Бранди Толър
Опората (44)

Глава четиридесет и трета
Паркър

— Мястото свободно ли е? — попита някой зад мен.

Поглеждайки над рамо, намерих Еди да стои вляво от мен с несигурна усмивка на лицето.

— За теб, скъпа, винаги — провлачих леко, докато потупвах мястото до мен, докато седях на бара. Еди се качи на стола и когато барманът я попита дали би искала нещо за пиене, тя поръча бира.

— Тя ли те изпрати?

Не можех да се сдържа да не попитам и се молех да не е чула молбата в гласа ми. По-скоро бих предпочел Ники да е тръгнала след мен, но ако беше изпратила Еди, щях да оценя също толкова и това.

— Не. — Еди поклати глава. — Беше наистина разстроена.

— Казах някои неща… — Поклатих глава. — Бяха болезнени неща, но и бяха верни.

— Какви неща? — попита тя.

Тя ме гледаше, внимателно очакваща отговора ми.

— Тя не иска това дете. Тя мисли, че е съсипало живота й. Затова й казах, че ако не го желае, аз ще го взема.

Еди засмука въздух през зъбите си.

— Не е като тя да не го желае — отрече тя. — Ники предлага най-яростния вид любов, която съществува. Знам го — потвърди тя с усмивка. — Аз приемах от нея. Нямам съмнение, че ще бъде прекрасна майка. Проблемът е, че тя мисли, че не е достатъчно достойна за любящо дете; че е негодна да бъда добра майка, защото вижда себе си като повредена стока.

Потрих лице с двете си ръце, опитвайки се да изтрезнея, за да направя най-малко опит да имам рационален разговор с Еди за това.

— Знам, че е най-добрата ти приятелка, но тя е…

— Трудна? — прекъсна ме Еди.

Изсумтях.

— Това е меко казано. — Отпих дълго от бирата си, изпивайки я, и след като барманът остави питието на Еди, направих знак за още една. — Не съм спал с никоя друга, откакто сме заедно — избъбрих.

— Вярвам ти. И мисля, че дълбоко в себе си и тя го знае. Беше лош момент — отговори Еди, преди да отпие от чашата си.

— Лош момент?

— Опаковахме неща в стаята ти и в нощното ти шкафче тя откри запаси за цял живот от презервативи.

Присвих се. Това вероятно не е изглеждало много добре.

— Точно й бях казала да спре да мисли за най-лошото, когато с чичо ти влязохте и ние чухме разговора ви.

— По дяволите. — Засмях се, не защото беше смешно, а заради тъпия ми късмет. Дори не бях отварял чекмеджето откакто… ами, от последната нощ с Кариса. Барманът плъзна бирата ми и отпих няколко глътки, преди да сложа долу чашата и да отпусна глава. — Нямам думи, Еди — признах аз.

— Знам, че си — съгласи се тя, карайки ме да обърна главата си и да срещна погледа й. Тя се усмихна тъжно. — Ники е моята най-добра приятелка. Познавам я от дълго време. Но това не означава, че имам ключ към разкриването й, знаеш ли?

— По дяволите. Надява се да ме уредиш? — пошегувах се аз, а тя се засмя.

— Но… мисля, че имам някои съвети. Може да не ти харесат, но… това бих направила аз — предложи тя.

Изпуснах дълга въздишка, несигурен дали искам да чуя това, което ще каже.

— Покажи й, че си до нея.

Присвих очи.

— Това се опитвам да правя — отговорих отбранително, повишавайки глас.

— Да, но сега го направи, без да си й гадже. Покажи й, че те е грижа, независимо от всичко.

— Значи основно да продължа да правя това, което вече правя, но без никакви очаквания.

— Точно така. Вие имате много доста силна химия, Паркър. Но това може да ви доведе, приятели, само до тук. И аз я обичам, но тя трябва да поработи върху някои от проблемите си, преди да може да бъде това, което заслужаваш.

Изстенах и прокарах ръка през косата си.

— Благодаря, но не знам как да бъда около нея, без да… я желая. Луд съм по нея от деня, в който се срещнахме.

— Тя също е луда по теб. — Тя се засмя доволна. — Но това не означава, че трябва да опитваш и да я поправиш… има ли това някакъв смисъл?

— Ако не съм аз, тогава кой?

— Ще ти кажа, защото знам, че тя няма да го направи. Всички те предупредихме, дори и тя те предупреди… Тя има проблеми с доверието. Но знам, че тя няма да обясни защо.

— Не е — признах аз. — Предполагам, че не е. Така или иначе не и в детайли.

— В някои отношения имаше труден живот — започна Еди. — Мисля, че е трудно за хората да го разберат. Тя не е била бита или насилвана, затова някои хора вероятно биха си помислили: „Какво е изтърпяла тя и би могло да оправдае това, че е толкова объркана?“. Тя израсна в охолство. Но изоставянето е звяр сам по себе си. Тя израсна, чувствайки се необичана и нежелана. Чувствайки се по този начин… — Еди поклати глава, сякаш мисълта я нараняваше — това оставя белези толкова лоши, колкото и останалите. — Тя отпи от бирата си и продължи. — Тя се опита силно да бъде най-добрата във всичко, надявайки се, че ще заслужи вниманието на баща си, но той едва я забелязваше… освен, ако тя не направеше нещо лошо. Паркър, тя никога не се почувства достатъчно добра.

— Защо й пука какво мисли той?

— Това е добър въпрос. Може би защото той е единственото истинско семейство, което има. Знаеш ли, че тя се дипломира в Нюйоркския университет с бакалавърска степен по бизнес, с втора специалност испански? Тя мислеше, че след като завърши, би могла да работи с него.

Веждите ми се повдигнаха от шок. Тя е искала да работи с него? Как не съм знаел това за нея?

Еди се засмя на изражението ми.

— Знам. Не й отива много, нали?

— Не е нещо, което бих предположил — съгласих се аз. Ако някой ме беше накарал да предположа, какъв би бил изборът й на кариера, със сигурност бих казал мода.

— Тя учи страшно усилено, Паркър. Всичко. И когато завърши със среден успех 3.5 той й каза, че тя не принадлежи на корпоративния свят.

Поклатих глава.

— Защо е такъв гадняр спрямо нея?

— Не знам — каза тя и можех да усетя безсилието в гласа й. — Според мен тя му напомня за майка й. Това са мои предположения. Майка й се е махнала, когато тя е била наистина много малка. Тя няма дори нейна снимка.

— Наистина ли? — попитах, невярващо.

Еди се намръщи и се вгледа в бирата си.

— Тя имаше една, веднъж. Но баща й я взе.

Извъртях очите си. Баща й наистина беше гадняр.

— Знаех, че дълго време се бори с някои неща. Но опасенията й никога не са я затруднявали толкова, че да изпитам нужда да се намеся. Сега тя позволява на тези опасения да провалят живота й. Затова сега, аз се намесвам.

— Значи ти може да помогнеш, а аз не? — изсумтях аз.

— Ще й помогна да разбере как да помогне на себе си. Ти ще й докажеш, че я обичаш, и си готов да преминеш границата.

— И какво ще стане, ако тя не пожелае да се промени? — попитах аз.

Еди ме потупа по гърба.

— О, тя ще се промени — каза тя обидено. — Обичам я достатъчно, за да я сритам по задника.

След тези думи тя вдигна чашата си за тост. Докато чуквах чашата си с нейната, си пожелах да имам ентусиазма й. Но не можех да се откажа от Ники. Все още не. Все още бях готов да опитам. След всичко случило се, в мен все още имаше желание за малка борба.