Бранди Толър
Опората (27)

Глава двадесет и шеста
Ники

— В това нещо да няма труп? — пухтеше Джоуи, докато с Паркър внасяха големия сандък с обувките ми в къщата на Еди и Джон.

— Внимавайте с това — предупредих ги аз. — Пълен с обувките ми.

— Това всичко са само обувки? — попита Джоуи, а очите му се разшириха невярващо.

Донесох единствено това, което мислих за необходимо. Повечето от вещите ми ще трябва да отидат на склад, докато с Паркър не намерим жилище. Решихме да преместим днес най-важното, а останалото по някое време по-късно през седмицата. Надявах се Дирк да може да ми помогне.

— Може би е време да се отървеш от някое от тези — успя да каже Паркър между две вдишвания, докато вкарваха огромния дървен сандък през входната врата.

— Какво? — ахнах с театрален ужас. — Да се отърва от бебчетата си? Никога!

Еди се разсмя от кухнята, където отпиваше от чаша с вода. Тя излезе от конюшните, само за да ни провери.

— Не мисля, че съм имала толкова много обувки през целия си живот, отколкото ти имаш в този сандък.

— Това е, защото заемаш от моите — посочих аз.

— Повече е, като ти ме насилваш да ги обувам — оспори тя.

— Истина е — признах аз.

— Е, ако имаме момиче, ще има изобилие от рокли на майка си, които да облече — каза Паркър, полуусмихнат.

От думите му стомахът ми се, докато наблюдавах как лицето на Джоуи изобрази объркване.

— Ако имате момиче? — попита той, поглеждайки обратно към мен.

Поглеждайки рязко към Паркър, не се притеснявах да скрия гнева си. Той току-що ме изобличи пред Джоуи. Имаше извинение в очите му. Не е искал да го направи. Но го направи и бях бясна. Не бях казала на никого за бебето освен на Еди, Паркър и баща ми. Предположих, че Джон знаеше. Когато казах на Джоуи, че имам нужда от помощ за преместването, просто обясних, че с баща ми сме се скарали. А Джоуи, бъдейки красива, обикновена душа, не попита защо. Просто попита: Трябва ли да дойда веднага? Ето защо го обичах. Той е приятелят, който винаги е насреща.

Поглеждайки към Еди, забелязах замисленото й изражение; тя прехапваше устните си, докато ме наблюдаваше със съчувствие. Знаеше точно какво се случи току-що.

Паркър продължи напред, карайки Джоуи да продължи към стаята за гости, влачейки сандъка ми.

— Предполагам, че сега котката изскочи от торбата — въздъхна Еди, докато оставяше чашата на мивката, и се приближи към мен, докато аз бях замръзнала на място. — В крайна сметка трябваше да му кажеш.

— Знам това, но не и по този начин — промърморих аз, отидох до дивана и се отпуснах върху него.

— Трябва да отида до пистата. Скоро Триш ще трябва да тръгва за час при доктора. — Триш е една от служителките на Еди. Кимнах веднъж с разбиране, докато Еди стисна рамото ми.

— Това е Джоуи. Единственото, което ще се случи е ще стане още по-покровителствен спрямо теб.

Тя се опитваше да ме успокои. След това си тръгна. Звуците от гласовете на Джоуи и Паркър се носеха през къщата, но не можех да разбера какво си говореха. Точно когато мислих да се изправя и да се промъкна надолу по коридора, чух тежки стъпки, така че останах седнала.

Джоуи зави около ъгъла и клекна до мен. Рошавата му коса стърчеше изпод бейзболната му шапка, докато кафявите му очи се взираха в мен. Той вдиша дълбоко и издиша през носа си.

— Ако се нуждаеш от нещо… от каквото и да е, аз ще съм до теб. Разбра ли?

Исках да се разплача. Шибаният Джоуи. Винаги любящ.

— Разбрах — успях да кажа аз.

Тогава той се изправи, наведе се и ме целуна по главата, преди да разроши косата ми и ме накара да изпискам с фалшиво възмущение. Минута по-късно той си тръгна, без да каже нищо повече.

— Съжалявам — каза Паркър, с ръце пъхнати в джобовете. От намусеното му изражение наистина вярвах, че съжалява. — Вие тук сте толкова дяволски здраво сплотени… помислих, че знае. Не помислих.

— Всичко е наред — казах му аз, а гневът ми бързо спадна. Когато погледах към часовника върху полицата над камината на Еди, се изправих. — Трябваше да го направим.

Нямаше смисъл да се плаче за разлятото мляко, както обикновено казваше баща ми. И знаете ли какво? Нямаше да пропилявам оставащото ми кратко време с Паркър, като бъда ядосана. Трябваше да знам, че Джоуи нямаше да ме съди така, както направи баща ми.

— Мразя, че трябва да те оставя точно сега — прошепна той срещу врата ми.

— Мразя, че трябва да заминаваш — признах аз, стискайки го и притискайки го към мен. Ръцете му се стегнаха и изпусна дълбок дъх. Точно тогава осъзнах, че е напрегнат. — Добре ли си?

— Честно — той въздъхна. — Притеснявам се, че ако си тръгна, ти ще започнеш да мислиш… след това ще започнеш да премисляш. После ще кажеш, че няма да се получи между нас. И знам, че е рано. Знам, че имаме тонове неща, за които да помислим, но… аз искам нещата да се получат. — Ръцете му стиснаха моите, за да подчертае думите си. — Искам теб.

И тогава се случи. С приемането му сърцето ми се разтопи и покапа по пода. Когато се отдръпнах от него, погледът му бе впит в моя и се опитах да скрия сълзите, които заплашваха да се освободят, и му дадох успокоителна усмивка. — Паркър, обещавам. Ще се опитам, заради нас. — След това сложих ръка върху стомаха си. — Заради всички нас.

Дали бях изплашена? По дяволите, да, изплашена съм. Но знаех достатъчно добре какво е да израснеш с липсващи родители. Беше гадно. Детето ми заслужаваше по-добро. Може би нямаше да скоча в това нещо с Паркър, ако той беше някакъв неудачник, но той не беше. Той бе невероятен. Бе повече от невероятен. Бе повече, отколкото заслужавах. И… правеше ме щастлива. Караше ме да се чувствам така, сякаш всичко наистина ще бъде наред.

С пръста си той повдигна брадичката ми и ми даде целомъдрена целувка.

— Ще се влюбиш толкова дълбоко в мен. Наистина няма да разбереш как се случва. Един ден, ти просто ще се събудиш и ще си затънала до шията.

— Така ли? — подразних го аз. — Не се съмнявам, че ти ще си първи — изпях аз, докато отивах към вратата, за да взема чантата си от закачалката. — Ако вече не си — добавих аз.

— Няма да стане лесно — каза Паркър от другата страна на стаята. Гърдите ми се свиха. — Ти си създадена, за да се влюбиш в мен. Ще видиш.

С тези думи той прекоси стаята и ме поведе навън.

На летището се прегърнахме за довиждане и Паркър ме целуна, преди да застане на колене и да целуне корема ми. Хората около нас се усмихваха и ни сочеха, а лицето ми почервеня от неудобство. Но не го спрях, докато той не каза довиждане на корема ми, дори и да мислих, че бе нелепо.

Когато се изправи той ме целуна, силно, взе багажа си и се отдалечи.