Кейлъб Кар
Господарят на времето (24)

24

Когато заех мястото си до полковника, той каза:

— В някои свещенически и монашески ордени още се практикува самобичуването. Смятате ли това поведение за ненормално, докторе?

— За крайно, да — отвърнах аз, като погледнах заедно с него мониторите. — Но не за ненормално. Такава ли е тази работа за вас — самобичуване? Болезнените светлини и звуци играят ролята на бича ли?

— В определен смисъл със сигурност — отвърна Слейтън с прямота, която както всичко друго в него беше много впечатляваща. — През по-голямата част от живота ми, докторе, този свят — той посочи екраните — беше джунглата, сред която се движех и се борех, за да донеса на езичниците вярата на демокрацията. Докато… — Вниманието му се отклони, но той скоро се усети. — Едно е да откриеш, че твоят бог стъпва върху глинени крака. Съвсем друго е да разбереш, че тези крака са потънали в кръв. Не само кръвта на враговете ти, но и на твоите сподвижници. И да осъзнаеш, че и ти си съучастник в смъртта им. Че си виновен… по недоглеждане.

Видях как очите му отново се наляха със сълзи, а после казах:

— Полковник, вие говорите за кампанията в Тайван. Но не можете…

— Босна, Сърбия, Ирак, Колумбия и, да, Тайван — прекъсна ме бързо той. — Или всяко от шестте други места, където съм убивал и съм излагал на смърт войниците си и името на свободата. Можете ли да си представите какво означаваше да открия, че единствената свобода, от която се интересуват моите началници, е свободата на богатите им господари да въртят бизнес по тези места? Аз не съм глупак, доктор Улф. Най-малкото не обичам да се смятам за такъв. Защо тогава не го видях? Изобщо. Международните търговски организации и военните съюзи, чийто авторитет защитавахме — нима изкорениха тиранията, експлоатацията или неравенството поне в една от тези държави? Нима донесоха истинска свобода поне на една страна, която и без това вече беше свободна? Слейтън размаха стиснатия си юмрук.

— А ние все пак продължавахме да се подчиняваме. Да проливаме за тях кръвта на враговете си и да оставяме собствените си войници да умират. А после в Тайван стана ясно, че сме пратени там, за да умрем, че Вашингтон няма никакво намерение да спре нашествието на Пекин, че американците всъщност са в съюз с комунистите капиталисти. Не че харесвах правителството на Тайван, докторе, и още не го одобрявам. Но защо войниците ми да умират заради подобен цинизъм? И най-вече — Слейтън си пое дълбоко дъх — защо не го прозрях?

Свих рамене — нямаше смисъл да му опонирам от любов към спора.

— Mundus vult decipi — казах тихо аз.

Неуловимата му усмивка се върна.

— Благодаря, докторе.

— Съжалявам…

— Не, говоря съвсем сериозно. Благодаря ви, че не тръгнахте да ме успокоявате с фалшиви обяснения. Да, всеки иска да бъде мамен, включително и аз. Исках да вярвам в уроците, които бях научил като момче. Когато баща ми се върна от Персийския залив в чувал и го погребахме в Арлингтън, исках да вярвам, че в тази война се е проляла кръв не само заради петрола. Някъде дълбоко в мен гените на африканския роб ми подсказваха, че съм глупак, но аз не им обърнах внимание. Борех се с всеки опит за разкриване на измамата. А после, в Тайван… всичко се разпадна. Когато отидох да работя в Пентагона, бях призрак. Човек, който е бил лъган и се е научил да лъже. И щях да си остана призрак, ако не бях срещнал Малкълм. Но все пак дори и с тези хора нещо ми липсва. — Той се обърна към мен решително. — Нещо, което вие, докторе, ще ми помогнете да оправя.

— Защо аз? — стреснах се леко.

В отговор Слейтън се изправи и тръгна из залата.

— Психология и американска история, докторе, имам нужда от вашите познания. — Той скръсти ръце и ги изви. — Сигурно ще се изненадате, че именно аз много настоявах да ви вземем на кораба.

Едва не се разсмях от удивление.

— Наистина съм учуден.

— Не че беше трудно, след като прочетоха книгата ви. — Слейтън взе един екземпляр от моята „Психологическа история на Съединените щати“ от рафта и я запрелиства. — И видяха снимката ви — продължи той с тона на разбиращ и леко неодобряващ баща. — В този момент изборът бе направен. Но аз бях този, който ги насочи към вас. — Той спря да прелиства, загледа се в една страница от книгата и ме погледна развеселено. — Наистина ли смятате, че смъртта на майката на Джеферсън има нещо общо с написването на Декларацията за независимостта?

Избирах думите си по-внимателно, отколкото в книгата.

— Винаги ми се е струвало, че едва ли е случайно съвпадението на двете събития във времето. По всичко личи, че Джеферсън не се е разбирал много с майка си.

Слейтън кимна.

— Навремето подобна идея би ме отвратила, докторе. Цялата ви книга би ме отвратила. Вие слагате американската нация на кушетката и откривате, че е изтъкана от неврози.

— Много повече от неврози — осмелих се да кажа аз.

— Да — отвърна Слейтън. — Както казах, някога щях да ви прокълна за това. Но сега… — Той спря, а очите му се загледаха в танцуващите по пода светлини.

— Полковник — обадих се аз, — моля ви да не приемате това като омаловажаване на чувствата ви, но сигурно разбирате, че вашите терзания не са новост в американската история. „Измамата“, която описвате, е само нуждата да вярваме във вроденото философско и етично превъзходство на Съединените щати — това, което обикновено се нарича морална самомнителност. И то е с нас от самото начало. Всяка държава извършва големи престъпления, за да стигне до позицията на неоспорвана власт. Нашата не прави изключение. Трябвало е да се измисли метод за представяне на тези престъпления така, че хората да могат да живеят със съвестта си.

— Всичко това е вярно — каза Слейтън, като продължи да гледа към пода. — Но ние с вас ще разтърсим почвата под тази самомнителност.

Успокоителната ми проповед отиде на кино.

— Така ли? — попитах аз.

Слейтън кимна бавно, излезе от унеса си, обърна стола си към моя и седна.

— Преди един час говорих с Малкълм. Той беше дълбоко разгневен от нападението над Афганистан, въпреки че изведохме хората. Съгласи се с предложението ми следващата ни цел да бъде същото двуличие, което оправдана всичко — от заробването на моите прадеди до афганистанската атака. Той остави на нас двамата да уточним подробностите.

— Разбирам. — Опитах се да го приема колкото се може по-спокойно: очаквах да бъда част от следващата задача, но не и да я разработвам. — Е, имате ли някакви конкретни идеи?

— Още не — отвърна Слейтън. — Седя тук с вашата книга и се опитвам да измисля нещо, но щом се задълбоча, веднага потъвам в…

Той спря внезапно и наклони глава, заслушан в долитащите от апаратурата шумове.

— Ето пак — промърмори той. — За трети път тази вечер.

— Какво за трети път?

Слейтън поклати глава и продължи да се вслушва; а аз осъзнах, че ухото му „с фина настройка“ е способно да подбира отделни съобщения от объркващия шум.

— Мосад — каза той. — Израелското разузнаване. Тази вечер за трети път хващам части от радиограми до или от техни агенти в Европа. Говорят за някаква терористична дейност около германски концентрационен лагер.

Замислих се.

— Може да е войнственото крило на „Нова Германия“ — предположих аз. — Откакто Партията на свободата спечели изборите в Австрия, приятелите им от другата страна на границата създават много проблеми.

— Възможно е — отвърна не особено убедено Слейтън. — Но ако беше обикновено европейско твърдоглавие, израелците нямаше да са толкова притеснени. Е, ние си имаме своя работа, докторе — каза той, като се протегна да изключи всички аудио- и видеомонитори в залата.

И така пред нас се появи и изчезна незабелязан още един знак за потресаващата трагедия, която скоро щеше да ни застигне. Дори и сега не мога да преценя колко хора щяха да оцелеят, ако в този момент аз и Слейтън се бяхме вслушали по-внимателно в загадъчните съобщения, уловени от апаратурата. Защото подобни мисли несъмнено биха ме довели до лудост.