Бранди Толър
Опората (48)

Глава четиридесет и седма
Паркър

Когато влязох в къщата, носейки няколко чанти, във всекидневната седеше Джоуи с бира в ръката и гледаше телевизията. Дори не ме забеляза. Ники ровеше в хладилника, проклинайки. Очевидно не ме беше чула, че съм влязъл, докато заплашваше живота на нероденото ми дете.

— Мразя, че ще се родиш сирак, но той наистина сам си го причини — започна да мърмори тя в една безкрайна нишка заплахи срещу живота ми.

— Може ли да видя детето си поне веднъж? — попитах аз, причинявайки й да се изправи и да удари главата си.

— По дяволите — изсъска тя, докато се хващаше за задната част на главата.

— По дяволите, съжалявам. Добре ли си?

Пуснах покупките и забързах към нея, прокарвайки ръката си над удареното място, за да проверя за цицина.

— Всичко е по твоя вина — изхленчи тя.

— За това, че удари главата си?

— Да. Ако не беше поканил всички на вечеря, нямаше да заравям главата си в хладилника, търсейки храната, проклинам душата си за това.

Смеейки се, взех хавлиената кърпа, която лежеше на плота, отворих фризера и извадих малко лед.

— Да, е — закисках се — ще ти помогна да сготвиш. Няма да те оставя да се разправяш сама.

Сложих ледените кубчета в кърпата и внимателно я сложих отзад на главата. Тя гледаше към мен, синият й поглед бе мек, а ръката й намери моята, там където тя държеше леда.

— Зная, че не би го направил — промърмори тя.

За момент се взирахме един в друг и трябваше да изблъскам назад желанието ми за нея. Да бъдем само приятели, започна да става по-трудно, отколкото мислех. Исках дяволски силно да я целуна. Беше обула дънки и розова риза с дълги ръкави, а косата й бе прибрана в хлабава плитка от едната й страна. И, по дяволите, ухаеше адски добре; като ванилия и захар. Когато се запознахме онзи уикенд, я бях виждал само в рокли и токчета. Беше секси и съблазнителна. Но точно сега, докато стоеше тук боса, в обикновени дрехи, аз бях пленен. Преди бях чувал хора да използват израза „тя сияе“, когато се описва бременна жена, но сега можех наистина да го видя. Тя изглеждаше сияеща.

— Изглеждаш красива, Ники — успях да кажа, преди да издърпам ръката си изпод нейната, все още държейки кърпата. Бузите й се обагриха в розово, докато й я подавах, а тя я взе, но дори не ме погледна, когато каза:

— Благодаря.

— Имам нужда от бииииррррррра — изпя гадно Джон, докато вратата се отвори, и той влезе в кухнята, Еди го следваше близо зад него. Усмихна се, като ме видя.

— Хей, задник. — Бе облечен в дълга фланелена риза и износени дънки и изобщо не изглеждаше като адвокат. Забравих да си взема дрехи за преобличане за след работа, затова бях официален.

Отворих хладилника и грабнах три бири, подавайки по една на Еди и Джон.

— Здравей и на теб, Джони — отговорих саркастично.

— Как успя да убедиш Ники да сготви тази вечер? — попита Еди, докато махаше капачката на бирата си.

— Не го е направил — промърмори Ники.

— Казах й, че ще й позволя да изнасили тялото ми, ако го направи — отговорих небрежно, преди да отпия от бирата си.

— Пич — каза Джоуи, влизайки в кухнята. — Без разговори за секс тази вечер. Дори и шеги.

С Джон се закискахме. Предположихме, че след като Джоуи приемаше Ники и Еди като негови сестри, той вероятно не искаше да слуша как се шегувахме за това да правим секс с тях.

— Освен това, ще трябва да предложиш повече от тялото си, преди да се съглася да приготвя вечеря за пет човека — добави Ники. — Или вечерята, или готвене като цяло. — Тя отвори чекмеджето до хладилника и извади малка жълта престилка с череши върху нея и с връзки за около кръста. Гледах я, когато тя вдигна очи, и ме улови да го правя.

— Какво?

— Откъде взе това? — попитах я аз.

Една тъжна усмивка мина през устните й, докато слагаше няколко кичура зад ушите си.

— Един ден се видях с майка ти. Пазарувахме някои неща за къщата и бебето. Тя донесе някои неща за кухнята. Това беше с тях.

Усмихвах се, когато се приближих до нея, и хванах ъгълчето на престилката, взирайки се в нея. Разпознах я. Майка ми я слагаше, когато бе в кухнята ни, приготвяйки най-хубавите ястия. Тя бе едно от материалните неща, които ме караха да се чувствам обичан. Когато помислих за мама, гърдите си ме присвиха. Зачудих се дали тя не я бе дала на Ники, знаейки какво би означавало това. Тя бе невероятна майка. И тази престилка бе сантиментална. Когато бях дете на няколко пъти я бях слагал, но не исках да споменавам това. Слава на Бога, че тези снимки не бяха в кутията, която мама показа на Ники.

— Майка ти ми даде, както и това — закиска се Ники, докато изваждаше снимката от чекмеджето. Това беше моя снимка на пет години, обут в токчетата на мама и с престилката, с червило, намазано върху лицето. Не нарекох ли току-що майка ми невероятна? Взимам си го обратно.

Преди да мога да я взема от нея, Ники се наведе назад на плота, задържайки я отзад. Пресегнах се, за да я достигна, но не можех да се притисна прекалено силно към нея, без да рискувам да я нараня. Тя се смееше и подиграваше:

— Паркър, това е толкова сладко!

С липсата на други възможности трябваше да извадя смъртоносните си оръжия. Пръстите си. Внимателно я погъделичках отстрани и смехът й стана истеричен, докато се гърчеше срещу мен. Ръката, която държеше снимката, все още беше протегната над плота, опитвайки се да я държи далеч от мен, докато тя се опитваше да се бори със свободната си ръка. Бузите й се зачервиха, а устата й се отвори, показвайки нейните идеални, прави, бели зъби. За момент почти забравих за снимката, докато я наблюдавах, и усещах движенията й срещу мен.

Дяволски красива.

— Милост! Милост! — квичеше тя, точно когато Джон взе снимката от ръката й.

Мамка му.

Той веднага избухна в смях и протегна снимката към Еди и Джоуи, за да могат да я видят. Ники, възстановявайки се от гъделичкането, задържа и двете ми ръце и положи чело върху гърдите ми, докато смехът, обзел тялото й, затихваше. Не се помръднах. Не ми пукаше, че приятелите ми се забавляваха на мой гръб. Ники ме докосваше, използвайки ме за опора, докато се успокои. Това бе всичко, което исках — да бъда нейната скала. И бях щастлив да я задържа, докато се смееше.

Тя най-накрая бе способна да погледне нагоре и да изтрие сълзите от очите си.

— Наистина те мразя, знаеш това, нали? — усмихна се тя.

— Ако омразата ти те кара да се смееш така, ще те карам да ме мразиш всеки ден до края на живота си.

Смехът й замря и очите ни се впиха едни в други, докато Джон не извика:

— Ще постна това във фейсбук.

Е, сега вече ми пукаше.

— Не, няма, копеле! — изкрещях аз, докато тръгвах след него.