Бранди Толър
Опората (50)

Глава четиридесет и девета
Паркър

По дяволите, колко е хубаво да спиш. Събудих се отпочинал, преди да се включи алармата на телефона, но тези пет часа бяха крайно необходими. Тръгнах си, преди Ники да се събуди, изнизвайки се тихо от къщата. Отидох до Джон и Еди, изкъпах се, облякох се и отидох в кухнята, за да изпия чаша кафе, преди да отида на работа. Джон седеше на масата, хапваше зърнена закуска, докато Еди му наливаше кафе. Когато ме забеляза, тя ми подаде своята и извади още една от шкафа.

— Благодаря ти — казах аз, а гласът ми все още беше дрезгав от съня.

— Замръкна късно снощи, а? — попита Джон, а Еди се обърна, отпивайки от напитката, наблюдавайки ме, очаквайки отговора ми.

— Нямаше секс — вдигнах ръка в честна дума. И технически това бе истина. Опитвах се да бъда силен и въздържан. Опитах се да дам на Ники причина, доказателство, че съм до нея, независимо от всичко; независимо дали ще ми даде тялото си, или не. Но беше дяволски трудно. Особено, когато тя раздвижи стегнатия си задник срещу пениса ми, и ме умоляваше да я докосна. Харесваше ми да се считам за силен мъж във всички сфери, но дори и аз имах своите граници. Чувствайки тялото й да се гърчи до моето, докато хлъзгах пръстите си навътре и навън бе адски влудяващо. Жената ме беше хванала за топките. Просто го направи.

— Как са… нещата? — попита Джон.

— Разбираме се. — Опитах се да се измъкна и седнах на масата. — Тя изглежда… различна. — Веждите ми се намръщиха, докато се опитвах да намеря начин да го обясня. — Сякаш тя внезапно се оказа щастлива за бебето.

Джон се захили.

— Не мисля, че тя е била нещастна заради бебето. Мисля, че обстоятелствата я накараха да се почувства нещастна за това.

— Знам, че е трудно, Паркър. Но погледни прогреса, който тя постигна. Има това свое бизнес начинание и е въодушевена от него. Започна отново да се смее и да се държи като умна жена. Имам чувството, че нашата Ники най-накрая се завърна при нас.

— Да — въздъхнах. — Може би.

— Паркър, знаеш ли — добави Ники. — Ние знаем — тя посочи с ръка наоколо, показвайки трима ни — колко невероятно е тя. — И се усмихна тъжно. — Проблемът е, че тя не знаеше това. Тя не знаеше това отвъд красотата и блясъка. Тя дори не мислеше, че те заслужава, въпреки че те искаше. Ти й даде шанс да се докаже. Когато нещата между вас потръгнат, а те ще потръгнат — потвърди тя — тя ще знае, че те заслужава.

Прокарвайки ръка през косата си, се изправих и изпих последната глътка от кафето си, преди да отида до плота и да поставя чашата на мивката.

— Ще направя, това, което трябва. Просто… тя ми липсва. Знаете ли, да бъда с нея както вие двамата, когато сте заедно.

— Искаш да кажеш, че ти липсва сексът? — изстреля Джон.

— Да, задник. — Поклатих глава. — И това ми липсва.

Джон се изправи и тръгна към мен с протегнати ръце.

— Ела тук и нека те прегърна — каза той, копелето ми се подиграваше.

Хващайки Еди, която стоеше до мен, я бутнах пред мен, за да го блокирам. Шибаняк.

Смехът му затихна, докато изражението му се промени, и очите му се разшириха, докато той бавно обвиваше ръце около Еди.

— Здрасти, скъпа — измърка той, сгушвайки се във врата й.

— Боже — изстенах, отивайки в другия край на плота, далеч от тях. — Трябва да тръгвам.

Еди изписка, когато Джон я хвана за задника, и я повдигна върху плота.

— Костюмар — изквича тя.

— До по-късно, Паркър. Трябва да си изям закуската — извика Джон, докато изнизвах задника си от кухнята.

— Толкова си лош — нахока го Еди.

Точно отварях входната врата и последното нещо, което чух от Джон, бе:

— Просто искам да вкуся, преди да тръгна.

Шибаните ми уши никога нямаше да спрат да слушат тези глупости.

Мамка му.

Имах няколко възложени случая; повечето свързани с паркиране и няколко малки дела. Колегите ми станаха симпатични, повечето от тях, всъщност, но трябваше да призная, че най-накрая започнах да се чувствам тук като у дома. Прочитах някои документи, когато Лиан влезе в кабинета ми. Със сигурност бе готова да прави някои неща за мен. Опитвах се да не правя с нея контакт с очи. Да я гледам, изглежда окуражаваше опитите й да привлече вниманието ми. По някакъв начин тя винаги изпускаше нещо, когато излизаше от кабинета ми и се навеждаше със задник във въздуха, за да го вземе. Или се навеждаше над бюрото ми, деколтето й предоставяше идеална гледка за погледа ми.

— Паркър, кафе? — попита тя.

— Не, благодаря — промърморих, преструвайки се, че съм погълнат от работата ми.

— Успя ли да се установиш?

Знаех, че се опитваше да е мила и да завърже разговор, но, по дяволите, просто исках да се махне.

— Да. Снощи вечерях с приятели.

— О, това е забавно. Вечерта ми бе гадна — каза тя.

Мамка му. Не исках да питам, но трябваше.

— Съжалявам да го чуя. Всичко наред ли е?

Тя въздъхна преувеличено и каза:

— С приятеля ми скъсахме. — Повдигнах поглед, когато я видях да заобикаля бюрото ми, и да сяда на ъгъла му, кръстосвайки дългите си крака. — Но мисля, че така е най-добре — продължи тя. — Сложно е.

— Е, надявам се всичко да се оправи накрая.

Не бях сигурен какво точно казах, но не можех да измисля нищо друго, което да кажа. Въпреки че гледах делото в ръката си, я наблюдавах с периферното си зрение, чакайки я да си тръгне. Но, когато видях движението й над бюрото си, не можех да не погледна нагоре.

Веждите й се повдигнаха от изненада.

— Очакваш дете?

Тя държеше снимката, която Ники ми даде от ултразвука.

Усмихвайки се и опитвайки се да бъда любезен, се изправих, взех рамката от нея и я сложих върху бюрото си там, където беше. Тя слезе от бюрото и се изправи, тялото й бе на сантиметри от моето. Отстъпвайки назад, казах:

— Да. Той или тя ще се роди през април. Всъщност се надяваме да разберем тази седмица какво е.

Не успях да се сдържа, да не се усмихна при тази мисъл.

— Леле. Никога не си споменавал, че си женен или че си… с някого. Нямах представа.

— Ами… сложно е — отговорих честно. — Има някои неща, които се опитваме да оправим.

Тя сложи ръка върху моята и почти я отблъснах инстинктивно.

— Разбирам сложните неща.

По дяволите. Тя си мисли, че съм й изпратил послание. Защо, по дяволите, бях честен с нея? Преди да мога да намеря начин да й кажа, че ситуацията не е като нейната тя каза:

— Поздравления, Паркър. Обзалагам се, че ще бъдеш страхотен баща.

— Благодаря — промърморих, докато сядах отново. В кабинета ми влезе моят колега адвокат и офис приятелче Майк Андерсън и не бих бил по-благодарен за момента на появяването му. Харесваше ми, че когато той влизаше, Лиан излизаше.

— Паркър, мога ли да говоря за минута с теб? — попита той, стоейки на вратата, очаквайки отговора ми.

— Разбира се — отговорих малко прекалено нетърпеливо. Лиан пропусна намека да излезе и остана вкопана там, където стоеше. Всичко, за което можех да мисля бе: „Моля те, отивай си“. — Лиан, би ли ми донесла кафе?

— О — каза тя. — Дадено. Майк, ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Добре съм.

Имаше момент на неловка тишина, когато Лиан гледаше странно Майк, повече от обикновено, но той не я поглеждаше. Гледаше навсякъде другаде, но не и нея. След това тя излезе и въздъхнах шумно. Какво в тази жена ме караше да се чувствам толкова невероятно неудобно? Не би трябвало, защото красива жена се опитва да флиртува с мен, но нея — начинът, по който ме наблюдава — я усещах като проблем, но нищо твърде неуместно не се беше случило, за да спомена нещо. Въпреки това исках да държи задника си не върху бюрото си.

Докато минаваше покрай Майк, той отстъпи от пътя й, почти очевидно уверявайки се, че няма да има контакт с нея, когато тя излиза. Погледнах го с любопитен поглед. Когато ме забеляза, той извъртя очите си и поклати глава, затваряйки вратата на кабинета ми.

— Здрасти, човече — поздрави той.

Майк беше в своите тридесет, женен, с деца. Беше успешен адвокат и добре изглеждащ мъж и затова се запитах защо в момента изглеждаше толкова зле. Той пъхна ръце в джобовете на панталоните и се приближи до бюрото ми.

— Всичко наред ли е, Майк? — попитах аз.

Той въздъхна с дълбок, накъсан дъх и изстена.

— Паркър, ти си добър мъж.

Не успях да се сдържа да не се ухиля. Такова странно нещо да каже.

— Ъм, благодаря? — казах аз, опитвайки се да скрия хумора в гласа си. Трябваше ли да му кажа сега, или по-късно, че не се интересувам?

— Борех се с това дали да ти кажа нещо, или не. Истината е, че… не би трябвало да го кажа. Ще си спечеля адски проблеми, затова имам нужда от думата ти, че няма да кажеш на никого.

Повдигнах вежди. Това доста бързо стана странно. Нямах представа за какво говори, но тонът му подсказваше, че каквото и да е, то бе сериозно.

— Да, Майк. Имаш думата ми.

— Паркър, сериозен съм. Не можеш да кажеш и думичка на някого.

— Добре — обещах аз.

Майк прокара ръка надолу по лицето си.

— Опитвам се единствено да ти помогна, човече.

Сега предизвика интереса ми. Изправяйки се, заобиколих бюрото и седнах на края му, скръствайки ръцете си.

— Добре.

— Внимавай с Лиан. Трябваше да е моя асистентка.

Не бях чувал това и до известна степен бях изненадан.

— Случи ли се нещо?

— Когато постъпи във фирмата, започна като моя асистентка. Бях женен с деца и тя знаеше това. Но тя флиртуваше и няма да отрека, че до известна степен ми харесваше, искам да кажа, Боже, погледни я. — Той въздъхна. — Но никога не съм правил нещо неуместно. Дори и да изневерявах на съпругата си, нямаше да го правя там, където работя.

— Защо тя не е вече твоя асистентка?

— Това е частта, която не може да казваш. Една вечер работих до късно и тя дойде, заявявайки, че е забравила нещо на бюрото си. Тя затвори вратата на кабинета ми и започна да откопчава ризата си. Казах й да спре и започнахме да спорим. На следващия ден тя отиде до Човешки ресурси и подаде срещу мен жалба за сексуален тормоз.

Бях леко шокиран. По дяволите.

— Беше грозно. Трябваше да премина през тонове гадости и това застраши брака ми. И дори сега дебна като ястреб.

— По дяволите — промърморих. — Най-малкото не са те уволнили. — Опитвах се да съм позитивен.

— Сведе се до нейната дума срещу моята. Но това донесе петно върху името ми тук. Както и да е, стой далеч от нея. Тя е проблем.

— Благодаря за съвета. И няма да кажа на никого — уверих го аз.

Той кимна, махна и отвори вратата на кабинета, за да излезе, точно когато Лиан се връщаше с кафето ми. Той се отдръпна, пропускайки я, преди да излезе. Докато тя вървеше към мен, погледна назад, а веждите й се извиха в любопитство, когато се обърна към мен.

— Всичко наред ли е? — промърмори тя. — Той гледаше…

— Той е добре — казах аз, направо, докато заобикалях бюрото си, за да седна отново. — Благодаря за кафето, но трябва да се върнем към работата си. — Умът ми бе претоварен. Определено не желаех да давам на Лиан повече насърчаване. Винаги съм се стремял да бъда приятелски настроен, достъпен шеф, но в този случай трябваше да бъда по-затворен. Не исках да съм неуважителен към нея, но не исках и да съм й приятел. Не знаех дали това, което каза Майк, бе напълно вярно, но дори и така да е, това бе неприятно по много причини.

— Добре — отговори тя, преди да остави кафето ми и да излезе от кабинета ми.

* * *

Днес косата й бе спусната свободна и бе извита над едното й рамо. Човекът слагаше гел върху малкия й корем и Ники погледна към мен, давайки ми лека усмивка.

Дяволски красива.

— По дяволите, студено е — промърмори Ники за гела.

Седях на стол до масата, върху която лежеше тя, а коляното ми потропваше в очакване. Никога до сега не съм виждал ултразвук и ако трябва да съм честен се чувствах развълнуван да бъда тук с Ники.

— Какво мислиш, че е? — прошепнах.

Ники въздъхна продължително.

— Мисля, че е момче.

— Наистина ли?

— Да.

И тя изви уста.

— Ами, нека да видим дали бебето ще ни съдейства днес и ще ни направи хубаво представление — прекъсна ни жената, докато слагаше нещо като рол-он стик върху корема на Ники. Върху монитора се появи сиво и черно изображение, но за няколко секунди не можех да видя нищо, докато жената не забави движенията си. Усмихнах се, когато успях да различа формата на глава.

Ники протегна ръка, а аз я хванах и стиснах.

— Това е твоето бебе — каза тя с усмивка.

— Това е нашето бебе — възразих усмихнат.

Жената ни показа сърцето и мозъка, докато взимаше някои мерки. За известно време се умълча и се зачудих дали нещо не беше наред, но тогава тя попита:

— Искате ли да разбере пола?

— Да, моля — отговори Ники.

Жената плъзна уреда и спря, докато кликваше върху клавишите няколко пъти. МОМЧЕ се появи на екрана до това, което изглеждаше като малък пенис.

— Момче е — каза тя.

По дяволите. Не мислих, че можех да се усмихвам толкова широко през живота си. Не ми пукаше какво беше, стига да е здраво.

— Мамо, беше права — казах на Ники, която имаше сълзи в очите. Усмивката ми угасна. Да не би да превърташе?

— Отне ми доста труд, за да изчистя картината на лицето — прекъсна ни жената. — Бих искала да застанете на една страна за няколко минути и да видим дали бебето ще се помръдне.

Ники направи това, което й каза, и жената прави нещо за няколко минути.

— Добре ли си? — попитах скоро, след като тя затвори вратата.

— Да. — Ники попи под очите си. — Просто… сега е толкова истинско. Ще имаме малко момче. Зная, че съм гадна, Паркър, начинът, по който се държах заради случилото се, но нещо свързано с това, че разбрахме, че е момче, направи нещата по-силни.

— Какво направи по-силно? — попитах.

— Любовта. Вече го обичам и съм толкова изплашена.

Усмихнах се леко и отметнах малко коса от лицето й.

— И се чувстваш зле, защото си изплашена?

— Да.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз също съм изплашен.

— Така ли?

Не беше трудно да се усети шокът в гласа й.

— По дяволите, да — отговорих. — Мисля за всичко, което би могло да се обърка. Дали ще бъде здрав, дали ти ще си здрава и ще родиш ли безопасно? Ще бъда ли добър баща? Ами ако той ме мрази?

Тя леко се закиска, докато потриваше носа си.

— Никой никога не ще те намрази, Паркър.

— Това е защото съм невероятен — предположих аз на глас.

Тя се усмихна и извъртя очи.

— Никога не си казвал, че се притесняваш, или че си изплашен — добави тя.

— Знам, че и за двама ни това е ново, но мисля, че това, което чувстваме са стандартни чувства, през които преминават всички родители.

— Съжалявам, че се държах като такава… пикла. Паркър, искам това бебе — увери ме тя. — Може би не го бях осъзнала колко много, докато ти не каза, че ще го вземеш.

Взех ръката й в своята и я стиснах.

— Онази нощ и аз казах някои наистина ужасни неща. Съжалявам.

— Ти каза това, което трябваше да се каже. Държах се като голям хуй.

Не успях да се сдържа и се засмях на избора й на думи.

— Може би просто малък хуй — пошегувах се аз и тя се засмя. — Като хуй с размерите на този на Джон.

— Съжалявам, че ще спукам сапунения ти мехур, но, скъпи, той не е малък.

— По-малък е от моя, все пак. Нали? — попитах аз, опитвайки се да продължа да я развеселявам.

— Ами…

Тя въздъхна и отмести поглед, сякаш не искаше да отговори.

— Ами какво? — попитах аз, а смехът ми се увеличаваше. Преди попитах като на шега, но сега изглежда, че ми беше важно да знам.

Тя се засмя високо и се обърна към мен.

— Мина известно време, откакто видях твоя, и ми е трудно са си спомня подробностите за него. Може би трябва по-късно да ми го покажеш.

Пенисът ми потръпна.

— Но ти го почувства миналата нощ — прошепнах, а тя изстена. — Да не би да се опитваш да ме прелъстиш по време на ултразвука на нашето бебе, Ники Рий? — Опитвах се да звуча смутен, но се провалих.

Тя се усмихна самодоволно.

— И успявам ли?

— Работи — признах, премествайки ръката й надолу и притискайки я върху ерекцията си. — Сега припомни ли си?

Докато тя ме обхващаше, каза:

— Няма нищо за което да се притесняваш по въпроса с размерите, Паркър Хейс. Повярвай ми.

И тя пусна един малък стон. Мамка му.

Отворих уста да проговоря, когато вратата се отвори, и Ники махна ръката си от пениса ми.

— Ники?

Влезе слаба жена в сини медицински дрехи, следвана от тази, която прегледа Ники.

— Здравейте, доктор Морис. Това е Паркър, моят…

И Ники спря, погледът й се стрелна към мен, несигурна как да продължи.

Полуизправен, опитвайки се да скрия ерекцията си, отговорих вместо нея:

— Любовта на живота й и бъдещ съпруг. Тя просто не е приела все още тези факти.

Доктор Морис се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, Паркър. — Тя погледна към Ники. — Права си. Секси е.

Избухнах в смях, докато Ники се изчервяваше. И започнах да пея:

— Ти мислиш, че съм секси. Ти искаш да имаш моите бебета.

— Мили Боже. — Ники изстена, докато се бореше със смеха си. — Няма никакъв шанс да имате успокоителни, с които да го успокоим, нали?

— Свършиха — подсмихна се доктор Морис.

— По дяволите — добави Ники, щраквайки с пръсти.

— Ники, легни отново и нека да погледнем това бебе.

Ники се извъртя по гръб, докато аз заемах мястото си, а докторката изсипваше още гел върху корема й и сложи апарата отново отгоре. Тя мълчеше, докато почукваше по клавишите, правейки бележки и принтвайки снимки.

— Това е мозъкът на бебето ви — започна тя, посочвайки екрана. — Имаме два лоба, както може да видите. — Очите и на двама ни бяха върху екрана. — Точно тук — продължи доктор Морис — виждам кисти.

— Кисти? — попитах, а веждите ми се повдигнаха. Това звучеше лошо.

— Има няколко от двете страни.

— Какво ни казвате? — попита Ники, а загрижеността бе очевидна в нестабилния й глас.

Доктор Морис се обърна и се усмихна меко.

— Не съм притеснена. Не и все още. Затова, докато не ви кажа да се притеснявате, вие не трябва да го правите.

— Не се обиждай, док, но в момента подлудявам — каза Ники, докато се наместваше, за да се изправи, изтривайки корема си с хартия и дръпвайки блузата си надолу.

— Знам. Искам да се срещнеш с мой колега. Той е специалист по високорискови бременности.

— За какво ще се срещаме с него? Не разбирам — прошепна Ники.

— Кистите може да са ключов индикатор за тризомия 13 (Синдром на Патау). Въпреки че не е необичайна появата на кисти и през повечето случаи те изчезват с раждането.

С Ники бяхме безмълвни, докато най-ужасните сценарии пробягваха през главите ни. Дори не знаех за какво говорим, но всичко, за което можех да мисля, бе, че нещо не е наред с детето ни.

— Изпращам ви горе да се срещнете с доктор Лов. Той ще направи по-дълбок ултразвук и ще определи дали трябва да се направи тест на околоплодните води.

Доктор Морис говори още, а следващите два часа се изнизаха. Ники бе тиха, но можех да видя, че бе паникьосана, особено, когато доктор Лов препоръча теста. Това сигурно означаваше, че той мислеше, че нещо не е наред. Да се направи такъв тест бе достатъчно да ме убие. Те забиха гигантска игла в корема й. Но Ники бе боец и не се оплака нито веднъж. В интерес на истината, бе безмълвна. Доктор Лов се опита да говори с нея, дори се пошегува, за да разведри обстановката, но Ники бе като в мъгла. Резултатите от теста щяха да са готови след седмица. Цяла шибана седмица в очакване да чуем дали детето ни може би има сериозни увреждания. Мамка му.

И все пак не можех да изперквам. Трябваше да се държа заради двама ни. Скоро след като се озовахме в колата, Ники помоли за телефона ми.

Подавайки й го, я попитах:

— За какво ти е?

Тя взе телефона, но не отговори. Поглеждайки я, видях да извежда интернет браузъра. Щеше да прочете за тризомията.

— Ники, може би не трябва да го правиш. — Но тя ме пренебрегна. Не каза нищо, докато скролваше. Задържах очите си върху пътя, ужасен, сякаш имах тухла в стомаха си. Започна да вали и помислих колко много отиваше на ситуацията. Това се предполагаше, че ще е един щастлив ден. И тя беше щастлива. Ние бяхме точно там… заедно… щастливи. И след това се случи това.

Тя започна да ридае. Не се поколебах. Отбих колата и я паркирах. Пресягайки се, я взех в ръцете си и я задържах, докато тя се освобождаваше. Тя плачеше и говореше за всички ужасни неща, които бе прочела. Използва термини като процент на оцеляване в ранна детска възраст и качество на живот и поисках да ударя нещо. Но не го направих. Задържах я и й позволих да се освободи от всичко.

— Вината е моя — изхленчи тя, докато се изправяше, попивайки под очите си.

— Какво? — попитах, сякаш това беше най-нелепото нещо, което някога съм чувал.

— Защото не исках бебето. Защото се държах егоистично, затова сега съм наказана — изплака тя. — Аз му го причиних.

Отново я придърпах към себе си.

— Не, вината не е твоя. Не мисли така.

— Толкова съм изплашена, Паркър — промърмори тя.

— Аз също. Но ние все още не знаем нищо със сигурност. Затова трябва да се опитаме и да запазим самообладание, става ли?

Тя се отдръпна отново и кимна слабо.

— Ще останеш ли тази вечер с мен? Моля те.

— Не би могла да ме накараш и със сила тази вечер да те оставя, Ники — казах аз, пресегнах се и стиснах бедрото й.

Закарах я до дома й и я вкарах в банята. Докато се къпеше, сготвих вечеря и когато тя излезе, и двамата успяхме да хапнем, въпреки че в действителност не бяхме гладни. Легнахме си рано, лежахме заедно в мрачна тишина, а мислите ни препускаха през нас.

Когато тя се извъртя към мен и се притисна, бях изненадан. Но тогава тя ме обкрачи. Беше облечена в огромна тениска и бикини. Аз бях само по боксерите си. Когато съблече тениската си и русата й коса се спусна надолу, покривайки гърдите й, това отне дъха ми. Тя се плъзна надолу, свали боксерите ми, а аз й позволих. Сега не можех да й откажа, защото истината бе, че имах нужда от нея. И аз имах нужда от това. Имах нужда от това, тя да бъде моя опора. Внимателно я обърнах по гръб и свалих памучните й бикини. След това легнах до нея. Целунах устните й, врата й, раменете й. Внимателно погалих гърдите й, докато тя сграбчи ръката ми и я натисна надолу. Докато пръстите ми се вмъкнаха в нея, тя обърна главата си и ме целуна с удоволствие.

— Паркър, обичам те — прошепна тя.

Опустошен съм от нуждата ми от нея. Не просто сексуална, не просто нужда от освобождение, но нуждата по някакъв начин да съединим телата си заедно по начин, който в действителност не бе възможен. Да я пъхна в мен, да направя така, че да няма нея и мен, а само ние. Обърнах я на една страна, така че гърбът й да е към мен, и след един момент тласнах пениса си в нея. Движех се бавно, уверявайки се, че я докосвах навсякъде, докъдето можех със свободната си ръка.

— Никол, обичам те — прошепнах аз, докато стисках нежната й гърда. Всяка целувка, всяко малко ухапване, което й давах, тя хленчеше и се гърчеше срещу мен, умолявайки ме за повече. Защитата ми рухна. Повече нямаше да се сдържам.