Бранди Толър
Опората (13)

Глава дванадесета
Ники

Никога през живота си не съм била толкова нервна. Тази сутрин Джон взе Паркър от летището и той беше някъде в тази къща. Скоро, след като пристигнах, на практика спринтирах до стаята на Еди, силно молейки се да не се блъсна в него. Еди беше в банята, контейки се, а Джон проверяваше нещата с организатора на партито.

Когато попитах Еди къде е Паркър, тя каза:

— Те се върнаха преди няколко часа, но бях тук, за да се приготвя, и все още не съм го виждала. — Кимнах, докато сядах върху леглото й, а широката пола на роклята ми се разпери по бялата завивка. — Знам, че си нервна.

Еди седна до мен.

— Добре съм — уверих я аз със слаба усмивка.

Взимайки ръката ми в своите, тя я стисна.

— Не познавам Паркър добре, но Костюмарят много се възхищава от него. Той е добър мъж. Ще ти помогне.

— Как ще ми помогне? — попитах аз и в тона ми имаше острота, докато чувствата ми ме бяха уловили в смъртна хватка. Мъжете винаги ме разочароват. Припомням си своята самоука мантра. — Той живее в Ню Йорк.

Еди се обърна към мен, нейната бяла ленена роба се уви плътно около кръста й. Кафявите й очи бяха широко отворени, докато ме гледаше с поглед, който казваше „Слушай ме“.

— Знам, че си изплашена… заради много причини. Но трябва да му дадеш шанс. Сега, ако той се държи като задник, ще се залепя на него като муха на лайно.

Не можех да се сдържа да не се разсмея. Тя рядко кълнеше и никога не я бях чувала да заплашва да тръгне след някого. Обикновено това беше моята роля в това приятелство.

— Ако той се държи като задник, обещай, че ще го сриташ в топките.

Еди повдигна едната си ръка и нарисува на гърдите си кръст.

— Той няма да може да ходи или да прави секс в продължение на месеци.

Поемайки си дълбоко въздух и отблъсквайки притесненията си настрани, се изправих и я издърпах на краката й. Днес беше за нея; не за мен.

— Трябва да се облечеш.

* * *

Преди няколко дни, Еди дойде с мен на първото ми посещение. Никой не ми каза, че ще набутат миниатюрна бухалка в мен. Не беше приятно. Но видяхме съвсем мъничко същество да расте в мен. Моето бебе. Моето бъдеще.

Еди изпищя, докато слушахме сърцебиенето, но всичко, което можех аз да направя, беше да се взирам сковано към екрана. Продължавах да очаквам този момент да ме удари, този, за когото всички жени говорят, когато видят образа на нероденото им дете. Вълнението и чистата радост. Но той никога не дойде. В този момент мразех себе си. Мразех това, че не можех да намеря и утехата във всичко това. Да, мечтите ми изчезнаха, но щях да имам бебе. Толкова много хора искат бебе и не могат да имат. Би трябвало да благодаря на Бог. Но всичко, което виждах, бе как мечтите ми изчезваха и красиво дете, което ме търси да го обичам по начин, по който не съм сигурна, че мога. Това дете заслужаваше всичко, което е прекрасно, ами, ако не можех да му дам това? Ами, ако не мога да го държа и да го целувам, както една добра майка трябва? Никога не съм имала този… вид грижа, докато растях. С майка, която се измъкна рано, и моя сдържан баща, който често го нямаше, аз бях заседнала с тези гледачки, които никога не бяха нежни. Те присъстваха само, за да се уверят, че основните ми нужди са задоволени: ядене, чистота, училище и т.н.

Дълбоко в себе си ми харесваше тази новост да имам бебе. По някакъв отдалечен-никога-няма-да-се-случи начин, защото нямаше да знам как да обичам дете. Но в тази малка мечта, аз бях омъжена и в сделката имах бяла ограда.

— Как изглеждам? — попита Еди, докато излезе от банята. Избутах далеч мислите си и се усмихнах. Нямаше да позволя на моето окаяно парти, за развали деня й. Тя изглеждаше невероятно, облечена в подходяща кремава рокля, която обвиваше фигурата й идеално, но се разширяваше в кръста й.

Очите ми се навлажниха и аз бързо ги изтрих. Моята най-добра приятелка, човекът, който означаваше за мен повече от всеки друг на този свят, щеше да се жени. И въпреки моите собствени проблеми, аз наистина бях щастлива заради нея. Ако някой на този свят заслужаваше щастие, това бе Еди Джеймс.

— Плачеш ли? — ахна тя и се втурна обратно в банята, и се върна със салфетки. — Толкова зле ли изглеждам? — пошегува се тя.

— Шибани хормони — оплаках се аз, потупвайки лицето си с кърпичката, която ми беше донесла. — Снощи заспах на дивана, докато гледах „Смело сърце“, и когато се събудих, течаха последните пет минути на Железния гигант и се разридах.

— Железният гигант? — попита тя.

— Проклет анимационен филм и аз тъпо се разревах над него.

Еди се подсмихна, докато се изправяше, и сложи ръце на тесните си бедра.

— Аз плача през цялото време — призна тя и присви рамене. — Обичам книгите и книгите, които ме карат да плача. Мисля, че това е пречистване за душата. Костюмарят не го обича.

— Съжалявам. — Изправих се и я прегърнах здраво — Еди — казах аз и отстъпих назад, за да я огледам. — Спираш дъха.

Тя се усмихна сковано и кимна. Тя също стана прекалено емоционална. Трябваше да я държа щастлива. Това е нейният ден. Не би трябвало да плаче.

— Сега, знам, че това е твой празник, но се надявам с Джон ще се въздържите от любовна среща в килерите, или всъщност където и да е, докато продължава тази шумна веселба.

Бузите на Еди се обагриха в розово и тя се усмихна, докато извърташе очите си.

— Никога няма да ми позволиш да забравя онзи килер, нали?

Ухилих се.

— Не. Никога. Определено не.

— По дяволите.

— Тази вечер поне обула ли си бикини?

— Млъквай, Ники — засмя се тя, докато взимаше обиците си от нощното шкафче и бързо си ги сложи.

— Е, сложи ли си?

— Да! — изсумтя тя. — О, Боже мой, мразя те.

Мисията ми е изпълнена. Тя се смееше, точно както трябваше да бъде на нейния специален ден. Последвах я коридора и затворих вратата на спалнята й след себе си.

— Вдигни си роклята. Искам да видя. Мисля, че имам отговорност като твоя най-добра приятелка да се уверя, че всичко тази вечер ще бъде наред.

Еди присви устните си, докато ме погледна над рамото си, преди да ме заслепи с дупето си. Беше обула бикини за стриптийзьорка.

— Сега доволна ли си? — засмя се тя, докато сваляше роклята си надолу. Не можех да й отговоря. Бях изгубена в пристъпа на смеха си.

— Може ли да го направиш отново? — запита дълбок глас и двете обърнахме главите си към вратата на гостната. Джон стоеше на вратата на гостната стая, надолу по коридора, а тъмните му очи бяха фиксирани върху Еди.

— Проблясък от дупето й? — попитах аз, докато смехът ми замираше.

— Да — потвърди Джон. — Ники, би ли ни извинила? — попита той, докато се приближаваше към нас.

— Няма начин, Костюмар. — Еди ме издърпа пред себе си. — Нямаме време за това. Гостите ни пристигат.

— О, скъпа. — Джон изръмжа, а звукът беше нещо средно между стон и самодоволен смях. — Ще бъда наистина бърз. Обещавам.

Джон се протегна около мен и хвана ръката й, но Еди притисна тялото си към моето.

— Ники, спри го! — изквича Еди.

— Какво, по дяволите, искаш да направя?

Бях притисната между тях, вдървена, докато ме побутваха от страна на страна.

— Тук ли е купонът? — обади се още един дълбок глас.

Сърцето ми се присви, докато погледът ми се премести към вратата на банята и видях Паркър Хейс с широка усмивка на лице да наблюдава как Джон и Еди се блъскаха около мен. Косата му беше разбъркана и мокра. Устата ми пресъхна. Капчици вода се задържаха по стегнатите му гърди. Определено беше по-мускулест от последния път, когато го бях видяла. Очите ми се спуснаха по-надолу и забелязах, че беше само по бяла хавлиена кърпа. Погледът му срещна моя, докато оглеждах тялото му, и обратно на лицето му. Знаеше, че съм го проверила.

Хващайки себе си, че отново се взирах в него, казах:

— Може ли малко помощ. Твоят възбуден приятел не иска да остави момичето ми на мира.

— Това момиче е моя годеница — поясни Джон — и ще я оставя на мира, ако ми даде пет минути насаме. — Джон спря да се пресяга към нея и отстъпи назад, оправяйки вратовръзката си. — Хайде, скъпа — измърка тихо, докато гледаше към Еди, която надничаше над рамото ми. Нека оправя нещата. И за двама ни. Знам, че ти също го искаш. Изглеждаш адски добре в тази рокля, Еди. Щом не мога да те имам сега, ще си мисля за това цялата вечер и ще се държа глупаво с всеки, а това не може да се случи.

Отстъпвайки настрани, погледах към нея и присвих рамене, показвайки й, че той е прав. Това парти, което трябва да отпразнува годежа им, също така беше възможност Джон да се срещне с повече от местните. Той беше нов тук и се опитваше да поеме клиентите на Клей Уейуърд. Той се нуждаеше да го опознаят.

Еди захапа устната си, докато местеше погледа си към него и обратно към мен.

— Приятели, бихте ли ни извинили за няколко минути?

— Радвам се да те видя, Еди — засмя се Паркър, докато отстъпваше назад, чакайки ме.

— Аз също, Паркър. Нямам търпение да си поговорим — изквича тя, докато Джон я вдигна и преметна през рамото си.

— Кажи на останалите, че скоро ще се появим — каза Джон, докато внасяше Еди в голямата спалня. Еди се кискаше, докато вратата се затваряше.

— Сякаш ние дори не бяхме тук — засмя се Паркър.

— Да, понякога правят това. — Обърнах се към него и насилих погледа си към неговия. — Как си?

С отпуснати небрежно ръце, той пристъпи към мен.

— Добре съм. Приятно ми е да те видя отново. Изглеждаш… красива.

— И на мен ми е приятно да те видя — казах аз.

Знаех, че трябва да му кажа за бебето, докато е тук, но как? Толкова бях притеснена за това да му кажа за бебето, че забравих да се притеснявам за въздействието, което имаше върху мен. Изглеждаше почти като естествен инстинкт да желая да го прегърна, да го докосна, дори да го целуна. Когато напуснах Ню Йорк след нашата нощ, отказах да говоря с него без приятелите ни. Не желаех да бъда близо до него. Не исках да бъда близо до него. Исках тази незабравима вечер да бъде запомнена като такава. Но сега… има бебе. Има живот, който расте в мен, който сътворихме той и аз заедно. Но ако трябва да бъда честна… имаше повече от това. Паркър Хейс… ми въздействаше. Беше повече от страхотното му тяло и неговия невероятен аромат, който ме караше да поискам да скоча върху него, или сексапилната му усмивка. Той ме гледаше така, сякаш виждаше вътре в мен.

Тези мисли се въртяха отново и отново в главата ми. Трябваше да си напомня, че желанието ми за него можеше да има нещо общо с това колко изплашена и самотна се чувствах. Не исках да го насилвам да бъде в живота ми или в този на детето ми. Щях да му кажа за бебето, защото беше правилно да го направя, но нямах абсолютно никакви очаквания от него.

— Мисля, че трябва да поговорим — казах му аз.

Устата му се изви на една страна и той наведе глава. Когато отново я повдигна, каза:

— Не е нужно да ми казваш, Ники. Вече знам.

Сърцето ми падна на пода като един тон. Той знаеше? Дали Еди и Джон са му казали? Еди се закле, че нямаше да каже на Джон до края на годежното парти.

— Слушай. Онзи уикенд… беше невероятен. И го разбирам. — Той изсумтя. — Искам да кажа, очевидно е, че не си привлечена от мен. — Прокара ръка през рошавата си коса. — Няма да те тормозя повече. Просто аз… помислих, че почувствах връзка — подсмихна се той. — Точно сега звуча като женчо. Предполагам си мислих, че си толкова привлечена от мен, както аз бях от теб.

Беше? Вътрешностите ми се присвиха.

— Толкова съжалявам, че аз… те преследвах през цялото това време. Очевидно, не е това, което искаш.

— Паркър, аз…

— Хей. — Той се наведе и целуна бузата ми, кожата му беше гладка срещу моята. Сигурно се беше бръснал. — Просто искам да знаеш, че съм го преодолял. Но можем ли да останем приятели? Надявам се, след като нашите най-добри приятели се женят.

— Разбира се — насилих се да отговоря след секунда. — Но Паркър… трябва да говоря с теб.

— За какво?

— Ами, може би след партито…

— Ники — извика Джон, излизайки от общата им спалня, оправяйки вратовръзката си.

— Вече свършихте? — засмя се Паркър. — Влезе ли изобщо в нея, преди да изгориш?

— Едва — измърмори Джон, полуусмихнат, докато прокарваше ръка през косата си. — Казах ви, че имам нужда само от пет минути.

— Или по-малко от една — добави Паркър.

— Ники, Еди помоли да те изпратя при нея. Има нужда от… помощ — каза Джон, пренебрегвайки Паркър.

— Да, разбира се.

Усмихнах се леко на Паркър и забързах към спалнята. Как, по дяволите, ще кажа на Паркър, че съм бременна с детето му? Той каза, че го е преодолял… имайки предвид, че е преодолял мен или идеята за нас. Това е добра новина… мисля. Не исках да бъда с него… нали?