Бранди Толър
Опората (12)

Глава единадесета
Паркър

Годежното парти

Докато се возих с ескалатора надолу, за да освободя багажа си, Джон стоеше в края, държейки една от онези табели, като шофьор на лимузина.

На табелата пишеше: Задник.

Все още се усмихвах, когато стигнах до него и двамата се прегърнахме с една ръка.

— Радвам се да те видя, човече. Благодаря, че дойде.

— Разбира се. Как бих могъл да го пропусна.

След като взехме единствения ми куфар, тръгнахме към колата на Джон. Скоро, след като се озовахме на пътя, Джон попита:

— Как върви работата?

Прокарах ръка през косата си.

— Добре, предполагам. Наближава Бар в Ню Йорк. Нямам търпение да оставя тази тъпня зад себе си. В офиса е натоварено, това е добре.

— Добре. — Той кимна веднъж, а изражението му бе спокойно. Джон беше най-добрият ми приятел. Знаех точно за какво си мисли.

— Мислиш си, че направи грешка? — попитах аз.

Той трепна от думите ми и поклати глава.

— Не. Ако бях там, щях да бъда дяволски нещастен без нея.

Знаех, че казваше истината. Прекарах няколко седмици, живеейки с него, след като първия път напусна Еди, той беше шибана бъркотия. Дори не можех да бъда твърд с него, наричайки го женчо, защото се чувствах толкова зле заради него.

— Тогава какво е?

Той въздъхна, ръцете му стиснаха волана малко по-силно.

— Старите мечти умират трудно… — обясни той. — Това беше нещо, което исках от толкова дълго време… предполагам, че се питам, това е всичко. Не че изпитвам съжаление — поясни бързо той. — Мислих, че ще работя криминално право. Сега се оправям с имуществени спорове и разводи.

— Разбирам. — Кимнах. — Как е Еди?

Неговото леко мрачно изражение се стопи в огромна усмивка, която огря чертите му.

— Тя е добре. Тя е наистина добре.

— Боже, Джон. Трябва да отбележа… цялото това нещо адски ме шокира. Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, щастлив съм за теб и Еди е като скъпоценен камък, но…

— Знам — засмя се той. — И аз съм изненадан. Но Еди… не знам как да обясня, без да звуча като голям женчо, но… с нея се усещам като у дома. Мина доста време, откакто се чувствах по този начин.

Какво бих могъл да отговоря на това? Няма нужда да посоча колко налудничаво изглеждаше всичко това. Мъжът е щастлив. Той е най-добрият ми приятел и щом той е щастлив, и аз съм щастлив. Затова искам да го знае.

— Щастлив съм за теб, Джон. Наистина.

— Благодаря ти, задник.

И просто така се върнахме на позната територия.

— Е… как е Ники?

Веждите на Джон се повдигнаха и въздъхна тежко.

— Не знам. Напоследък Еди прекарва много време с нея. Мисля, че нещо става. Видях Ники преди два дни и тя изглеждаше… отнесена. Снощи попитах Еди за това и тя каза, че Ники минава през някои неща.

— Какви неща? — попитах аз. Моля, нека да не бъдат проблеми с гадже.

— Пич, мамка му, ако знам. Еди не споделя тези глупости, не че наистина се опитвам да се заровя в тях. Имам пенис и т.н.

— Но той е толкова малък. — Поглеждам към него. За това са приятелите, нали?

— Затова последния път се задави над него — отвърна той и изсумтях, засмивайки се, почти задушавайки се.

— Ти си мръсно копеле, Джон.

— С огромен пенис — добави той.

— На това ли му викат „огромно“ в днешни дни?

— На това ли майка ти вика „огромно“ в днешни дни? — отвърна той. — Между другото ти казва „здрасти“.

— Ох! Пич, никога повече не споменавай майка ми и пенис в едно изречение.

— Добре — съгласи се той. — Имам огромен пенис, точка. Майка ти каза, че е най-големият, който някога е виждала, точка. Ето. Две изречения.

И копелето започна да се смее.

Ударих ръката му.

— Спри да говориш за своята шибана, отпусната пишка и за майка ми, задник такъв!

Той се засмя отново, докато разтриваше ръката си, а лицето му стана червено. Въпреки че бях ядосан, се засмях и аз. Заклевам се, че за двама високо образовани адвокати, и двамата понякога имахме ниво на зрялост като на гимназисти.

— Сега да се върнем на Ники — наредих аз.

Джон прочисти гърлото си, докато овладяваше смеха си.

— Честно не знам какво се случва. Но Еди преди ми е казвала, че баща й е тъпак, и на нея и предстои някакъв конкурс за красота, или нещо подобно. Може би е това.

— Хммм.

— Говорила ли е с теб? — попита той.

— М-не. — Прокарах длан надолу по лицето си. — А аз дяволски се опитвах. — Боже, опитвах се. Това момиче бе безмилостно в игнорирането ми.

— Малък съвет… — започна Джон.

— Да…

— Остави я. Или, не я преследвай. Виждал съм я да отказва на поне тон мъже, откакто съм с Еди. Ако те иска, тя ще дойде при теб.

Мускулите на челюстта ми се стегнаха. Мразех мисълта, че мъжете през цялото време я преследваха. И въпреки думите на Джон, че тя ги отказва, не мога да не се зачудя какво ли се случва, когато той не е там. Дали е спала с някой друг? Това беше глупаво и егоистично да си го помисля, като се има предвид, че бях спал с други, откакто бяхме заедно, но не можех да се сдържа.

— Може би, ако се държиш така, сякаш нищо не е станало, тя може да се вземе в ръце — продължи той.

Кимнах. В това имаше смисъл. Очевидно обаждането и изпращането на съобщения не я бяха впечатлили. Може би проявяването на безразличие щеше да я накара да ме погледне по различен начин.