Бранди Толър
Опората (38)

Глава тридесет и седма
Ники

— Ники, чакай! — извика Паркър, докато ме преследваше през паркинга, а чакълът хрущеше под краката му, докато тичаше.

— Знаеш ли — завъртях се аз, поглеждайки го, спирайки го насред пътя му — наоколо, три километра надолу има голям билборд. Може просто да си спестиш дъха и да обявиш, че Ники Рийз е бременна!

— Настояването ти да държиш бременността си в тайна тази вечер можеше да нарани теб и бебето, не може ли да го разбереш?

— Мога да се справя сама, Паркър — изкрещях аз.

— Справи се толкова добре, че падна на коленете си — промърморих под носа си.

— Моля? — попитах отбранително.

И гласът му се повиши.

— Толкова ли е лошо, ако всички разберат? — попита той. — Искам да кажа, мамка му… всички те в крайна сметка ще разберат.

— Не съм готова всички да разберат! — изкрещях. — Ти не си оттук. Не ти пука какво мислят хората за теб, но мен ме интересува!

По лицето ми започнаха да се спускат сълзи и аз ги избърсах гневно.

— И какво си мислиш, че ще помислят за теб?

— Че съм глупаво момиче, което е забременяло от някакъв мъж, и е провалило живота си! — извиках към него.

Очите му се разшириха, леко шокирани от честността на отговора ми, но това бе истината.

Той си пое дълбоко въздух и прокара ръка през косата си.

— Някакъв мъж, а?

Сълзите не искаха да спрат и знаех, че се държа прекалено емоционално и драматично, но не можех да се овладея. Трябваше да кажа на глас това, което чувствах. Той трябваше да знае, че съм ужасена.

— Предполагаше се, че това ще е еднократна сделка. Не се предполагаше да бъде… — посочих между нас — това. Това бебе провали всичко за мен.

Тишината, която се възцари след думите ми бе почти оглушителна, докато думите увиснаха тежки във въздуха между нас.

— Знаеш ли, Ники — въздъхна той. — Това също не съм го планувал. Моят план бе Ню Йорк. Моят план бе работа, за която повечето адвокати биха убили. Но плановете се променят. — Той поклати главата си и отказа да ме погледне. — Знам, че е трудно, но знам, че се опитвам с всички сила да го направя по-добре. Опитвам се да се преместя тук. Опитвам се да те обичам… ако ти, мамка му, просто ми позволиш. Нашите първоначални мечти може и да са изчезнали, или за в момента изоставени, но ако ти просто се успокоиш и спреш да ме отблъскваш… да спреш да се чувстваш засегната от тази ситуация, може би… само може би, може заедно да изградим по-добра мечта.

Знаех, че към егоистична и глупава. Но мразех как той просто го каза пред мен.

— Каква мечта ще бъде, Паркър? Аз, у дома, децата, докато ти работиш дълги часове и свършваш, чукайки секретарката си, защото не ме желаеш отпусната със стрии, след като към родила детето ти, което те е накарало да зарежеш мечтата си?

Паркър извъртя очите си, очевидно считайки ме за смешна. Той отвори устата си, за да отговори, но се спря, когато чухме някой да се киска. И двамата се завъртяхме и забелязахме Джен, облегната на сградата, пушейки цигара.

— Значи Ники Рийз е бременна — подсмихна се тя. Хвърляйки настрани цигарата си, тя се отблъсна от стената и се приближи до Паркър.

— И е твое — заяви тя.

Паркър повдигна вежди.

— В интерес на истината, то е — казах аз. — Затова се разкарай, защото този — посочих Паркър — принадлежи на мен.

Би трябвало да ме институализират. Не бях нищо друго освен дълъг поток от смехотворни понятия и противоречия. Той е мой — най-малкото за момента — независимо колко нелепо бе поведението ми.

Очите й се разшириха, но тя все още се усмихваше. Очевидно и тя мислеше, че съм смешна.

— Жалко.

Погледът й се отклони от мен и бавно огледа с копнеж нагоре и надолу по Паркър; погледът й казваше всичко, което устата й не направи. Тръгнах да пристъпвам към нея, гневът беше сграбчил гръбнака ми, блъскайки ме, когато Паркър тръгна напред и застана между нас. Джен се закиска и бавно влезе вътре, докато Паркър ми казваше да се успокоя.

— Тя е такава кучка — промърморих.

— Направи го, за да те ядоса… и ти й позволи — посочи Паркър.

За няколко секунди стояхме в неловко тишина, никой от нас не знаеше какво да каже. Знаех, че той сигурно си мислеше, че аз един вид бях направила същото, което направи и той вътре с Дирк, но мъдро реши да не го казва. Да претендирам за него беше напълно нова територия за мен.

— Може ли просто да си ходим? — намусих се, внезапно почувствала се изморена от целия изминал ден.

— Да. Джон ми даде ключовете за колата му. Да вървим.

Пътуването до дома бе мълчаливо, непоносимо. Знаех, че аз бях причината за това огромна част от деня да е прецакан, но същото важеше и за него.

Когато завихме по алеята и спряхме, Thinking Out Loud на Ед Шеридън, прозвуча от радиото. Когато посегнах да изляза от колата, Паркър хвана ръката ми и ме спря.

— Не излизай — каза ми той.

Той излезе бързо, заобиколи колата, за да ми отвори вратата и ме издърпа навън. Когато осъзнах какво правеше се намусих. Как се предполагаше, че трябва да му остана ядосана, когато правеше подобни неща? Навеждайки се, той увеличи радиото.

— Паркър, не мисля, че ми се танцува — промърморих, когато той отново се изправи и ми протегна ръката си.

— Знам, че не искаш. И знам, че е, защото беше един наистина прецакан ден. Майка ми обича да казва, че независимо колкото и лош ден да съм имал, трябва да се опитам да го завърша с нещо хубаво. — Той почеса главата си и въздъхна. — Би ми харесало да танцувам с жената, по която си падам.

Премествайки тялото си от крак на крак, чакълът на алеята хрущеше леко, докато се движех, се изправих и гледах навсякъде другаде, но не и в него. Сериозен ли беше? След всички ужасни неща, които преди малко казах, той си падаше по мен? Почувствах се адски ужасно.

Песимистът в мен искаше да каже не на танцуването и да продължа да се цупя. И да съм твърда, показвайки, че знам кога нещо е грешно и незряло. Той хвана ръката ми и я задържа.

— Кажи ми за какво си мислиш.

Отговорих, без да го поглеждам. И песимистът спечели.

— Мисля си, че ние току-що започнахме и аз вече съм изчерпана.

— Никой не е казал, че ще бъде лесно. — Той стисна ръката ми, но аз все още не го поглеждах. Ако го погледнех в очите, щях да се откажа, а точно сега… не исках да се отказвам.

— Танцувай с мен, Ники — прошепна той, но аз издърпах ръката си от неговата и скръстих ръце.

Този път го погледнах. И намразих това, което виждам. Устата му беше в твърда права линия, а гърлото му се раздвижи, докато преглъщаше. Той поклати глава.

— Няма значение — промърмори той и се наведе в колата, за да изключи радиото. В момента се мразех. Защо не можех да дам толкова, колкото даваше той? Защо не можех да позволя на себе си да дам всичко за него, както той даваше за мен? Дълбоко в себе си знаех, че ако позволя този момент да отмине, това щеше да ни бележи. Не исках това.

— Чакай — казах аз, сграбчвайки ръката му и дръпвайки го обратно. Тъмните му очи срещнаха моите, а устата му се изви само на половина; това бе тъжна усмивка.

Този път аз протегнах ръка и попитах:

— Ще танцуваш ли с мен? — Поех си дълбоко въздух и добавих: — Моля те.

Очите му се отклониха настрани и за секунда помислих, че беше променил мнението си. Може би днес бях го притиснала много; прекалено много. Но тогава погледът му се върна към мен и той пристъпи леко към мен. През целия ден бях една гневна, емоционална бъркотия. Но в момента, в който той ме придърпа в прегръдката си, всичко избледня. Държеше ме здраво, силата на ръцете му ми говореше по начин, по който той все още не можеше. Той ме държеше така, сякаш самият акт щеше да блокира света и да ме задържи само за себе си, държейки ни в мехур, където ще бъдем щастливи, и всичките ни желания ще се сбъднат. И в неговата силна прегръдка, почувствах… него. Почувствах притесненията и страховете му. Почувствах надеждите и амбициите му. Почувствах несигурността му. Но най-вече, почувствах любовта му. Но любовта трябва да се чувства еуфорична, блажена. Това, което почувствах, бе тъжа — да ме обича го нараняваше. И докато той ни водеше, главата ми сега бе притисната към гърдите му, сърцето му биеше силно срещу ухото ми, още една стена започна да се разпада. И знаех, че сигурно и аз го обичах. Защото мисълта, че правя Паркър Хейс тъжен, ме нараняваше дълбоко.

— Не се отказвай от мен, Паркър — прошепнах, докато нови сълзи се спуснаха по бузите ми. Той не отговори и не бях сигурна дали това беше, защото той не ме чу, или може би не можеше да отговори. Какво му причинявах?

По-късно, след като легнахме в леглото, той прави любов с мен. Всяка дума, която издишаше срещу кожата ми, всяко докосване, всяка целувка, чувствах болката в него и тя ставаше моя. Докато се движеше навътре и извън мен, го задържах близо, борейки се с желанието да се разплача отново. Не разбирах себе си. Как можех да искам някого толкова много и едновременно с това толкова да се страхувам? След като свършихме, напълно изтощени, той се плъзна надолу по тялото ми и целуна издутината на корема ми.

— Твоята майка в момента е изплашена — прошепна той. — Тя мисли, че ще избягам, или че ще я нараня. Но аз няма да го направя. Обещавам. Независимо колко силно се опитва да ме отблъсне, аз винаги ще бутам обратно. Обичам я и обичам и теб, и вие двамата означавате всичко за мен. И когато те види за първи път, тя повече няма да се плаши. И ние ще бъдем семейство.

Той целуна своя път обратно нагоре по тялото ми и когато устните му стигнаха бузите ми, мокри от сълзите ми, той внимателно ги изтри.

— Обичам те, Паркър — проплаках аз и прокарах ръката си по наболите му страни.

И въпреки че светлината от луната, която минаваше през прозореца, бе слаба, можех да видя най-леката усмивка на лицето му.

— Дяволски красива — прошепна той и отново ме целуна.