Бранди Толър
Опората (40)

Глава тридесет и девета
Паркър

След последното ми посещение нещо между мен и Ники се беше променило. Или може би нещо се бе променило в мен. Скочих в това обнадежден и решителен. Знаех, че можем да направим това въпреки нейните опасения. Страховете й винаги бяха на предно място в мислите ми, но отказвах да им позволя да ме спрат. Щях да й докажа, че можем да се справим. Но последния уикенд, съмненията се установиха в мен и започнах да се чудя дали наистина може да стане. Всеки път, когато бяхме заедно, излизаше през вратата привидно щастлива и готова да даде всичко от себе си, но след това отново се отдръпваше. Не мога да се сдържа, да не се зачудя дали част от нея, макар и малка, нарочно не се опитваше да ни саботира.

Затова през последните две седмици тайно се подготвях. Нямаше да се откажа. Не можех. Така или иначе не и все още. Бях боец. И за мое щастие, получих оферта за работа. И приех това като знак да поддържам курса. Също така ми помогна и това, че когато се обадих на Ники да я информирам за предложението за работа, тя бе въодушевена. И някои от съмненията, които чувствах, избледняха.

— Не трябва да идваш и да ми помагаш да опаковам нещата си. В действителност нямам много — казах на Ники от кабинета си, а телефонът ми бе притиснат между рамото и ухото ми, докато прибирах документи в плик. Откакто преди две седмици дадох своето предизвестие, работодателите ми ме действаха като двудоларова проститутка. Не можех да намеря и две минути за себе си.

— Може би просто ми липсваш и искам да те видя — оспори тя и трябваше да призная, че се почувствах адски добре, когато я чух да казва това.

— Притеснява ме — да летиш в това състояние и т.н.

Тя се закиска леко.

— Сладък си. Но докторът каза, че за мен е безопасно да летя до шестия месец.

— Все още ме притеснява — промърморих аз.

— По време на следващия преглед ще имам ултразвук. Може да успеем да видим какво е.

Тонът на гласа й звучеше глухо; с няколко октави твърде висок. Сякаш се опитваше да звучи ентусиазирана, но не се справи добре. Въпреки че тя все още се притесняваше, продължавах напред.

— Наистина ли? — Определено не беше трудно да се чуе вълнението в моя глас. — Ще е хубаво да присъствам.

— И на мен би ми харесало.

— Кога кацаш утре?

— В осем.

— Ще бъда там. Скъпа, трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре. Приятен ден.

Когато затворих, се усмихнах на телефона. Може би наистина може да направим това. Скоро след като бяхме затворили мобилния ми зазвъня. Върху екрана светеше Мади.

— Сестра ми — отговорих.

— Задник — отговори тя. — Как може да не ми се обадиш и да ми кажеш, че не само имаш приятелка, но и че тя е бременна?

— По дяволите — промърморих аз, докато прокарвах ръка надолу по лицето си. — Мади, бях наистина зает.

— Не ми излизай с това. Аз съм твоя сестра!

— Виж, наистина съжалявам. Но сега съм на работа и в момента съм супер зает. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Да. Предполагам. Но по-добре да ми се обадиш или ще те приклещя на земята, и ще сритам задника ти.

— Не би искала това — пошегувах се аз. — Ще говоря с теб по-късно. Обичам те.

Преди да има възможност да отговори, започнах да натискам бутона за край и чувах да казва:

— Паркър! Чувал ли си…

И линията прекъсна.