Бранди Толър
Опората (22)

Глава двадесет и първа
Паркър

Вече мразех баща й. Той беше арогантен задник. И адски мразех как от момента, в който той влезе в ресторанта, тя замръзна. Имах това усещане за Ники от момента, в който я срещнах. Веднъж след като я имах, знаех, че я исках. И сега, след като носеше детето ми, никой нямаше да се ебава с нея. Дори не и собственият й баща.

— Част от това — каза Ники, преди трепереща да отпие от напитката си.

— Е, да продължим — каза баща й, махайки небрежно с ръка.

Ники прочисти гърлото си и си пое дълбоко въздух. Под масата, открих бедрото й и го стиснах, показвайки й, че всичко ще бъде наред, че съм тук за нея.

След секунда тя повдигна брадичката си почти предизвикателно и изправи раменете си назад. Това е моето момиче.

— Бременна съм.

Със сигурност не захароса истината и тя дори и не се опита. Някак си я обичах заради това. Тя може би беше уплашена до смърт, но нямаше да се страхува от това.

Баща й се облегна назад в стола си, очите му се местеха между нас.

— И предполагам, че този млад мъж е бащата? — И той се подсмихна.

Гневът ми се извиси.

— Този млад мъж е точно пред Вас — промърморих аз, — и името ми е Паркър. И за да отговоря на въпроса Ви, да, аз съм бащата.

— Знам…

— Какво знаеш, Ники? — прекъсна я баща й. — Какво знаеш ти? — попита той снизходително. — Очевидно никой от вас не знае как се използват предпазни средства против забременяване. — Думите му бяха като метафорична плесница, защото Ники трепна. Гласът му беше повишен и хора от другите маси, които ни заобикаляха, погледнаха в нашата посока. Ники седеше като дъска, ръцете й бяха стиснати в скута й. Трябваше да се опитам да се успокоя, за да накарам баща й да направи същото. Тя нямаше нужда от това напрежение.

— Господин Рийз…

— Спести си глупостите, синко — прекъсна ме той в това време. — Мислиш ли, че дъщеря ми ще ти даде достъп до богатството си?

Веждите ми се извиха до линията на косата и трябваше да се боря, за да не се разсмея. Нямах представа, че Ники е богата.

— Татко — прошепна Ники на висок глас.

— Ники, очаквах повече от теб — продължи той. — Сега си се намерила в затруднено положение и аз трябва да се погрижа за теб и твоето копеле.

Думите му минаха през масата като камшик. Никога не бях чувствал такава ярост като в този момент. Бе почти заслепяващо и преди да осъзная, се изправих, столът ми падна върху пода, докато се навеждах над масата, за да срещна твърдия поглед на баща й с моя собствен.

— Нека стане ясно, господине — кипях аз. — Това е моето дете и аз ще се погрижа за него, и също така ще се погрижа и за Ники. Затова може да задръжте проклетите си пари и да ги набутате във вашия тесен, арогантен задник.

Толкова по въпроса да успокоя нещата.

— Паркър — умоляваше ме Ники, докато дърпаше ръката ми, но още не бях приключил.

— И когато сте стар и самотен не идвайте да търсите дъщеря си и вашето внуче копеле, за да се свържете с тях. Защото това няма да се случи.

След това се изправих, издърпах портфейла си и оставих петдесетачка върху масата. Вдигнах скоча си и го изпих, преди да хвана ръката на Ники здраво в своята.

— Кажи довиждане, Никол.

Очите й се преместиха от мен към баща й, докато той се изправяше и наместваше вратовръзката си.

— Ти наистина си открила за себе си победител, Ники — отбеляза той подигравателно. — Никога ти не си имала незадоволено желание. — Той поклати главата си. — Но може би е време да ти позволя да се справиш сама с живота си. Може би този… — Той прокара погледа си нагоре и надолу по тялото ми с поглед, изпълнен с презрителен хумор — може да де погрижи за теб. Но не съмнявам. Обади ми се, когато нещата отидат по дяволите.

— Паркър… ръката ми — каза меко Ники. Не бях осъзнал, че я бях стиснал толкова силно, и наблюдавахме как баща й се отдалечава. Обърнах се с лице към нея и стиснах зъби, когато видях сълзите в очите й, с които се бореше да не паднат. Изглеждаше толкова изгубена. Знаех, че е изплашена за бебето; за мен, който й казва, че трябва да си дадем възможност. И сега баща й буквално й обърна гръб. Трябваше да й напомня, че въпреки че всичко изглеждаше трудно, то щеше да се получи. Аз щях да направя така, че да се получи. Мислих това, което й казах — аз щях да бъда опората й. Щях да я задържа изправена.

— Добре ли си?

Тя не отговори, но кимна и тръгна да излиза. Дръпнах я обратно към мен и я прегърнах здраво, без да ми пука, че хората от другите маси ни наблюдаваха. Ръцете й слабо ме обгърнаха и тя притисна глава към гърдите ми.

— Всичко ще бъде наред. Знам, че не ме познаваш добре, но искам да ми повярваш. Аз ще се погрижа за теб.

Тялото й потрепери срещу моето, докато се поддаваше на чувствата. По дяволите.

— Ще ме закараш ли у дома?

Хващайки ръката й, аз я повдигнах към устата си и я целунах леко.

— Всичко, което пожелаеш, скъпа.