Бранди Толър
Опората (42)

Глава четиридесет и първа
Паркър

Бях толкова доволен, че утре ще е последният ми ден. Бе близо девет часът и най-накрая се добрах до дома. Вървях бавно, наслаждавайки се на тази може би последна, за известно време, разходка по улиците на Ню Йорк. Щеше да ми липсва атмосферата, ярките светлини и начинът, по който градът изглежда, сякаш никога не почиваше. В известен смисъл бе като мен.

Докато влизах в асансьора на сградата ми, правех планове да си взема горещ душ, защото, честно казано, бях изтощен, да се обадя на Ники, след това да се опитам да поспя. Въпреки че знам, че вероятно няма. Не и докато не съм близо до нея. Само тогава мога да спя. Докато вратите се затваряха, аз се облегна на стената на асансьора, но една ръка се протегна и ги спря. Вдигайки поглед, открих чичо Пол да ме наблюдава с гневен поглед, когато влезе. Веднага се изправих. Не бях говорил от седмици с него и бях сигурен, че вече е чул, че съм напуснал фирмата.

Докато вратите се затваряха, Пол пъхна ръце в джобовете, устата му се изви, веждите му се смръщиха, а той се опитваше да обуздае гнева си, преди да заговори.

— Пол. — Кимнах с глава, поздравявайки го.

Сега замига бързо, снизходително.

— Чух, че си направил някои промени в живота си.

— Чул си правилно — отговорих, навеждайки се отново към стената и скръствайки крак пред крак. Беше бесен. Знаех, че ще бъде. Но аз бях мъж. Не трябваше да искам позволение да взема решения за живота си. — Опитах се да ти изпратя имейл.

Асансьорът звънна, показвайки, че стигнахме до нашия етаж, и вратите се плъзнаха, отваряйки се. Последвах Пол навън и надолу по коридора.

— Знаеш ли колко връзки трябваше да дръпна, за да те вкарам там? — започна той, а тонът бе равен, но пълен с чувство на неодобрение.

— Съжалявам, Пол. Оценявам това, което направи за мен, но… трябва да се преместя отново в Северна Каролина.

Отключих вратата на апартамента и я отворих.

— Защо? — кипеше той, минавайки покрай мен.

Нямаше как да му кажа новината внимателно. Щеше да е бесен, независимо как ще я кажа, затова просто я изтърсих:

— Защото ще ставам баща.

Обръщайки се към мен, ръцете му бяха на кръста, а очите му станаха кривогледи, сякаш не можеше да повярва, че ме е чул правилно.

— Какво?

— Не се дръж така, човече. Чу ме, Пол — противопоставих му се аз, докато разхлабвах вратовръзката си. — Ще ставам баща.

Изражението му се промени от застинало към отвратително недоверие.

— Това шега ли е?

— Не. Не е. Няма да се шегувам с нещо такова.

— Леле. Какъвто бащата, такъв и синът — промърмори той, поклащайки глава.

— Какво, по дяволите, означава това, чичо Пол? Ако предполагаш, че баща ми е направил почтено нещо, заставайки до майка ми, и сега аз правя същото, тогава да. Аз съм точно като баща ми и дяволски съм горд от това.

— Паркър, знаеш, че той не я обичаше. Знам, че ти е майка, но той направи това, което мислеше, че е правилно, но в действителност, той отказа на себе си, на теб и Мади живота, който заслужавате. Майка ти бе под нивото му.

— Пол — изръмжах през стиснати зъби, на ръба да загубя самообладание. — Не говори повече за майка ми — предупредих го аз.

Пол бе разумен мъж. Изпусна го и продължи напред.

— Боже, Паркър. Това жената, с която те намерих в леглото ли е? Как беше името й? Кари?

— Кариса. И не, не е тя. Друга е.

— Друга? — Той се засмя надменно. — Колко жени си чукал, Паркър?

— Ако искам да чукам всички жени в Ню Йорк, това не ти влиза в работата, Пол!

— Е, бих казал, че си близо да направиш точно това! — изкрещя той. — Как си могъл да бъдеш толкова глупав, за да забремениш някакво момиче?

Гневът ми кипеше през мен с всеки удар на сърцето. Ако срещнеше Ники, щеше да види, че тя не беше като никоя от жените, с които съм бил. Но сега бе гневен и просто исках този спор да приключи.

— Пол. Достатъчно. Напуснах. Премествам се у дома и ще бъда с майката на бебето. Край на историята.

— Откъде знаеш, че е твое?

— Негово е — сряза го глас, който ме накара да се обърна. Топките ми се сбръчкаха до размера на стафида. Мамка му. Ники стоеше до голямата спалня с Еди до нея. Раменете й бяха изпънати, брадичката вдигната високо, а изцъклените й очи бяха пълни с ярост.

— Това тя ли е? — попита Пол.

— Да, това е тя — кипеше Ники. — И за разлика от племенника ти не съм чукала цял Ню Йорк. Бебето е негово.

— Ники… — започнах, но тя протегна ръка, спирайки ме, и затвори очи, сякаш бе прекалено гневна, за да ме погледне.

Обръщайки се към Пол, казах:

— През почивните дни си заминавам. Имаме дом в Холи Спрингс. Бебето ще се роди през април.

Пол тръгна към мен и сложи тежко ръката си на рамото ми, стискайки го силно.

— Мислих, че ти ще се справиш по-добре от него. Мислих, че си по-умен. Този уикенд няма да се прибирам. Това ще направи напускането ти по-малко неприятно за теб.

С тези си думи, той мина покрай мен, отвори входната врата и откри Джон, който точно се опитваше да влезе, докато Пол излизаше.

— О, здрасти, Пол — каза Джон, но Пол го подмина и не му обърна внимание.

Когато влезе и сложи торбите с мазна храна за вкъщи върху масата, стаята бе утихнала. С Ники и Еди не казахме и дума; и тримата стояхме като замръзнали на местата си.

— Какво пропуснах? — най-накрая попита Джон.

— Очевидно Паркър е чукал всички в Ню Йорк — заяви Ники, скръствайки ръцете си.

Главата ми се повдигна.

— Какво? — попитах, раздразнено.

— Той каза, че те е намерил в леглото с някаква жена на име Кариса. О, съжалявам, или той те е хванал в леглото също така и с Кари? Ние сме — тя посочи към мен, а след това и себе си — заедно от известно време.

Поклатих главата си и пристъпих към нея полуусмихнат. Това бе просто недоразумение. Сега можех да осъзная как може би са прозвучали думите на Пол.

— Формулировката му е подвеждаща — обясних. — Не съм бил с друга жена от няколко седмици преди годежното парти.

Лицето й се изви в усмивка, но тя не бе щастлива. Беше пълна с презрение. Мамка му.

— Значи, докато си се обаждал, изпращал съобщения и си ме търсил във фейсбук, защото не си можел да ме извадиш от мислите си, ти си се чукал с други жени?

— Еди, защо не отидем да се разходим? — прекъсна ме Джон и Еди се приближи към него.

— Да — промърмори тя. — Ще се върнем след малко.

Двамата бързо изтичаха навън и затвориха вратата зад себе си. Никога не съм ги виждала да изнасят задниците си толкова бързо.

Прокарвайки грубо ръка през косата си, си поех дълбоко въздух.

— Скъпа, слушай. Кълна се, откакто с теб решихме да се опитаме да бъдем заедно — този път аз посочих с ръка между двама ни — не съм си и помислял за друга жена.

— С колко жени си бил, след като се срещнахме?

О, по дяволите. Веждите ми се повдигнаха. Не исках да отговаря на този въпрос. Да говорим за това щеше да ни поведе надолу по един скапан път.

— Има ли значение, Ники? Ние не бяхме заедно.

— Има значение за мен — противопостави се тя.

— Защо?

— Защото сега виждам каква съм била. За теб съм била просто една бройка.

Сега аз се вбесих. Затворих очите си и се опитах да остана спокоен.

— Да. Защото мъжете, които само бройкат, се обаждат, изпращат съобщение на момиче, което живее през много щати всеки шибан ден — отговорих саркастично. — И продължават да го прави, когато тя не отговаря.

— Ти знаеше, че годежното парти приближава. Може би си се опитвал да си гарантираш, че когато дойдеш в града, ще има с кого да спиш.

Изсумтях, смеейки се.

— Ти си дяволски сериозна, така ли?

— Да, аз съм дяволски сериозна — извика тя.

Взирах се в нея безучастно. Тя наистина ли се опитваше да скъса с мен заради жените, с които съм бил преди да се съберем?

— Няма да отговоря на шибания ти въпрос, защото това е глупаво.

— Или защото се срамуваш.

Може би това беше от умората и стреса или може би, че заради това, че всеки имаше точка на пречупване, и Ники най-накрая бе натиснала моята, но прещракнах. Мислих, че показвайки й, че съм до нея, че я подкрепям, дори и когато е изплашена и прави всичко почти невъзможно, може да й помогне да започне да ми се доверява, да ми се довери, че съм до нея, независимо от всичко. Но можех да видя, че това бе игра, която винаги щяхме да играем. Тя не ми се доверяваше, както и на всеки друг мъж, с любезното съдействие на нейния прецакан баща. Изражението ми сигурно е показало колко съм гневен, защото, когато пристъпих към нея, тя отстъпи назад и продължи, докато гърбът й не се удари в стената. Приближих се до нея, доколкото можех, лицето ми бе на сантиметри от лицето й, когато й казах:

— Напуснах работата си, този апартамент, плановете си и го направих, доволен да бъда с теб. Направих го, за да дам на теб и на детето ни всичко, което и двамата заслужавате. И всеки път, когато се обърна, ти ме проверяваш, отблъскваш ме.

Тя извъртя брадичката си и погледна встрани от мен. Положих глава върху рамото й и вдишах дълбоко, опитвайки се да успокоя грохота на сърцето си.

— Не прави това. Моля те, не прави това.

— Ти си виновен — промърмори тя.

Повдигайки главата си, видях, че все още гледа встрани от мен.

— Ники, погледни ме.

Когато тя върна погледа си към мен, устните й бяха в права линия от негодуване.

— Наистина ли вярваш, че съм ти изневерил? Искам да кажа, наистина?

Тя повдигна брадичката си и поизправи рамене, както правеше винаги, когато имаше нужда от кураж.

— Да.

Стомахът ми се присви от думите й. Това адски болеше. Можех да си представя как това, което чу да казва чичо ми, може да я е объркало, но аз й казвах истината. И ако тя не можеше да го види, ако тя не можеше поне да се опита да ми повярва… тогава тя изобщо, мамка му, не ме познаваше.

— Не знаеш ли колко съм луд по теб? Как може да не знаеш? — казах рязко.

Тя не отговори, просто бавно обърна главата си и затвори очи.

— Добре — казах аз спокойно, докато се отдалечавах. — Просто запомни, че тук аз не съм загубенякът. Ти си. Не аз съм този, който се отказва. Това си ти.

Тя ми се намръщи.

— Да, ти — потвърдих аз. — Ти каза, че ще опиташ. Ти каза, че ще се бориш. Ти излъга — кипях тихо аз.

— Аз опитах — изкрещя тя.

— Не се самозалъгвай. Не, ти не опита, мамка му — изстрелях аз. Трябваше да остана спокоен. — Ти направи всичко по силите си, за да ме пречупиш — да пречупиш нас. Ти продължи да говориш колко е трудно това… колко труден ще бъде животът. Замислила ли си се някога, че деветдесет процента от тези трудни проблеми са заради теб?

— Не се опитвай да обърнеш това срещу мен. Това е за теб! — изръмжа тя, докато сръчкваше пръста си в гърдите ми. — Докато съм била в Холи Спрингс, ти си се размотавал с други жени тук.

— Не, не съм.

— Както и да е — рязко каза тя. — Така или иначе го призна.

Повдигнах ръце отбранително, отстъпвайки от нея.

— Предполагам, че тогава ти си разбрала всичко. Защото си решила, че всеки мъж е смотан, значи е така.

— Какво означава това?

— Означава, че защото твоят баща те е третирал като боклук, сега аз трябва да ям тези боклуци, за да бъда с теб. — Тя трепна от думите ми и знаех, че съм стигнал прекалено далеч, но не спрях. — Независимо какво правя, колко силно се опитвам, колко търпелив съм, никога няма да е достатъчно. Защото той е смотаняк, трябва и аз да съм такъв. Е, познай какво, Ники? Аз. Не. Съм. Той — заявих през стиснати зъби.

— Това не е заради баща ми — отговори тя, а гласът й бе равномерен, сякаш вече ме беше изключила.

Изсумтях пренебрежително. Всичко това имаше нещо общо с баща й. Но ако тя отказваше да го признае, може би имаше и още нещо. Просто исках да знам какъв, по дяволите, беше проблемът, за да мога да го оправя.

— Тогава може би не ме искаш — заложих аз, надявайки се, че тя ще оспори, ще го отрече, но тя не го направи и това ме сряза. Изръмжах от чувство на неудовлетвореност.

— Независимо какво искаш — най-накрая успях да кажа — ще бъда до детето си.

Запътих се към бюрото в ъгъла, сипах си скоч и го изпих. След като пожарът в гърлото ми намаля, се обърнах към нея и си поех дълбоко въздух. Мислих, че бих могъл да й покажа, че животът може да бъде страхотен, дори и мечтите ни да са се променили. Мислих си, че да я обичам, да се грижа за нея, би могло по някакъв начин да я направи щастлива и развълнувана заради нас и бебето, дори и това да не е планувано от нито един от нас. Но не можех. Какво друго да кажа сега? Нямаше нищо друго каквото да кажа. Тя си беше съставила мнение, че съм я провалил, независимо какво правя. Тя си мисли, че съм й изневерил. И тя мисли, че детето ни е разрушило всичко. Грабвайки ключовете си, погледнах към нея, а тя все още беше облегната на стената.

— Съжалявам, че провалих живота ти, Ники. Но аз съм дяволски развълнуван за детето. Вече го обичам. Ако ти не желаеш бебето, аз ще се радвам да го взема, след като се роди, и ти ще може да продължиш с каквото, по дяволите, щеше да правиш, преди да ме срещнеш. Всяко дете заслужава да бъде желано.

Когато излязох през вратата, я затръшнах след себе си.