Бранди Толър
Опората (43)

Глава четиридесет и втора
Ники

Все още стоях размазана на стената, очите ми бяха разтворени шокирано, а ръката ми бе притисната плътно до малката издутина на стомаха ми. Думите на Паркър бяха еквивалент на удар в стомаха. Той просто бе взел всяка ужасна мисъл, която имах през изминалите няколко месеца, и ги хвърли в лицето ми. Срамът се изливаше върху мен и адски болеше. Ако ти не желаеш бебето, аз ще се радвам да го взема… бях ужасена да имам това бебе. Мразех се, че се чувствах по този начин, но това бе истината. Скоро животът ми няма да е само мой и аз негодувах срещу това неродено дете, че ми го отнемаше. Но нито веднъж, никога, не съм имала мисълта да се откажа. Или по-лошо, някой да го вземе от мен. Удари ме усещане толкова чуждо и ужасяващо, че се свлякох на пода. Страх. От толкова време съм уплашена, но не и от този вид страх. Той бе първичен. Това е знанието, че ще рискувам живота си за това бебе. Ще дам всичко, за да го защитя. И за първи път от седмици, перспективата ми се промени. Това каква съм била преди няма значение. Всичко, което сега имаше значение бе детето ми. От гърдите ми се освободи ридание, докато обвивах ръце около кръста си.

— Толкова съжалявам — казах на корема си, сякаш бебето, което растеше в мен, можеше да ме чуе и разбере. Паркър беше разбрал за бебето и нито веднъж не се оплака. Нито веднъж не се завайка, а това беше всичко, което аз правех. И той ми позволи, вярвайки, че ще се променя; виждайки по-добрата част от мен, която той е знаел, в края на краищата ще се появи. И аз просто го отпратих. Пречупих го — пречупих нас. — Ще оправя това — обещах аз, шептейки на детето ни. — Кълна се.

Паркър щеше да се върне. Знаех, че ще го направи. Той винаги се връщаше, дори и когато не трябва да го прави. Но този път нямаше да му позволя да си тръгне отново. Наистина го мисля. Щях да оправя това.

Не знаех колко дълго седях на пода, но не станах, докато Еди и Джон се върнаха, и ми помогнаха да отида до дивана. Бях емоционална развалина и не спирах да плача.

— Какво стана? — попита Еди, докато сядаше до мен и ме прегърна.

Положих глава на рамото й и заридах.

— Аз съм идиотка. Това стана.

— Ще потърся Паркър — каза Джон и когато повдигнах глава видях, че набира телефона си. Вероятно изпращаше съобщение на Паркър, за да разбере къде е.

— Не. — Еди ме прегърна здраво, а след това се изправи. — Позволи на мен.

Веждите на Джон се повдигнаха, докато местеше погледа си между мен и Еди.

— Ъ…

— Къде е той? — Точно когато питаше, телефонът на Джон иззвъня, той отвори съобщението и й го показа. Тя го целуна по бузите и каза: — Сега се връщам.

След като тя излезе, Джон отиде в кухнята и ми донесе кола. Усмихнах му се едва в благодарност и отпих. Той седна на масичката за кафе пред мен, с лакти опрени на краката и преплел пръсти.

— Искаш ли да говориш за това? — попита той.

Плачът ми донякъде се беше успокоил, но дишането ми все още бе накъсано.

— Ааа… аз обърках нещата — изхълцах.

Когато стана дума за това, повярвах на Паркър. Повярвах, че не е бил с никоя, откакто се съгласихме да опитаме, и да направим нещата да се случат. Но в мен имаше една част, която вярваше, че може да ме е разочаровал по този начин. Но знаех, че говореше моята несигурност. Дори и с тези причини, имаше нещо друго, което ме дърпаше, притесняваше се. Пол спомена, че бащата на Паркър е съсипал живота си, като е останал с Адел, и Паркър бе отвърнал, че баща му е направил почтеното нещо. Това ли правеше Паркър? Не оставаше ли с мен, защото мислеше, че е правилното нещо, което трябва да направи?

— Ами ако той е само с мен, защото се опитва да направи това, което мисли, че е правилно? — прошепнах аз.

Джон въздъхна и потри врата си.

— Паркър е почтен човек. Съгласен съм — отговори той. — Но мисля, че и двамата знаем, че той е в това по правилните причини, Ники, и не е само защото той мисли, че е правилно да го направи.

По лицето ми започнаха да се стичат сълзи и Джон скочи бързо, и се върна с кутия с кърпички, която взе от масата отстрани, и отново седна на масичката за кафе пред мен.

— Благодаря — прошепнах аз, изтривайки сълзите си.

— Ники — каза името ми Джон и по тона му можех да разбера, че ще каже нещо, което вероятно нямаше да искам да чуя. — Като твой приятел в момента ще ти кажа някои трудни истини. Може да не харесаш да ги чуеш, но… истинските приятели трябва да са откровени.

Вдишах дълбоко през носа си и освободих треперещ дъх през устата си. Кимнах с глава, давайки му да разбере, че съм готова да чуя каквото имаше да каже.

— Ти оплеска това — каза той направо. И в следващите тридесет минути той ме нападна с думи, както никой друг през целия ми живот. И когато приключи, се прегърнахме и той каза:

— Това е първият ден от новата ти.

И отново ме прегърна.