Бранди Толър
Опората (20)

Глава деветнадесета
Паркър

Умът ми препускаше с хиляда километра в минута. Все още бях в шок, поне така си мислих. Бях мъж, щях да се грижа за детето ми и ако Ники ми позволеше, щях също така да се погрижа и за нея. Но да, дълбоко в себе си, моята същност бягаше наоколо като луд човек и крещеше: Какво, по дяволите? Дете? Отворих няколко шкафа, докато открих чашите и извадих една. Обръщайки се към хладилника, за да достигна до дръжката, вниманието ми беше привлечено от дълга снимка, с няколко кадри в нея, която беше върху вратата. Снимки от ултразвук.

Взимайки я, аз се наведох над плота и оглеждайки черно-сивите снимки, сърцето ми заби оглушително в гърдите ми. Това е то. Моето дете. То съществува. Страхът, който изпитвах се отдалечи, докато сърцето ми изглежда нарасна, преливащо от чувствата в гърдите ми.

— Аз съм само на десет седмици. Можем да разберем пола, когато съм в двадесетата. Шестнадесетата, ако сме късметлии.

Тя стоеше до плота, наведена, дъвчеше долната си устна, докато ме наблюдаваше как се взирах в снимките на бебето ни.

— Искаш ли да разбереш? — попитах аз, а гласът ми беше дрезгав от чувствата.

Тя присви рамене.

— Да.

Позволих си да се изгубя в мислите си за няколко секунди, преди да осъзная, че тя имаше нужда от напитката си.

— Хей, седни. Ще ти донеса напитката.

Докато бях зает да й сипвам напитката, тя се качи на едно от бар столчетата на плота. Когато й подадох чашата, тя отпи бавно и присви устните си след това.

— Това спасява живота ми тези дни.

— Толкова лошо ли е сутрешното неразположение?

— Да, но само след като се събудя. Изчезва доста бързо — каза тя, преди да отпие още веднъж. Очите ми се спуснаха по тялото й. Халатът й беше отворен леко горе и разкриваше извивката на гърдите й.

— Ах, ти перверзник — засмя се тя, привличайки вниманието ми към лицето й. — Ти току-що откри, че ще ставаш баща и се възбуди.

Засмях се.

— Не мога да се сдържа. Имаш невероятни гърди, Ники.

Заобикаляйки плота, аз я завъртях в стола й така, че да застана между краката й. Тя погледна към мен, нейните сини очи бяха пълни с несигурност.

— Кажи ми точно сега, че не ме желаеш — подразних я аз. — Кажи ми, че нашето време заедно не е било невероятно, и че не означава нищо. Независимо какво казваш, аз ще бъда тук за детето. Аз не съм непрокопсаник. Ще се погрижа за това, което е мое. Но мисля, че си дължим един шанс, за да разберем дали може да се получи между нас.

— Паркър, аз…

— Ники — спрях я аз. — Мислих за теб всеки шибан ден от месеци. Обаждах се, изпращах ти съобщения, писах ти във фейсбук. Щастлив съм за нашите най-добри приятели и исках да бъда тук, за да празнувам с тях, но единственото нещо, заради което нямах търпение, беше да те видя. Искам те. Знам, че си изплашена… Знам, че има неща от миналото ти, които те плашат, за да се довериш на мъж, но ми позволи да ти докажа, че аз не съм като повечето мъже.

Дъхът й излезе със свистене, докато очите й блестяха със сълзи.

— Наистина съм изплашена — изплака леко тя.

— Аз също — казах й аз, докато поемах лицето й в ръката си и изтривайки сълзата й с палеца си. И това беше истината.

— Как… как ще опитаме, Паркър? Ти живееш толкова далеч.

Въздъхвайки, потрих еднодневната си брада.

— Нямам всички отговори, Ники. Но заедно ще разберем. Обещавам. Просто… ни дай шанс, става ли? Не бягай повече от мен.

— Това е лудост. — Тя избърса лицето си. — Ние едва се познаваме един друг.

— Тогава трябва да се опознаем. Какви са плановете ти за днес? — Главата й се отметна нагоре и очите й се разшириха. — Какво?

— По дяволите! — изписка тя, докато слизаше от стола и се затича към спалнята си.

— Мамка му — възкликнах аз. Сигурно отново й стана лошо. Затичах се след нея в спалнята й, но тя не беше в банята, където си мислих, че ще бъде. Вратата на дрешника й беше отворена и можех да я видя вътре как издърпа една рокля от закачалката й.

— Трябва ли да ходиш някъде?

Хвърляйки роклята върху леглото, тя влезе отново в дрешника и излезе с чифт адски секси токчета.

— Имам обяд с баща ми. Ще му кажа.

Очите й не искаха да срещат моите и изглеждаше толкова бледа, че се изплаших, че може да припадне. Хванах я, обърнах я и я принудих да седне на леглото.

— Трябва да се успокоиш — казах й аз.

— Да не би да ми казваш какво да правя? — подразни се тя.

Веждите ми се смръщиха от непостоянното й настроение.

— Да — отговорих просто.

Тя си пое дълбоко въздух и вдигна поглед към тавана.

— Той ще се ядоса.

— Изплашена ли си?

— Да — призна тя, а раменете й се отпуснаха. — Рядко го виждам и мразя, че ще му съобщя новина, която няма да иска да чуе. Той има способността да ме накара да се почувствам като глупаво дете и казвайки му, че съм бременна и неомъжена, ще налее масло в огъня.

— Тогава идвам с теб — казах й аз и се обърнах, за да изляза от спалнята.

— Какво ще направиш? — изписка тя, докато се изправяше.

— Това е нашето бебе… Аз съм бащата. Трябва да бъда там.

— Не, Паркър… ти не разбираш…

— Разбирам идеално. Отивам да се преоблека.

— С какво?

— Чантите ми са до вратата.

Очевидно не ги беше забелязала, когато влязох. Веднъж щом бях преминал прага й, нямах никакво намерение да си тръгвам.