Бранди Толър
Опората (24)

Глава двадесет и трета
Паркър

— Здрасти, големи татко — пошегува се Джон, когато влязох в неговото БМВ. Тази кола едно време беше бебчето му. Сега боята й бе навсякъде на точки, благодарение на чакълестата алея. Тази сутрин се обади и попипа дали не искам да закусваме, преди да отиде в кабинета си.

— Мило — изсумтях аз.

Докато той изкарваше колата на пътя, попита:

— Как са… нещата?

Прокарвайки ръка през косата си, въздъхнах раздразнено. Бях напълно наясно с мащаба на това какво повличаше след себе си да имаш бебе, дори само от това къде живеехме Ники и аз. Но знаех, че можехме да се справим.

— Ще измислим нещо.

Усмихнах се, докато си спомнях как напуснах Ники в леглото, след като се събуди сутринта. Тя настоя да изляза и да я оставя да почине, затова след като й занесох соленки и джинджифилова напитка, я оставих, за да може да поспи.

— Тя определено се е шашнала.

— А ти не си?

— Искам да кажа, че според мен това е нормална реакция, но мисля, че ще се справим.

— И какво ще се случи сега?

— Ние… все още го мислим. Очевидно, трябва да се справим с логистиката. Дали аз да дойда тук или тя да се премести в Ню Йорк? Такива неща.

— Какво казва тя? — попита той, докато влизаше в паркинга на закусвалнята.

Изчаках, докато излязохме от колата, и влязохме вътре, зад да отговоря.

— Не знам. Баща й вчера й каза, че я оставя да се справя сама, и след като той плаща за апартамента й, тя трябва да се премести. Вчера се ориентирахме. Днес трябва да съставим план.

Следвах Джон по пътя към едно сепаре в дъното и точно бяхме на път да седнем, когато звънчето на вратата звънна и привлече вниманието ми. Влезе Дирк и се усмихна на сервитьорката зад плота така, че накара бузите й да се изчервят.

— Копеле — промърмори Джон, докато сядахме.

— Да, относно това — изсумтях. — Какво беше това миналата нощ с, ако се занасяш с нея, ще се наложи да се разправяш с мен?

Джон пренебрегна въпроса ми и даде на сервитьорката ни приятелска усмивка, докато тя слагаше пред нас две чаши за кафе и започна да ги напълва.

— Ще поръчаме бъркани яйца с бекон — каза й той.

— Идват веднага — изчурулика тя, преди да се отдалечи.

Срязах Джос с поглед, който казваше: Какво, мамка му?

— Да не би току-що да поръча заради мен?

Той сложи малко захар в чашата си и разбърка, засмивайки се тихо на себе си.

— Е, благодаря, Джони — казах с най-добрия си женски тон. — Винаги съм искала мъжете да поемат контрола, да поръчват храната ми и да ме правят своя кучка.

Джон се разсмя по-силно.

— Бих казал, че имаш нужда от твърда ръка, Паркър.

— Дано да е дяволски добра закуска — предупредих го аз.

— Повярвай ми — каза той. — Поръчах ни най-доброто в менюто.

— Е… да се върнем на Дирк. Каква беше онази тъпня миналата нощ?

Джон отпи от кафето си, преди да отговори.

— Първата нощ, когато го срещнах, бе на някакво парти край реката и на практика той ми каза, че ще ми срита задника, ако нараня Еди.

— Леле.

— Затова просто хвърлих тази глупост обратно в лицето му.

— Готино. Може би трябваше да направиш нещо по-фино. Да се изпикаеш върху Еди, би могло да покаже гледната ти точка без всички тези пози.

— Майната ти, Паркър — промърмори той.

— Разбрах — засмях се аз, вдигайки ръце, предавайки се. Очевидно това беше раздразнена точка за Джон и изглежда бях налял масло върху нея, дразнейки го със запалена клечка кибрит. — Той е глупак, задявайки се с твоята жена.

— Ако мислиш, че е само с нея, грешиш — Джон се изкикоти, облягайки се назад заедно с чашата си с кафе. — Има същото и с Ники.

Този път аз се облегнах назад, но не и преди да погледна над рамото му бързо към Дирк. Той стоеше на плота, отпивайки от кафето си. Предполагам, че бе добре изглеждащ мъж. Но около него имаше някаква арогантност.

— Да, но Ники носи детето ми. Съмнявам се, че ще тръгне след бременна мадама — отговорих аз, преглъщайки скритата завист, която почувствах.

Джон не каза нищо, просто отклони очи и отпи от чашата, скривайки усмивката на лицето си.

— Какво?

— О, нищо. — Той поклати глава. — Просто не мога да чакам, докато не се изпикаеш върху Ники.

— Защо все още не си му сритал задника? Знам, че можеш. Виждал съм носа на онзи бияч в Ню Йорк — подразних го аз. — Може да причиниш хубави щети.

— Никога няма да мога да забравя тази вечер. — Джон извъртя очите си и се засмях. — Защото той е техен приятел и… аз съм нов тук. Ако сритам задника на красивото градско момче, това няма да изглежда добре за мен. Имам нужда от работата си.

— Добра причина.

— И така, обратно към теб, татенце Хейс. Какво смяташ, че ще се случи?

Въздъхнах и почесах челюстта си, изгубен в мислите си, преди да отговоря:

— Трябва да работя, затова ще бъде идеално да дойде с мен в Ню Йорк.

Джон прехапа устни, а очите му се разшириха. Очевидно мислеше върху това, но не искаше да каже какво.

— Какво? — попитах аз.

— Просто мисля, че няма да е толкова лесно. Ники живее тук и Еди е тук. Не разбираш връзката между тях. По дяволите, аз не разбирам връзката между тях, но тя съществува и е дяволски неразрушима.

— Мислиш, че тя няма да иска да се премести в Ню Йорк заради Еди?

Той поклати главата си и отново отпи от кафето си.

— Мисля, че ще е нещастна без Еди. Еди ще бъде нещастна без нея. Какво друго семейство имат? Те се имат една друга и това е. И Джоуи — добави той.

— Чичо ми ще ме убие като напусна. — Въздъхнах.

— А бебето? Как ще приеме това? — попита Джон.

Наведох се напред и облегнах лакти върху масата, държейки чашата между ръцете си. Минаха само няколко седмици, когато го уверих, че съм се защитил с всяка жена, но не и с Ники. Поклащайки глава, осъзнах, че това трябва да се е случило, когато правехме секс във ваната. Тогава беше единственият път, когато бях в нея без защита.

— Вероятно не много добре — отговорих и леко изсумтях. — Но нещата са такива, каквито са. Ще го преодолее.

— С Еди сме тук… за двама ви. От каквото и да се нуждаете.

— Благодаря, човече. Оценявам го. Просто я наглеждай, докато ме няма, моля те. Мразя, че трябва да я оставя, но трябва да се прибера.

— Тя е от семейството. Ние винаги се грижим за семейството си.