Кейлъб Кар
Господарят на времето (31)

31

Макар че да стигнем бързо до Франция беше много по-важно, отколкото да се крием от бойните самолети на Америка и съюзниците й, все пак беше по-разумно да вземем предпазни мерки, за да не бъдем открити по време на пътуването си на изток. Затова Малкълм и Илай се захванаха да създадат нов радарен сигнал на кораба ни, така че всякакви аномални съобщения, уловени от широкообхватни наземни станции, да се различават от онези, които англичаните и американците несъмнено бяха записали след срещите ни в Афганистан и над Северно море. Затова трябваше някой друг да поеме наблюдателния пост на Илай на кулата; а тъй като това беше работа, с която вече бях донякъде запознат, изглеждаше естествено Лариса да предложи аз да отида. Струва ми се обаче, че дори логиката да диктуваше друго, Лариса би намерила начин да я обори: колкото повече време прекарвах с нея, толкова повече тя ме искаше около себе си — безпрецедентно за мен положение, уверявах я аз.

— Защо? — разсмя се Лариса, като ме хвана под ръка и ме преведе по коридорите на кораба със своя неподражаемо войнствен и все пак привлекателен маниер. — Нима твоите романтични избраници са били толкова неподходящи? Не мога да повярвам. Не и за гениалния доктор Улф!

— Сарказмът е генетически нисша форма на хумор, Лариса — казах аз, като я сграбчих за кръста и я притиснах силно. — Макар и да разправят, че уважават мъжете, които са се посветили на работата си, жените определено не ги искат край себе си.

— Така и трябва — кимна уверено Лариса. — Всяка уважаваща себе си жена заслужава повече от вниманието, което получава.

— Какъв късмет, че и дума не може да става да се върна към предишния си начин на живот — отбелязах с усмивка аз. — Нали вече съм извън закона.

Лариса внезапно се изправи и се обърна към мен. Изглеждаше неприятно учудена.

— Гидиън — да не искаш да кажеш, че си мислил за това?

— Не съвсем. Но е естествено да си зададеш този въпрос — свих рамене аз.

Откакто я познавах, бях виждал сянката на несигурността да помрачава чертите й много рядко; сега обаче тя сякаш се задържа там.

— Нима? — каза Лариса и заби поглед в пода.

— Лариса? — Объркан, аз докоснах лицето й с ръка. — Не казвам, че съм правил такива планове, само се чудех.

Тя кимна и доколкото си спомням, за пръв път не каза нищо. В мълчанието й имаше нещо неизразимо искрено и тъжно, че аз неволно я прегърнах и я притиснах до себе си.

— Съжалявам — промълвих аз.

Тъкмо като психолог аз не би трябвало да си правя такива глупави шеги, помислих си с разкаяние. Човек с миналото на Лариса не можеше да си позволи много мигове на искрена емоционална уязвимост; а през тези изключителни моменти тя, естествено, трябваше да бъде винаги нащрек за евентуално предателство. В отношенията с такива хора не можеш да говориш за изоставяне дори и на шега. Би било най-малкото коравосърдечно. Затова си държах езика зад зъбите с надеждата, че усмивката ми ще бъде достатъчна, за да поправи лекомислената ми грешка, макар че всъщност не вярвах, че ще стане.

Но както често се случваше, докато бях с Лариса, грешах.

— Всичко е наред — каза тя тихо, но уверено.

— Сигурна ли си? — попитах аз.

— Понякога ми харесва да се държа детински, Гидиън — отвърна тя, — но това още не ме прави дете. Знам, че не си искал да ме нараниш.

Разбира се, че беше права; и докато мислех за новото доказателство, че тя не прилича на никоя друга жена, неволно се засмях, а тя веднага се заяде:

— Какво е толкова смешно, невъзможно прасе такова?

— Не е ли абсурдно наистина? — отвърнах тихо аз. — Да мислиш, че аз ще избягам от теб.

— Така е — каза тя. Чудесното й самообладание се беше възвърнало. — Наистина звучи абсурдно.

— Добре — разтърсих я леко аз. — Не прекалявай тогава.

Тя притисна още по-силно лице към гърдите ми и промълви толкова тихо, че не бях сигурен дали иска да я чуя:

— Ти няма да ме напуснеш, Гидиън.

Ако знаех, че това ще бъде един от последните безбурни мигове, които двамата с Лариса успяхме да откраднем от необикновено сложната ситуация, в която се намирахме, щях да се постарая той да продължи по-дълго. Като начало щях да се опитам да не обръщам внимание на сирената, която се обади пак в най-неподходящия момент. Но докато стояхме там, аз с цялата си глупост вярвах, че всички опасности произтичат от и водят към неща, които нямат нищо общо с връзката ми с Лариса. Така че отслабих прегръдката си и не успях да придам на този миг цялата важност, която той заслужаваше. Сега, естествено, разбирам, че направих само още една от поредицата ужасни грешки; но от това споменът не става по безболезнен.

Няколко минути след като зазвъня алармата, ние двамата с Лариса отново вървяхме по коридора, когато чухме към нас да се приближават стъпки. Скоро се озовахме лице в лице с полковник Слейтън в подножието на стълбата, която водеше към кулата.

— Още работим върху новия сигнал — каза той с нещо, което смътно и нетипично за него напомняше ужас. — Твърде късно, твърде късно. Вие видяхте ли ги вече?

Думите му сякаш показваха, че вече е задал и на другите същия въпрос; но той нито обясни за какво говори, нито изчака някой от нас да отговори. Само тръгна нагоре по стълбите.

— Не може вече да са ги построили — каза той, докато се качваше. — Дори и те не могат да бъдат толкова глупави!

Последвахме полковника до кулата, където той веднага отиде в единия й край и като допря ръце до прозрачната обвивка, впи поглед в мрака над и зад кораба. Не видях нищо особено на ивицата хоризонт от стратосферата; след като огледа същата ивица, и Лариса стигна до подобно заключение.

— Полковник? — попита тя. — Какво има, да не би скенерите да отчитат нещо?

Слейтън Кимна — движение, което бързо се превърна в изпълнено с отвращение поклащане на глава.

— Ято птици — поне апаратурата ги смята за такива. Бих искал да го вярвам, но какви ще са тези птици, които ще оцелеят на такава височина?

Отидох до него.

— Би ли ни обяснил, полковник. Какво точно има там според теб?

Слейтън продължи да клати глава.

— Там може да е смъртта, докторе. А най-лошото е, че може би аз съм я сътворил.