуера и софтуера за система за интернет трасиране, която се превръща в стандартно международно оборудване и крайъгълен камък на неговата империя. Това постижение му донася слава, богатство и съпруга — красива киноактриса с онази изискана, но въпреки това обикновена съобразителност, която в Холивуд често минава за интелигентност; а следващите драматични нововъведения в доставката на информация добавят още по-голяма тежест на името му, което вече е известно на всички.

От самото начало медиите създали образ на Стивън Тресалиан, който е някак по-благороден от средностатистическия информационен барон. Той говорел често, публично и красноречиво за евентуалните социални и политически предимства на информационните технологии — това Пило достатъчно, за да си създаде армия почитатели не само сред международните икономически и политически лидери, но и сред обикновените потребители на интернет. Затова жълтата преса проявила жив интерес, когато технократът и съпругата му обявили раждането на първия си син през 1991 г. Като малък Малкълм не отстъпвал на баща си по изключителната си интелигентност; но този амбициозен мъж не искал да се задоволи със син, чиито постижения да са равни на неговите. За разлика от повечето родители Стивън Тресалиан копнеел за наследник, който да го надмине, вярвайки, че това само би добавило блясък към собствената му слава. Затова започнал да търси начини изкуствено да подпомогне изгряващия гений на Малкълм.

По злощастно съвпадение към средата на 90-те учените от различни университети и институти започнали да се намесват в генетичната структура на интелигентността на мишки и други дребни животинки, променяйки биохимичните механизми, контролиращи заучаването и паметта. Учените криели работата си и все още неокончателните си резултати от обществото, припомняйки на любопитните вечната биологична истина, че мишките не са хора. Но все пак тръгнали слухове за техните експерименти и не след дълго се появили безотговорни спекулации за възможността от генетична намеса върху деца — било в утробата или след раждането, — която да увеличи способността им да разбират и съхраняват информация.

И тогава както винаги се намерили учени, които за съответната цена търсели възможност да експериментират, макар и незаконно; и така Малкълм, едва тригодишен, влязъл в малка частна болница в родния си град Сиатъл. Според официалното обяснение, формулирано с почти невероятна находчивост от Стивън Тресалиан и избрания от него генен терапевт, момчето се било заразило с новия вид устойчив на антибиотици бактериален енцефалит, който се появявал в различни краища на света. В добре отрепетирани и напълно убедителни изявления Тресалиан и неговата не по-малко амбициозна съпруга предизвикали съчувствието на широката публика, обявявайки със сълзи на очи, че заболяването на Малкълм е толкова тежко, че той може да излезе от болницата с необратими неврологични увреждания: действителна и явна възможност, имайки предвид експериментите, които се готвели да проведат с мозъка му.

Още потрепервам, като си помисля какви са били онези седмици. Отначало процедурите минали добре и Малкълм показал радикално разширени умствени способности, което само по себе си е достатъчно да обърка едно тригодишно дете. Но тогава, по средата на серията инжекции, тялото му се разбунтувало. Примитивните функции — дишане, храносмилане, баланс — се нарушили и момчето започнало системно да получава необясними пристъпи на болка. Генният терапевт си имал собствена теория за причините. Той казал на Стивън Тресалиан, че човешкият мозък не притежава безкрайни ресурси и когато толкова много неврони участват в по-висши функции, съществува реална опасност автономните системи да бъдат ощетени. Само че той не бил лекар, а Тресалиан бил твърде запален по плана си (и твърде изплашен да не го хванат), за да потърси специализирана медицинска помощ. Освен това въпреки ужасните странични ефекти умствените способности на момчето продължавали да растат с неимоверна скорост и давали резултати, които най-накрая удовлетворили дори и баща му. След три месеца Стивън Тресалиан прекратил проекта и обявил пред себе си, жена си и всички посветени, че това било дар за сина му, за генетичните изследвания и за бъдещето на човечеството.

Нямало значение, че когато Малкълм излязъл от болницата, той стискал чифт жалки детски патерици, с които да помага на внезапно непокорните си крака, а косата му, кой знае как, била станала почти сребриста. Момчето било заобиколено от репортери, чиито ужасени изражения вече бил напълно в състояние да разбере. Важното било, че момчето щяло да стане гений — не, то вече било гений, — а следващия път, когато Стивън Тресалиан започнел такъв експеримент, той щял да знае достатъчно, за да постигне далеч по-добри резултати.

Защото следващ път щяло да има. Скоро след изписването на Малкълм майка му отново забременяла и този път в частната болница влязла тя, тъй като генният експерт на Стивън Тресалиан решил, че сравнително напредналият стадий на физическо развитие на Малкълм е виновен за реакцията му към терапията. Зародишът, който щял да се превърне в Лариса, получил серия инжекции още в утробата и промяната сякаш имала успех: когато детето се родино, тялото му нямало нито един от недъзите на брат му, а умът й скоро се оказал удивителен. Освен това още отначало било ясно, че тя ще надмине по красота дори майка си. Във всяко отношение Лариса изглеждала живото оправдание на всички поети от родителите й рискове.

Разбира се, оставал странният въпрос за сребристата коса, с която се родила и Лариса; но Стивън Тресалиан отказвал да гледа на това като на нещо друго освен съвпадение и наблягал на разликите между двете си деца вместо на приликите между тях.

— Той дори и не подозираше най-важната прилика между мен и Малкълм — каза Лариса, докато лежахме заедно в леглото ми. Да, заедно, защото историята й бързо беше превърнала безпокойството ми от работата й като убиец в едно чувство, далеч по-дълбоко от първоначалното ми влюбване.

— И коя е тя? — промълвих аз, като докоснах сребристите кичури и се взрях надълбоко в абаносовите й очи.

Тя погледна весело към тавана.

— И двамата бяхме малко луди. Поне не знам как другояче да го опиша.

Това не ми прозвуча съвсем сериозно.

— Сигурен съм — казах аз в същия тон. — А родителите ви нищо ли не подозираха?

— О, мама усети — отвърна Лариса. — Докато я тровехме, тя непрекъснато крещеше на татко, че знае, че я убиваме и че и двамата сме луди.

Повдигнах се на лакът и пуснах кичура, с който си играех.

— Тровили сте я?

Но Лариса сякаш не ме чуваше.

— Татко обаче не можеше да повярва — продължи тя. — Поне докато не го бутнахме от самолета. Едва тогава осъзна, че може би тя е била права…